Някога Гор Видал ни нарече "Съединените щати на амнезията". Истината е, че ние, американците помним това, което ни е удобно да помним и забравяме всичко останало. Това се отнася най-вече до историята на другите нации. Очевидно сме убедени, че тяното минало не би могло да има каквото и за било значение за нас днес. Възможно е. Да вземем за пример европейската война през 1914-1918.
Вероятно повечето американци не се интересуват особено от случилото се тогава, тъй като цялото им внимание е насочено към ежедневния поток от послания на президента Тръмп в Туитър и морето от отговори (често безумни), които те пораждат. Все пак, позволете ми да напомня, че съвсем скоро - още преди края на 2018 - предстои да отбележим столетието от приключването на конфликта, известен някога като Голямата война.
Действително, преди сто години, през пролетта на 1918 немското настъпление в рамките на т.нар. "операция Михаел" се развива все по-неуспешно. Последният отчаян опит на германците да пробият отбраната на съюзниците и да постигнат решаваща победа във войната се проваля. В началото на август с.г. пък, стартира масираното контранастъпение на съюзниците, продължило чак до 11 часа на 11-ти ноември, когато е сключено примирие и оръжията най-сетне замлъкват.
САЩ и двете световни войни
През следващите години, американците - съзнателно или не - принизиха значението на Голямата война. Тя стана Първата световна, както вече я наричат, но по-важното е, че беше тотално затъмнена от следващия разгром, известен като Втората световна война. Днес средният американец знае много малко за онзи първи глобален конфликт, освен, че е предшествал и по един или друг начин е прокарал пътя към още по-голямо кръвопролитие. При това и в двата случая, "лошите" говорят немски.
И така, за американците войната от 1914-1918 се превърна в своеобразна "доведена дъщеря", вероятно отчасти и заради това, че САЩ решиха да се включат в този конфликт едва година и половина преди той да приключи. За разлика от нея, следващата световна война от 1939-1945 стана "свещена" за Съединените щати, защото в нея "най-великото американско поколение" спаси човечеството, и така конфликтът, известен преди това като Голямата война, окончателно беше пратен да събира прах на дъното на сандъка на колективното американско съзнание.
Вероятно, отвреме навреме, някои политици или журналисти ще опитват да възкресят случилото се през август 1914, т.е. мрачните първи седмици на войната, и да разсъждават за онова неразбираемо "шествие на лунатиците" (очевидно авторът визира книгата "Лунатици: как Европа прекрачи прага на Първата световна война" на Кристофър Кларк - б.р.) към разрушителния конфликт, който никой не желае и не разбира. Всъщност, при положение, че днес самият Вашингтон се е превърнал в сборише от лунатици и демагози, които са дотолкова подсъзнателно нелепи, че дори и Хенри-Луис Менкен (1880-1956, един от най-известните американски публицисти и журналисти,- б.р.) би онемял от изумление, ако ги види, моментът за подобно напомняне наистина ми се струва подходящ.
Един друг аспект на Първата световна война обаче изглежда много по-тясно свързан с американското настояще. Става дума за нейната продължителност: колкото по-дълго продължава тази война, толкова по-безмислена изглежда. И въпреки това тя продължава, неподвластна на човешкия контрол, подобно на библейската чума, с която Бог наказал древните египтяни.
И така, най-подходящият въпрос от гледна точка на сегашната действителност в САЩ е, защо, след като стане очевидно, че войната е грешка, управляващите толкова настояват тя да продължи, без оглед на разходите, жертвите и последиците? Другояче казано, защо след като вече е ясно, че започването и е било лоша идея, изглежда толкова сложно да се излезе от нея, особено когато става дума за толкова могъща държава като САЩ, за която се предполага, че би могла да направи правилния избор при подобно развитие? Или пък, ако се изразим по-грубо, защо онези, които носят отговорността по време на Голямата война, излизат чисти от нея, след като са причинили толкова голяма вреда на собствените си страни и народи, чиято съдба е именно тяхна отговорност?
Отговорът на този въпрос е, че за онези държави, които участват още от самото начало и до края на Първата световна война, и в частност за Великобритания, Франция и Германия, са налице някои специфични обстоятелства, които водят до оневиняването на техните лидери, въпреки че вероятно в съзнанието им са се промъквали мисли за унищожителните последици от гигантския катаклизъм, който са предизвикали и който упорито не желаят да спрат.
