Живеем в интересно време – период на стремителни промени на социалната реалност. Поначало, промените са двусмислено и енигматично понятие. Неслучайно, известната китайска максима „да живееш в епоха на промени” тълкува подобно състояние на нещата, по-скоро като проклятие.
Промените пронизват живота ни, но интензивността им, в една или друга епоха, е забележимо различна. Всъщност, сериозната трансформация на устройството на света, т.е. нейното забележимо ускоряване, стартира дори не през миналия, а още в края на ХІХ век, когато „рязко започва да нараства активността на индустриалната система, така че нейните мащаби постепенно придобиват глобален характер” (Арнолд Тойнби). В резултат от това (както и по време на историческото Средновековие), индивидът отново започва да се осъзнава, като част „от един по-широк универсум”. Паралелно се ускорява нарастването на населението на планетата и съществено се увеличава количеството на интеркомуникациите и асоциациите, породени от човешкия океан.
Сред многообразието от промени, обхванали социалния космос през този период, можем да посочим: краха на континенталните и океански империи, нарастването на броя на националните държави и тяхната мутация, делегирането на редица пълномощия от националните държави към други форми на политически конструкции и появата на други влиятелни субекти и агенти на социалното действие. Обновява се самата композиция на световното устройство, както и логиката на световните връзки, което, съвсем естествено, поражда потребност от нова методология на познанието и действието в една толкова интензивно променяща се среда.
Очерталият се прези миналия ХХ век преход, както изглежда, бележи края на историческия период на Модерността – епохата на формиране и възход на националната държавност. За негова начална граница можем да приемем периода от края на Стогодишната война (1453), през Аусбургското споразумение (1555), до Вестфалския мир (1648).
Не е изключено обаче, че мащабите на прехода, който преживяваме, са още по-значителни. И, че той определя не само сериозните промени в политическото и икономическо устройство на света, не само трансформацията на привичния държавен формат, и дори не само края на епохата на Модерността, а представлява фундаментална цивилизационна и антропологична промяна, социално-културен преврат, който, по един или друг начин, ще засегне, с течение на времето, всичи аспекти на земното битие, включително и утвърдилите се ценностни системи.
Формирането на ново поколение социални структури се забелязва днес в най-различни жизнени сфери, макар и по-съвършено различни начини, включващи симбиотични демонстрации, или, напротив, какафония от генетично несъвместими практики. Но не само.
Историческите промени и тектоничните трансформации не се осъществяват задължително по явен и очевиден за преситените зрители начин. Понякога на световната сцена действат оригинални играчи, използващи (подобно на актьорите от някогашнта „comedia dell’arte”) възможностите, ресурсите, а нерядко и външния вид на традиционните персонажи от формиралия се в миналото сюжет. В границите на фокусираната реалност, гените на „новото” понякога се развиват чрез пластична конвергенция със структурите на ежедневния живот, запазвайки (понякога за доста продължително време) конвенционалната илюзия, т.е. „хитиновата” си обвивка, което им позволява дълго време да останат незабелязани за външния наблюдател.
Все пак, от определен момент нататък, присъствието на планетата на това „ново” вече не може да се пренебрегва, до голяма степен и благодарение на кумулативния ефект: безличното и неатрибутивно натрупване на артефакти, растящият списък от алогични събития, спонтанни явления и текущи проблеми. То започва да се легитимира и то не толкова от академичните среди или политиците, колкото чрез прагматичните реакции на онова, което наричаме „бизнес-общност” (термин, който не отговаря напълно на реалния статут на въпросната „общност”).
В същото време, някои процеси в (пост)съвременния универсум притежават определен дискурсивен имунитет, а понякога и анонимни (на практика) характеристики и представляват истинска загадка за професионалните изследователи на човешкото развитие.
Преходният характер на епохата, в която живеем, става все по-очевиден, докато формалният прочит на същността на промените, които се случват, става все по-неясен, което пък предвещава (съдейки по редица признаци) нови мащабни промени и свързани с тях социални сътресения, още в съвсем близко бъдеще. Тоест, предизвикателствата, пред които сме изправени, императивно изискват наличието на иновационна система за анализи и прогнози, методология за вземане на решения и действия в сложната среда на подвижния, вибриращ социален космос, както и език и категориален апарат, които да са адекватни на социалния и антропологичен преход, който преживява съвременното човечество.
