С постепенния залез на епохата на неоспоримо глобално господство на САЩ международният ред все повече затъва в хаос. Все повече лидери се опитват да ревизират границите, да се борят за власт и да разширяват влиянието си или пък да ограничат влиянието на своите съперници си, намесвайки се в конфликти на територията на други страни.
Принципът на многостранността и налаганите от него ограничения все по-често стават обект на нападки от страна на лидери, изповядващи антагонистична политика. Инструментите на колективни действия, като Съветът за сигурност на ООН, са парализирани, а инструментите на колективната отговорност, включително Международният наказателен съд, биват игнорирани или подценявани.
В същото време, носталгията може да се окаже погрешна. Прекалено позитивният образ на епохата на хегемония на Запада е заблуждаващ. Използването на химическо оръжие против Иран по време на войната му с Ирак през 80-те години на ХХ век, кръвопролитията в Босна, Руанда и Сомалия през 90-те, войните в Афганистан и Ирак след терористичните нападения от 11 септември, жестоката кампания против тамилите в Шри Ланка през 2009, разгромът на Либия и Южен Судан - всичко това се случи именно през периода на господството - а нерядко и с прякото участие - на САЩ и Запада, като цяло. Либералният и формално основаващ се на нормите ред не можа да попречи на онези, които установяват правилата, да ги игнорират, когато им е изгодно. С други думи, от позицията на Москва, Пекин и държавите от развиващия се свят, ерозията на влиянието на Запада изглежда много по-различно, отколкото от гледната точка на Брюксел, Лондон и Вашингтон.
Въпреки това, мощта и алиансите на САЩ в течение на дълги години оказваха влияние върху международната политика, позволяваха да бъдат поставяни определени граници и да се определя реда в различни региони на планетата. С ограничаването на западното влияние, ускорено от презрителното отношение на президента Тръмп към традиционните съюзници на САЩ, както и от борбата на Европа срещу Брекзит и ръста на националистическите настроения, лидерите на различни държави по целия свят се опитват да проверят, колко далеч биха могли да стигнат.
В своята вътрешна политика мнозина от тези лидери прибягват към опасна комбинация между национализъм и авторитаризъм. Съставът на тази смес варира в зависимост от конкретната държава, но в нея по правило липсва уважението към международните институции и норми. Всъщност, в критиката на несправедливия световен ред няма нищо ново. Но, ако в миналото тази критика се основаваше на международната солидарност, днес тя произтича предимно от обърнатия навътре популизъм, който акцентира върху тясната социално-политическа идентичност, демонизира малцинствата и мигрантите, поставя под въпрос диктатурата на закона и независимостта на медиите и издига националния суверенитет над всичко останало.
Вероятно Тръмп е най-очевидния представител на тази категория лидери, но той съвсем не е най-екстремно настроения измежду тях. Истината е, че днес късметът е на страната на авторитарните водачи по целия свят. Те осъзнават - понякога с огромна изненада - че ограниченията постепенно изчезват и поведението им, което се формира в резултат от това, често провокира кризи или насилие. Масовото прогонване на 700 хиляди представители на народността рохинджа от Мянма, стремежът на правителството на Камерун да потисне англоезичната опозиция, вместо да реши проблемите, залегнали в основата на нейното недоволство, или пък икономическата война на правителството на Венецуела срещу опозицията, както и опитите да бъде заглушено недоволството в Турция, Египет и други държави - са само няколко примера. Всички тези действия на властите са мотивирани отчасти от това, че днес те виждат жълта светлина там, където доскоро светеше червено.
Тези лидери проверяват, доколко стабилни са международните норми и извън границите на своите страни. Саудитска Арабия например, излезе извън рамките на позволеното, разпалвайки войната в Йемен, отвличайки премиера на Ливан и осъществявайки жестокото убийство на журналиста Джамал Хашоги на територията на своето консулство в Истанбул. На свой ред, Иран планира нападения срещу дисиденти, живеещи в Европа, а Израел смята, че е в правото си да ерозира основите на евентуалното разрешаване на палестинския конфликт чрез създаването на Палестинска държава.
Всички тези действия едва ли са нещо ново, при това те - разбира се - се различават по мащабите си. Факт е обаче, че стават все по-открити и дръзки. Освен това всички имат една обща черта: произтичат от убедеността, че нарушаването на международните норми няма да бъде последвано от някакво сериозно наказание.
Правителството на САЩ едва ли може да се смята за невинен страничен наблюдател на този процес. Презрението на Тръмп към човешките права и склонността му към "дипломатически сделки" зададоха поразително негативен тон на американската външна политика. Ситуацията се влоши от пренебрежителното му отношение към международнити ангажименти на Америка: президентът излезе от иранското ядрено споразумение и, което е още по-лошо, заплаши да наложи икономически санкции на онези, които продължават да го спазват; обяви че ще извади САЩ от Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег, ако всички искания на Вашингтон не бъдат изпълнени, вместо да продължи усилията за усъвършенстване на този договор, убеждавайки Русия да спазва условията му; даде сигнал - с нападките си срещу Международния наказателен съд и хвалбите относно суверенитета на САЩ - че Ваишингтон смята, че той и съюзниците му не трябва да отговарят за действията си пред когото и да било.
