Според мнозина, стремежът на Белия дом да наложи сурови икономически санкции на Иран, може да провокира ответната реакция на Техеран, изостряйки и без това сложната ситуация в Близкия изток и ескалирайки заплахата от терористични нападения срещу САЩ (или срещу военните бази на НАТО, разположени в близост до Иран).
При подобно развитие, Иран, с решението си да не се подчини на „исканията на международната общност”, може набързо да бъде обявен за „терористична държава”, за чието усмиряване е допустима военната (включително ядрена) атака. Тоест, ако междувременно не съумеят да ерозират позициите на ислямисткия режим „отвътре”, САЩ биха могли да потърсят радикално решение на иранския въпрос. Истината обаче е, че реализацията на подобно решение няма да се окаже никак лесна по следните причини:
На първо място, нещата опират до възможностите на вътрешния бюджет на САЩ. Страната не може до безкрайност да увеличава военните разходи за поддържането и осигуряването на военните си бази във всички райони на планетата, които гарантират днешната американска доминация. За САЩ ще бъде много сериозен проблем да предприемат нови военни интервенции от типа на тази в Ирак. Още повече, че са изправени пред редица много важни задачи, като например изграждането на новата система за противоракетна отбрана, борбата с тероризма, или различните умиротворителни операции. Всяка нова война рискува да създаде ново огнище на хаос, нестабилност и тероризъм, насочени, преди всичко, срещу самите Съединени щати.
На второ място, налагайки радикалното разрешаване на иранския проблем, Америка рискува окончателно да изгуби основните си съюзници и да разчита единствено на „новите си малки васали” от Изтока, които обаче, при допълнително влошаване на ситуацията, едва ли ще пропуснат възможността „да ухапят” американците и да започнат друга игра, съобразена със собствените им национални интереси. Вече са налице контурите на една по-самостоятелна „арабска” регионална политика на страните от Персийския залив, начело със Саудитска Арабия, както впрочем и на Египет и Йордания, по отношение на иракския и палестинския конфликти.
На трето място, Иран е непосредствено след Саудитското кралство по добив на петрол. Като 60% от иранският петрол е предназначен за износ, най-вече в Япония и Китай. 9,4% от него отива за Италия, 7,3% - за Франция, а 4% - за Холандия. Прекъсването или забавянето на тези доставки би се отразило драматично върху световните цени на енергоносителите, което пък ще доведе до скок в цените на почти всички стоки. Да не забравяме и, че много европейски държави, и най-вече Германия и Франция, усилено изнасят модерни технологии, както и собствените си стоки (17% от целия внос), в Иран, което им гарантира годишни приходи от около 6 млрд. евро.
Както изглежда страните в иранският конфликт използват моментната пауза в развитието му за да прегрупират силите си и да изработят нова стратегия на поведение. Що се отнася до САЩ, според някои анализатори, тяхната стратегия включва следните основни елементи:
- информационно-идеологическа война (целяща ерозията на имиджа на официален Техеран, както вътре в страната, така и на регионално и международно равнище);
- подкрепа за опозиционните на ислямисткия режим политически сили в Иран (т.е. провокиране на разцепление в шиитските и светските партии и движения);
- привличане вниманието на международната общност към етническите и конфесионални проблеми в Иран, лансирайки планове за „разграничаване” на отделните общности в страната (т.е. на кюрдите и азерите от персите или на шиитите от сунитите);
- активизиране на натиска (включително и финансов) върху деловия елит на Иран (като сред възможните цели са предизвикването на изкуствен дефицит и спекула със стоки от първа необходимост на вътрешния пазар);
- налагането на още по-сурова икономическа блокада, която да ерозира иранската икономика и да разклати позициите на политическия режим.
На свой ред, Иран се опитва да предприеме адекватни контрамерки, още повече, че напоследък социално-икономическата ситуация в страната значително се усложни. Сред непосредствените причини за това бяха правителствените мерки за въвеждане на нормирано потребление на гориво. Според мнозина експерти, въвеждайки купонна система за бензина, правителството на президента Махмуд Ахмадинеджад се опитва да напипа оптималната тактика за преход към налагането на твърд режим на икономии в съвсем близко бъдеще. Което е необходимо ако страната внезапно се окаже в обръча на сурова външна икономическа блокада и, в резултат от това, не може да внася необходимите и количества бензин. Властите смятат, че въвеждането на купони за бензина и постепенният преход към квотното му разпределяне ще позволят да бъдат минимизирани протестите на населението.