Сред тези обстоятелства са:
- Най-послушното гражданско население, демонстриращо силна лоялност към "Краля и Отечеството" (в различните версии на този принцип, доколкото Франция например, е република), което допълнително бива мобилизирано благодарение на непрекъснатата пропаганда, минимизираща евентуалното недоволство;
- Драконовата дисциплини - дезертьорите и симулантите се наказват със смърт, което гарантира запазването на реда в армията въпреки безпрецедентните размери на жертвите по време на сраженията;
- Всеобхватната индустриализация, ускорена от войната и гарантираща постоянните доставки на въоръжения, амуниции и всичко необходимо за поддържането на масовите наборни армии и попълването им след понесените загуби.
Несъмнено, икономистите биха добавили към всичко това и гигантските мащаби на военните разходи. При подобно количество вече изразходвани ресурси и смайващия брой на човешките жертви, се оказва трудна до се противопоставиш на стремежа войната да продължи, надявайки се, че тя все пак ще донесе някакви по-значими ползи, които да компенсират поне отчасти вече направените огромни разходи и понесените жертви. Въпреки това обаче, нито едно от тези обстоятелстви, нито пък каквато и да било комбинация между тях, са в състояние да дадат адекватно обяснение, защо в разгара на тази невиждана оргия на самоунищожението, на фона на ужасяващите загуби и разрушаването на Европа, нито един монарх, президент или премиер не се оказва достатъчно умен или поне пресметлив за да заяви: "Стига! Прекратете това безумие!".
Точно обратното, политиците не правят абсолютно нищо, чак докато управляващите във воюващите страни не деградират до нивото на британския маршал Дъглас Хейг, френските маршали Фердинанд Фош и Филип Петен и германските командващи Паул фон Хинденбург и Ерих Лудендорф. С други думи, за да решат създадената от самите тях "главоблъсканица", политиците от всички воюващи държави отстъпват мястото си на военните лидери. На свой ред, последните - макар и да са противници - заедно се ориентират към една квазистратегия, чиято най-добра формулировка дава Лудендорф: "да осъществим пробив на фронта, пък след това каквото стане". В подобна ситуация не е учудващо, че конфликтът продължава до пълното изтощаване на силите, ерозирайки тотално мощта на Европа.
Загубата на политическия смисъл
По-простичко казано, преди сто години войната в Европа се оказва "политически безцелна". В същото време лидерите на основните световни сили, включително и президентът на САЩ Удроу Уилсън (през 1917), не съумяват да предложат каквато и да било алтернатива, освен да полагат все повече усилия в същата посока, макар че в резултат от това фундаментът на западната цивилизация се превръща в гробница.
Всъщност, има един държавен ръководител, който се противопоставя на тази тенденция. И, колкото да е парадоксално, това е болшевишкият лидер Владимир Ленин. През март 1918, т.е. малко след като партията му взема властта в Русия, Ленин изважда страната си от войната. Всъщност, с това свое действие, той утвърждава приоритета на политиката и възстановява възможността за реализацията на определена политическа стратегия. Както е известно, Ленин е имал съвсем ясни приоритети. Според него, най-важното е било да гарантира оцеляването на болшевишката революция и от тази гледна точка прекратяването на войната с Германия се превръща в императив.
Ще си позволя еретичната мисъл, че днес САЩ би следвало да възползват от болшевишкия опит. Наясно съм, че преди разпадането на Съветския съюз през 1991 подобно предложение вероятно би ми докарало обвинение в държавна измяна. Днес обаче, в разгара на безкрайните ни усилия за борба с тероризма, действително бихме могли да се поучим от Ленин, поне по отношение на това, как ясно да подредим приоритетите си.
Подобно на Великобритания, Франция и Германия преди сто години, днес САЩ са затънали до шия в блатото на безмислените войни. Отново ще припомня, че в края на Първата световна война, в Лондон, Париж и Берлин, контролът върху провеждането на политиката на практика е предаден в ръцете на съответните военни командвания. Днес, политическите лидери във Вашингтон, които уж следва да носят отговорността за действията на Съединените щати, правят същото. Наистина, някои от сегашните американски военни командири, които се събират в Белия дом или участват в изслушванията в Конгреса, не носят униформи, а костюми, но всички те на практика споделят споменатото по-горе печално изказване на Лудендорф, опитвайки се приложат тази псевдостратегия и в началото на новия ХХІ век.