Опасността от сегашния хаос не се ограничава само с насилието, на което вече сме свидетели. Далеч по-сериозна опасност представлява вероятността от бъдещи грешки. Решението да се излезе извън рамките, взето от един лидер, убеден в своята безнаказаност, може да провокира неочакваната реакция на друг лидер, а техните ответни действия да доведат до ескалация при отсъствието на разумна трета държава, готова да поеме функциите на арбитър.
Следва да отбележа, че далеч не всички такива лидери съумяват винаги да излязат сухи от водата. Бангладеш например, беше склонна да върне част от бежанците рохинджа в Мянма, но не посмя да го стори - най-вероятно под натиска на международната общност. Същото може да се каже (поне засега) за потенциалното настъпление на силите, начело със Саудитска Арабия, срещу йеменнското пристанище Ходейда - Рияд и Абу Даби бяха принудени да ограничат амбициите си на фона на предупрежденията на хуманитарните посредници и възможната вреда за собствените им позиции на международната сцена. Саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман пък се сблъска с буря от негодувание след убийството на Хашоги.
Въпреки това е много трудно да се избавим от усещането, че всичко това са по-скоро изключения, които само потвърждават правилото. Онзи международен ред, който познавахме, постепенно се руши и, поне засега, е съвършено неясно, какво ще го замени. При това, може да се окаже, че най-голямата опасност не е свързана толкова с крайния резултат от тази трансфомация, колкото с процеса на постигането и. Както показва посоченият по-долу списък от десет конфликта, които заслужават специално внимание през 2019, този път ще бъде трънлив и доста опасен.
Йемен
Ако има място, което през последната година изпита в максимална степен последиците на сегашната безнаказаност на международната сцена, това е Йемен. Хуманитарната криза в тази страна, която вече се смята за най-тежката в света, може да се влоши през настоящата 2019, ако ключовите играчи не се възползват от възможността, която им предостави специалният пратеник на ООН Мартин Грифитс, постигайки частично прекратяване на огъня и предприемане на редица мерки за изграждане на доверие.
След почти четири години на военни действия и обсади, започнали по инициатива на Саудитска Арабия, почти 16 милиона йеменци се сблъскват с "изключително остър недостиг на храни", както съобщава ООН. Казано с други думи, всеки втори жител на страната просто няма какво да яде.
Както е известно, сраженията започнаха в края на 2014, след като бунтовниците-хуси прогониха признатото от международната общност правителство от столицата на страната. През март на следващата година конфликтът се изостри, като Саудитска Арабия и ОАЕ предприеха въздушни бомбардировки срещу Йемен и блокираха страната с цел да лишат хусите от постигнатото предимство и да върнат на власт сваленото правителство. В по-голямата си част, западните държави подкрепиха саудитската военна кампания.
В края на 2018 силите на йеменската съпротива, с подкрепата на ОАЕ, обкръжиха контролираното от хусите пристанище Ходейда, през което в страната постъпва хуманитарната помощ за милионите гладуващи йеменци. Очевидно, водената от Саудитите коалиция възнамеряваше да превземе пристанището, вярвайки, че това ще сломи хусите и ще ги направи по-сговорчиви. Истината обаче е, че на практика е невъзможно да се прогнозират последиците от подобно развитие. Зам. генералният секретар на ООН по хуманитарните въпроси Марк Лоукок предупреди, че това може да провокира "най-тежкия глад в световен мащаб". Този фактор, както и последиците от убийството нао Хашоги, принудиха западните държави да се опитат да "сдържат" коалицията от Персийския залев. На 9 ноември 2018 САЩ заявиха, че вече няма да зареждат във въздуха самолетите на коалицията, бомбардиращи Йемен. Месец по-късно, Грифитс - с подкрепата на Вашингтон - съумя да постигне т.нар. "стокхолмско споразумение" между хусите и йеменското правителство, включващо и крехко примирие в района на Ходейда.
Тоест, все още съществуват някакви искрици надежда. През 2019 натискът на САЩ, стремящи се да сложат край на този конфликт, вероятно ще се усили. Сенатът вече гласува да бъде разгледан законопроект, забраняващ американското участие в тази война. След като в началото на 2019 демократите получиха контрол в Камарата на представителите, те ускориха движението в тази посока.
Предстои обаче да се направи още много за да бъде сложен край на войната в Йемен или поне да не се допусне по-нататъшното и изостряне. Всички участници в конфликта - хусите и техните йеменски противници, а също Саудитска Арабия и ОАЕ, изглежда смятат, че времето е на тяхна страна. Затова само натискът от страна на Европа, Оман и Иран върху хусите, от страна на САЩ - върху Саудитска Арабия и ОАЕ, и от страна на последните две държави от Персийския залив - върху правителството на Йемен (а също от страна на Конгреса - върху администрацията на САЩ) може да даде шанс за реална промяна на ситуацията.
Афганистан
Ако в Йемен станахме свидетели на най-мащабната на планетата хуманитарна катастрофа, в Афганистан се водят най-кървавите сражения в света. По някои данни през миналата 2018 там са загинали над 40 хиляди войници и мирни жители. Взетото от Тръмп през декември решение, че половината американски военни, намиращи се в момента в Афганистан, следва да напуснат страната, допълнително усложни ситуацията. На теория, сигналът на Вашингтон, че е готов да изтегли войските си от Афганистан, би трябвало да стимулира дипломатическите усилия за слагане край на войната, концентрирайки вниманието на воюващите страни и регионалните играчи върху необходимостта да се намери начин за разрешаване на конфликта. Само че спонтанността на това решение - тъй като Тръмп изглежда не се е консултирал с високопоставените чиновници в правителството преди да го вземе - както и перспективата за намаляване на влиянието на САЩ в региона, не предвещават нищо добро през 2019.
