Европеизмът е стара общославянска идея. Която се ползва с подкрепа и на Запад, и на Изток. Така например, наскоро американският геополитик Збигнев Бжежински лансира сензационната „за ухото на украинеца” теза, че „истинската надежда и историческата перспектива за Стария континент е обединена Европа от най-западната точка на Португалия Карба де Рока, до Камчатка”. Далеч преди него, по темата се произнася и Арнолд Тойнби, според когото: „Стратегията на Петър Велики е насочена към запазване политическата независимост и културната автономия на Русия при нейното включване в западното общество. Това е и първият пример за доброволна западна самоидентификация на една незападна държава” (1) .
Впрочем, Тойнби неведнъж се връща към този въпрос, подчертавайки, че за разлика от консервативната Полша, Русия е била отворена за прогресивните идеи, идващи от страни като Франция, Англия или Германия. Да не забравяме обаче и до какво води това. Защото именно прогресивните за времето си идеи за „пролетарската революция”, възприети от Западна Европа, водят до краха на Руската империя ужасяват Запада.
Днес ситуацията е по-различна. Западна Европа представлява макрорегион с изключително мощна икономика, високи стандарти и благополучно население. Никъде другаде по света (дори и в САЩ) хората не живеят толкова свободно и комфортно, включително според критериите за свободата, човешките права, социалната справедливост и дори за състоянието на околната среда. Затова въпросът, защо Украйна се среми към членство в ЕС, поне на пръв поглед, изглежда излишен. Все пак си струва да припомня, че има сериозна разлика между преселването на украинските граждани в Западна Европа (защото, както ми се струва, нашата европейска мечта се свежда именно до това) и влизането там на една цяла страна. Ясно е, че Киев не си поставя за цел масовата миграция на «всичко живо» във Франция, Германия, или Австрия. Присъединявайки се към Европейския съюз, Украйна, като страна, ще си остане там, където е. И тъкмо поради това е важно да изясним, какво можем да очакваме от хипотетичното си членство в ЕС.
Без съмнение, правото да пътуваме свободно из Европа има значение, но с течение на времето това ще стане възможно и без да влизаме в Евросъюза. По-сериозен е въпросът с човешките права, както и с възприемането на европейските стандарти и закони. Още повече, че тук са налице определени проблеми. На първо място, не всичко, узаконено в ЕС, е подходящо за украинците (а и за която и да било друга нация). Така, изискванията на системата от стандарти (която сме склонни наивно да поетизираме), изглеждат прекалени и дори «потискащи». Списъкът на задължителните евростандарти (които, между другото, непрекъснато се променят) включва 80 000 страници, което доста напомня за съветските времена, когато фабриката за играчки например, писмено биваше задължавана да произвежда само «зайци с вдигната предна лапа, боядисани в оптимистични цветове». В тази връзка, ще цитирам мнението на известния западен политолог Андрес Ослунг, според който «днес икономиките на страните от Централна и Източна Европа са по-ефективни, тъй като още не са попаднали напълно под вредното влиняие на ЕС с неговото йезуитско нетарифно регулиране» (2) .
На второ място, за да въведеш ред в законодателството и да гарантираш спазването на законите, както и за усвояването на полезните икономически стандарти (до някои от които, за съжаление, просто още не сме дорасли) съвсем не е нужно да се натискаме да влезем в ЕС. Обратното, предварителното въвеждането на ред в целия този комплекс от проблеми е и най-добрият тест за готовността ни да станем членове на Съюза. Същото се отнася и до липсата на достатъчна битова култура, икономическия вандализъм и други подобни явления. Защото, докато не ги отстраним, няма как да бъдем допуснати в ЕС.
Съвсем самостоятелно (а не, защото сме принуждавани да го направим от «просветените» си съседи) трябва да усвоим и прилагаме основните правила на демокрацията. Що се отнася до нашите ценности и манталитет, те засега сякаш нямат много допирни точки с европейските. Като доказателства за това има както «по върховете» така и сред «масите».
