В европейските войни, от Средновековието до началото на ХХ век, териториалните претенции са сред основните причини за въоръжените конфликти. Подобно на завистливи и алчни феодали, владетелите на държавите прибягват до войните за да разширят владенията си. Най-смелите от тях нерядко успяват да си присвоят и някоя чужда провинция, както го прави например пруският крал Фридрих ІІ, окупирайки Силезия, принадлежаща на австрийската императрица Мария Терезия. Стремежът към териториални завоевания понякога води до разчленяването на цели държави, отслабени от вътрешни междуособици (като например, последователните подялби на Полша между Русия, Австрия и Прусия, през 1772, 1793 и 1795). С какви принципи биват оправдавани нахлуванията на чужда територия? Обикновено се лансират съображения от династичен, т.е. феодален характер. По онова време представите за еднородните и цялостни пространства са чужди на завоевателите. Така, рационалистът Вобан (1633-1707) упреквал Людовик ХІV, че не се грижи достатъчно за укрепването на владенията си.
Дали в борбата за разширяване на държавните граници, в онази епоха, въобще е присъствала някаква геополитическа перспектива, или тя се е изчерпвала с елементарната логика на хищника? Защото геополитиката включва и нещо повече: специфична визия за пространството и неговата организация, отчитайки съотношението на силите.
Съвременните геополитически представи, в значителна степен, са обусловени от новото отношение към пространствената проблематика, свързано с Великите географски открития през ХV-ХVІ век. Първите мащабни геополитически конфликти се зараждат в хода на колониалната експанзия на европейските държави и формирането на колониалните империи, чиито граници се превръщат в повод за множество военни сблъсъци. Неслучайно американският адмирал Маън (1840-1914), смятан за основоположник на „морската геополитика”, отделя толкова сериозно внимание на историята на борбата между Великобритания и Франция за доминация в Световния океан, в периода между 1660 и 1812.
Пространственият фактор в стратегическата политика
Политическият климат в навечерието и по време на Първата световна война се характеризира с повишен интерес към проблемите на пространството и привързаност към идеологическите схеми от началото на ХХ век.
На първо място, широко разпространеният „социален дарвинизъм” съдейства за възприемането на международното съперничество, като логично продължение на борбата за оцеляване. В резултат, всяка европейска нация започва да смята, че съществуването и е поставено под въпрос.
В тези условия, пространството започва да се разглежда като най-важния елемент на националната сигурност. Така, Германия е притеснена от недостатъчните размери на собствената си територия и положението на държава, намираща се в откровено враждебно обкръжение, в центъра на Европа. Руско-френският съюз от 1893-1894, допълните засилва у немците усещането, че страната им е притисната между чука и наковалнята и е лишена от достатъчно „жизнено пространство”. В навечерието на войната, колониалният раздел на света вече е приключил. Но можел ли е да се смята за окончателен? Винаги е можело да се намерят достатъчно спорни територии и, в частност, остатъци от старите, разпадащи се, колониални империи (като например португалските владения в Африка, които, според тайното споразумение, сключено между Великобритания и Германия, през 1898, трябвало да бъдат поделени между тези две държави, или пък Османската империя, чиито разпад продължава през целия ХІХ век, но която все още контролира редица територии, разпалващи апетита на младите „хищници”). Притежаването на колонии не е означавало само контрол над източниците на суровини и гарантирани пазари, но и правото да се смяташ за велика и уважавана държава.
На второ място, характерна за началото на ХХ век е появата на редица обединителни тенденции, под формата на пангерманизма, панславизма и т.н. Европа се оказва мястото където се сблъскват всички тези сили, обединили се около една или друга велика държава (немците – около Германия, славяните – около Русия). Всяко от тези движения претендира за обширно еднородно пространство за себе си, стремейки се да ерозира и ликвидира формиралите се разнородни държавни образувания и най-вече Австро-Унгария – мозаечна държава, обединена единствено от принадлежността на всяка своя част към династията на Хабсбургите.