През миналата 2018 бяха регистрирани рекорден брой жертви в този конфликт от времето, когато преди 17 години талибаните бяха изтласкани от Кабул. Тридневното примирие през юни, постигнато между Движението Талибан и правителството, което породи бурна радост както сред воюващите, така и сред мирните жители, беше дългоочаквано, но кратко прекъсване, след което сраженията бяха подновени. В момента талибаните на практика контролират половината страна, блокирайки пътищата и обсаждайки градовете и селата. При това, рязкото нарастване на броя на въздушните удари на САЩ не може да промени тази ситуация.
През септември Вашингтон назначи дипломата ветеран Залмей Халилзад за специален представител на мирните преговори, което стана дългоочаквания сигнал, че САЩ действително се стремят да сложат края на войната. Както изглежда, водачите на талибаните също се отнасят сериозно към преговорите, макар че процесът се забавя заради настойчивите им претенции Вашингтон да изпълни условието относно сроковете за пълното изтегляне на чуждестранните части, което според тях е задължителна предпоставка за началото на по-мащабен процес на мирно урегулиране с участието и на другите афганистански групировки. Подобно развитие ще означава победа за Движението Талибан, но няма да гарантира нищо за другите афганистански формации.
Няколко дни след поредните преговори между Халилзад и талибаните, като гръм от ясно небе, се появи съобщението, че Тръмп е решил да изтегли 7 хиляди американски военни от Афганистан. Това, само по себе си, може и да не промени развитието на конфликта. На практика, сега за САЩ е важно да дадат ясен сигнал, че действително възнамеряват да върнат своите военни в Америка. Всички играчи обаче са наясно, че бързото им изтегляне ще провокира нова мащабна гражданска война, а никой не иска това, включително и Движението Талибан. Предвид готовността на Вашингтон да изтегли войските си, подозренията на талибаните относно американските мотиви могат и да се разсеят частично, което пък да ги мотивира да се включат по-активно в мирните преговори.
Съседните и другите държави, които - така или иначе - са ангажирани със случващото се в Афганистан и, в частност, Иран, Пакистан, Русия и Китай, искат американците в крайна сметка да напуснат страната, но никой от тях не желае това да се случи прекалено бързо. Вероятно, те биха били по-склонни да подкрепят дипломатическите усилия на САЩ, ако знаеха, че Вашингтон в крайна сметка ще се откаже от стратегическите си позиции в Южна Азия. Тоест, декларацията на Тръмп би могла да ги стимулира да помогнат за разрешаването на конфликта, но е възможно и регионалните играчи да разширят мащабите на собствената си намеса в него, активизирайки подкрепата за своите афганистански марионетки, с цел да се застраховат.
За съжаление, прибързаността на решението на Тръмп може да нивелира цялата потенциална полза от него. Моментът, избран за обявяването му, изненада всички - от Халилзад и военното командване на САЩ, до правителството на Афганистан. Фактът че това решение не беше съгласувано с Халилзад означава, че специалният пратеник няма да успее да постигне никакви отстъпки от талибаните, срещу подобно ключово обещание, което отчасти касае и тяхното основно искане. В Кабул пък заявлението на Тръмп породи усещане за предателство. Няколко дни по-късно президентът на Афганистан Ашраф Гани назначи двама убедени противници на талибаните за министри на отбраната и на вътрешните работи, което беше очевиден знак, че е склонен да се откаже от примиренческия тон, характерен за него през цялата 2018.
В същото време начинът, по който беще отпразнувано краткото примирие през юни миналата година, демонстрира силния стремеж на афганистанците към постигането на мир и вече са налице някои признаци, че дори най-големите привърженици на тази война са склонни да преговарят. И по този въпрос обаче, продължава да има много съмнения, а решението на Тръмп само задълбочи неяснотата относно бъдещето на Афганистан.
Напрежението в отношенията между САЩ и Китай
Противопоставянето между Китай и САЩ не е смърноносен конфликт, без оглед на това, колко ожесточена е вече търговския война между Вашингтон и Пекин. Въпреки това, реториката на двете страни става все по-войнствена. Ако отношенията им, които достигнаха най-ниската си точка от времето на протестите на площад Тянанмън насам, т.е. отпреди трийсет години, продължат да се влошават, това съперническо може да има по-сериозни геополитически последици, отколкото всички останали кризи, наследени от 2018.
В раздирания от противоречия Вашингтон все пак има една идея, която обединява представителите на двете големи партии, а именно идеята, че Китай е противник, с който САЩ са влезли в стратегическа схватка. Повечето американски политици споделят мнението, че Пекин използва международните институции и норми за да реализира целите си. Така например, Китай влезе в Световната търговска организация и подписа Конвенцията на ООН по морско право, въпреки че постоянно действа без да се съобразява с техните изисквания. Според мнозина политици във Вашингтон, решението на президента Си Дзинпин да премахне ограниченията върху броя на своите мандати начело на Китай, стремителният възход на китайските въоръжени сили и разширяването на контрола на Комунистическата партия над обществото потвърждават, че в "ерата на Си" Китай е тръгнал по много опасен за Америка път. В стратегията за национална отбрана на САЩ от 2018 се посочва, че най-голямата опасност е "стратегическото съперничество между държавите"и, че основните съперници на Съединените щати са Китай и Русия.
