След като, през 1842, британският капитан Артър Конъли, анализирайки политическото съперничество между Руската и Британската империи, първи вкарва в обръщение термина „Голямата игра”, всяко геополитическо противопоставяне в Евразия обикновено се разглежда като неин пореден етап. В същото време обаче, борбата между „големите играчи” и „опосредстваните войни” (т.нар. proxy wars) между „малките им съюзници”, съвсем не изчерпват цялото многообразие на геополитическата конкуренция в един или друг евроазиатски регион. Ако говорим за Черноморско-кавказкият регион например, в исторически план, позициите на „малките играчи”, тяхната самостоятелност и опърничавият им нрав нерядко сериозно объркват картите на участниците в „Голямата игра”. Така, дунавските княжества и „свободните казаци” от Дон или Запорожието, кабардинските князе и адигейските „свободни братства”, татарските и ногайските орди нерядко се оказват онези малки сили, които накланят везните към един или друг „голям играч”. При това го правят, не заради безкористните си чувства към него, а най-вече от политически егоизъм, какъвто малките играчи винаги са имали в излишък. Обикновено обаче, анализите на дипломатическите интереси на великите сили (както и на техните конфликти и преговорите, които водят помежду си) засенчват позициите и реалната мотивация на „малките играчи” (които, постфактум, биват представяни в историческите трудове, най-вече като „доброволни съюзници” на участниците в „Голямата игра”). Според мен, подобна методология е погрешна, защото се основава на опасно опростяване. „Малката игра” (която понякога е твърде „тънка” и не се набива на очи, а друг път изглежда прекалено антажирана и дори „груба”, заради директния си характер) е не по-малко достойна за вниманието на експертите и политиците, отколкото „Голямата игра” на великите държави.
Новите играчи в Южен Кавказ
Напоследък в експертните центрове на Русия и трите постсъветски държави от региона много се дискутира тенденцията към „интернационализация” на Южен Кавказ. По правило обаче, всички спорове за външните (или нерегионални) играчи се ограничават с анализи на политиката на ЕС (и, най-вече, тази на „новото съседство” по отношение на Грузия, Армения и Азербайджан) или пък на американския геополитически проект за „Големия Близък изток”. Междувременно, Южен Кавказ привлича вниманието не само на европейските и американски политици, но и на най-близките му „некавказки” съседи и дори на руските стратегически партньори от ОНД. Само че за техните приоритети и интереси в региона не се знае много. Разбира се, от това амбициите на новите потенциални участници в „кавказката игра” не стават по-малки. През последните няколко години, интереса си към Кавказ достатъчно ясно декларират страни като Казахстан и Украйна – две доста различни държави, чиято „постсъветска” история също силно се различава. Така, докато Казахстан се ползва с репутацията на един от основните евразийски съюзници на Руската Федерация, Украйна се сдоби с имиджа на един от водещите „бунтари” и „разколници” в ОНД. В същото време, кавказката политика, както на Киев, така и на Астана, говори само за едно. След разпадането на Съветския съюз между бившите съветски републики вече не съществува нито „братска солидарност”, нито пък правителствата им изпитват някаква „историческа благодарност” към Москва. Налице е само силен национален егоизъм и стремеж да се следват собствените интереси в икономиката и политиката. Само тези интереси (а не фантомното евразийско единство и отдалечаващият се спомен за общото съветско минало) определят стратегията на постсъветските държави. Затова Астана и Киев ще действат по отношение на Грузия и Азербайджан не така, както би искала Москва, или дори Вашингтон, а както националните казахстански и украински елити смятат за изгодно за себе си. Тоест, те едва ли биха възприели руските аргументи за „марионетката Саакашвили” или за „милитаризацията на Азербайджан”, ако нямат собствени (украински и казахстански) мотиви да го направят.
Всъщност, тези мотиви бяха убедително демонстрирани, през пролетта на 2008, когато Москва и Тбилиси отново изостриха отношенията си. Нека си припомним, коя държава първа се разграничи публично от решението на Москва да не спазва повече санкциите срещу Абхазия (от 6 март 2008, в отговор на провъзгласяването на косовската независимост). Направи го Казахстан - основният съюзник на Русия в Организацията за Договора за колективно сигурност (ОДКС) и Евроазиатската зона за икономическо сътрудничество (ЕвраЗИС). В декларацията, по този повод, на официалния представител на казахстанското Външно министерство Ержан Ашикбаев бяха лансирани следните тези: „Ние се обявяваме за уважаване на суверенитета и териториалната цялост на Грузия и изразяваме надежда, че ситуацията ще бъде решена максимално бързо, с мирни средства и на основата на компромис, който да удовлетворява интересите на всички участници в спора”.
