През последните месеци в Централна Азия текат сложни политико-дипломатически маневри свързани с проблема за бъдещето на разположените в Узбекистан и Киргизстан военни бази на САЩ и НАТО и евентуалното разполагане на нови бази в други страни от региона.
В тази връзка, вниманието на анализаторите бе привлечено от посещението в Ташкент на делегация, включваща високопоставени служители на Държавния департамент, Министерството на отбраната и Съвета за национална сигурност на САЩ, както и срещата, в края на септември, на помощника на американския държавен секретар Дениъл Фрид, отговарящ за Европа и Евразия, с президента на Узбекистан Ислам Каримов. Преговорите между двамата, на които бяха обсъдени и традиционно интересуващи американската администрация теми като демократизацията, човешките права, развитието на гражданското общество и борбата с тероризма, не доведоха до някаква сензация: Каримов за пореден път потвърди, че не желае оставането на американската военновъздушна база на територията на републиката.
Ще напомня, че споразумението за настаняване на американски части в базата Ханабад (Карши-Ханабад), позволяващо на военните транспортни самолети на САЩ да достигат която и да е точка в Афганистан за минимално време, беше подписано на 5 октомври 2001. По съветско време това беше най-голямата, след военното летище в Мари (Туркмения), самолетна база на Червената армия. Тук бяха дислоцирани и изпълняваха бойни задачи по време на афганистанската война оперативно-стратегическите самолети ТУ-22М3 и тежките бомбардировачи ТУ-95.
В средата на октомври 2001 (т.е. само месец след терористичната атака от 11 септември) в Ханабад бяха настанени хиляда бойци от 10-та планинска дивизия на САЩ, както и изтребители F-15, F-16 и товарни самолети С-17. От тази база се осъществяваха наземните и въздушни доставки на продоволствие и техника за коалиционните сили в Афганистан. В края на миналата 2004 в базата имаше около 1500 американски военни и 25-30 транспортни самолета С-130Н и С-17. От 2001 досега САЩ са платили на Узбекистан 15 млн. долара за ползването и.
В друг военен обект в Узбекистан – край град Термез, през 2002 беше създадена база на германския Бундесвер, изпълняваща същата мисия като тази в Ханабад. Триста немски военни обслужваха 7 транспортни самолета С-160 и 5 хеликоптера СН-53, използвани за поддържащи операции в Афганистан. Споразумението за използването на базата в Термез беше подписано от Ташкент срещу обещанието на Берлин да осигури на Узбекистан финансова помощ и военно сътрудничество, включващо доставки на оръжие и бойна техника. Подробностите за това споразумение обаче се пазят в тайна. Известно е само, че 120 узбекски офицери са преминали през последните десетина години подготовка в Германия, в рамките на програмата на НАТО „Партньорство за мир”. Освен това, през 2000 Берлин помогна на Узбекистан за изграждането на голям военен завод, а годино по-късно осъществи и сериозна оръжейна доставка за тази страна.
Базата в Термез е единственият немски военен обект в Централна Азия и затова Берлин и придава голямо значение. Впрочем, базата се използваше активно и от Холандия, Белгия, Великобритания, Франция и Испания.
Почти едновременно с Узбекистан, Киргизстан също даде съгласие територията му да се използва от военно-въздушните сили на САЩ (а също на Франция и Канада) за провеждането на антитерористичната операция в Афганистан. На 18 декември 2001 беше подписано киргизско-американско споразумение за използването на летището в Манас, като оттогава базата се използва за прехвърлянето в Афганистан на военни части, гориво и продоволствие. Първоначално в Манас се настаниха 200 американски военни (и няколко транспортни самолета), като по-късно броят им достигна хиляда. Днес те обслужват 9 въздушни танкери КС-135 и товарни самолети С-130. Разходите на САЩ по поддръжка на базата са около 50 млн. долара годишно.
През януари 2002 киргизките власти разрешиха на френски бойни самолети „Мираж” да кацат в Манас, което и стана след 1 март. Месец по-късно френската групировка беше попълнена с шест бомбардировача FA-18D. Освен Франция и САЩ, базата в Манас (известна като „Ханси”) се ползва и от военни контингенти на Австралия, Дания, Холандия, Норвегия, Южна Корея и Испания. Днес в „Ханси” има около 2 хиляди военни – участници в международната антитерористична операция, половината от които са американци.
