Различните пространствени модели и теории за организация на пространството отразяват възгледите относно факторите за пространствена организация, доминиращи през различните етапи на общественото развитие.
Така, Стоянов (2009) разделя пространствените теории на „традиционни“ и „нови“ (като и двете категории са представени от статични и динамични пространствени теории). Към най-старите традиционни статични теории спадат „щандортните теории“, фокусирани върху местоположението (локацията). Същият автор отнася към статичния традиционен пространствен подход теориите на Тюнен, Лаунхардт, Вебер, Кристалер и Льош, а към динамичните традиционни теории – тези за растежа и за поляризацията. Новият подход пък включва пространствените икономически теории от последните две десетилетия на ХХ век, акцентиращи върху транспортните разходи и нарастващите ефекти от мащаба (т.нар. „нова икономическа география“ – НИГ).
Традиционният пространствен подход
Първия научен тезис по икономическа география е щандортната постановка на Йохан фон Тюнен (1783-1850) в изследването му „Изолираната държава“ (1826). В него се прави анализ на пространствената конфигурация на земеделското производство на база многогодишни наблюдения върху пространствените закономерности в земеделието. Представен е модел от концентрични кръгови зони, отразяващи доходността на стоките и очертаващи рамките, в които отделните стоки са най-доходни. Всяка зона е заета само от един вид стока с най-висока доходност спрямо други стоки. Производството на стоките зависи от пазарното търсене. Произвеждат се само онези, за които е налице достатъчен интерес. Тюнен дефинира оптималната локация на продуктите, от гледна точка на разстоянието им до пазара. Пространствената конфигурация на модела е представена от следните концентрични кръгове: интензивно фермерство и зеленчукопроизводство; гори за отопление и строителство; екстензивно зърнопроизводство; животновъдство (Стойчев, 2012).
Пространственият модел на Йохан фон Тюнен
Основно допускане на модела на Тюнен е наличието на само един пазарен център (модел в условията на едно централно място) и само на сухопътни транспортни връзки. Стоянов (2009) отбелязва, че теорията на Тюнен е смятана за първоначален вариант на модел от типа „център-периферия“, изразяващ се в намаляване на концентрацията на икономическите дейности с отдалечаването от центъра. Така постепенно се достига до точка, в която производството вече не е обосновано поради прекалено нарасналите транспортни разходи. Един от видните представители на локализационния анализ – Льош (1906–1945) стига до извода, че концентричните кръгове на Тюнен са верни, но представляват специален случай. Според него, пространствената конфигурация на земеделското производство под формата на концентрични кръгове е свързана със спазването на редици специални допускания. Всъщност, при редактирания вариант на своя труд през 1836, Тюнен добавя в модела си втори по-малък пазарен център и плавателна река, което води до промяна на пространствената конфигурация и приближава модела до реалността.
Теоретичните допускания на Карл Лаунхардт (1832–1918) поставят нов акцент – транспортните разходи. Така се създава първият триъгълен модел за оптимално разположение на промишлени предприятия, където основен критерий са минималните транспортни разходи, които са комплексна функция на отношението между потребление и източници на суровини (Стоянов, 2009). Русев (2008) посочва, че триъгълникът на Лаунхардт е един от първите физически модели в икономическата наука, използвани за решаването на теоретични и практични задачи.
С най-голяма значимост за развитието на регионалната икономическа наука в началото на ХХ в. се отличават изследванията на Алфред Вебер (1868–1958). Неговите теоретични допускания са ориентирани към промишленото производство с основен акцент върху минимизиране на транспортните разходи между мястото на суровините и мястото на продажба (Weber, 1909). Според него, оптималното местоположение е толкова по-близо до мястото на суровините колкото повече суровини с голямо тегло влизат в крайния продукт. Той разглежда като основен критерий за локализация постигането на минимални производствени разходи като цяло.