Държавата в епохата на трансформации
Един от аспектите на осъществяващите се на планетата трансформации, без съмнениие, изисква специално внимание. Става дума за генезиса на иновационни формули на човешкото общежитие, родени от мутациите на държавността. Именно наличието на множество промени и движения в тази област, както и самата генетика на оригиналните кодове на изграждане на новия световен ред, свидетелстват за еволюционен скок, за културен и цивилизационен преход, като самите те са сред най-ярките симптоми на този процес.
Формирането на новата матрица на държавността е нееднозначно, по своя характер, и неедномерно – по отношение съдържанието на зараждащите се конфигурации. Броят на националните държави и различните квази-държави, вече надминава двеста. В този пъстър конгломерат могат да се срещнат съвършено различни образувания: например Китай с неговото население от 1,5 млрд. души, населението на някой островен атол, отцепила се бунтовна провинция или етнос, който се сражава за да се сдобие със суверенно национално „огнище”. Всички тези и подобните им образувания са обединени от контекста на международната практика, но са разделени от степента на постигнатия от тях успех в адаптацията към нормативите на суверенната национална държава. Както и от степента на признание на този успех от страна на световната общност, разбира се.
В резултат от това, системата на националните държави, като общност на изключителните субекти на международните отношения, се допълва от различни иновационни конструкции. Относителната хомогенност на тази система постепенно се размива, а нейните правни основания се променят под въздействието на полифония от действени агенти на промените, прагматично подредени според влиянието, което оказват върху състоянието на световната среда (т.нар. intra-global relations).
Днес можем да очертаем три основни „клъстъра” на промените, т.е. три слоя на социалния текст, които следва да се отчитат при опитите за тълкуване на световния ред и моделиране на действията в условията на новата „подвижна” реалност.
На първо място, това е новата композиция на международните отношения – различни форми на адаптация към променилите се условия на „традиционната” национална държавност, преразпределяща пълномощията си едновременно по три вектора: глобален, конфедеративен и субсидиарен.
В същото време, наблюдаваме промяна на логиката на актуалните глобални връзки, откъдето императивно следва необходимостта за обновяване на методите и средствата за анализ на сложноподчинената конфигурация от геополитически и геоикономически зони.
Накрая, налице е генезис на една качествено нова среда и на нейните обитатели, включително т.нар. корпорации-държави (corporation-state) – влиятелни протосуверени, обединяващи икономическите си функции със социални и политически амбиции, които се чувстват все по-уверено в антиномийната структурност на едновременно интегриращият и диверсифициращ се социален космос.
Ситуацията допълнително се усложнява от споменатото по-горе паралелно съществуване на предишните и нови социо-структури. При това се налага да се анализира не само актуалната феноменология на световните конструкции, но и динамичните връзки и взаимодействия, които възникват (или тепърва могат да възникнат) между разнородните персонажи на глобалната драма.
Тоест, обновяването на топографията на социалните пространства има комплексен („композитен”) характер. А делегирането от националната държава на нейните пълномощия (суверенитета) на различни „трансформъри” се осъществява по най-разнообразни направления и се реализира в различни регистри. Всичко това е част от грандиозната, системна реорганизация на глобалната общност. Реорганизация, която мнозина обозначават като Постмодерна епоха.
Новият световен ред
Активното търсене на „златната формула” за очертаващият се нов световен ред продължи през целия минал век, включвайки и обичайната, свързана с националната държавност, сфера на социалната и политическа практика. То присъства и в проекта за създаването на Общество на народите (1919), като прообраз на бъдещите световни регулатори, в който впрочем се съдържа и зародишът на бъдещата световна бюрокрация. Наред с другите въпроси, този тип организации се занимават и с проблемите на иновационното държавно строителство в обезличените пост-имперски пространства (т.е., без да притежават собствена територия, те се разпореждат с такава, включително по линия на т.нар. „мандатни” територии). Специфична версия на „новия обществен ред” се съдържа и в идеите и практиката на италианския корпоративизъм (т.е. фашизма), както и в мрачните ескизи на нацисткия Ordnung (т.е. ред – б.р.).