Кавказката политика на Украйна и Казахстан
Когато започна серията от „самолетни скандали” между Русия и Грузия, в тях се намеси Украйна –основният опонент на Москва в ОНД. На 30 април 2008, грузинското Външно министерство разпространи съвместно заявление на президентите Михаил Саакашвили и Виктор Юшченко за руската роля в разрешаването на етнополитическите конфликти в Абхазия и Южна Осетия. По-късно текстът му беше публикуван и в Киев: „Президентите на Украйна и Грузия разгледаха сегашната ситуация относно разрешаването на грузинско-абхазкия и грузинско-осетинския конфликт и изразяват загрижеността си от опитите на Руската Федерация да постави под съмнение териториалната цялост на Грузия, като повиши статута на отношенията си с Абхазия и Южна Осетия. По този начин самообявилите се републики, на практика, биват тласкани към отделяне от Грузия”. Освен това Юшченко и Саакашвили разкритикуваха „последните заявления на официални руски представители за възможното използване, от страна на Русия, на военни средства за защита на своите граждани в Абхазия”. Не бива да се оставят без внимание и останалите кавказки „сюжети”, намиращи се извън рамките на руско-грузинската проблематика. На 24 април 2008, по време на пленарното заседание на Сената на Казахстан (горната камара на местния Парламент), беше ратифициран договорът между Казахстан и Азербайджан за подкрепа и съдействие на петролния транзит, през Каспийско море и азербайджанската територия, към международните пазари, по тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Последният, както е известно, се смята за по-скоро политически проект и Москва е склонна да разглежда участието в него едва ли не като предизвикателство. Междувременно, проектът предполага разширяване на пристанището Курик, от което казахстанският петрол ще се доставя, през Каспийско море, до тръбопровода Баку-Джейхан.
Впрочем, нито Украйна, нито Казахстан за първи път се опитват да „проникнат” в Южен Кавказ. Още по съветско време, казахстанския лидер Назарбаев предлагаше да посредничи за разрешаването на арменско-азербайджанския конфликт в Нагорни Карабах. През септември 1991, първият руски президент Борис Елцин, посети, заедно с Назарбаев, района на конфликта (включително карабахската столица Степанакерт). Резултат от това посещение беше съвместното комюнике, подписано в Железноводск от лидерите на Русия, Казахстан, Армения и Азербайджан (като наблюдател участваше и представител на Нагорни Карабах), което целеше стабилизиране на ситуацията в региона, връщане на депортираното население по домовете си, освобождаване на заложниците, разполагане в конфликтната зона на „информационни групи”, включващи представители на Русия и Казахстан и осигуряване на обективна информация за положението в Нагорни Карабах. В крайна сметка обаче, през 1991, посредническата мисия на Назарбаев не се увенча с успех. Но и след разпадането на СССР, Казахстан продължи да претендира за ролята на един от „интеграционните фактори” в постсъветското пространство. Впрочем, намеренията му имат съвсем прагматична основа. Основната характеристика на казахстанската външна политика, след 1991, е нейната диверсификация, т.е. поддържането на стабилни отношения както с „големите играчи” (Русия, САЩ, ЕС), така и с отделните постсъветски държави. Тоест, тя се ръководи от прагматизма, а не от някакви идеологически съображения.
На свой ред, Украйна подписа, през 1993, Договор за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ с Грузия, който беше сред първите в Евразия документи, подписани от новите независими постсъветски държави, сключени без намесата на „ръката на Москва”. През втората половина на 90-те, Тбилиси неколкократно се обръщаше към Киев с молба да изпрати в зоната на грузинско-абхазкия конфликт украински „сини каски”. През юни 1998 (т.е. почти веднага след изострянето на конфликта в Галския район на Абхазия”, когато военните действия временно бяха възобновени), украинският президент Леонид Кучма обсъди този въпрос с грузинския си колега Едуард Шеварднадзе, като изрази готовност да изпрати „миротворци” в зоната на сблъсъците, макар да я обвърза с няколко важни условия.
Междувременно, след „оранжевата революция” в Киев, именно идеологията се превърна в определящия фактор за сближаването между Украйна и Грузия. Активността на украинската външна политика в Кавказ нарасна след успешната реализация на двете „цветни революции” през 2003-2004. Групата около Юшченко започна да разглежда Саакашвили не просто като стратегически партньор и съюзник, но и като „идейно близък” политик.