Тоест, по същество, остава само една сериозна цел, за чието постигане Украйна се надява на съществената подкрепа на Европейския съюз – влизането на страната в кръга на високоразвитите общества, за които са характерни икономическият просперитет и високо равнище на технологичните постижения. При това, следва да сме наясно, че повишаването на благосъстоянието, като последица от влизането в ЕС, е възможно само за сметка на собствената модернизация, върху която, по традиция, най-силно влияе и членството в Съюза. Тоест, ние се стремим да попаднем в ЕС, защото сме икономически слаби и разчитаме, че силните страни-членки ще ни «изтеглят» нагоре.
Тук е мястото да отбележим, че присъединяването към ЕС влияе по различен начин върху икономиките на «новобранците» в отделните етапи на интеграционния процес. Така, през 80-те и 90-те години на миналия век, при приемането в ЕС на Испания, Португалия, Ирландия и т.н., Съюзът, в лицето на държавите от неговото «ядро», успешно играеше ролята на мощен локомотив на научно-техническия прогрес, а това означава – и на благосъстоянието. По-изостаналите страни, и особено Ирландия, в съвсем кратки срокове (буквално пред очите ни) почти се изравниха с държавите от «ядрото», включително и по критериите за «висока развитост» на своите икономики.
По онова време обаче, за разлика от днес, самите държави от европейското «ядро» се развиваха изключително успешно, поемайки по траекторията на постиндустриалните общества и съперничейки със САЩ. Тогавашна Европа, в лицето на ЕС, действително беше в авангарда на световното развитие. Нещо повече, Европейският съюз на 15-те „стари” страни-членки, използвайки ефекта на „обединяването на силите”, т.е на успешната регионализация, се готвеше само за няколко години (на базата на Лисабонската стратегия) да надмине по развитие дори Съединените щати. На този фон, за ЕС беше съвсем естествено да се стреми към по-нататъшно разширяване. В онези години на европейците им се струваше, че на вълната на очертаващият се успех самото присъединяване към ЕС на десетте страни от Централна и Източна Европа ще разкрие (благодарение ефекта на мащаба и синергията) нови хоризонти пред европейската общност и ще гарантира на ЕС статут на световен лидер. Съответно, всяка от десетте нови членки на Съюза, присъединявайки се към него в началото на ХХІ век, разчиташе (не без основание) на смайващи успехи. Всичко това подсили (и, по инерция, продължава да подсилва) апетитите на Украйна, макар че стремежът на страната да се присъедини към ЕС не беше достатъчно осмислен и не се основаваше на ясна стратегия – през всичките тези години той имаше по-скоро спекулативен характер и зад него прозираше откровеното желание да получим този „подарък на съдбата” почти даром.
На практика обаче, недобре обмисленият характер и наличието на известен бутафорен елемент в „европейските стремежи” на Украйна, не са съвсем безобидни. Те не само ни приспиват (с фразата „ние също сме европейци”) и по този начин пречат да се усъвършенстваме, но и лишават обществото от възможността да осъзнае, какво всъщност се случва. Защото тезата, че „ние сме европейци” съпътства общоприетата, но неосмислена аксиома „Европа е нашата мечта и, рано или късно, ще бъдем част от нея”. И, ако в Полша, Чехия и другите нови-членки се водеха някакви спорове, проясняващи истинската ситуация, в която се намира променящият се ЕС, в украинското общество и най-малкото съмнение относно европейската цел на страната би се възприело почти като богохулство.
Междувременно обаче, докато се залъгвахме с фрази за бъдещото ни приемане в европейския рай, вратата на ЕС хлопна пред носа ни. И то не само заради проблемите с интегрирането на дванайсетте недоразвити (имайки предвид критериите на европейското „ядро”) нови членки, но и заради внезапно стартиралата и задълбочаваща се деградация на страните от въпросното „ядро” на ЕС, т.е. именно на тези, благодарение на които Европа наистина е Европа.