Пространственият триъгълник на Алфред Вебер
Ключова роля за развитието на пространствените теории и модели има Валтер Кристалер (1893–1969), който прави теоретичното допускане, че всяка локализациия е резултат от определена йерархия. Така се поставят основите на теорията за йерархията на населените места, насочена към извеждането на „идеални“ селищни и пазарни системи. Налага се мнението, че начинът, по който хората организират селищната си мрежа, цели най-ефективно използване на природните ресурси и локализационните предимства на територията. В своята докторска теза от 1933, отпечатана по-късно под заглавието „Централните места на Южна Германия“, Кристалер разработва дедуктивен модел за обяснение на закономерностите в разпределението на т. нар. централни места. Организацията на селищната мрежа в този модел се извършва в условията на три водещи принципа – пазарен (k = 3), транспортен (k = 4) и административен (k = 7) (Стойчев, 2012).
Кристалер нарича териториите, обслужвани от дадено централно селище допълващи райони. Изхождайки от разбирането, че различното количество блага, което може да произведе територията, зависи от нейната площ, той прави извода, че колкото по-голям по територия е допълващият район, толкова по-голямо може да бъде неговото централно селище. На тази логика се базира формулираното по-късно правило „ранг-размер“, изследващо особеностите в териториалното разпределение на селищата (Стоянов, 2009).
Стоянов (2009) посочва, че пространственият модел на централните места и техните притегателни територии, изведен от теорията на Кристалер, има свойството на общоикономически оптимум. Моделът максимализира броя на щандортите и води до оптимално изчерпване на пазарния потенциал. Същевременно сумата от транспортните разходи на всички търсещи е минимум, което води до оптимално снабдяване на населението.
Пространственият модел на Валтер Кристалер
Критиките към модела на Кристалер засягат строгите му допускания, поради които той е определян като ограничено подходящ за обяснение на пространствените системи на селищата. Август Льош доразвива идеите му, разширявайки ги от изследване на функционирането на отделни точки в пространството към комплексно формиращите се икономически райони. Той прилага хексагоналния подход на Кристалер и разработва принципно нова теория за пространствено икономическо равновесие. Льош придава подробен математически израз на пазарно функциониращите отношения между производител и потребител. Той отчита по-широк набор от фактори за оптимално разположение на стопанските обекти – конфигурация на селищната мрежа, комуникационна инфраструктура, научно-технически прогрес, данъчна система, степен на монополизиране на пазара и др. Според него, най-важен критерий за локализация e стремежът към максимална печалба (Losch, 1954).
Пространственият модел на Август Льош
Според Льош, пазарни зони само с три, четири и седем центъра не са достатъчно представително решение. Той извършва промени в пространствената ориентация на шестоъгълниците на Кристалер и определя стойности на взаимоотношението („k“) равни на 9, 12, 13, 16, 19, 21. Льош смята, че за изграждането на по-реалистична система от централни места е нужно разработването на множество разположени една върху друга шестоъгълни мрежи с различен размер и пространствена ориентация. За конструирането на тази мрежа на централните места е необходимо да бъдат включени и насложени един върху друг всички възможни шестоъгълници така, че да имат поне един общ център в своите мрежи. Този център на мрежата е т.нар. метрополитен.
Основна разлика между допусканията на Кристалер и Льош е, че докато йерархията в схемата на Кристалер е изградена като серия от отделни нива, мрежата на Льош представлява много по-взаимосвързана йерархична организация от центрове.
Идеите на Тюнен, Вебер, Кристалер и Льош намират отражение в изследванията на Isard (1956, 1960), Chorley (1962, 1964), Bunge (1966), Haggett (1965, 2001), Harvey (1996) и др. Прилагайки системния подход, те усъвършенстват пространственото моделиране, акцентирайки върху влиянието на нови фактори с различен характер, имащи отношение към териториалната организация на икономиката.
Сред представителите на руската икономгеографска школа с принос към изследванията на пространствената организация се открояват Анучин (1982), Баранский (1980), Колосовский (2006), Немчинов (1970), Саушкин (1973), Хорев (1986) и др.
През 1956 Уолтър Айзард модифицира пространствения модел на Льош, допускайки че размерът на шестоъгълниците може да варира в зависимост от разпределението (гъстотата) на населението (Isard, 1956).
Неокласическата теория за икономическия растеж и противоположната и теория за поляризацията акцентират върху пространствените различия в развитието. Първата поставя основното ударение върху механизмите за изравняване на различията в доходите, докато втората отбелязва, че веднъж настъпило, неравновесието е склонно да се засилва и води до силна поляризация на доходите между центъра и периферията.
