Емил Казаков, Геополитиката на България през ХХ век: Национален, европейски и глобален поглед, „Фабер”, Велико Търново, 2007
Директорът на Френския институт по геополитика професор Беатрис Жиблен-Делвале определя наскоро появилата се книга на Емил Казаков „Геополитиката на България през ХХ век: национален, европейски и глобален поглед” като „образцово геополитическо изследване, което свидетелства за желанието на неговия автор да служи на страната си, като подпомогне както своите съграждани, така и европейските партньори и съюзници да разберат по-добре залозите на българската политика». Казаков (който е единствения у нас доктор по геополитика), е професионален дипломат и автор на десетки статии, публикувани във водещи български и чуждестранни издания. Член е на Българското геополитическо дружество и Френския институт по геополитика. Монографията му обобщава и доразвива редица
публикации по същата тема, излезли в България и Франция, в периода 1999–2007. Тя изследва трайните пространствено-времеви и социално-психологически условия на българската външна политика, като нейна отправна точка е анализът на основополагащата геополитическа идея на българския национализъм – представата за Велика България, закрепена в договора от Сан Стефано от 1878, и влиянието и върху политиката на страната в един достатъчно дълъг исторически период. Основната цел е да се обърне специално внимание на моделите на политическо поведение, формирани под непрекъснатото и системно влияние на геополитически явления и, в частност, на геополитическите представи.
Според автора, приемствеността на представата за единството на българската нация и проучването на нейното въздействие върху политиката на страната в един над 100-годишен период позволява да се открои система от присъщи геополитически характеристики, наречена от него национален модел. Този модел, който, разбира се, далеч не е единствения, нито най-решаващия, но затова пък е най-видимия, може да се дефинира като съвкупност от типични и особено трайни идеи и поведенчески стереотипи, които са формирани под изключителното въздействие на санстефанската геополитическа представа и нейните последователни трансформации, наложили се в резултат на различни геополитически ситуации.
Казаков смята, че догматичното и консервативно влияние на санстефанската представа, в дългосрочен план, е лишило българските политици от проявата на реализъм в редица трудни ситуации и е допринесло за формирането у тях на т.нар. “синдром на сбъркания път”. Производна на подобен тип представи е и широко разпространената, но погрешна, според автора, идея за централното или средищно геополитическо положение на България на Балканите, която именно поради своята неточност не би могла да служи за постоянна отправна точка на българската външна политика.
Обратно на възприетите национални стереотипи, Емил Казаков аргументира тезата за принадлежността на България към Междинна Европа, т.е. към тази част от континента, коя-
то обхваща всички бивши социалистически държави. Според него, геополитическият ансамбъл “Междинна Европа” може да се диференцира на западна, източна и южна периферия, съобразно геоисторическите следи на империите, които са ги владели – германска, хабсбургска, руска и османска. Благодарение на този концептуален инструмент – Междинна Европа – българите, освободени от остарелите териториални представи, биха могли далеч по-успешно да дефинират с необходимата степен на реализъм и прагматизъм бъдещите приоритети на своята нация, окончателно загърбвайки “синдрома на сбъркания път”.
С цел по-ясното онагледяване на т.нар. «български национален модел», Казаков предлага серия от структурни резюмета на българската политика, отразяващи нейната вътрешна логика и еволюция. Както отбелязва самият той, в предговора към книгата си: «Българската национална идея е такава, каквото е. Нито по-добра, нито по-лоша. В процеса на моята работа се стремях да държа далеч от себе си изкушението да съдя или да оценявам предимствата и вредите, които тя е донесла на българската кауза. Това не означава обаче, че главната особеност на националния модел не следва да бъде откроена и анализирана. Бих казал, че тази особеност е от функционално естество, за разлика от други, структурни характеристики, и се отнася по-скоро до начина на действие на модела, отколкото до формата и съдържанието му, осигурявайки неговата приемственост в различни исторически ситуации. В сегашните условия функционалната, синтезираща матрица на националния модел би могла да бъде разчетена в съзнателните или подсъзнателни нагласи на политическата класа да възприема прекалено отворено външните геополитически тенденции и влияния без да си задава твърде много въпроси за тяхната същност и за конкретната формула на националните приоритети».