За украинския елит това, разбира се, е катастрофа. Изчезването на хипнотизиращата залъгалка, под формата на „пътя към Европа”, може да има същите последици като краха на вярата в комунизма в някогашния СССР. Ефектът от внезапното осъзнаване на факта, че „кралят е гол” не се изчерпва с елементарното разочарование, то може да провокира изключително остра реакция, както и неизбежното търсене на виновници.
Истината е, че развитието на ситуацията в Европейския съюз навява по-скоро песимистични изводи за неговото бъдеще и способността му да се развива успешно в обозрима перспектива. Икономиката на държавите от „ядрото” на ЕС – доскоро смятани за лидери в световното развитие (Франция, Германия, Италия и останалите) не само демонстрира ниски темпове, но, на практика, деградира. Тази деградация и свързаният с нея постепенен преход на Европейския съюз от статуса на един от световните центрове към статус на световна „полупериферия” се дължи на редица достатъчно сериозни причини. На първо място (което е и най-важното), държавите от ЕС все повече губят възможност да разчитат на собствени източници на високотехнологични иновации. Тоест, те се оказват иновационно зависими, което пък води до растяща неравнопоставеност на обмена и, съответно, до изоставането им от световните лидери. На второ място, това е ръстът на влаганите от ЕС средства (което отново е свързано с депресията, която преживява Съюза) в чужди (и най-вече американски) държавни и корпоративни ценни книжа. Което пък води до системна пропусната изгода. На трето място, става дума за активното „бягство” от пространството на ЕС на най-успешните национални компании, което също води до загуби.
Но, в крайна сметка, основното е неравнопоставеността в обмена между Европа и световните лидери – САЩ, Китай и Индия. При това, според публикувани наскоро американски прогнози, този неравнопоставен (нееквивалентен) обмен, насочващ основните приходи към икономиките на споменатите държави-лидери, в бъдеще ще стане още по-нееквивалентен, което кара някои авторитетни анализатори да поставят открито въпроса за постепенната „периферизация” на Европейския съюз. Разбира се, в ЕС има и редица съвсем успешни (поне на пръв поглед) държави – сред тях, между другото, са и приетите наскоро в Съюза Полша, Чехия, Словакия, Румъния и някои други страни от Централна и Източна Европа. Само че те са прекалено малки за да могат, независимо от всичките им успехи, да „да извадят хипопотама от блатото”. Още повече, че въпросните успехи, в голяма степен, са резултат от трансфера на капитали от държавите от европейското „ядро” към онези, разполагащи с евтина работна сила и пазари, които все още не са „залети” със стоки. При това, самият капитал, който „бяга” от европейското „ядро”, преминава през своеобразна двойна селекция. На първо място, всичко най-добро (и особено високотехнологично) отива директно към Китай и Индия, а новите страни-членки (както впрочем и Украйна) получават само онова, което двата азиатски гиганта не желаят да развиват, защото истината е, че те са склонни да развиват само най-ефективните производства. На второ място, новите страни-членки изглеждат успешни, само в сравнение с това, което бяха преди, както и по някои външни (и често заблуждаващи) белези, касаещи съпоставката им с по-старите членки на ЕС. В действителност, в контекста на мащабните стопански сравнения, новите членки, дори още повече от принадлежащите към „ядрото” на ЕС, са жертва на неравнопоставения обмен с държавите-лидери. Така, ако показателите на индекса на неравнопоставения обмен за страните от европейското „ядро” са в рамките на 1,13 (за Германия) – 1,29 (за Италия), същите показатели при „новобранците” са два пъти по-лоши: 2,16 – за Полша, 2,91 – за Словакия, 2,07 – за Унгария и т.н. (3) .
Тоест, новите страни-членки на ЕС от Централна и Източна Европа, също са обекти на неравнопоставен обмен, като тяхната „периферизация” само външно се прикрива от успешния икономически ръст, обусловен от трансферите на капитали и технологии от „ядрото” на Евросъюза.