Сумите от арендата на базата, са сред основните приходни пера в бюджета на киргизкото правителство и се равняват на 2,5% от годишния БНП на страната. Именно това е и основната причина, поради която киргизките власти (както тези преди „революцията на лалетата”, така и сегашните) са силно заинтересувани от чуждото военно присъствие на своя територия.
Другите постсъветски републики от Централна Азия досега нямаха западни военни бази на своя територия, макар че Таджикистан например, разреши ползването (между септември 2001 и юни 2002) на летището „Айни” край Душанбе за зареждането на повече от 400 американски военно-транспортни самолета С-17. През ноември 2001 Таджикистан разреши на САЩ да огледат авиационните бази Куляба, Худжанда и Курган-Тюбе за евентуалното им използване в антитерористичните операции. Американците обаче, така и не изпратиха постоянен военен контингент в републиката.
На свой ред, Казахстан, който разреши въздушното му пространство да бъде използвано от военната авиация на антитерористичната коалиция, не даде съгласие за настаняването на американски (или на НАТО) бази на територията си. Според правителството в Астана, именно липсата на такива бази е намалило значително риска от терористични нападения за страната, за разлика от Узбекистан, където наличието на американска военна база не попречи нито на извършването на терористични акции, нито на опита за преврат срещу президента Каримов (против който в САЩ и Западна Европа напоследък се води истинска медийна война). Любопитно е, че веднага след посещението си в Узбекистан, американската делегация, начело с Дениъл Фрид отлетя на 28 септември тъкмо в Казахстан, където вероятно е обсъждала и въпроси, касаещи военното сътрудничество между Астана и Вашингтон.
Всъщност, интересът на САЩ (и съюзниците им от НАТО) към региона се обяснява не само от географската му близост с Афганистан, но и от това, че наличието на военни бази улеснява контрола върху енергоносителите на постсъветска Централна Азия, изтласкването на Русия от него, както и контрола върху действията на Китай.
Както е известно, през 2002-2003 всички централноазиатски държави ентусиазирано подкрепиха действията, провеждани в рамките на антитерористичната операция в Афганистан, тъй като именно режимът на талибаните бе най-голямата заплаха за собствената им сигурност. През 2004-2005 обаче, доверието към Съединените щати в региона забележимо спадна, което впрочем признават и самите американци.
Отправни точки за разгръщащата се в цяла Централна Азия предислокация на американските (и на НАТО) части, чиято поява там бе уж „временна” – т.е. за само провеждането на антитерористичната операция в съседен Афганиста, но които след това се задържаха в региона за неопределен срок, станаха две събития – „революцията на лалетата” в Киргизстан и безредиците в узбекистанския град Андиджан през май 2005.
Независимо дали са го искали, американските сериозно се дискредитираха с участието си (реално или само приписвано) в мартенските събития в Киргизстан, които впрочем силно се отличаваха от изпитания модел на „нежните революции”. Събитията през май 2005 в Андиджан бяха другия фактор, подтикнал централноазиатските режими да преразгледат условията за присъствието на западни военни части в техните страни, както и да преосмислят западната стратегия в региона, като цяло. Като това се отнася дори и за онези, които не изпитват никаква симпатия към диктатурата на Каримов в Узбекистан и не вярват в официалните обяснение за кръвопролитието в Андиджан. Съмненията бяха допълнително задълбочени от неадекватната и некоординирана реакция на самите американци на „андиджанското възстание” от 13 май и последвалите репресии, което, в крайна сметка, доведе до изолацията на Узбекистан от Запада, тласкайки го към сближаване с Китай и Русия в сферите на сигурността и дипломатическата подкрепа.
Накрая, третият (но не и последен по значение) фактор за спада на американския престиж в Централна Азия бяха печалните резултати от операциите за силово налагане на демокрацията в Ирак и Афганистан. Ирак, след приемането на новата конституция, която според сунитското малцинство орязва драстично правата му (включително правото да се разпорежда се петролните богатства, както бе по времето на Саддам), се намира на ръба на гражданската война, да не говорим, че присъствието в страната на „неверниците”, начело със САЩ, доведе до разгръщането на безпрецедентна и широкомащабна терористична война.