На трето място, Европа сама се възприема като единен театър на военните действия и е обречена да се превърне в такъв, в най-близко бъдеще. Така, известният план Шлифен, разработен през 1898-1905, се основава на наличието на френско-руски съюз, насочен срещу Германия. Според него, при започване на война в Европа, Германия, притисната между тези две враждебни държави, следва да нанесе първо удар на запад, като атакува Франция и заобиколи от изток (през територията на Белгия, въпреки обявения от нея неутралитет) френските отбранителни съоръжения. След очакваната убедителна победа на Запад, се планира германските войски да се насочат срещу Русия.
Накрая, голямо историческо значение за войната имат териториалните цели, които си поставят бъдещите участници в нея. Така, Франция нито за момент не забравя за отнетите и провинции Елзас и Лотарингия. Само връщането им би могло да измие позора и унижението от 1870. На свой ред, Великобритания, която влиза във войната на 4 август 1914, просто следва вековния си геополитически рефлекс: да се противоставя на всяка велика държава, опитваща се да установи контрол над Белгия, лишавайки по този начин британците от връзката им с европейския континент.
Геополитическите амбиции и противоречия на основните участници във войната
Наполеон е казал, че нациите осъществяват такава политика, каквато им диктува географията. Следователно, всяка нация следва да притежава цялостна и неизменна геополитическа концепция. На практика обаче, това невинаги е така. Всяка географска ситуация поражда множество нееднозначни и дори противоречиви интерпретации. По време на войната от 1914-1918 всеки участник в събитията, напразно се опитва да примири своите илюзии с реалността, т.е. със собствените си различаващи се представи за реалността.
Германия. Известният немски историк Фриц Фишер отбелязва, през 60-те години на миналия век, в книгата си “Претенциите за световно господство”, че страната му носи основната отговорност за разпалването на Първата световна война. Германия на кайзер Вилхелм ІІ разполага с щателно изработен геополитически план, в чиято основа е концепцията за т.нар. Mitteleuropa, т.е. идеята за формирането, под германска егида, на обширно икономическо пространство в Централна Европа. Негов основен документ е „Септемврийската икономическа програма” (1914), разработена от канцлера Бетман-Холвег. Целта на програмата е, в резултат от войната, да бъде създаден митнически съюз, включващ европейските държави – от Франция до Полша, който да изолира, от една страна Великобритания, а от друга – Русия. Основните постановки в „Септемврийската програма” силно напомнят тези на проекта за континенталната блокада, осъществен от Наполеон І през 1806-1811 и насочен към създаването на големи регионални самодостатъчни обединения.
Тази геополитически концепция поражда немалко критики и спорове в самата Германия. Както отбелязва Жорж-Анри Суту, в книгата си „Злато и кръв: икономическите цели на Първата световна война” (1989): „В най-широк смисъл, Mitteleuropa (т.е. цяла Европа, с изключение на Русия, Великобритания, Испания и Португалия) поема, през 1913, само 50% от германския износ и покрива само 30% от вноса на Германия. Реорганизацията на икономическия живот, въз основа на най-суровите принципи на автаркията, вероятно би позволила на Германия да открие на континента онези пласментни пазари, които би загубила, прекъсвайки търговските си връзки с Великобритания, при условие, че останалите континентални държави също се преориентират към германските доставчици. При всички случаи обаче, Германия не би могла да намери в Централна Европа редица жизненоважни за своята икономика стоки, като например, памук, петрол и т.н.”. Много немски чиновници, икономисти и индустриалци, добре познаващи структурата на външната търговия на Германия, съзнават колко илюзорни са плановете за установяване на автаркия, както и жизнената необходимост страната им да разполага с достъп до неевропейските пазари. В Германия обаче, има и немалко привържениците на автаркията, която се възприема като решение на проблема с противопоставянето на враждебното обкръжение. Брест-Литовският мир, подписан при крайно унизителни за болшевишка Русия условия (3 март 1918), на пръв поглед, открива пред Германия огромни перспективи на Изток. След поражението, през ноември 1918, мечтите за автаркията на Германия отстъпват на заден план, но не са окончателно погребани. По-късно те са възродени от Хитлер.