Според допусканията на НИГ, икономическият растеж има тенденцията да бъде небалансиран процес, благоприятстващ най-вече икономиките, които се отличават с първоначални предимства в развитието си. Сред най-важните от тези допускания са, че икономическата дейност има тенденцията да създава агломерации („натрупвания“) и да „избира“ местоположения със значително местно търсене, което стимулира процес на самоусилващ се растеж. НИГ обвързва пространственото разпределение на икономическите дейности с влиянието на агломерационни (центростремителни) и дисперсни (центробежни) сили (Krugman, 1991, 1998; Fujita et al., 1999).
Krugman (1996) класифицира съществуващата обширна литература за градските системи като основаваща се на две основни идеи: на пространствените модели на градската йерархия, произтичащи от теорията за „централните места“ на Кристалер и Льош, и на модела на градската система, въведен от Дж. Върнън Хендерсън през 1974.
Моделът на Хендерсън акцентира върху силите, определящи размера на градовете и взаимодействието между тях. Агломерационните сили в модела предполагат, че има положително отражение, когато фирма от определена индустрия се локализира в град, където са разположени други фирми от същата индустрия. Центробежните сили в модела са представени от отрицателните външни икономии от мащаба в града, което е функция единствено на неговия общ размер. Моделът може да рационализира градските системи – т.е. съществуването на градове с различен размер, съобразени с потребностите на различните отрасли. Моделът на градската икономика на Хендерсън обяснява, защо градовете се специализират в производството на онези стоки, за които икономиите от мащаба са относително големи (Henderson, 1974).
Съвременните пространствени модели
На съвременния етап от общественото развитие, моделите се отличават с широко приложение за целите на науката и практиката. Икономистите регионалисти са създали математически модели, отчитащи диференцирания градски, регионален и национален растеж (Sheppard and Barnes, 1990; Webber and Rigby, 1996), динамиката на регионалния капитал и пазарите на труда (Webber 1987; Clark et al., 1986) и стратегиите за местоположение и ценообразуване на фирмите (Plummer, 1996).
Прилагането на модели за целите на пространствените изследвания, е сред основните инструменти за изследване на социално-икономическите процеси. Представлявайки опростена репрезентация на реалността, моделите разкриват пространствените измерения на реално съществуващи процеси и явления.
Пространствените модели имат ключова роля за изясняването на важни въпроси, засягащи различни аспекти на общественото развитие. В зависимост от насочеността им, моделите търсят отговори и се стремят към извеждане на закономерности в областта на: локализацията на дейности на икономическите сектори, разпределението на населението, размера и разпределението на градските центрове и много други въпроси с пространствено измерение.
В научната литература се срещат множество дефиниции за моделите, изхождащи от контекста на влагания смисъл за същността на понятието. Моделите се разглеждат като инструменти, представящи реалността като съвършенства (в смисъла на моделите като идеализация на реалността) и като инструменти за доказване същността на даден процес или явление.
Ключова характеристика на моделите е тяхната селективност, позволяваща минимизиране влиянието на даден/и фактор/и, елемент/и от реалността, които не са от значение за съответното изследване. По този начин се акцентира върху онези елементи, които съответстват на целите и нуждите на изследването. Основна отличителна черта на моделите е техният прогностичен елемент, позволяващ извършването на допускания и прогнози за бъдещото развитие и проявление на изследваните обекти.
Относно значимостта на моделите считам, че макар по дефиниция протичащите процеси и явления да са различни, по-ползотворно за целите на науката и практиката е изследваните обекти да се разглеждат в контекста на общовалидните им характеристики, вместо да се поставя акцент върху техните индивидуални отклонения и различия.
Литература:
Анучин, В. А. (1982) Географический фактор в развитии общества. Москва.
Баранский, Н. Н. (1980) Избранные труды: Становление советской экономической географии. Москва: Мысль.
Колосовский, Н. Н. (2006) Избранные труды. Смоленск: Ойкумена.
Немчинов, В. С. (1970) Общественная стоимость и плановая цена. Москва: Наука.