Що се отнася до Афганистан, там движението „Талибан” отново се превърна в активен военен фактор, а проведените през септември избори не успяха да решат нито един сериозен проблем, нито пък намалиха недоволството от растящото чуждестранно (предимно американско) военно присъствие. Неслучайно президентът Хамид Карзаи, смятан за американска „марионетка”, опасявайки се от развитието на ситуацията по „иракския сценарий”, заговори за изтегляне на чуждите войски от страната. Между другото, Пентагонът вече обяви намерението си да изтегли 4 хиляди американски военни от Афганистан. През 2006 обаче, новият афганистански парламент едва ли ще успее да консолидира страната, ситуацията в която може да експлодира буквално всеки момент. Прекалено сериозни са противоречията между пущуните и другите народности, между центъра и провинциите, както и между местните вождове, свикнали да се издържат от военна плячка или от таксите, с които облагат търговските кервани. Бившият Северен алианс днес се намира в открита опозиция на правителството в Кабул и съвсем лесно може да мине от политически към военни методи за да я демонстрира по-нагледно. Тоест, само присъствието на международната коалиция удържа (и то едва, едва) избухването на мащабна и кървава гражданска война.
Но дори и коалицията не успя да се справи с друг, изключително сериозен проблем: превръщането на Афганистан в световен център на нарко-производството и наркотрафика, който засяга и съседна Централна Азия, и значителна част от Евразийския суперконтинент, превръщайки се в най-сериозното предизвикателство пред неговата сигурност. За периода след 11 септември 2001, производството на наркотици в тази страна е нарастнало четири пъти.
Най-лошото е, че ако преди в Афганистан се произвеждаше само суров опиум, сега тук се извършва и преработката му в хероин. А хероинът се транспортира много по-лесно, да не говорим, че отрицателния ефект от него за здравето на човека и неизмеримо по-голям. Всичко това е следствие от факта, че международната коалиция, начело със САЩ, предпочете да не влиза в конфликт с местните наркобарони и военни лидери, затваряйки си очите за бума в наркопроизводството, въпреки, че той ерозира и обезсмисля собствените им усилия за политическо и икономическо възстановяване на страната.
В края на юли 2005 шефът на Пентагона Доналд Ръмсфелд посети страните от Централна Азия и успя, макар и частично, да промени тенденцията, наложила се сред юлската среща на Шанхайската организация за сигурност (ШОС) в Астана, на която запазването на американските военни бази в Киргизстан и Узбекистан беше поставено под въпрос. Киргизстан, в частност, реши да остави базата в Манас срещу предоставянето на финансова помощ от САЩ (в местната преса се твърди, че става дума за безлихвен заем от 200 млн. долара, което се равнява на 60% от приходите в държавния бюджет). Пак в резултат от посещението на Ръмсфелд, през август тогавашният вицепремиер на Киргизстан Адахан Мадумаров обяви, че страната му няма да разреши създаването на китайска военна база на своя територия.
Но, ако новото „следреволюционно” ръководство на Киргизстан изглежда склонно да се вслушва във внушенията на САЩ, отношенията между Вашингтон и режима на Ислам Каримов, който поиска от американците да напуснат базите си през следващите шест месеца (нещо, почти неизпълнимо на практика), продължават да се изострят. Това донякъде бе провокирано от САЩ, които поеха издръжката на бежанците от узбекския град Андиджан в Киргизия. Правителството в Ташкент обаче смята последните отговорни за кървавите бунтове през пролетта и официално иска екстрадирането им. Търпението на узбекските власти окончателно се изчерпа след като САЩ и ОССЕ организираха „хуманитарната евакуация” от Киргизия на 451 бежанци, които бяха прехвърлени в Румъния, а оттам – в различни западни държави. Държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс лично благодари на киргизкия президент Курманбек Бакиев за съдействието му в осъществяването на операцията.
Именно в отговор на това, правителството на Узбекистан поиска от САЩ да опразнят в течение на 180 дни военната база Ханабад. Ултиматумат бе потвърден и от местния сенат на 27 август 2005. И сега американските военни ще трябва или да се задоволят с по отдалечените от Афганистан летища на Киргизстан, или пък да договорят нови бази с Таджикистан.