Световните регулиращи органи
През втората половина на ХХ век, търсенето на „златното сечение” на новия световен ред се прояви в утвърждаването на двуполюсната система на устройство на света („общността на социалистическите държави” и „капиталистическата система”), в процесите на мащабна деколонизация и утвърждаване на т.нар. Трети свят, както и във формирането на глобален свободен пазар. А също, в създаването на Организацията на обединените нации, включително на няколкото десетки асоциирани и афилирани международни организации, много от които са и достатъчно влиятелни, и напълно автономни. Както и в онези съществени промени, които внесе в тълкуването на международното право, институция като Съвета за сигурност на ООН. Последните бяха свързани с делегирането от общността на суверенните държави на определени властови пълномощия на този колективен орган, включително и правото, при определени обстоятелства, да използва въоръжена сила срещу нарушили международното право суверенни държави.
По-нататъшната съдба на феномена на световните регулиращи органи е свързана със съдбата на коалицията на т.нар. „голяма шесторка/седморка/осморка”, както и с генезиса на един толкова специфичен световен регулиращ механизъм, като „световната господстваща държава” (ако използваме израза на Колин Пауъл, от времето, когато беше държавен секретар на САЩ).
Държавите-системи
Наред с формирането на световните регулиращи механизми, си струва да отбележим и разпространението на феномена на държавите-системи. Сред разновидностите на последните са и Съединените щати, чиято административно-политическа граница очевидно не съвпада с границите на „националната им сигурност” и зоната на „жизнените им интереси”.
В още по-явен вид обаче, това е формирането и разширяването на Европейския съюз и особено, зародилата се вътре в него „държава Шенген”.
Друга версия на държава-система представлява т.нар. Голям Китай, включващ такива сегменти, като Макао и формиращ симбиозна структура с автономния Хонконг. А в перспектива – вероятно и с други територии, имащи пряко или косвено отношение към него.
Такава държава-система впрочем, е и аморфното постсъветско пространство, което е в състояние да породи, върху остатъчната структурност на ОНД и в един или друг формат, системи от държави – както свързани с Русия (например Евроазиатската икономическа общност - ЕврАзИО), така и независими от нея (като ГУАМ, или конфигурациите на западно-южната балтийско-черноморска зона).
Глокализация и субсидиарност
Накрая, следва да споменем очевидната диверсификация на суверенитета, както посредством легалната дефедерализация (неотдавнашният опит на СССР, Чехословакия и Югославия, или пък други примери от близкото минало, довели до появата на суверенни държави – като например генезисът на Бангладеш, или Еритрея), така и в руслото на многоликата субсидиарност, вкупом с процесите на универсална глокализация (неологизъм от „глобализация и локализация” – б.р.).
Субсидиарността и нейните втори и трети „братовчеди”, наред с привичните ситуации на автономизация (Северна Ирландия, Шотландия, Страната на баските, Каталуния, Корсика, Фландрия и т.н.), днес включват и умножаващата се феноменология на „непризнатата държавност” (Северен Кипър, Нагорни Карабах и т.н.), венчърните форми на нейната легитимация (Палестинската автономия, Косово) и търсенето на други средства за адаптация (Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия).
Можем да добавим и специфичната етническа, или „национално-освободителна” държавност, която периодично се проявява, примерно, на Африканския континент (като лимитрофи на изкуствено очертаните там граници), или пък бунтовническите криминални или полукриминални латиноамерикански „републики от селвата”, а също етноконфесионалните (Дарфур), трайбалистки (зоната на Големите африкански езера), демодернизирани и други неоархаични образувания. Или пък обширният (макар и вече останал в миналото) южноафрикански опит с формирането на т.нар. „бантустани”.
Пак в тази връзка си струва да споменем и бъркотията с несъстоялите и провалили се държави, или пък многоликите транзитни „златни земи” и „автономии”: от квазидържавността на племената на карените и моните в Югоизточна Азия, до „племенната зона” по афганистанско-пакистанската граница, плавно преминаващи, в крайна сметка, в трансграничната и специфично специализирана структурност на т.нар. полеви командири и на наркотрафика.
Геоикономическата конструкция
Геоикономическата формула на световното устройство, съхранявайки известна приемственост с предишната практика на т.нар. „догонваща модернизация”, се реализира в доста по-различен исторически формат, отчасти напомнящ модела на съсловния (или по-скоро „многослойния”) свят. Генетично произтичайки от идеята за „свободната търговия”, днес тя укрепва и „технологизира” очерталото се още в предишната епоха разделение на света между „големите пространства” на Изтока и Запада, Севера и Юга, на индустриално развити държави и на такива от Третия свят и т.н..