Австро-Унгария. Дали Австро-Унгарската империя е разполагала с ясна геополитическа концепция в навечерието на войната? Както е известно, тя представлява конгломерат от нации, обединени от Хабсбургите в границите на тяхната империя и се основава на отречения от историята династически принцип. Последният би могъл да получи нова легитимност, в резултат от превръщането си във фундамент на националното единство, но това е възможно да стане вече без участието на Хабсбургите, играещи ролята на гаранти за различията между нациите, съставляващи Австро-Унгарската империя.
Обявявайки война на Сърбия, на 28 юли 1914, Австро-Унгария влиза във въоръжен сблъсък за да гарантира оцеляването си. В този смъртоносен сблъсък обаче, тя е обречена на поражение, защото вятърът на история, който след началото на Първата световна война бързо се превръща в буря, духа в платната на националната идея.
Великобритания. Почти през целия ХІХ век, Великобритания е най-голямата, в икономическо и финансово отношение, държава на планетата и последователно защитава принципите на свободната търговия, отворените пазари и международното разделение на труда. Още в края на ХІХ век обаче, тя започва да осъзнава, колко уязвими са позициите си, макар по онова време да е на върха на могъществото си. Най-голямата опасност идва от Германия на Вилхелм ІІ, която бързо увеличава своя индустриален и военноморски потенциал.
Войната от 1914-1918 изостря споровете между адептите на икономическия либерализъм и привържениците на системата на преференции, в рамките на империята. Остро се поставя въпросът, дали Великобритания може да запази верността си към принципите на свободната търговия, ако в резултат на войната с Германия понесе прекалено тежки човешки и материални загуби? През юни-юли 1918 в Лондан се провежда имперско съвещание на британските доминиони. Целта на Великобритания е установяването на „контрол върху някои видове суровини, добивани и произвеждани в границите на империята”. Тоест, налице е своеобразна концепция за имперското пространство, чиито просперитет и сигурност се гарантират от съответната организация на търговията със стратегически суровини. Доминионите обаче отхвърлят това предложение, смятайки го за посегателство срещу икономическата им самостоятелност. Все пак, идеята за имперските преференции не отмира напълно и намира конкретното си въплъщение по време на кризата от 30-те години, довела до разпадането на международната система на търговски обмени (Споразуменията от Отава за преференциалните мита в рамките на Британската общност, от 1932).
Франция. Съзнавайки слабостта си в демографски план, давайки си сметка за недостатъчното развитие на своята индустрия и понасяйки огромни човешки загуби, през 1914-1918, дали Франция би могла да се ръководи от някаква геополитическа концепция? Целите и са прости: да си върне Елзас и Лотарингия и да граничи на изток с една, окончателно отслабена, Германия, неспособна да я застраши, или да се конкурира с нея.
Съединените щати. Американската геополитическа концепция е формулирана още на 2 декември 1823, с приемането на Доктрината Монро, чиито смисъл се свежда до тезата „Америка – за американците”. Според САЩ, Американският континент трябва да представлява обширно независимо пространство, в което европейските държави не могат да се намесват. Това, разбира се, не пречи на самите Съединени щати да използват, отвреме навреме, „голямата тояга” за да въвеждат ред на континента. В същото време, САЩ вземат решение да не се бъркат в европейските работи (т.нар. изолационизъм).