Изводът за периферизацията на ЕС е достатъчно неочакван и очевидно се нуждае от сериозна обосновка. Да започнем с това, че проектът, наречен „Европейски съюз”, беше силно уязвим още в своя зародиш. Основният му недостатък бе прекаления акцент върху икономическата либерализация и паралелното ограничаване ролята на националните държави в ЕС. Смяташе се (включително и под влиянието на съперничещите с Европа Съединени щати) (4) , че пазарът, сам по себе си, дори и когато е лишен от съвременните институционални механизми за влияние върху него, не само ще гарантира успешното развитие на европейските обединителни процеси, но и ще даде импулс за изпреварващ високотехнологичен „пробив” на ЕС на световната сцена.
Съдбата на подобен проект (предвид иманентно присъщите му недостатъци) лесно можеше да се предскаже. Защото, според повечето съвременни западни теории, пазарът, сам по себе си, не гарантира научно-техническия прогрес. В случая от особено значение е присъствието на пазара на модерни институционални структури, както и наличието на симбиоза между пазарните сили и регулиращата роля на държавата. Всичко това го нямаше в ЕС и, съответно, във всяка от страните-лидери, след създаването на Съюза, ролята на държавата намаляваше.
Липсата, в мащабите на ЕС, на взаимодействащи с пазара наддържавни регулатори се компенсираше от административно налагани стандарти, както и от несъразмерно разрастналата се брюкселска бюрокрация. Което обаче, не помагаше кой знае колко.
Така формиралата се конструкция на икономическото пространство на Европейския съюз значително отстъпваше по ефективност на тези, създадени от националните държави и, най-вече, от Съединените щати. Първоначално, по инерция, държавите от „ядрото” на ЕС просперираха и това подхранваше амбициите им, заложени в Лисабонската стратегия. С течение на времето обаче, регулаторните дефекти обусловиха аморфния характер на икономиката и изоставането на ЕС, постепенно преминаващо в деградация. Фатално за европейската икономика се оказа изоставането и от световните лидери в най-важната сфера – на научно-техническия прогрес. А причината за това е създаването на добри условия (благодарение ерозията на националните държави) за проникването в икономиката на ЕС на мощни „външни” транснационални компании, идващи със свои собствени технологии. Така, националните генератори на научно-техническия прогрес, осигуряващи традиционно първичната интелектуална „рента”, започнаха (заради намалялото търсене на услугите им) да отслабват. Що се отнася до чуждестранните технологии, използвани от транснационалните корпорации, тъй като бяха вторични за ЕС, т.е. многократно тиражирани, те не можеха да носят и особено високи приходи. Така, укрепването на позициите на транснационалните компании в ЕС породи недостиг на приходи заради неравнопоставения обмен между държавите-членки на Евросъюза и САЩ (а след това и с останалите световни лидери – собственици на първична интелектуална рента). В резултат от това, Европа – почти както и постсъветска Украйна – стигна дотам да изпадне в състояние на технологична зависимост, което пък даде тласък на хроничното изоставане по основните критерии за успех – критериите за високата доходност за сметка на високата технологичност.
Както виждаме, ерозията на общото европейско икономическо пространство, предвид неговата неустроеност и намаляване ролята на националните държави, предопределиха старта на фатални за ЕС процеси. Страните-членки (с изключение на Великобритания, Дания, Швеция и Финландия), след като попаднаха в капана на технологичната зависимост, бяха принудени да се примирят с това, че „каймака” на интелектуалната рента се обира от страната, откъдето произхожда съответната висока технология, а не от тази, която зависи от вноса и. Всичко това доказва, че само първичният ефект (а не вторичното тиражиране) гарантира онази свръхпечалба, която не само обогатява, но и създава необходимия ефект на диверсификация, пораждащ нови (т.е. все още незаети) пазарни ниши.
Всяка страна (пък макар и най-развитата), която попадне в мрежата на технологичната зависимост, е обречена да се превърне в субект на неравнопоставен обмен и вече не може да разчита да стане световен икономически лидер. В подобна ситуация, върху основните процеси на деградацията (поради т.нар. „ефект на доминото”) се наслояват все нови и нови загуби. Сред тях (това се отнася и за ЕС) са и загубите от нееквивалентния обмен при влагането на средства в чуждестранни ценни книжа, и вредата от бягството на капиталите в зоните на мощен икономически ръст (Китай и Индия).