Формиращата се днес геоикономическа конструкция може да се опише като специфична съподчиненост на шест ареала, два от които са транснационални, а четири притежават конкретна географска локализация. Това са:
- транснационалният космос на т.нар. „щабна икономика” (или Новият Север);
- трансгеографското сенчесто пространство на световния ъндърграунд и т.нар. „трофейна икономика” (или Дълбокият Юг), интегриращо останките от несъстоялата се или банкрутирала държавност, както и инволюционните форми на социално-икономическата практика и „глобалната маргинализация”, която, подобно на лентата на Мьобиус, плавно се слива с глобалната „пералня” на квази-Севера;
- високотехнологичният Северноатлантически регион (Западът);
- свързаният с масовото индустриално производство Голям тихоокеански пръстен (или Новия Изток);
- традиционният суровинен Юг;
- непритежаващият ясен геоикономически профил „сухопътен океан” на Северна Евразия, свързан с перспективите за развитието, или деградацията, на руската държавност.
Новите играчи
Може би най-интересното в този модел е пространството на новите планетарни „играчи”: държавите-корпорации и корпорациите-държави – териториални, деятелни и антропологични образувания, активни и дръзновени прото-суверени, различаващи се от предишните форми на държавност и на социална организация, като цяло.
В процеса на тълкуваната по нов начин субсидиарност биват въвлечени не само регионите, автономиите или мегаполисите, но и всевъзможните „амбициозни корпорации”, преследващи трансикономически цели. А също, постепенно изместващата традиционната буржоазна хегемония нова политическа класа, включваща субектите и агентите на драматичните промени, осъществяващи се в човешкия космос. „Човекът-предприятие” се институционализира като автосуверен, следвайки формулата: „няма общество, има само индивиди”. Именно този, разполагащ с все по-ключови позиции в съвременния свят еклектичен слой на новото „четвърто съсловие” очертава контурите на трансграничната общност, развиваща се по собствени закони, която олицетворява (но и ускорява), със самия факт на съществуването си, утвърждаването на постсъвременния универсум.
Амбициозната корпорация
Съвременният прочит на глобализацията не се ограничава с дискусията за перспективите на икономическата или политическа интеграция. Или пък, със симбиотичните конструкции, изградени на основата на универсалния пазар или на информационните системи и международните структури за управление. Днес, етикетът (както и езикът) „глобализация” се прилага за обозначаването на различни нови явления в обществото, които нерядко не съвпадат, а понякога са и съвършено противоположни (както по своя характер, така и по целите, които преследват), помежду си. И които не могат да бъдат сведени единствено към тенденцията за обединяване (унификация) на човешкото общество.
Наред с глобализацията (така да се каже глобализацията per se), не по-малък интерес предизвикват свързаните с нея процеси на глокализация и индивидуализация. Сред основанията за това (наред с всички останали) са повишаването на реалния статут на ефективната корпорация и на деятелната, т.е. активната, личност, тяхната суверенизация и нарастващо влияние, основаващи се на признаването и юридическото фиксиране на принципите на свободната търговия и универсалния характер на човешките права, на трансформирането на етатистката логика и все по-прозрачните граници в новото пространствено оформление на планетата.
В това отношение, сериозно влияние оказват и различните последици от появата на високите технологии, използването на свръхмодерни технически средства, достъпът до световните информационни потоци, възможностите за бърза и множествена проекция на собственото влияние и мощ, новите методи за управление на практиката и процесите на държавното строителство.
През последните години и десетилетия, социалният космос забележимо се усложни. Броят на обитателите на планетата не просто нарастваше, при това значително. Паралелно се променяха не само количествените параметри на населението на Ойкумена, но и броят на производните антропологични обвързаности и качествени характеристики на социалните организми.
Сред последиците на глобалната модернизация беше ускоряването на много процеси, транснационализацията на пространствата и упростяването на комуникациите, експанзията на образованието и високата обществена мобилност, като всичко това води до нарастване броя на енергичните, високообразовани личности, способни да осъществяват интензивно и резултатно взаимодействие в многомерната и подвижна човешка галактика. По-нататъшното развитие на една наистина пълноценна транснационална „обвивка” поставя под въпрос досегашната архитектура на космополиса, т.е. съвкупността от суверенни територии на цивилизацията, притежаващи собствена културна и историческа специфика, които в една или друга степен ограничават свободното придвижване на хора, стоки, услуги и капитали. Постмодерната епоха проектира и реализира собствената си архитектоника на глокалния архипелаг на Новия свят, състоящ се от терминали-метрополиси, качествено различни центрове на развитие, обединени от средствата за сигурност, комуникациите и финансово-информационните потоци в универсална мрежова структура.