Усещането за задълбочаване на китайско-американската конфронтация се усилва от решението на Пекин да задържи трима канадски граждани, включително един мой колега - експерта по Североизточна Азия Майкъл Ковриг, което според мнозина беше направено в отговор на ареста на финансовия директор на китайската корпорация Huawei Мен Ванджоу, извършен от канадските власти по искане на САЩ заради това, че уж е нарушила американските санкции срещу Иран.
На практика, Китай едва ли възнамерява в най-близко бъдеще да постави под въпрос съществуващия световен ред. Освен това, той едва ли ще е в състояния в скоро време да оспори глобалната мощ на САЩ, ако администрацията на Тръмп предприеме необходимите марки за да престане да отблъсква своите съюзници и стремително да губи авторитета си. Пекин обаче вече е готов да използва влиянието си в международните институции, както и в своя регион. В Азия той се стреми да създаде китайска сфера на влияние, в чиито рамки съседните държави ще запазят своя суверенитет, но ще се отнасят към него с уважение. Американските политици обаче смятат, че подобно развитие би било пагубно за алиансите и интересите на САЩ.
Увеличаването на напрежението в отношенията между САЩ и Китай може да повлияе върху развитието на конфликтите в Азия и извън нея. За тези две държави винаги е било трудно да обединят усилията си за да разрешат една или друга кризисна ситуация. Нараствощото напрежение още повече ще затрудни тази задача. Много вероятно е например, Китай да не подкрепи евентуални по-сурови американски санкции срещу Северна Корея, ако преговорите между Вашингтон и Пхенян внезапно бъдат прекъснати, същото впрочем се отнася и за дипломатическите усилия на САЩ в Афганистан.
Вероятността от директен конфликт остава слаба, но Южнокитайско море представлява потенциално огнище, пораждащо сериозни тревоги. През последните две десетилетия китайските военни, отвреме навреме, се сблъскваха с американските самолети, патрулиращи в региона. Както е известно, Пекин претендира за 90% от територията на Южнокитайско море, достигайки само на няколко мили от крайбрежието на Виетнам, Малайзия и Филипините, и активно изгражда бази на стратегически значимите естествени и изкуствени острови. От гледната точка на Пекин, подобни маневри са нормалния начин на действие за една страна, която Си определя като "голяма държава". Китай иска това, с което САЩ вече разполагат, а именно - сговорчиви съседи, на които да може да влияе, както и способност да контролира подходите откъм морето и транспортните маршрути. Разбира се, други държави гледат по-различно на нещата. По-малките страни от Югоизточна Азия например, възразяват против китайските претенции, а някои търсят защита от Вашингтон.
През настоящата 2019 Пекин и Вашингтон биха могли да постигнат някакво търговско споразумение, което би позволило понижаване на напрежението между тях. Всяка подобна пауза обаче, би била краткокрайна. Лидерите на двете държави са убедени, че отдавна назряващите геополитически и икономически сблъсъци вече са достигнали точката на кипене.
Саудитска Арабия, САЩ, Израел и Иран
Както и през миналата 2018, и през тази година ще се запази риска от конфронтация - преднамерена или спонтанна - с участието на САЩ, Саудитска Арабия, Израел и Иран. Първите три държава разглеждат иранския режим като заплаха, чиито стремежи в региона следва да бъда сдържани. В случая с Вашингтон това отношение към Иран намери въплъщението си в решението за оттегляне от иранското ядрено споразумение, подписано през 2015, възстановянето на санкциите, по-агресивната реторика и заплахите за нанасяне на ответен удар, ако Иран предприеме някаква провокация. Рияд изцяло подкрепя този нов тон, като това се отнася на първо място за саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман, и ясно даде да се разбере, че е готов да се противопостави на Техеран в Ливан, Ирак, Йемен и дори в самия Иран. Израел пък концентрира вниманието си върху Сирия, където редовно нанася въздушни удари по обекти на Иран и свързаните с иранците сили, като в същото време предупреди, че може да удари и подкрепяната от Иран ливанска групировка Хизбула.
Засега Иран, който вижда в дългосрочните тенденции повод за увереност, но в същото време е ограничен от вероятността от мащабен ответен удар, предпочита да изчаква. Макар че иранците възобновиха ракетните си изпитания, а САЩ ги обвиняват, че използват шиитските си протежета в Ирак, реакциите на Техеран бяха планирани така, че да не провокират твърд отговор. Заради нарастващия натиск върху иранската икономика обаче, режимът едва ли ще може да се придържа още дълго към този подход. Нещо повече, рискът от случаен сблъсък в Йемен, в Персийския залив, в Сирия или Ирак, също не бива да се изключва.
Засега основният източник на напрежение остава решението на САЩ да излязат от иранското ядрено споразумение и да наложат повторни санкции против онези държави, които продължават да правят бизнес с Техеран. Фактът, че Иран не реагира бурно на тази икономическа война до голяма степен е заслуга на онези страни, които през 2015 подписаха споразумението за иранската ядрена програма, а именно трите европейски държави, Русия и Китай. Техните опити да запазят известно пространство за търговия, в комбинация с продължаващото им дипломатическо взаимодействие с Техеран бяха достатъчно сериозни причини за иранските лидери да се придържат към условията на "ядрената сделка". Освен това, ръководството на Иран очевидно се надява, че Тръмп няма да получи втори президентски мандат.