Наясно съм, че в сегашната ситуация в Украйна, където „европейската мечта” продължава да доминира, изводът за вече стартиралата деградация на държавите от „ядрото” на ЕС, много трудно може да бъде възприет. Затова ще цитирам мненията на редица чуждестранни автори.
Така, в статията си „Европейският съюз: „градът на хълма” и Лисабонската стратегия”, професорът по политически науки от Университета на Инсбрук Арно Тауш пише, че „постепенно белезите на периферийното развитие на Европа стават все по-очевидни и ЕС рискува да се плъзне към зоната на негативното развитие” (5) . Като доказателство, той цитира споменатите по-горе данни за изоставането на ЕС в глобален мащаб. Красноречиво е озаглавена и една от таблиците, илюстрираща статията му: „Европа като полупериферия, 1998-2002”, а коментарът на автора към нея е: „резултатите от интеграцията се оказаха плачевни”.
Разбира се, положението на ЕС значително се усложнява от развиващите се там социално-политически процеси, но дори и само икономическите проблеми би трябвало да ни накарат да се замислим за това, кое всъщност кара Украйна да се стреми към интеграция с Европа.
За разлика от опитващата да се освободи от чуждестранната технологична зависимост съседна Русия, Украйна упорито се ориентира към същия път, по който върви и ЕС. Впрочем, предвид вътрешнополитическата ситуация в страната, другояче не би могло и да бъде. Само че този път неумолимо предопределя периферизацията на страната. При това ние, украинците (за разлика от загрижената от деградацията си Европа) спокойно наблюдаваме как се топят доскоро впечатляващите постижения на собствената ни наука, предпочитайки готовите технологии, предлагани ни от чуждестранните инвеститори (6) . В резултат, Украйна, също както и ЕС (само че по други причини), продължава да се движи по пътя на технологичната зависимост, водеща до неравнопоставен обмен, а това означава и до изоставане. Става дума за изоставане от онези геополитически субекти (а те стават все повече) (7) , които, благодарение на първичната „новост”, извлечена от собствената им наука, получават благодатната интелектуална рента, която на старта надминава в пъти приходите от вторичното иновационно тиражиране. Разбира се, интелектуалната първичност, още повече когато е затихваща, изисква и първични разходи, и време, и търпение за „отглеждането” на собствените иновации, и формиране на необходимите механизми за търсенето и откриването им. Много по-просто е да не си блъскаш главата с всичко това, ограничавайки се с получаването на нови технологии от чуждестранните инвеститори. Само че, действайки по този начин, не осъзнаваме, че технологиите, които смятаме за „нови”, колкото и да са значими, всъщност вече не са нови, т.е. не могат да ни гарантират нужния „пробив”. С тяхна помощ няма да преодолеем изоставането си, нито пък ще можем да изведем страната на траекторията на истинския, а не фалшивия, успех. Неслучайно доскоро изостаналата Финландия, концентрирайки силите и възможностите си, въоръжавайки се с търпение и съзнателно пренебрегвайки моментните „бизнес-изкушения”, именно благодарение на първичните открития, съумя (за разлика от „ядрото” на ЕС) да се превърне в един от световните лидери. В същото време, Украйна, съзнателно ориентирайки се към моментните конюнктурни ползи, упорито тласка сама себе си към световната периферия. И, ако заради недостатъците на своя „европейски проект”, ЕС се е превърнал в питателна среда за транснационалните корпорации, Украйна рискува да се превърне в жертва на корумпирани кръгове и откровени мошеници. И още една разлика: ако в Европа се ерозират позициите на държави-гиганти, в нашия случай става дума за държава, която все още не е доказала, че наистина е такава. Вероятно ще ме попитат: накъде следва да се ориентираме, в такъв случай? Въпросът никак не е прост. От една страна, ако все пак станем част от ЕС (което ми се струва невероятно), заедно със Съюза ще изоставаме все повече от скокобразно развиващите се световни лидери. От друга страна, едва ли ще е по силите ни, сами да се ориентираме към впечатляващите пазари на Азия – за Китай и Индия Украйна не е особено интересна – те имат достатъчно и метали, и хмел. Би могла да ги заинтересува само „късноиндустриална” продукция (особено военна), която обаче може да бъде доставена в големи количества от Украйна в Азия, само по линията на съвместните проекти с Русия. Проблемът е, че съвместните проекти не са като търговията със сланина, за тях е необходим друг (т.е. не враждебен, като сегашния) тип отношения с големия северен съсед. Поне засега обаче, подобно нещо не се очертава - за част от елита в Киев Русия продължава да бъде „враждебно настроена държава”.