Нелинейността на новата обществена механика, нейната мрежова полифония, импулсите на самоорганизация, заедно с двусмислените пътни карти на (пост)съвременността, се проявяват във външната спонтанност на събитията, неравновесната динамика, нарастването на кризисните ситуации и разкриващите се, паралелно с това, възможности. Стремително разширяващата се и усложняваща се човешка вселена е открита за радикални промени, в нея се заражда ново поколение социални констелации и антропологични пантеони – своеобразни „амбициозни корпорации”, които, с укрепването си, влизат в битка за бъдещето с предишното поколение „господари на планетата”.
Какво представляват „амбициозните корпорации”? С този термин обозначавам колективния, слабоформализиран субект на социалното действие, притежаващ трансикономически мотивации, имайки предвид, че за много нови явления все още липсват адекватни категории и понятия. Така че, с този термин се налага да обозначаваме една доста еклектична общност, представляваща своеобразен „хранителен бульон” за бъдещите исторически персонажи. „Амбициозни корпорации” са и възникващите корпорации-държави, и по-традиционните глобални мултикултурни предприятия, и влиятелните клубове с различни мащаби на въздействие и ниво на компетенции, и неправителствените организации, и религиозните и квазирелигиозни групи за действие, и организираните малцинства, и политически ориентираните професионални организации, и териториалните общности и мащабните лобистки структури. Както и такива мрежови организации, като например „трансформърите” на транснационалното движение на алтерглобалистите. Списъкът, разбира се, може да бъде продължен.
Едновременно с това, част от (пост)съвременната мозайка са пъстрите трансгеографски революционни движения, нелегалният елит на „рушителите на основите”, но също така и инфраструктурата на наркотрафика, криминалните общности и терористичните организации, които също участват (по свой начин) в тоталната битка за бъдещето. И когато не са в състояние конструктивно да променят съществуващата реалност, в буквалния смисъл, я взривяват.
В завършения си вид, „амбициозната корпорация” представлява дотатъчно гъвкава форма на организация, манипулираща и манипулирана (създавайки многобройни канали за обратна връзка), преследваща нееднозначни цели, динамична, многомерна, със сложна композиция, транснационална по своя състав и териториите, на които действа, критична към типологията на общественото устройство и към собственото си място в него. Нерядко обаче, в своите „венчърни” предприятия, тя се опира на конкретен солиден и статусен обект на Стария свят, успешно транслирайки (до определено време, разбира си) неговите намерения и мотивация, но готова, във всеки един момент, да прекъсна свързващата ги „пъпна връв”.
По този начин, политическите кодове на строителството и укрепването на националната държава се допълват, а понякога се заместват, от транстериториалната експанзия на властното действие и напрежението на силите, фокусирани върху изграждането на бъдещето.
Принципите, определящи дейността на неокорпорациите, все по-често акцентират върху нематериалната природа на практиката, значението на съответните активи и изкуството на демиургичната импровизация, като постепенно излизат извън рамките на планирането, само и единствено, на икономическия успех. Съвременната „амбициозна корпорация” не е просто икономически агент, производител и дистрибутор на някакъв продукт, фетишизираща единствено търговския успех и печалбата. Често тя сама формулира версии на поведение и образи на бъдещето, предлага стратегии за използване на откриващите се нови ниши, т.е. активно участва (използвайки достъпните и механизми) в борбата за осъществяването на един или друг социално значим мегапроект.
За си гарантира устойчива и мащабна печалба, корпорацията следва да претендира за нещо повече от самата печалба. Предприемаческата култура per se отстъпва мястото си на културата на корпоративните общности, възраждайки полузабравените обертонове на това понятие, включително трансикономическите намерения и перспективи, тревожейки и провокирайки света на социалните стихии. Сливайки се с аналогичните процеси в останалите сфери на човешката дейност, стратегията на метакорпорациите поставя акцента върху осигуряването на специфична суперпозиция в системата, както на икономическите, така и на обществените проекти, формулирайки тяхната визия и ориентирайки се към усвояването на едва очертаващите се на хоризонта бъдещи събития.