Всичко това обаче може да се промени. Макар че надеждите на САЩ и Саудитска Арабия, че санкциите ще накарат Иран да промени агресивното си поведение или ще провокират смяна на режима в Техеран, почти сигурно няма да се оправдаят, икономическият натиск върху Иран вреди на обикновените иранци. С нарастването на този натиск, гласовете на противниците на компромиса, призоваващи Ислямската република да се откаже от споразумението, ще стават все по-силни - особено сега, когато се разгаря борбата за постовете на президента Хасан Рухани и, възможно, на върховния лидер на Иран аятолах Али Хаменей. Дори ако те продължат да се придържат към условията на споразумението за ядрената програма, Техеран ще бъде все по-изкушен да накара Вашингтон да плати за действията си - например, като организира нападения на иракските шиитски групиовки срещу американците в Ирак.
Враждата между Саудитска Арабия и Иран се трансформира в поредица от опосредствани конфликти по целия Близък Изток - от Йемен до Ливан. Всеки от тези конфликти може да се изостри. Очевидно, най-опасното място е Йемен. Ако някоя изстреляна от хусите ракета случайни порази един или друг град в Саудитска Арабия или ако те застрашат търговското корабоплаване в Червено море (което отдавна се опитват да направят) този конфликт ще навлезе в много по-опасна фаза.
В Сирия, поне досега, Израел се стараеше да нанася ударите си по ирански обекти така, че да не провокира по-мащабна война. Несъмнено иранците са наясно за потенциалната цена на подобна ескалация и смятат, че засега могат да се примиряват с тези израелски атаки без това да застраши по-дълбоките им интереси и тяхното дългосрочно присъствие в Сирия. Само че сирийския театър на военни действия става все "по-тесен", търпението на Иран не е безгранично, а вероятността от грешки или неуспешна атака остава голяма.
Над всичко това, подобно на "Дамоклев меч", продължават да висят последиците от убийството на Хашоги, през октомври 2018. В САЩ това убийство усили критиките срещу външната политика на Саудитска Арабия и, на пръв поглед, безусловната американска подкрепа за тази политика. Това усещане ще се засили през 2019, след като демократите поеха контрола в Камарата на представителите. И можем само да се надяваме, че в крайна сметка САЩ ще притиснат по-силно Рияд за да го принудят да прекрати войната в Йемен и, че Конгресът ще постави въпроса за обосноваността на политиката на ескалация на конфронтацията с Иран, която провеждат САЩ и Саудитска Арабия.
Сирия
Към края на миналата 2018 изглеждаше, че сирийския конфликт ще продължи да се развива в същото русло, като досега. Тоест, че режимът на Башар Асад, подкрепян от Иран и Русия, ще продължи да побеждава в сраженията с противниците си. Че войната с Ислямска държава ще върви към края си. Че чуждестранните играчи ще поддържат крехкия баланс в различните части на страната: равновесието между Израел, Иран и Русия в Югозападна Сирия, между Русия и Турция на северозапад и между САЩ и Туриця на североизток. В средата на декември обаче, с телефонния разговор с турския президент Реджеп Ердоган, в който му съобщи решението си да изтегли американските войски, Тръмп сложи кръст на този баланс, увеличи вероятността от кървав конфликт с участето на Турция, нейните сирийски съюзници, местните кюрди и режима на Асад, и даде възможност на Ислямска държава (ИД) да възкръсне, раздухвайки хаоса, в чиито условия терористите се чувстват най-добре.
Предишната политика на администрацията на Тръмп, основаваща се на безкрайното военно присъствие на САЩ в Сирия , винаги е пораждала маса въпроси. Не беше ясно например, как две хиляди американски военни могат да ограничат влиянието на Иран в страната или да окажат осезаем натиск върху режима на Асад. Освен това, ако борбата против ИД действително е приключила, присъствието на американските военни не изглежда необходимо. В същото време обаче, рязкото изтегляне на американците поражда сериозни рискове: в резултат от това Отрядите за народна самоотбрана (YPG) - кюрдската военизирана групировка, която съвместно със САЩ се бореше срещу ИД и сега контролира около 1/3 от сирийската територия, се оказват в сериозна опасност.
Сега YPG са заплашени от турско военно настъпление (Анкара смята организацията за терористична заради връзките и с Кюрдската работническа партия) или от настъпление на силите на Асад (стремящ се да възстанови контрола си над цялата територията на страната, включително петролните находища в североизточната и част). Ако в резултат от това се възцари хаос, ИД може да се възползва от възможността и да се върне в Сирия, прегрупирайки се и овладявайки част от териториите, които загуби през последните две години. С други думи, въпросът за САЩ не беше, дали трябва да останат или да се изтеглят, а кога точно и при какви обстоятелства да бъдат изтеглени американските части от Сирия.
И САЩ, и Русия са заинтересовани да бъде предотвратена схватката на всеки срещу всички на териториите, откъдето ще се оттеглят американските военни, защото това може да се окаже тласък към възраждането на ИД и защото, от гледната точка на Русия, в крайна сметка Турция може да постави под контрол по-големи територии на нейния сирийски съюзник. За да не допуснат подобно развитие, Вашингтон и Москва (поотделно или заедно) ще трябва да убедят Анкара да не започва настъпление в зоните, контролирани от кюрдските YPG, да убедят тази организация да ограничи военната си активност и да помогнат на Дамаск и кюрдите да постигнат споразумение, позволяващо на сирийското правителство да си върне североизточната част на страната срещу предоставяне право на самоуправление на въпросните територии. Подобно решение ще позволи на Сирия да възстанови суверенитета си и би успокоило Турция, ограничавайки влиянието и военния потенциал на кюрдите, като в същото време ги защити от военно нападение. Възможно е да се окаже, че вече е твърде късно да се търси подобно решение, но при всички случаи си струва да се опита.