Именно липсата на подобни критични рефлекси, според автора, свидетелства за традиционното отсъствие на култура на стратегическото планиране в българската политика. Той смята, че това би могло да се избегне, ако политиците на България придобият навика да съдят за националните приоритети не толкова през призмата на различните идеологии (национализъм, комунизъм, глобализъм) – определяни от него като «най-често вектори на външни влияния», а през призмата на реализма, основаващ се на трезвата оценка на съотношението на силите и неговите залози...
Наред с несъмнените качества на книгата на Емил Казаков, в нея присъстват и някои спорни моменти. Сред тях е предлаганото делене на „ляв“ и на „десен“ национализъм, проруски, прозападен и антитурски, както и опитът доказали се исторически чалгаджии и шарлатани да бъдат представяни за националисти. Български националист и национално отговорен днес е не този който се кълне в Македония, псува Турция и търгува с български паспорти или пък е най-сервилен към американските долари, руските рубли и европейските евро. Достойни българи са всички онези, които приеха в мътните години на т.н. преход, въпреки всичко и всички да останат тук в България, да създадат семействата си, да отгледат своите деца, без да крадат. Това са патриотите и това е българския национализъм, водещ до съживяване и модернизиране на България.
Оспорването на тезата за централното (средищното) положение на България на Балканите и представянето и като по-скоро „раздвоена страна“ между Изтока и Запада, чиято принадлежност към единия или другия геополитически полюси се определя от глобалната конюнктура в международните отношения, също поражда някои въпроси. Тук следва да си припомним българската поговорка - „Господ дава, но в кошара не вкарва“. Бог е отредил на България нейното географско положение, но дали тези дадености ще бъдат използвани, кога и как, това изцяло зависи от политиката и най-вече от политиците. Добър пример за това е изграждането на железопътните мрежи на Балканите. До 1878, когато по-голямата част от днешните Балкани са под османска власт, в империята са построени 1100 км релсови пътища. След отделянето на Княжество България и Източна Румелия, в нея остават едва 100 км. Всичко останало е в новоосвободените земи. Защо? Защото именно те са средищните, за най-преките връзки между Изтока и Запада. А това, че през ХХ век нашите съседи успяха да ни поставят в геополитическа изолация, като изградят заобикалящи и блокиращи ни пътни мрежи, е „заслуга” най-вече на родните политици и политика.
Според автора, първичното в предлагания от него анализ е, че „присъщо за международната геополитика си остава приоритетното отчитане на факторите от по-висок ред при вземането на политически решения, доколкото именно те генерират и задават правилата за маневрирането, а факторите от по-нисък пространствен ред го ограничават. Не е излишно да се подчертае още веднъж, че анализът на тези фактори се основава по-скоро на техните „вътрешнополитически симптоми“ в съответното общество, отколкото на някакви трайни закони на геополитиката и влиянието им върху държавите и тяхната политика”. Трудно може да се приеме изцяло тезата, че „по-високият“ ред е единствено определящ, защото така в исторически и съвременен план изцяло оправдаваме всички пропуски и грешки на собствените си политици и държавници. Оправдания от рода на - така ни наредиха в Москва или Брюксел вече не вършат работа.
Въпреки спорните моменти можем само да приветстваме книгата на Емил Казаков и да я препоръчаме на принадлежащите към т.нар. „българска политическа класа”. Те силно се нуждаят от просвещение, което може да дойде именно чрез запознаването им с подобни четива. Защото, както подчертава и Емил Казаков: „Крайната цел на българската политика е да се проникне от чувството за собствено достойнство и от вътрешно присъщ аналитизъм, които да попречат външнополитическият процес да се ръководи от рутинни, инстинктивни или в най-лошия случай реактивни действия и фактори“.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