Придобивайки подобна позиция, корпоративният конгломерат произвежда/продава вече не конкретна стока и дори не „стоковия сюжет” (който извежда на преден план дългосрочния маркетинг, маргинализирайки производствения фактор), а идеята и перспективата, а заедно с тях – доверието, сигурността, битката за ландшафта, намиращ се отвъд поредната гранична височина. В крайна сметка, именно способността да познаеш и усвоиш новото, т.е. изкуството на пре-адаптацията, предопределя успеха на еволюцията и продължителното успешно съществуване в иначе нестабилния, многомерен свят.
В съответствие с логиката на този подход, корпорацията планира и след това осъществява усвояването (и благоустройството) на набелязаната от нея перспективна ниша, в резултат от което образът и в общественото съзнание започва да се асоциира с миражите и хоризонтите на търсената от самото общество утопия. Дори сравнително неголямата корпорация, която съумее да открие конкурентоспособна рецепта за „колонизация на бъдещето”, е обречена да преживее пароксизма на ръста и да усети висотите на постигнатия успех.
Тоест, става дума за достатъчно разнолико „семейство”, чиито членове са различни параполитически, национални, етнически, териториални, икономически и кланови образувания или дори отделни личности, но най-вече такива, които притежават необходимото дръзновение. В качествено новата ситуация, суверенитетът се оказва по-скоро подвижна категория, но не в смисъл, че подлежи на ликвидация, а по-скоро, че се разширява сферата на приложението му.
В резултат, се очертава гротесткният образ на неустойчивия, дисперсен свят, в който религиите биват измествани от сектите и тайните ордени, политиката все повече се прониква от операциите на специалните служби и „политическите технолози”, а икономиката се конкурира с финансовото производство, опериращо с актуалната безкрайност и нейните производни. Културата пък бива изместена от индустрията на електронните и химически илюзии.
Държавата-корпорация
Темата за генезиса на държавата-корпорация (както и на нейния диалектичесски опонент-роднина – корпорацията-държава) се нуждае от известна рестроспекция.
Политическите пружини на механизма бяха създадени още в началото на миналия век. Актуалността на процеса в наши дни пък се потвърждава от преходния характер на формулировките за суверенитета, мащабността и технологизирането на управленческите конструкции, промените в номенклатурата на субектите на политическото действие и процесите на приватизация на държавността. В по-широк аспект, темата е свързана и със съдбата на една специфична професионална корпорация – т.нар. „нова класа”, или „четвъртото съсловие”.
Националната държава е продукт на своето време, т.е на Модерната епоха, и в основата и е феноменът на градската, комунална култура (бюргерство, гражданство), по същия начин, по който мозаечната децентрализирана държавност, базираща се на васалните отношения или цеховата култура, е характерна за феодалното общество (в което васалитетът и принадлежността към съответното съсловие заменят гражданската принадлежност). Имперската (универсалистка и синкретична) форма на държавност също преживява, при различни исторически обстоятелства, различен тип колизии, водещи до последващата и фрагментация и трансформация в национална държавност.
ХХ век беше столетие на великия преход, време на социални революции: от болшевишката „революция на масите” до заменилата я малко преди края на века „революция на елитите”. В определен смисъл, светът се глобализира още в края на ХІХ век. Наистина, това беше една по-различна, „зонална” глобализация, базираща се на „големите имперски пространства”, които едновременно обединяват и разделят планетата, в съответствие с принципа на ефективното управление. Въпреки това, взаимодействието между общностите, взаимното проникване на културите и ускоряването на социалната динамика са налице още тогава.
Крахът на империите – на „континенталните” (след Първата световна война) и на „океанските” (скоро след Втората) унифицира формата на държавността в полза на националната държава, пораждайки множество нейни варианти, формирали се извън културната среда на Модерната епоха, но, въпреки това, превърнали се в легитимни членове на общността на нациите. Масовата деколонизация през 60-те – 70-те години повлия върху нормативите и образа на суверенната държава, а краят на века попълни броя на националният държави, в хода на посткомунистическата „дефедерализация”. Но пикът в експанзията на феномена се оказа едновременно и праг на един нов свят, намиращ се отвъд хоризонта на Модерната епоха...