Нигерия
През февруари 2019 нигерийците гласуват за президент и нов законодателен орган на страната, а през март ще избират губернатори на отделните щати. Изборите в Нигерия нерядко преминават доста бурно, а този път ситуацията може да се окаже особено взривоопасна.
Борбата за президентския пост между сегашния държавен глава Мухамаду Бухари и основния му съперник - бившият вицепрезидент Атику Абубакър, е изключително ожесточена. Отношенията между управляващата партия "Конгрес на всички прогресивни нации" и Народната демократична партия на Абубакър, която управляваше страната в течение на 16 години, преди Бухари да дойде на власт, са крайно враждебни. Споровете между Бухари и лидерите на двете камари на парламента (и двамата напуснаха управляващата партия през юли 2018) доведоха до отлагане на отпускането на средства за избирателната комисия и агенциите за сигурност, което пък затрудни подготовката на изборите. Недоверието на опозицията към избирателната комисия и агенциите за сигурност повишава вероятността от протести по време и след изборите. Подобен прецедент вече е имал място: така, демонстрациите след изборите през 2011 прераснаха в нападения срещу малцинствата в Северна Нигерия, по време на които загинаха над 800 души.
Врочем, изборите далеч не са единствения проблем на Нигерия. Нивото на престъпността и незащитеността на населението остават изключително високи на по-голямата част от територията на страната. Местните жители в Североизточна Нигерия са принудени да носят тежестта на кървавия конфликт между правителствените сили и радикалната ислямистка организация Боко Харам. Както изглежда, групировката, която в момента действа под името "Западноафриканска провинция на Ислямска държава" постепенно укрепва позициите си там. През миналата 2018 сблъсъците в Средния пояс на Нигерия между номадите, които са предимно мюсюлмани, и фермерите-християни, достигнаха безпрецедентно равнише, като в резултат от тях загинаха около 1500 души. Макар че в края на 2018 и началото на 2019 напрежението леко спадна, тези сблъсъци окончателно развалиха отношенията между различните общности, и най-вече между християните и мюсюлманите в онези райони, където се очаква изборният период да се окаже особено напрегнат, тъй като резултатите от гласуването в тях могат да се окажат решаващи за избора на президент.
Политиците използват съществуващите в обществото разногласия за да постигнат собствените си цели - те нерядко прибягват до откровено провокационна реторика, за да уязвят опонентите си. В богатата на петрол делта на река Нигер напрежението между местното население и федералното правителство може рязко да нарасне през 2019, предвид огромното недоволство на хората от неспособността на управляващите да изпълнят обещанията си и да прочистят тези територии от петролните замърсявания, да изградят необходимата инфраструктура и да увеличат социалните разходи.
На първо място е необходимо нигерийското правителство да предотврати очертаващата се избирателна криза, да повиши нивото на сигурност в уязвимите щати и да даде гаранции, че силите за сигурност ще действат безпристрастно, както и че всички играчи ще провеждат мирно предизборните си кампании и ще решават споровете си в рамките на закона. Разбира се, само по себе си, това не може да реши всички проблеми на Нигерия, но е задължителна първа стъпка в тази посока.
Южен Судан
Откакто, преди пет години в Южен Судан избухна гражданска война, там са загинали 400 хиляди души. През септември 2018 президентът Салва Каир и основният му съперник Риек Мачар (бивш вицепрезидент, оглавил силите на бунтовниците) подписаха споразумение за примирие и съвместно управление до изборите през 2022. Тази сделка, поне засега, обслужва интересите и на двамата противници, както и на президентите на Судан - Омар ал Башир, и на Уганда - Йовери Мусевени, двамата регионални лидери с най-голямо влияние в Южен Судан. Основният резултат от тази сделка обаче е, че тя позволи да се понижи нивото на насилието. Засега това е достатъчно сериозна причина тя да бъде спазвана. Въпреки това, вероятността, че сделката не е в състояние да постави началото на нова епоха на стабилност, остава голяма.
На първо място, това споразумение много прилича на онова, което същите двама лидери подписаха през август 2015 и което се провали още през следващата година, провокирайки бум на военните действия. Сделката, която включва провеждането на избори през 2022, закрепва съперничеството между Каир и Мачар чак до момента на изборите, подготвяйки почвата за поредния открит сблъсък. Освен това, тя няма завършен характер. Най-голямата опасност обаче е, че мерките за гарантиране на сигурността в столицата на Южен Судан Джуба продължават да са обект на спорове, като това се отнася и за плановете за обединяване на националната армия.
Междувременно, в съседен Судан, Ал Башир се сблъсква с може би най-сериозното предизвикателство към неговия режим. В средата на декември 2018 започнаха протести в много градове на страната срещу високите цени, като демонстрантите призоваха и за оставка на президента. Все още не е ясно, как ще приключат протестите, но проточилият се конфликт на територията на северния му съсед, може да окаже крайно дестабилизиращо влияние върху Южен Судан.