Бележки:
- А. Дж. Тойнби, Постижение истории, М, «Прогресс», 1991, с.564
- «Независимая газета», 30.04.2004
- «Мировая экономика и международные отношения», М.2007, №3, с.68
- Всъщност, в САЩ ролята на държавата нарастваше, като тези промени не се свеждаха (което е добре известно) само до първоначалното натрупване на епохални иновации (като Интернет, например) в недрата на държавния и, най-вече, на военно-промишления, сектор. Буквално с всяка изминала година, все по-голямо значение придобиваше дългосрочното индикативно планиране, както и договорната система на държавните поръчки, чиято номенклатура (не бива да я бъркаме с обема!) включваше до 85-90% от различните видове производство годишно, а по отношение на трудовите ресурси и обемите на услугите и производството – между 17% и 20% от средните показатели за страната, като цяло.
- «Мировая экономика и международные отношения», М., 2007, №3, с.68-72
- Това, разбира се, не означава отказ от навлизането на чуждестранни инвеститори в страната. Става дума за първостепенното значение (което ни показва и Китай, към който отвсякъде се стичат инвестиции) на наличието на собствени източници на интелектуална рента.
- Вече не само САЩ и Япония задминават Европа – това правят и новите азиатски гиганти Китай и Индия, а след тях вероятно ще я изпревари и Русия, доколкото се е ориентирала към реанимиране на собствената си наука, а това значи и към създаването на нови уникални технолигии, гарантиращи получаването на първична интелектуална рента.
* Авторът е украински академик, директор на Института за световна икономика и международни отношения към Украинската национална академия на науките
Европеизмът е стара общославянска идея. Която се ползва с подкрепа и на Запад, и на Изток. Така например, наскоро американският геополитик Збигнев Бжежински лансира сензационната „за ухото на украинеца” теза, че „истинската надежда и историческата перспектива за Стария континент е обединена Европа от най-западната точка на Португалия Карба де Рока, до Камчатка”. Далеч преди него, по темата се произнася и Арнолд Тойнби, според когото: „Стратегията на Петър Велики е насочена към запазване политическата независимост и културната автономия на Русия при нейното включване в западното общество. Това е и първият пример за доброволна западна самоидентификация на една незападна държава” (1) .
Впрочем, Тойнби неведнъж се връща към този въпрос, подчертавайки, че за разлика от консервативната Полша, Русия е била отворена за прогресивните идеи, идващи от страни като Франция, Англия или Германия. Да не забравяме обаче и до какво води това. Защото именно прогресивните за времето си идеи за „пролетарската революция”, възприети от Западна Европа, водят до краха на Руската империя ужасяват Запада.