В началото на юли, иранското електронно издание „Руз” цитира данните от редица анализи на общественото мнение, по повод втората годишнина от идването на власт на сегашния президент Ахмадинеджад. Те показват безпрецедентен спад на неговия рейтинг – делът на привържениците му е спаднал до само 10%. Същите резултати дава и анкетата на друго популярно местно електронно издание „Базтаб”. В същото време, в редица ирански градове премина вълна от палежи на бензиностанции, които властите или се опитваха да скрият, или пък ги обявяваха за случайни криминални инциденти. Скоро обаче се появиха данни за десетки подобни акции, както и за това, че ситуацията в страната става все по-напрегната, превръщайки се постепенно в неуправляема. Налице са все повече случаи на грабежи на магазини, банки и държавни учреждения.
Както е извество, влизайки на територията на Ирак и сблъсквайки се със съпротивата на местното арабско население (както на сунитите, така и на част от шиитите), САЩ решиха да заложат на кюрдите, което – естествено – породи негативната реакция на съседните държави и, на първо място, на Турция и Иран. Иракските кюрди се превърнаха в основните американски съюзници в страната. С подкрепата на Вашингтон, те се обединиха за да реализират на практика старата си мечта за създаването на независима кюрдска национална държава. Новата ситуация в Иракски Кюрдистан и очевидното му укрепване, въодушевява и тласка кюрдите в Турция, Иран и Сирия към още по-активна борба с централната власт.
Показателно в това отношение бе заявлението на иранския посланик в Анкара Фируз Даултабади, според когото между Турция, Иран и Сирия има редица допирни точки, тъй като и в трите има компактни маси кюрдско население, което сепаратистки настроените сили биха искали да обединят в бъдеща независима кюрдска държава. Посланикът призова Анкара, Дамаск и Техеран да формулират съвместна политика по кюрдския въпрос, подчертавайки, че ако не го направят, САЩ „ще се възползват от това за да се вклинят между тях и да откъснат немалки територии, включвайки ги в бъдещата кюрдска държава”. Независимо, дали това е точно така, истината е, че американската политика в региона действително поощрява кюрдските претенции. Всъщност, основната опасност за ислямисткия режим в Техеран на е свързана с това, че т.нар. Партия за свободен живот на Кюрдистан осъществява военни операции срещу иранските силови структури, а че усилено агитира сред местното кюрдско население и представителите на другите националности за формирането на общонационална опозиция. Имайки предвид, че тази цел изцяло съвпада с намерението на САЩ да ерозират позициите на режима в Иран (при това именнно провокирайки етнически сблъсъци в страната), става ясно, че реалната опасност за Техеран нараства многократно. Тъкмо поради това иранските лидери са толкова разтревожени от подема на кюрдското движение в региона и предприемат все по-активни действия за предотвратяването му.
В същото време иранското участие, съвместно с Турция, в борбата срещу Работническа партия на Кюрдистан (РКК) и Партията на свободния живот на Кюрдистан е мощен PR -инструмент за формирането на толкова необходимия на официален Техеран положителен имидж в турското (сунитско) обществено мнение. Двойните стандарти на американците по отношения на старите им съюзници очевидно все повече дразнят Анкара. Освен това, за разлика от 90-те години на миналия век, когато повечето турци се обявяваха против Техеран заради подкрепата му за РКК, днес турските медии определят Иран като приятелска държава, помагаща на Анкара срещу „терористите от РКК”, а в самото общество нарастват антиамериканските настроения, поради американската помощ за кюрдските сепаритисти.
В Техеран са наясно, че ако изпадне в изолация, страната няма да може да издържи дълго на мощния натиск на САЩ и съюзниците им. Затова, за запазването на сегашния режим, е необходимо Иран на всяка цена да се превърне в един от водачите (ако не и в единствения водач ) на мюсюлманския свят и движението за съпротива срещу „американския империализъм”. За целта обаче е необходим достатъчно сериозен аргумент – например наличието на собствено ядрено оръжие и ракети с далечен обсег на действие.
Както е известно, иранците вече разполагат с ракети със среден обсег „Шахаб-3”, способни да достигнат съседните територии, където са разположени военни бази на НАТО (в Саудитска Арабия, Източна Турция и Централна Азия). При положение, че Иран граничи с държави (включително и членки на НАТО), на чиято територия има американски военни контингенти, Техеран очевидно би използвал всяка възможност за укрепване, на първо място, на своите икономически позиции, а след това и за затвърждаване на политическото си влияние в тях.