След началото на Първата световна война, Америка на президента Удроу Уилсън се опитва да следва политика на ненамеса, оставяйки си възможност да поеме ролята на „честния посредник” и да помогне на Европа да стигне до мира, когато противниците взаимно се обезкръвят. Но, през април 1917, САЩ все пак биват принудени да влязат във войната на страната на Антантата. Всъщност, имат ли американците някаква възможност за избор? Жестоката подводна война, започната от Германия, застрашава трансатлантическите превози, освен това Америка търпи значителни човешки загуби (например гибелта на парахода „Лузитания”, потопен от немците през май 1915, причинява смъртта на 115 американци).
Осигуряването на непрекъснати връзки между Америка и Европа и защитата на свободата на корабоплаване в открито море, изискват намесата на САЩ във войната срещу Германия. Традиционната изолационистка концепция, ограничаваща активността на Вашингтон в рамките на американския континент, бива подчинена (поне временно) на висшия геополитически императив: защитата на международните икономически интереси на Съединените щати, присъединили се към групата на най-големите световни държави, благодарение колосалното развитие на производителните сили, особено след края на Гражданската война.
САЩ обаче остават верни на идеализма, завещан им от „бащите-основатели”, и аргументират участието си във войната не с геополитически съображения, а със стремежа за налагане на световен ред, отговарящ на моралните норми, които, според тях, са единствената основа за стабилен мир на планетата. Става дума за прословутите 14 точки на президента Уилсън (8 януари 1918): отказ от тайна дипломация, свобода на корабоплаването в открито море, премахване на икономическите прегради, свободно развитие на народите, създаване на Лига на нациите и т.н.
В състояние ли е обаче американската политика, дори и ако се основава на чисто геополитически съображения (като свободата на корабоплаването в Атлантика например), да създаде собствена геополитическа концепция, след като, според нея, мирът в Европа трябва да се постигне чрез съблюдаване на „честните” принципи на международните отношения?
По време на мирната конференция във Версай (януари-юни 1919), президентът Уилсън, оказвайки се лице в лице с европейските лидери (Лойд Джордж, Клемансо, Орландо), напразно се опитва да примири принципите и реалността (френските претенции за контрол над Рурската област или италианските за Далмация). Отказът на американския Сенат да ратифицира Версайския договор (28 юни 1919) погребва за цели двайсет години мечтата на Уилсън за установяването на международен мир, основан на моралните принципи, и обуслвя връщането на Америка към политиката на изолационизъм, т.е. към Доктрината Монро (макар че САЩ, на практика, се оказват активно въвлечени в европейските проблеми: изплащането на американските кредити, предоставени на Великобритания и Франция, получаването на германските репарации и т.н.).
Русия. В навечерието на Първата световна война, Русия, която е отслабена от неуспешната революция от 1905, си поставя, най-малко, пет важни геополитически цели:
- да запази статута си на велика европейска държава, в частност, по отношение на Германия, с помощта на ускорена, макар и закъсняла, индустриализация;
- да оглави панслависткото движение, обединявайки и подкрепяйки всички европейски славяни, защитавайки ги от посегателствата на германските народи (именно това обяснява и масираната подкрепа, оказана, през лятото на 1914, на Сърбия, в конфликта и с Австро-Унгария);
- да се утвърди като най-могъщата азиатска държава, благодарение контрола над Централна Азия и усвояване природните богатства на Сибир (строителството на Транссибирската жп линия), макар че тази експанзия се сблъсква със съпротивата на Япония, нанесла поражение на Русия във войната през 1904-1905;
- да си осигури свободен достъп до южните и западни морета;
- да удовлетвори своите политическо-религиозни амбиции: претенциите да бъде т.нар. Трети Рим и център на православието.
През 1914 това означава завземане на Истанбул (което автоматично гарантира контрола над проливите между Черно и Средиземно море и ликвидирането на Османската империя). В хода на непрекъснатите тайни преговори, по време на Първата световна война, Русия получава от съюзниците си съгласие да овладее Истанбул. Всичките и замисли обаче се сблъскват с непреодолима преграда – революционните събития през 1917.