Разстоянието от базата в Ханабад до Кабул е 580 км, което американските товарни самолети С-130 изминаваха за около час, докато разстоянието от киргизката база Манас е 1000 км и ще се изминава за 1,40 часа, т.е. за два пъти повече време. Разбира се, ако САЩ успеят да убедят правителството на Таджикистан да им предостави няколко местни летища, проблемът ще бъде решен, защото разстоянието между Душанбе и Кабул е само 480 км.
Що се отнася до Германия, тя няма да вземе сама решението за базата в Термез, защото, като членка на ЕС, ще трябва да се съобрази с мнението на всички заинтересовани държави, с изключение може би на Великобритания, чиято позиция по правило съвпада с американската.
Оценявайки значението на авиобазата в Ханабад, руският полковник Владимир Попов (академик от Академията за военни науки в Москва) посочва, че полетът от нея до Индийския океан отнема само три часа. Тоест, обяснението на американските военни, че Пентагонът не е особено заинтересован от запазването на базата си в Узбекистан е по-скоро опит да се прикрие разочарованието от очертаващия се провал. Истината е, че Ханабад е изключително важен стратегически обект, още повече, че след изтеглянето на американците летището вероятно ще бъде заето от руски военни части.
Преди известно време в рускоезичната преса се появиха съобщения за преговори между американски официални представители и правителството на Туркменистан (държава, чиито неутрален статут бе признат и от ООН) за евентуалното предоставяне на САЩ на базата „Мари-2”. Наистина, Вашингтон и Ашхабад побързаха да опровергаят тези слуховете, но съмненията остават. Възможно е, американците да се съобразят с неутралния статут на Туркменистан и да не изграждат на негова територия пълноценна военна база, а вместо това да използват някои местни летища като транзитни при провеждането на операции в Афганистан.
Междувременно преговорите между представители на Пентагона и властите на Таджикистан също не вървят особено гладко. Още в края на юли, таджикското Външно министерство се обяви против запазването на американските военни бази в Централна Азия, уточнявайки, че правителството не разглежда въпроса за евентуална предислокация на военни самолети на САЩ от Ханабад на летище „Айни” - на 20 км. западно от столицата Душанбе.
Впрочем, не бива да се изключва, че и Киргизстан може да преразгледа споразумението си с Вашингтон. Според местната новинарска агенция „Акипрес”, в този дух се е изкзал и президентът Бакиев, при посещението си в края на септември в руската военна авиобаза в Канта. Според него, този въпрос е бил обсъждан и по време на последното посещение на американския военен министър Ръмсфелд през юли.
Показателно е, че промени търпи самият характер на киргизко-американските отношения, които вече се градят на краткосрочна и чисто прагматична основа, развивайки се в рамките на взаимноизгодното (а не безогледното, както доскоро) сътрудничество.
Именно в тези условия, американските геостратези лансираха проекта за създаване на централизирана и опираща се почти изключително на САЩ надрегионална структура за сигурност в географски преформатираната „разширена” Централна Азия (т.нар. „Голяма Централна Азия”), като към петте държави от региона бъдат „добавени” Афганистан, Индия и Турция – т.е. все страни, които според Вашингтон са „отворени към процеса на демократизация”. При това се планира от този процес да бъдат „отрязани” основните американски съперници – Русия и Китай, под предлог, че не отговарят на критериите за демократични държави и поради това не могат да генерират условия за сигурност в региона. Тоест, очевидно е, че „Голяма Централна Азия” е необходима на САЩ не толкова за ускоряване и задълбочаване на демократичните процеси в региона, колкото за установяването на контрол върху водещите икономически и политически процеси в него, без на това да пречат други големи геополитически играчи (Русия и Китай), или пък структурите, в които последните заемат водещи позиции (като Организацията на Договора за колективно сигурност и ШОС). Ориентирайки се преимуществено към „сдържането” на Москва и Пекин в Централна Азия, сегашната американска администрация, в голяма степен, предопределя и резултатите от политиката си в региона, която се характеризира напоследък със значително по-ниска ефективност, тъй като все по-малко отговаря на конкретните нужди на транзитните икономики на местните държави.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
През последните месеци в Централна Азия текат сложни политико-дипломатически маневри свързани с проблема за бъдещето на разположените в Узбекистан и Киргизстан военни бази на САЩ и НАТО и евентуалното разполагане на нови бази в други страни от региона.