В този смисъл, централноазиатският вектор на иранската геополитика предвижда, преди всичко, предотвратяване на превръщането на територията на „най-близките” съседи в плацдарм за каквито и да било действия (още повече пък за осъществяването на сухопътни военни операции) по отношение на Иран. Затова напоследък Техеран предприема редица стъпки за развитие и задълбочаване на контактите със своите източни съседи в двустранен (Иран-Киргизстан, Иран-Таджикистан, Иран-Афганистан), тристранен (Иран-Афганистан-Таджикистан и Иран-Афганистан-Узбекистан) и многостранен (по линия на различните международни организации) формат.
В същото време, през 2006-2007, иранците увеличиха размерите на предоставяните от тях кредити за Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, предназначени за строителство на жилища за бедните, както и за финансиране на различни други социални проекти.
Основната задача на Техеран е укрепването на иранските позиции в страните от Централна Азия и създаването на положителен имидж на страната в региона, чрез задълбочаване на икономическите, културни и други връзки с тях. Така, външната политика на Иран, предвид очертаващата се заплаха от налагането на сурова икономическа блокада, е насочена към все по-тясно икономическо сътрудничество с централноазиатските държави и превръщането на последните в своеобразен „свободен коридор” на Техеран, даващ възможност на режима на аятоласите да поддържа пряка връзка със своя стратегическе партньор – Китай.
Другата карта, която иранците биха могли да разиграят в своя полза, е използването на ислямската реторика – т.е. подкрепата за традиционния (сунитски) ислям в региона. Въпреки, че се управлява от войнстващ шиитски режим, официалната политика на Иран цели подкрепата на традиционните форми на исляма в Централна Азия, което съвпада и с „реалните” интереси на управляващите там правителства. За разлика от внасяните отвън (и най-вече от Саудитска Арабия и Пакистан) идеи на политическия ислям, традиционният ислям, изповядван в Централна Азия, не съдържа в себе си идеята за противопоставяне на „шиитски” Иран. А това би могло да се превърне в основен фактор за сближаването между културите на мюсюлманите от „тюркския свят” и иранските перси в отстояването на общите им интереси.
По такъв начин, Иран се опитва постепенно да се интегрира в централноазиатското геополитическо „поле” за да гарантира националните си интереси, обвързвайки се с постсъветските републики от региона, а също с Китай и Русия, включително и по линия на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), където разполага със статут на наблюдател.
На тези ирански стремежи твърдо се противопоставят Съединените щати, конкуриращи се с Техеран в битката за сфери на влияние в региона. Така, между 2005 и 2007 САЩ значително активизираха оказваната от тях разностранна помощ на Киргизстан и Таджикистан, под формата на различни програми и кредити. Като в това отношение американците не оставят без внимание и „ислямското направление”. Така, програмата, която осъществява посолството на САЩ в Киргизстан, чрез Американската агенция за международно развитие ( USAID ), апробира различни методи за формиране на благоприятен имидж на САЩ сред населението на региона, с помощта на местните мюсюлмански лидери. Тоест, в момента откритият сблъсък (т.е. войната) между САЩ и Иран остава на заден план, като постепенно се трансформира в остра форма на противопоставяне в редица съседни региони, и особено в Централна Азия, като изходът от него все още изглежда неясен.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Според мнозина, стремежът на Белия дом да наложи сурови икономически санкции на Иран, може да провокира ответната реакция на Техеран, изостряйки и без това сложната ситуация в Близкия изток и ескалирайки заплахата от терористични нападения срещу САЩ (или срещу военните бази на НАТО, разположени в близост до Иран).
При подобно развитие, Иран, с решението си да не се подчини на „исканията на международната общност”, може набързо да бъде обявен за „терористична държава”, за чието усмиряване е допустима военната (включително ядрена) атака. Тоест, ако междувременно не съумеят да ерозират позициите на ислямисткия режим „отвътре”, САЩ биха могли да потърсят радикално решение на иранския въпрос. Истината обаче е, че реализацията на подобно решение няма да се окаже никак лесна по следните причини:
На първо място, нещата опират до възможностите на вътрешния бюджет на САЩ. Страната не може до безкрайност да увеличава военните разходи за поддържането и осигуряването на военните си бази във всички райони на планетата, които гарантират днешната американска доминация. За САЩ ще бъде много сериозен проблем да предприемат нови военни интервенции от типа на тази в Ирак. Още повече, че са изправени пред редица много важни задачи, като например изграждането на новата система за противоракетна отбрана, борбата с тероризма, или различните умиротворителни операции. Всяка нова война рискува да създаде ново огнище на хаос, нестабилност и тероризъм, насочени, преди всичко, срещу самите Съединени щати.