Казахстан активизира кавказката си политика през 2005. Дотогава Астана действаше много предпазливо. През 2005 обаче, казахстанският президент ясно обозначи грузинското направление, като едно от приоритетните за Астана, отбелязвайки, че: „Искаме да получим достъп до Черно море, със своя петрол, различни стоки и транзитни товари, за да развиваме търговията си. Искаме да участваме в приватизацията, която тече в Грузия, в строителството и изграждането на нови индустриални обекти. Искаме да разполагаме и с туристически обекти на грузинското черноморско крайбрежие”. Само за три години Казахстан се превърна в основния външен инвеститор в Грузия (изпреварвайки Турция и Великобритания), като си извоюва ключови позиции в банковия сектор и туристическия бизнес (най-вече в Аджария). Само през 2006 обемът на търговията между двете държави нарасна с 90%.
Успехите на Украйна, при управлението на Юшченко, са по-скромни. В действията на Киев има повече популизъм, отколкото реални икономически или военно-политически резултати. По време на посещението си в Тбилиси, през март 2007, украинският президент декларира готовност да изпрати „сини каски” в Южна Осетия и Абхазия, „в рамките на мандат, който да бъде еднакво приемлив за всички страни в конфликта”. През юни 2007, по време на срещата на държавите от ГУАМ (организацията, обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова) в Баку, Юшченко нарече арменските части, разположени в Нагорни Карабах и около тази непризната държава, „окупатори” (квалификация, каквато не си позволяват нито САЩ, нито ЕС) и обяви готовността си да изпрати украински „сини каски” на линията на прекратяване на огъня в района. И едното, и другото предложение обаче, едва ли могат да се оценят като реалистични, по ред причини. На първо място, от страните, ангажирани във въпросните конфликти, само Грузия е готова за тяхната „украинизация”. Това не се отнася нито за Южна Осетия, още по-малко пък за Абхазия, където още са живи спомените за участието на „доброволци” от украинската крайно-националистическа организации УНА-УНСО (Украинска национална асамблея – Украинска народна самоотбрана) в продължилите 14 месеца бойни действия между абхазци и грузинци, на страната на последните. И макар, че УНА не представлява интересите на украинската държава, за абхазкия елит и масовото съзнание декларациите на активистите на тази радикална структура, че са готови да се включат в евентуална операция на Тбилиси срещу сепаратистите, както и декларациите на официален Киев се сливат в общ информационно-пропагандистки фон. Вторият проблем пред хипотетичните украински миротворци е одобрението за разполагането им от Върховната Рада в Киев. За разлика от Русия, властта в Украйна не се гради на твърд вертикален принцип и затова Виктор Юшченко не е в състояние сам да „прати полковете” в Кавказ. В същото време, както отбелязва известният политолог Александър Крилов, депутатите от Върховната Рада не горят от желание да пратят украинските части в един толкова взривоопасен регион, и то под чуждо командване (без значение, дали на ГУАМ или на ООН).
Заключение
Независимо от очевидно различаващите се начални мотиви, резултати, успехи и провали, Украйна и Казахстан, т.е. двама от „малките играчи” в Кавказката игра, имат сходни интереси. И Астана, и Киев са заинтересовани от запазването на териториалната цялост на Грузия (макар в единия случай да доминира чисто прагматичният интерес, а в другия - „демократичният интернационализъм”), защото самите те се боят от подем на сепаратизма (макар че в случая с Казахстан подобна опасност изглежда по-скоро виртуална) и се опитват да провеждат самостоятелна политика, която не е свързана с интересите на Москва. Както отбелязва казахстанският политолог Досим Сатлаев: „За разлика от другите постсъветски държави, Казахстан не е принуден да се моли, а разчита само на взаимноизгодното сътрудничество. Тоест, Москва не разполага с кой знае колко лостове за влияние върху Астана, освен транзитната зависимост на Казахстан от Русия, но пък тъкмо тя кара казахстанското ръководство да търси и други икономически контакти. Затова Кремъл едва ли ще предприеме някакви действия, целящи ерозията на икономическия съюз между Грузия и Казахстан, тъй като това може да провокира негативната реакция на Астана, която има собствена визия за мястото си в постсъветското пространство”. Украйна е много по-зависима от Москва, в същото време обаче сегашното и ръководство демонстрира и много по-голям стремеж към независима от Кремъл външна политика. При всички случаи, интересите на Астана и Киев са достатъчно значими фактори (макар и несравними с тези на ЕС и САЩ), които следва да се вземат под внимание от Москва. В противен случай, при определено развитие на събитията и съотношение на силите, везните в „Голямата игра” могат да се наклонят не в нейна полза.
* Авторът ръководи Отдела на междунационални отношения в Института за политически и военен анализ
{rt}