Накрая, спонсорите, които в миналото финансираха провалилите се споразумения между Каир и Мачар, сега в повечето случаи предпочитат да наблюдават случващото се отстрани. САЩ, които доскоро оглавяваха дипломатическите усилия на Запада в Южен Судан, се дръпнаха встрани. Други пък биха искали да видят някакви значителни стъпки от страна на двамата съперници, преди отново да отворят чековите си книжки.
Подобна предпазливост е напълно разбираема. Но, ако и сегашната сделка се провали, не е ясно, какво ще я замени. При подобно развитие е много вероятно страната да бъде залята от нова вълна от кръвопролития. Ще се наложи за посредник да бъде привлечен някой измежду лидерите на държавите от региона, само че те подкрепят различни страни в конфликта и нерядко са заинтересовани да защитят собствените си краткосрочни интереси. Онзи, който получи подкрепата на Запада и другите играчи извън пределите на региона, вероятно ще може да помогне на регионалните лидери да гарантират спазването на сегашното споразумение, както и да бъде постигнат консенсус за разрешаването на конфликта, устройващ всички региони и групировки в Южен Судан. Без това да се случи, съществуващият в момента крехък шанс за постигане на мир в страната може бързо да се изпари.
Камерун
Кризата, която избухна в англоезичните области на Камерун, заплашва да прерасне в истинска гражданска война и да дестабилизира страната, която доскоро се смяташе за сравнително спокоен остров в иначе доста проблемния регион.
Темповете на кризата постепенно нарастваха след 2016, когато англоезичните местни учители и юристи излязоха на улицата за да протестират против изискването в учебните заведения и съдебната система да се говори само на френски. Демонстрациите им прераснаха в по-мащабни протести против маргинализацията на англоезичното малцинство в Камерун, включващо около 20% от неселението на страната. Правителството обаче отказа да признае тежкото положение, в което се намират англоговорящите камерунци, и да започне преговори с лидерите на тяхното движение, а службите за сигурност жестоко смазаха протестите, чиито активисти бяха пратени в затвора. Тази реакция на властите само разпали омразата на англоезичното малцинство към централното правителство и накара мнозина от протестиращите, които първоначално се обявяваха само за ограничена автономия и повече права, да се присъединят към сепаратистките групировки, чиито нападения зачестиха в края на 2017. Президентските избори през октомври 2018, на които отново победи 85-годишният президент Пол Бия, заемащ поста вече 36 години, и в които англоезичните
камерунци почти не участваха, не помогнаха за подобряване на ситуацията.
В момента десетина сепаратистки групировки водят истинска война с правителствените сили, като действията им се ръководят от чужбина от Временното правителство на Амбазония (както се нарича самопровъзгласилата се англоезична държава) и Управляващия съвет на Амбазония. При това сепаратистите се сражават не само със силите за сигурност на Камерун, но и с проправителствените групи за "самоотбрана". Възползвайки се хаоса в англоезичните района на страната местните престъпни кланове непрекъснато разщиряват активността и влиянието си.
По данни на Международната кризисна група, в сраженията вече са загинали почти 200 военни, жандармеристи и полицаи, а около 300 са били ранени. Броят на убитите сепаратисти надхвърля 600 души, а този на загиналите мирни граждани надхвърля 500. Според ООН, в момента в Нигерия се намират 30 хиляди англоезични бежанци от Камерун, а около 437 хиляди камерунци са "вътрешни бежанци".
За да бъде разрешена тази криза се налага, като начало, да бъдат предприети мерки за установяване на доверие. За целта привителството следва да освободи всички политически затворници, включително лидерите на сепаратистите; и двете страни да поемат ангажимент да спазват условията на примирието; камерунските власти трябва да подкрепят планирания конгрес на представителите на англоезичната общност, където те ще могат да изберат свои лидери, които да ги представляват на преговорите. Тези стъпки ще подготвят почвата за началото на преговори между правителството и лидерите на англоезичното движение, след което следва да стартира и общонационален диалог, в чиито рамки да се разгледат варианти за децентрализация на управлението или федерализация на държавата.
В средата на декември 2018 камерунските власти предприеха доста разумна стъпка, освобождавайки от затворите 289 англоезични граждани, макар че още стотици хора, включително водачите на сепаратистите, остават зад решетките. Засега не е съвсем ясно, дали това е сигнал за реални промени в позицията на правителството, което доскоро беше решено да смаже бунтовническото движение, вместо да се вслуша в претенциите на англоезичните си граждани. Не е ясно също, дали освобождаването на въпросните 289 души ще убеди радикалните сепаратисти да започнат преговори, вместо отново да хванат оръжието. Ясно е обаче, че при липсата на значим взаимен компромис Камерун е застрашен от мащабен дестабилизиращ го конфликт.
Украинската криза
Войната в Украйна продължава и, поне засега, краят и не се вижда. Както е известно, тя започна след смяната на властта в Киев през 2014, последвалото присъединява на Крим към Русия и бунта на сепаратистите в източната част на страната, който също беше подкрепен от Москва. Тази война подхранва и далеч по-мащабното геополитическо противопоставяне между Русия и западните държави. В нова гореща точка на този конфликт се превърна Азовско море, където през ноември 2018 руснаците задържаха украински военни кораби и на практика блокираха достъпа до Керченския пролив. Тази конфронтация показва, че нито една от страните не вижда смисъл в постигането на компромис.