Разбира се, нашите военни операции, осъществени след трагедията от 11 септември 2001 в рамките на т.нар. Глобална война срещу терора - се отличават по хиляди дребни детайли от Голямата война в Европа отпреди едно столетие. Продължаващите враждебни действия, в които са ангажирани американските военни в различни части на ислямския свят, трудно биха могли да се дефинират (дори в метафоричен смисъл) като "велики". Впрочем, няма да има нищо "велико" и в евентуален нов военен сблъсък с Иран, ако сегашната ни администрация не се откаже от безумното си желание да го провокира.
Освен това, днес на Вашингтон дори не се налага да води пропагандна кампания сред американското общество в подкрепа на водените от САЩ войни. Истината е, че обществото се отнася към тях с безразличие. А предвид факта, че те се водят от професионална, а не от наборна армия, вече не се налага и дисциплината в нея да се поддържа с такива характерни за Голямата война средства като масовите разстрели на дезертьори и "симуланти".
Впрочем, налице са други очевидни различия в мащабите, например, когато става дума за количеството на жертвите. Смята се, че общият брой на загиналите в резултат на множеството големи и малки американски военни интервенции, осъществени след събията от 11 септември, е няколко стотин хиляди души. А, макар че точният брой на жертвите на бедствието през 1914-1918 никога няма да се изясни, специалистите смятат, че той надхвърля 13 милиона.
Въпреки това, сходството между Голямата война и нашите собствени не чак толкова "големи" войни, определено заслужава внимание. Защото и днес, както и тогава, стратегията - т.е принципното използване на сила за реализацията на жизненоважните интереси на държавата - на практика не съществува. Истината е, че днешните американски войни също са се превърнали в своеобразна разплата за игнорирането на липсата на стратегия.
Вече от доста години насам, действащите офицери от армията на САЩ, както и редица експерти в сферата на националната сигурност, дефинират продължителната американска военна активност в чужбина като "Дългата война". Представяването на конгломерата от разширяващи се конфликти с американско участие като "дълги", премахва необходимостта да се разсъждава, кога или при какви обстоятелства (ако има такива) те биха могли реално да приключат. Което е все едно, някой метеоролог да прогнозира, че "зимата ще е дълга". Само че, констатацията, че войната "ще трае дълго" не звучи никак вдъхновяващо.
Впрочем, някои високопоставени офицери предлагат и по-директно обяснение на това, какво на практика би могло да означава "дълга война". Както посочва във "Вашингтон Поуст" военният експерт Грег Джеф: "за по-голямата част от американското военно ръководство, победата се е превърнала в синоним на тъпченето на място". Така, според генерала от ВВС Майк Холмс (командващ Air Combat Command), победата просто "не е поражение, т.е. тя е възможност да останеш в играта".
Сравнително доскоро американските въоръжени сили се придържаха към концепция, според която победата означава изпъление на напълно завършена оперативна и икономическа мисия. Това вече не е така. Както се оказва, победата може да бъде постигната прекалено трудно, тя има прекалено ограничен характер, или пък - ако цитираме генерал Майкъл Лънди, е "прекалено абсолютна". Според Лънди: "победата е по-скоро непрекъснат, а не еднократен процес", което обаче позволява мисията да бъде обявена за успешно изпълнена, без реално да бъде направено каквото и да било. Тоест, това е нещо като футболна игра на шестгодишни деца - всички се стараят колкото могат и накрая всеко получава някаква награда. Без значение от резултата, всеки си отива в къщи доволен. В случая с американските военни, всеки генерал получава медал (или в повечето случаи много медали). Неслучайно, както посочва Джеф: "Днес старшите офицери в Пентагона говорят за "безкрайна война"".
Много бих искал тези думи на Грег Джеф да са просто ирония. Имайки предвид обаче, че той е отличен анализатор и разполага с множество достоверни източници, съм убеден, че знае, какво говори. А, ако е прав по отношение на висшите офицери от армията на САЩ, това означава, че "дългата война" вече официално се дефинира като "свръхдълга", т.е. онези, които контролират нейното развитие, признават че на практика става дума за безкрайна война.
Стратегическата подлост
Истината обаче е, че тезата за "безкрайната война" е истинска стратегическа подлост, т.е. признание за пълния интелектуален провал на американските професионални военни. Вероятно генерал-полковник Лудендорф (който, между другото, е автор на концепцията за "тоталната война") много би харесал този термин, но да не забравяме, че този човек е бил военен фанатик.