Геополитическата непоследователност на мирните договори (1919-1920)
Географията, с нейните климатични условия, релеф на местността, разпределение на хората в пространството, предполага, докато политиците разполагат, базирайки се на идеите, които отстояват, и интересите, които не винаги осъзнават правилно. След поражението на централните империи (Германия, Австро-Унгария и Отоманската империя) през 1918, западните държави си поставят за цел да наложат на победените мир, основан на „справедливи принципи”.
Динамиката на справедливия принцип: правото на народите на самоопределение
До 1918 страните от Антантата се стремят да примирят уважението към правото на народите на свободно развитие със запазването на европейското равновесие на силите (и, в частност, със запазването на Австро-Унгария). Рухването на Царската империя, германско-съветският мир, подписан през март 1918, и окончателното разпадане на Австро-Унгария позволяват обаче усилията да се преориентират най-вече към реализиране правото на народите на самоопределение, без оглед на проблемите за силовото равновесие в Европа.
Така се приема, че всеки народ може свободно да се развива на своята територия, в рамките на гарантирани, международно признати граници. На базата на тази постановка бива разчленена Австро-Унгария - този „затвор за народите”, ако използваме и за нея определението, дадено навремето за Царска Русия. Пак тя се използва като юридическо оправдание за възстановяването на Полша и присъединяването към Франция на Елзас и Лотарингия.
Безкрайните противоречия на справедливия принцип
Същото това право на самоопределение на народите прави обаче невъзможни опитите да бъде поставено под въпрос националното единство на германците – най-многобройният народ, обитаващ центъра на Европа и обявен за главен виновник за Първата световна война. И тъй като Германия не може да бъде разчленена, авторите на мирните договори се постарават максимално да ограничат и отслабят германците (в частност, чрез демилитаризирането на левия бряг на Рейн, или забраната на Anschiuss, т.е. обединяването на Германия с другата немска държава - Австрия).
В състояние ли е обаче, правото на народите на самоопределение да неутрализира класическите геополитически интереси: гарантиране жизнеспособността на държавите, или запазване на поне минимален регионален баланс? Така, разрушаването на „изкуственото” образувание, каквото представлява Австро-Унгария, води до появата на обединения, които по-късно се оказват не по-малко „изкуствени” (като например Югославия и Чехословакия). Стремежът да се осигури на Полша излаз на Балтийско море (известният „полски коридор”) пък води до отделянето на Източна Прусия от останалата част на Германия и превръщането на Данциг в „свободен град”, което Хитлер използва като един от поводите за началото на Втората световна война, през 1939.
Правото на народите на самоопределение предполага, че те съществуват от незапомнени времена и на всеки от тях Господ е отредил ясно очертана територия, включваща всички членове на конкретната нация, формиращи еднородна общност, призната като такава и от другите народи.
За съжаление обаче, на практика всичко стои различно. Истината е, че народите възникват и изчезват по волята на историята. Огромно количество територии са обект на претенции на поне няколко държави и народи. Често, някои неголеми региони, като например Балканите или Кавказ, се характеризират със съвместното съществуване на множество различни народи, тясно свързани помежду си. Как, в подобни случаи, може справедливо да се разпредели онова, за което претендират едновременно няколко народа и нации? Защо е нужно да се разединява онова, което е обединено от самия живот, и да се налагат безброй преселвания на хора? Мирните договори, повече или по-малко успешно, комбинират различни формулировки: промяна на границите; организиране на плебисцити в спорните зони (Шлезвиг, Горна Силезия, Саар и т.н.); защитата на националните малцинства; преместването на население (например, преселването на гърците от Турция и на турците от Гърция, според Лозанския мирен договор от 24 юли 1923).
* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция. Това е втората от серията статии, посветени на геополитическите аспекти на двете световни войни и на студената война, определили облика на миналия ХХ век.
{rt}