В тази връзка, вниманието на анализаторите бе привлечено от посещението в Ташкент на делегация, включваща високопоставени служители на Държавния департамент, Министерството на отбраната и Съвета за национална сигурност на САЩ, както и срещата, в края на септември, на помощника на американския държавен секретар Дениъл Фрид, отговарящ за Европа и Евразия, с президента на Узбекистан Ислам Каримов. Преговорите между двамата, на които бяха обсъдени и традиционно интересуващи американската администрация теми като демократизацията, човешките права, развитието на гражданското общество и борбата с тероризма, не доведоха до някаква сензация: Каримов за пореден път потвърди, че не желае оставането на американската военновъздушна база на територията на републиката.
Ще напомня, че споразумението за настаняване на американски части в базата Ханабад (Карши-Ханабад), позволяващо на военните транспортни самолети на САЩ да достигат която и да е точка в Афганистан за минимално време, беше подписано на 5 октомври 2001. По съветско време това беше най-голямата, след военното летище в Мари (Туркмения), самолетна база на Червената армия. Тук бяха дислоцирани и изпълняваха бойни задачи по време на афганистанската война оперативно-стратегическите самолети ТУ-22М3 и тежките бомбардировачи ТУ-95.
В средата на октомври 2001 (т.е. само месец след терористичната атака от 11 септември) в Ханабад бяха настанени хиляда бойци от 10-та планинска дивизия на САЩ, както и изтребители F-15, F-16 и товарни самолети С-17. От тази база се осъществяваха наземните и въздушни доставки на продоволствие и техника за коалиционните сили в Афганистан. В края на миналата 2004 в базата имаше около 1500 американски военни и 25-30 транспортни самолета С-130Н и С-17. От 2001 досега САЩ са платили на Узбекистан 15 млн. долара за ползването и.
В друг военен обект в Узбекистан – край град Термез, през 2002 беше създадена база на германския Бундесвер, изпълняваща същата мисия като тази в Ханабад. Триста немски военни обслужваха 7 транспортни самолета С-160 и 5 хеликоптера СН-53, използвани за поддържащи операции в Афганистан. Споразумението за използването на базата в Термез беше подписано от Ташкент срещу обещанието на Берлин да осигури на Узбекистан финансова помощ и военно сътрудничество, включващо доставки на оръжие и бойна техника. Подробностите за това споразумение обаче се пазят в тайна. Известно е само, че 120 узбекски офицери са преминали през последните десетина години подготовка в Германия, в рамките на програмата на НАТО „Партньорство за мир”. Освен това, през 2000 Берлин помогна на Узбекистан за изграждането на голям военен завод, а годино по-късно осъществи и сериозна оръжейна доставка за тази страна.
Базата в Термез е единственият немски военен обект в Централна Азия и затова Берлин и придава голямо значение. Впрочем, базата се използваше активно и от Холандия, Белгия, Великобритания, Франция и Испания.
Почти едновременно с Узбекистан, Киргизстан също даде съгласие територията му да се използва от военно-въздушните сили на САЩ (а също на Франция и Канада) за провеждането на антитерористичната операция в Афганистан. На 18 декември 2001 беше подписано киргизско-американско споразумение за използването на летището в Манас, като оттогава базата се използва за прехвърлянето в Афганистан на военни части, гориво и продоволствие. Първоначално в Манас се настаниха 200 американски военни (и няколко транспортни самолета), като по-късно броят им достигна хиляда. Днес те обслужват 9 въздушни танкери КС-135 и товарни самолети С-130. Разходите на САЩ по поддръжка на базата са около 50 млн. долара годишно.
През януари 2002 киргизките власти разрешиха на френски бойни самолети „Мираж” да кацат в Манас, което и стана след 1 март. Месец по-късно френската групировка беше попълнена с шест бомбардировача FA-18D. Освен Франция и САЩ, базата в Манас (известна като „Ханси”) се ползва и от военни контингенти на Австралия, Дания, Холандия, Норвегия, Южна Корея и Испания. Днес в „Ханси” има около 2 хиляди военни – участници в международната антитерористична операция, половината от които са американци.
Сумите от арендата на базата, са сред основните приходни пера в бюджета на киргизкото правителство и се равняват на 2,5% от годишния БНП на страната. Именно това е и основната причина, поради която киргизките власти (както тези преди „революцията на лалетата”, така и сегашните) са силно заинтересувани от чуждото военно присъствие на своя територия.