Русев, М. (2000) „Mitteleuropa“ и Големите пространства (геополитически измерения на континенталното ядро). I. Големите пространства в Европа – геополитическа постановка. ГСУ, кн. 2 – География, т. 93.
Русев, М. (2002) „Mitteleuropa“ и големите пространства (геополитически измерения на континенталното ядро) II. Политическа организация на Mitteleuropa – традиция, съвременност и перспективи. ГСУ, кн. 2 – География, т. 94.
Русев, М. (2008) Обществена география. София, изд. „Унискорп“.
Русев, М. (2011) Измерения на сигурността, методологични особености и структура на географската наука. – В: Сп. Геополитика, бр. 4.
Саушкин, Ю. (1973) Ээкономическая география: История, теория, методы, практика. Москва: Мысль.
Стойчев, К. (2012) Локализационни подходи за регионално развитие. София, УИ „Св. Климент Охридски“.
Стоянов, П. (2009) Немската „Организация на пространството“. София.
Хорев, Б. (1986) Размещение населения в СССР: Региональный аспект динамики и политики народонаселения: Монография. Москва: Мысль.
Bunge, W. (1966) Theoretical Geography. Lund Studies in Geography. Series C, No. 21, Second Edition.
Chorley, R. J. (1962) Geomorphology and General Systems Theory. U.S. Geological Survey, Profesional Paper.
Chorley, R. J. (1964) Geography and analogue theory. Annals of the Association of American Geographers, 54, 127-137.
Chorley, R. J., P. Haggett (1967) Models in Geography. London, Methuen & Co Ltd, Chapter 1.
Christaller, W. (1966) Central Places in Southern Germany. Translated by Carlisle W. Baskin. Englewood Clark, G. (1998) Stylized facts and close dialogue: methodology in economic geography. Annals of the Association of American Geographers, 88, 73-87.
Clark, G., Gertler, M., Whiteman, J. (1986) Regional Dynamics: Studies in Adjustment Theory. Boston: Allen & Unwin.
Fujita, M., P. Krugman, A. Venables (1999) The Spatial Economy: Cities, Regions, and International Trade. MIT Press, Cambridge.
Haggett, P. (1965) Locational Analysis in Human Geography. London, Edward Arnold. Chapter Three.
Haggett, P. (2001) Geography: A Global Synthesis. Pearson Education Limited.
Harvey, D. (1969) Explanation in Geography. New York: St. Martin’s Press.
Harvey, D. (1996) Justice, Nature and the Geography of Difference. Blackwell Publishing Inc.
Henderson, J. V. (1974) The sizes and types of cities. Amer. Econ. Rev. 64, 640–656.
Isard, W. (1956) Location and Space-Economy. Cambridge, Mass., M. I. T. Press.
Isard, W. (1960) Methods of Regional Analysis. Cambridge, Mass., M. I. T. Press.
Kaplan, A. (1964) The Conduct of Industry. San Francisco, 428 pp.
Krugman, P. (1991) Geography and trade. Cambridge, MA: MIT Press.
Krugman, P. (1996) Confronting the Mystery of Urban Hierarchy. Journal of the Japanese and International Economies, 10, 399-418.
Krugman, P. (1998) What’s new about the new economic geography? Oxford Review of Economic Policy, Vol. 14, No. 2.
Losch, A. (1954) The Economics of Location. New Heaven and London: Yale University Press.
Meadows, P. (1957) Models, system and science. American Sociological Review, 22, 3-9.
Plummer, P. (1996) Spatial competition amongst hierarchically organized corporations: prices, profits and shipment patterns. Environmental and Planning A, 28, 199-222.
Plummer, P. (2000) The Modeling Tradition. – In: A Companion to Economic Geography, 27-41.
Sheppard, E., Barnes, T. J. (1990) The Capitalist Space Economy. London: Unwin Hyman.
Weber, A. (1909) Theory of the Location of Industries. The University of Chicago Press. Chicago, Illinois.
Webber, M. J. (1978) Rates of profit and interregional flows of capital. Annals of the Association of American Geographers, 77, 63-75.
Webber, M. J., Rigby, D. (1996) The Golden Age Illusion: Rethinking Postwar Capitalism. New York: Guilford Press.
* Докторант в Софийски университет "Св. Климент Охридски"