От гледната точка на Киев, задържането на украинските воени кораби и техните екипажи е кулминация на продължилите дълги месеци опити на Русия да изтласка украиските кораби от тези води, в нарушение на подписаното през 2003 споразумение, гарантираща свободното корабоплаване. На свой ред, Москва твърди, че украинският президент Петро Порошенко е провокирал инцидента за да си гарантира подкрепата на Запада и да повиши своя рейтинг в навечерието на президентските избори през март 2019. Опитът на Порошенко да въведе военно положение в Украйна не му помогна, тъй като и Кремъл, и противниците на президента в самата Украйна, представиха действията му като поредната политическа маневра. При всички случаи, инцидентът демонстрира решимостта на Москва да не допусне преминаване на очертаните от нея "червени линии" в този конфликт.
Междувременно сраженията в Донбас продължават и мирните граждани, живеещи в зоната в близост да "фронтовата линия", които бяха изоставени както от Киев, така и от сепаратистите, са принудени да плащат за това. Нито Украйна, нито Русия предприемат някакви реални стъпки за да сложат край на това положение. Киев отказва да предостави частична автономия на Донбас, макар че обеща да го направи, подписвайки Минските споразумения, които трябваше да сложат точка на този война - докато Русия не изтегли своите военни и военна техника от районите, контролирани от сепаратистите. Москва обаче, не демонстрира желание да предприеме подобни стъпки (впрочем, тя въобще отрича там да има нейни военни сили). Всички предложения за изпращането на чуждестранни миротворчески сили в тези райони не доведоха до нищо.
Тъй като и двете страни не демонстрират готовност да променят позициите си, изглежда най-вероятно, че през 2019 трудно можем да очакваме някакви промени, в сравнение с 2018. Киев едва ли ще склони да направи отстъпки преди изборите (президентски и парламентарни). Що се отнася до Русия, тя вероятно не е доволна от това, че и се налага да финансира откъсналите се райони на Източна Украйна, но също няма да се откаже от влиянието си в тях. Все пак е възможно изборите в Украйна да доведат до появата на някакви възможности за разрешаване на конфликта. Както показаха събитията в Азовско море обаче, опасността от ескалация на напрежението ще се запази.
Венецуела
Венецуела, която разполага с изключително големи петролни запаси, на пръв поглед би трябвало да поражда завист у съседите си. Истината обаче е, че случващото се там поражда по-скоро тревога, защото кризата в страната заплашва да излезе извън нейните граници и да засегне целия регион. Бедността и гладът се разрастват, а болестите, за които изглеждаше, че окончателно са изкоренени по време на предишното правителство на Чавес, като дифтерита например, отново се връщат. Твърди се, че около 3 млн. венецуелци (населението на страната е 31 млн. души) са напуснали страната, прехвърляйки се най-вече в Колумбия и други съседни държави. По оценка на ООН, до края на 2019 тази цифра ще достигне 5,3 млн. души.
Правителството на президента Николас Мадуро обаче, отказва да признае тежестта на ситуацията и засега не е склонно да търси хуманитарна помощ. В същото време, опозицията в страната е парализирана от вътрешните си междуособици, а най-радикалните и привърженици призовават за свалянето със сила на Мадуро, чиито втори президентски мандат стартира през януари 2019.
Съседите на Венецуела се опитват да се справят с притока на бежанци, но изпитват нарастващи опасения, че ще бъдат залети от нова бежанска вълна. В тази връзка, генералният секретар на Организацията на американските държави (доминирана от САЩ - б.р.) Луис Алмагро дори заяви през септември 2018, че "регионът не бива да изключва никой възможен вариант", визирайки възможността да бъде осъществена военна интервенция срещу Венецуела. Впрочем, администрацията на Тръмп също намекна за това. Засега обаче, това са само думи, както подчерта наскоро и един от най-убедените критици на Мадуро - новоизбраният президент на Колумбия Иван Дуке. Впрочем, в случая това е по-доброто, защото евентуална военна намеса на външни сили със сигурност ще провокира още по-голямо влошаване на ситуацията и може да дестабилизира целия субконтинент.
Истината е, че подходящите варианти за действие на са особено много. САЩ и Европа наложиха санкции срещу редица представители на най-близкото обкръжение на Мадуро, а Вашингтон добави към тях и определени финансови ограничения (освен това САЩ и Европейският парламент признаха председателя на разпуснатия венецуелски парламент Гуайдо за президент на страната). В същото време обаче, разширяването на санкциите срещу Венецуела е крайно нежелателно, тъй като ще засегне най-вече населението на страната. Перу и някои други страни дискутират възможността да бъдат прекъснати дипломатическите отношения с Каракас, но ако това се случи, венецуелците на практика ще бъдат оставени да се оправят сами с проблемите си.
Ако заинтересованите играчи действително искат да помогнат на тази страна, би трябвало първо да спрат да говорят за военна намеса и да потърсят начин за иницииране на преговори за необходимите политически и икономически реформи между правителството и опозицията, както и за евентуалното формиране на някаква преходна администрация. Разбира се, Мадуро едва ли ще се съгласи на подобна стъпка. Ако тя не бъде предприета обаче, и ако Венецуела бъде оставена без подкрепа, вероятността кризата да прерасне в крах и хаос остава голяма, проблемите на гражданите и ще продължат, а последиците от подобно развитие ще се стоварят и върху съседите на страната.
*Авторът е президент на Международната група за предотвратяване на кризи. Бил е специален помощник на президента Обама по проблемите на Близкия Изток. Анализатор на Foreign Policy.