Политическата архитектура от нов тип се формираше през миналия век, в няколко различни версии.
На първо място, като поредния вариант на тема „отношенията между замъка и селото”, при който държавата се разбира като политическа формула за организация на разделеното, „двуетажно” общество. Или пък, като своеобразна институция, отчуждена от онези, които не принадлежат към определена затворена каста, т.е. не са част от държавния апарат. И, едновременно с това, като специфичен инструмент, ликвидиращ публичната политика и представителната демокрация.
Този образ на националната държава беше характерен за номенклатурната („азиатска”, „пруска”) версия на модела, който (по различни пътища и под различни флагове) замени господството на „третото съсловие”. Движещата сила на процеса беше административно-бюрократичната „нова класа”, акцентираща не върху личното притежаване на материалните ресурси и дори не върху директната трансформация на властта в собственост (по термидориански модел), а върху колективното, пряко или косвено, управление на собствеността, и подчиняваща на себе си (по един или друг начин) предишния хегемон – буржоазното „трето съсловие”.
В историческа рестропектива, моделът (направлението) на провалилите се революции включва не само опита за изграждане на партийно-бюрократична държавност в Русия (СССР), но и теорията/практиката на изграждането на корпоративна държава в Италия, или на национал-социалистическа германска държава, както и някои други сходни модели.
Действително, анализирайки генезиса на партийно-административните държави-корпорации, тълкувайки го като кристализация на специфична формулировка на държавността, не може да не отделим специално внимание на доктрината за корпоративната държава, формулирана от италианския фашизъм, който „реализира корпоративната система от интереси, съгласувани в единната държава” С други думи, държавата се тълкува като механизъм на сътрудничеството („корпоративността”) между управленческата (политическата) класа, класата на собствениците и тази на трудещите си.
Можем да си припомним и такива прояви на модернизационно-патерналистичните енергии, като социал-демократическите или „народно-демократичните” модели на социализация, широко практикувани в Европа, или пък проектите на американските неосоциални програми (от „Новия курс” на Рузвелт до „Великото общество” на Джонсън).
Освен това, икономическите и политически аспекти на проблема резонират в разклонената семантика на универсалната „мениджърска революция”. Междувременно, социалният космос продължава да се усложнява и възниква необходимостта или да бъде упростен, или пък да започне да се управлява по качествено нов начин. На този фон икономическите корпорации също претърпяха специфични метоморфози. С динамиката на влиянията се променяше както отношението към тях, така и оценките за разкрилата се пред тях историческа перспектива.
Всъщност, националната държава, в определен смисъл, също може да се приеме за специфична „национална корпорация”, притежаваща исторически традиции и културни особености. В тази връзка е интересно да се анализира например генетиката на американската държавност, която в известен смисъл е проектирана още на палубата на „Мейфлауър” и се реализира като амбициозен проект за „гражданска политическа общност, чиято цел е установяването на по-съвършен ред” – т.е., като проект със собствена ценностна база и цели, касаещи не само модела на самата американска държава, но и на света, като цяло.
Днес държавата, като такава, преживява поредната серия политически метаморфози, утвърждаващи още една от същностите на феномена. Реализирайки геокономическата си експанзия, държавата-корпорация все по често поставя на преден план проблемите за конкурентоспобността и икономическата ефективност и пряко участва в реализацията на мащабните международни, стопански и финансови проекти.
Това, на свой ред, води до диферсификация на вътрешната структура на държавата: метаикономическите образувания претендират за специфична автономия, като стъпка по стъпка излизат извън рамките на националното регулиране. Характерни черти на неполитическия формат са тоталната оптимизация на икономическата ефективност, стремежът за отхвърляне на социалното „бреме” и третирането на населението, обитаващо територията на конкретната държава, по същия начин, по който директорите на корпорациите се отнасят към своите служители. С развитието на този процес и териториалните, и дейностните „кланове” на националната корпорация (т.е. нейните мениджърски екипи) задълбочават взаимната конкуренция, стремейки се да използват държавните механизми за собствените си цели, като оказват по такъв начин съществено влияние върху общия режим на функциониране на държавата, променяйки го съществено. В очите на редица влиятелни групи, ценността на националната държава постепенно девалвира. И държавата започва все по-често да предприема действия, които почти не се съгласуват с предишния политически формат и основния вектор на неговите интереси.