Днес ситуацията е по-различна. Западна Европа представлява макрорегион с изключително мощна икономика, високи стандарти и благополучно население. Никъде другаде по света (дори и в САЩ) хората не живеят толкова свободно и комфортно, включително според критериите за свободата, човешките права, социалната справедливост и дори за състоянието на околната среда. Затова въпросът, защо Украйна се среми към членство в ЕС, поне на пръв поглед, изглежда излишен. Все пак си струва да припомня, че има сериозна разлика между преселването на украинските граждани в Западна Европа (защото, както ми се струва, нашата европейска мечта се свежда именно до това) и влизането там на една цяла страна. Ясно е, че Киев не си поставя за цел масовата миграция на «всичко живо» във Франция, Германия, или Австрия. Присъединявайки се към Европейския съюз, Украйна, като страна, ще си остане там, където е. И тъкмо поради това е важно да изясним, какво можем да очакваме от хипотетичното си членство в ЕС.
Без съмнение, правото да пътуваме свободно из Европа има значение, но с течение на времето това ще стане възможно и без да влизаме в Евросъюза. По-сериозен е въпросът с човешките права, както и с възприемането на европейските стандарти и закони. Още повече, че тук са налице определени проблеми. На първо място, не всичко, узаконено в ЕС, е подходящо за украинците (а и за която и да било друга нация). Така, изискванията на системата от стандарти (която сме склонни наивно да поетизираме), изглеждат прекалени и дори «потискащи». Списъкът на задължителните евростандарти (които, между другото, непрекъснато се променят) включва 80 000 страници, което доста напомня за съветските времена, когато фабриката за играчки например, писмено биваше задължавана да произвежда само «зайци с вдигната предна лапа, боядисани в оптимистични цветове». В тази връзка, ще цитирам мнението на известния западен политолог Андрес Ослунг, според който «днес икономиките на страните от Централна и Източна Европа са по-ефективни, тъй като още не са попаднали напълно под вредното влиняие на ЕС с неговото йезуитско нетарифно регулиране» (2) .
На второ място, за да въведеш ред в законодателството и да гарантираш спазването на законите, както и за усвояването на полезните икономически стандарти (до някои от които, за съжаление, просто още не сме дорасли) съвсем не е нужно да се натискаме да влезем в ЕС. Обратното, предварителното въвеждането на ред в целия този комплекс от проблеми е и най-добрият тест за готовността ни да станем членове на Съюза. Същото се отнася и до липсата на достатъчна битова култура, икономическия вандализъм и други подобни явления. Защото, докато не ги отстраним, няма как да бъдем допуснати в ЕС.
Съвсем самостоятелно (а не, защото сме принуждавани да го направим от «просветените» си съседи) трябва да усвоим и прилагаме основните правила на демокрацията. Що се отнася до нашите ценности и манталитет, те засега сякаш нямат много допирни точки с европейските. Като доказателства за това има както «по върховете» така и сред «масите».
Тоест, по същество, остава само една сериозна цел, за чието постигане Украйна се надява на съществената подкрепа на Европейския съюз – влизането на страната в кръга на високоразвитите общества, за които са характерни икономическият просперитет и високо равнище на технологичните постижения. При това, следва да сме наясно, че повишаването на благосъстоянието, като последица от влизането в ЕС, е възможно само за сметка на собствената модернизация, върху която, по традиция, най-силно влияе и членството в Съюза. Тоест, ние се стремим да попаднем в ЕС, защото сме икономически слаби и разчитаме, че силните страни-членки ще ни «изтеглят» нагоре.
Тук е мястото да отбележим, че присъединяването към ЕС влияе по различен начин върху икономиките на «новобранците» в отделните етапи на интеграционния процес. Така, през 80-те и 90-те години на миналия век, при приемането в ЕС на Испания, Португалия, Ирландия и т.н., Съюзът, в лицето на държавите от неговото «ядро», успешно играеше ролята на мощен локомотив на научно-техническия прогрес, а това означава – и на благосъстоянието. По-изостаналите страни, и особено Ирландия, в съвсем кратки срокове (буквално пред очите ни) почти се изравниха с държавите от «ядрото», включително и по критериите за «висока развитост» на своите икономики.