Но, въпреки че мнозина, включително и аз, самият, смятат "безкрайната война" за стратегическа подлост, това със сигурност не се отнася търговците на оръжие, компаниите от военно-индустриалния комлекс и "сътрудниците на специалните служби", които са готови на всичко за да се изкачат по-високо в йерархията на т.нар. "елит" в сферата на националната сигурност. С други думи, ако искаме да сме обективни, следва да признаем, че някои случаи "безкрайната война" е един по-скоро положителен феномен, гарантиращ още по-големи печалби и бърза кариера и разкриващ необятни възможности. Защото войната осигурява на определени среди брилянтна възможност да се сдобият с гигантски количества лесни пари. Което, разбира се, е част от проблема.
Кой обаче е отговорен за тази подлост? Поне според мен, това не са американските генерали (или поне, не само те). Когато ги обвиняваме, че са "прекалено предани", но им липсва въображение, нека не забравяме, че по принцип, по време на службата им, те рядко биват стимулиране да проявяват въобръжение или креативност. Освен това, би трябвало да отдадем дължимото на нашите генерали поне за техните усилията да "освободят", да "демократизират" или да "омиротворят" Големия Близък Изток, което те се опитаха да направят с помощта на всички въобразими военни тактики и технологии. Като изключим ядрената, те разиграха всички възможни карти, с които разполагаше Пентагонът, без обаче да успеят да постигнат победа. През определени интервали от време командващите се сменяха, като новия обещаваше "на всяка цена" да победи само за да си отиде след още няколко години, давайки възможност на следващия да опита да го стори.
Това би трябвало да ни говори нещо за доминиращите стандарти на американския генералитет, който периодично възкресява старата идея за "антибунтовническата война", използвайки я с временен успех на един или друг театър на военни действия. Лансирайки тази идея, генерал Дейвид Питреъс например си спечели репутацията на военен гений. Всъщност, Питреъс е също толкова „гениален”, колкото е бил и генерал Джордж Маклелън, който командва армията на САЩ в началото на Гражданската война. След победата му в битката при Рич Маунтийн (1861), вестниците наричат Маклелън "Наполеон на сегашната война". Само че тази победа не решава нищо, а и Маклелън не успява да спечели повече нито една битка в Гражданската война, също както и Питреъс така и не можа да приключи успешно Иракската война.
Но, ако приемем, че генералите не са най-големите виновници за сегашната ситуация, трябва да признаем, че това са политиците, пред които тези генерали се отчитат и от които получават заповеди. Разбира се, ако тръгнем в тази посока, лесно ще стигнем и до сегашния Върховен главнокомандващ. Би било съвършено несправедливо обаче, да обвиняваме президента Тръмп за целия хаос, който наследи, въпреки, че онова, което прави днес, само влошава нещата.
Трябва да признаем, че става дума за колективен провал, принос за който в течение на дълги години имат няколко американски президенти, както и двете основни политически партии. Макар че картината на кланетата с участието на армията на САЩ не е чак толкова ужасна, в сравнение с тази на европейските бойни полета на Западния и Източния фронт през Първата световна война, представителите на нашата политическа класа ни провалят по същия потресаващ начен, както навремето политическите елити на Великобритания, Франция и Германия подвеждат своите народи. Защото истината е, че политическият ни елит прехвърли отговорността за провежданата от САЩ политика върху днешните американски еквиваленти на Хейг, Фош, Петен, Хинденбург и Лудендорф. И тъкмо поради това провалът им е непростим.
Междувременно, междинните избори за Конгреса ще се проведат съвсем скоро (през ноември 2018), наближават и следващите президентски избори. Кой ще бъде новият лидер на Съединените щати, кой ще има достатъчно разум и смелост за да каже: "Стига! Време е да прекратим това безумие". Без значение, дали ще е мъж или жена, хетеросексуален или гей, чернокож, латинос или бял, този човек ще заслужи благодарността на нацията и ще получи подкрепата на избирателите.
Но, докато това не се случи, американската склонност към водене на войни ще продължи да се точи до безкрайност. Няма съмнение, че това ще зарадва саудитските и израелските лидери, европейците, които помнят своята Голяма война, ще се чудят, защо го правим, а пък китайците тихомълком ще ни се присмиват. В същото време, наистина стратегически важните проблеми - като климатичните промени например - ще продължат да се смятат за второстепенни. А що се отнася до лесните пари, те ще продължават да се леят като из ведро, за радост на американския военно-индустриалния комплекс и неговото свръхвлиятелно лоби.
* Авторът е професор по история и международни отношения в Бостънския университет