На второ място, налагайки радикалното разрешаване на иранския проблем, Америка рискува окончателно да изгуби основните си съюзници и да разчита единствено на „новите си малки васали” от Изтока, които обаче, при допълнително влошаване на ситуацията, едва ли ще пропуснат възможността „да ухапят” американците и да започнат друга игра, съобразена със собствените им национални интереси. Вече са налице контурите на една по-самостоятелна „арабска” регионална политика на страните от Персийския залив, начело със Саудитска Арабия, както впрочем и на Египет и Йордания, по отношение на иракския и палестинския конфликти.
На трето място, Иран е непосредствено след Саудитското кралство по добив на петрол. Като 60% от иранският петрол е предназначен за износ, най-вече в Япония и Китай. 9,4% от него отива за Италия, 7,3% - за Франция, а 4% - за Холандия. Прекъсването или забавянето на тези доставки би се отразило драматично върху световните цени на енергоносителите, което пък ще доведе до скок в цените на почти всички стоки. Да не забравяме и, че много европейски държави, и най-вече Германия и Франция, усилено изнасят модерни технологии, както и собствените си стоки (17% от целия внос), в Иран, което им гарантира годишни приходи от около 6 млрд. евро.
Както изглежда страните в иранският конфликт използват моментната пауза в развитието му за да прегрупират силите си и да изработят нова стратегия на поведение. Що се отнася до САЩ, според някои анализатори, тяхната стратегия включва следните основни елементи:
- информационно-идеологическа война (целяща ерозията на имиджа на официален Техеран, както вътре в страната, така и на регионално и международно равнище);
- подкрепа за опозиционните на ислямисткия режим политически сили в Иран (т.е. провокиране на разцепление в шиитските и светските партии и движения);
- привличане вниманието на международната общност към етническите и конфесионални проблеми в Иран, лансирайки планове за „разграничаване” на отделните общности в страната (т.е. на кюрдите и азерите от персите или на шиитите от сунитите);
- активизиране на натиска (включително и финансов) върху деловия елит на Иран (като сред възможните цели са предизвикването на изкуствен дефицит и спекула със стоки от първа необходимост на вътрешния пазар);
- налагането на още по-сурова икономическа блокада, която да ерозира иранската икономика и да разклати позициите на политическия режим.
На свой ред, Иран се опитва да предприеме адекватни контрамерки, още повече, че напоследък социално-икономическата ситуация в страната значително се усложни. Сред непосредствените причини за това бяха правителствените мерки за въвеждане на нормирано потребление на гориво. Според мнозина експерти, въвеждайки купонна система за бензина, правителството на президента Махмуд Ахмадинеджад се опитва да напипа оптималната тактика за преход към налагането на твърд режим на икономии в съвсем близко бъдеще. Което е необходимо ако страната внезапно се окаже в обръча на сурова външна икономическа блокада и, в резултат от това, не може да внася необходимите и количества бензин. Властите смятат, че въвеждането на купони за бензина и постепенният преход към квотното му разпределяне ще позволят да бъдат минимизирани протестите на населението.
В началото на юли, иранското електронно издание „Руз” цитира данните от редица анализи на общественото мнение, по повод втората годишнина от идването на власт на сегашния президент Ахмадинеджад. Те показват безпрецедентен спад на неговия рейтинг – делът на привържениците му е спаднал до само 10%. Същите резултати дава и анкетата на друго популярно местно електронно издание „Базтаб”. В същото време, в редица ирански градове премина вълна от палежи на бензиностанции, които властите или се опитваха да скрият, или пък ги обявяваха за случайни криминални инциденти. Скоро обаче се появиха данни за десетки подобни акции, както и за това, че ситуацията в страната става все по-напрегната, превръщайки се постепенно в неуправляема. Налице са все повече случаи на грабежи на магазини, банки и държавни учреждения.