По онова време обаче, за разлика от днес, самите държави от европейското «ядро» се развиваха изключително успешно, поемайки по траекторията на постиндустриалните общества и съперничейки със САЩ. Тогавашна Европа, в лицето на ЕС, действително беше в авангарда на световното развитие. Нещо повече, Европейският съюз на 15-те „стари” страни-членки, използвайки ефекта на „обединяването на силите”, т.е на успешната регионализация, се готвеше само за няколко години (на базата на Лисабонската стратегия) да надмине по развитие дори Съединените щати. На този фон, за ЕС беше съвсем естествено да се стреми към по-нататъшно разширяване. В онези години на европейците им се струваше, че на вълната на очертаващият се успех самото присъединяване към ЕС на десетте страни от Централна и Източна Европа ще разкрие (благодарение ефекта на мащаба и синергията) нови хоризонти пред европейската общност и ще гарантира на ЕС статут на световен лидер. Съответно, всяка от десетте нови членки на Съюза, присъединявайки се към него в началото на ХХІ век, разчиташе (не без основание) на смайващи успехи. Всичко това подсили (и, по инерция, продължава да подсилва) апетитите на Украйна, макар че стремежът на страната да се присъедини към ЕС не беше достатъчно осмислен и не се основаваше на ясна стратегия – през всичките тези години той имаше по-скоро спекулативен характер и зад него прозираше откровеното желание да получим този „подарък на съдбата” почти даром.
На практика обаче, недобре обмисленият характер и наличието на известен бутафорен елемент в „европейските стремежи” на Украйна, не са съвсем безобидни. Те не само ни приспиват (с фразата „ние също сме европейци”) и по този начин пречат да се усъвършенстваме, но и лишават обществото от възможността да осъзнае, какво всъщност се случва. Защото тезата, че „ние сме европейци” съпътства общоприетата, но неосмислена аксиома „Европа е нашата мечта и, рано или късно, ще бъдем част от нея”. И, ако в Полша, Чехия и другите нови-членки се водеха някакви спорове, проясняващи истинската ситуация, в която се намира променящият се ЕС, в украинското общество и най-малкото съмнение относно европейската цел на страната би се възприело почти като богохулство.
Междувременно обаче, докато се залъгвахме с фрази за бъдещото ни приемане в европейския рай, вратата на ЕС хлопна пред носа ни. И то не само заради проблемите с интегрирането на дванайсетте недоразвити (имайки предвид критериите на европейското „ядро”) нови членки, но и заради внезапно стартиралата и задълбочаваща се деградация на страните от въпросното „ядро” на ЕС, т.е. именно на тези, благодарение на които Европа наистина е Европа.
За украинския елит това, разбира се, е катастрофа. Изчезването на хипнотизиращата залъгалка, под формата на „пътя към Европа”, може да има същите последици като краха на вярата в комунизма в някогашния СССР. Ефектът от внезапното осъзнаване на факта, че „кралят е гол” не се изчерпва с елементарното разочарование, то може да провокира изключително остра реакция, както и неизбежното търсене на виновници.
Истината е, че развитието на ситуацията в Европейския съюз навява по-скоро песимистични изводи за неговото бъдеще и способността му да се развива успешно в обозрима перспектива. Икономиката на държавите от „ядрото” на ЕС – доскоро смятани за лидери в световното развитие (Франция, Германия, Италия и останалите) не само демонстрира ниски темпове, но, на практика, деградира. Тази деградация и свързаният с нея постепенен преход на Европейския съюз от статуса на един от световните центрове към статус на световна „полупериферия” се дължи на редица достатъчно сериозни причини. На първо място (което е и най-важното), държавите от ЕС все повече губят възможност да разчитат на собствени източници на високотехнологични иновации. Тоест, те се оказват иновационно зависими, което пък води до растяща неравнопоставеност на обмена и, съответно, до изоставането им от световните лидери. На второ място, това е ръстът на влаганите от ЕС средства (което отново е свързано с депресията, която преживява Съюза) в чужди (и най-вече американски) държавни и корпоративни ценни книжа. Което пък води до системна пропусната изгода. На трето място, става дума за активното „бягство” от пространството на ЕС на най-успешните национални компании, което също води до загуби.