Корпорацията-държава
Корпорациите – и особено транснационалнате, мултикултурните и глобалните – усещайки, в редица ареали, девалвацията на националната държавност и осъзнавайки хоризонтите на рекомпозиция на социокосмоса, се устремяват в образувалите се, в резултат от това, „проходи” към качествено нова конфигурация на света, преодолявайки ограниченията на предишните регламенти и компетенции и пращайки на боклука остарелите буквално пред очите ни правила на играта.
Това историческо състезание не е просто поредния кръг в спиралата на конкуренцията между държавите и корпорациите, чието отражение са примерно антитръстовото законодателство, борбата с организираната престъпност, или със системния тероризъм, от времето, когато в индустриално развитите държави процесът на прекрачване, от страна на гражданите, на утвърдените регламенти за съвместното им съществуване, едва бе започнал да се развива.
Показателен елемент и съществен етап от този процес е експанзията на либералната идеология и либералния модел за световно устройство и съпътстващата я „революция на елитите”. Неолибералният регламент, акцентирайки върху правата на действените организми, съдейства за изчерпването на предишния формат на социалната солидарност и общественото благо.
В хода на инициираното планетарно разделение както държавността, така и траекторията на властта и международните връзки придобиват все по-ясно изразена геоикономическа специфика.
Въпреки това, съвременното разбиране за корпорациите не може (както отбелязах по-горе) да се свежда само до икономическата им субектност. Става дума, преди всичко, за формирането на ново поколение влиятелни структури, способни да действат отвъд хоризонта на традиционния ареал на транснационалните корпорации (ТНК). Както и за властовите параполитически организми (отраслови, териториални, или групирани според спецификата на дейността им), за „глобалните племена” и общности, утвърждаващи се като мрежа от взаимни връзки, възникнали в хода на трансформацията на социума и ерозиращи („корумпиращи”) основите на публичната политика, т.е. представителната демокрация.
Впрочем, подобни или дори още по-красноречиви модели можем да открием и в миналото: да си припомним опита на Ост-Индийската компания, която не само е притежавала собствена визия за устройството на света и дори собствени парични знаци, но и впечатляващи средства за реализиране на своята мощ – военен флот и частни армии. Още по-изразителен пример са квазидържавните каперски коалиции, очертали в неутралните морски простори, крехките и неустойчиви граници на екзотичните „морски държави”. Става дума обаче, за една епоха, в която се формира съвършено различен от сегашните перспективен персонаж. Независимо от цялата си историческа специфика и ярката си феноменология, подобни общества не са представлявали системно и конкурентоспособно, по отношение на националната държава, явление.
През ХХ век процесът на корпоративното строителство все по-тясно се обвързва с трансформацията на институциите на националната държавност. Новият конфликт (или новият конкордат), антагонизмът (или симбиозата) могат да се открият, например, в споменатите по-горе корпоративни (тръстови) амбиции, както и в тенденциите към социализация на икономиката и всеобщото управленско „главозамайване от успехите”. Както и в изграждането на иновационни държавни конструкции върху остатъците от колониалния Изток. Тоест, в трансформацията на парадържавността на колониите, протекторатите и другите зависими територии в специфичен нов социално-политическо формат. Между другото, именно в матрицата на постколониалното държавно строителство се очертават редица любопитни тенденции:
- племенната приватизация на полученото „наследство”, при която влиятелните (управляващи) групировки често са склонни да разглеждат придобитата държавност като специфичен кланов ресурс;
- понякога действията на транснационалните корпорации провокират ситуации, когато новосъздадените държави се изявяват не толкова като субекти, колкото като денационализирани (или „декласирани”) обекти.
Така, процесите на деколонизация/неоколонизация породиха собствена версия на „държавата-корпорация” (вече по-скоро под формата на „корпорация-държава”), а екстремните прояви на този феномен превърнаха националните ресурси в продукт на симбиозната (с доминация на външния и елемент) „трофейна икономика”.
Подобни тенденции се оказаха характерни не само за държавите от Третия свят. Впоследствие те се проявиха (при това в достатъчно широк диапазон, макар и в различна степен) и в други групи от държави.
Днес все по-често се сблъскваме със ситуацията, когато националната държава започва да се разглежда не като интегриращ субект (чиято съставна част е и политическо-икономическата общност), а по съвършено противоположен начин.
С други думи, държавата се превръща в синтетичен обект: аморфно пространство, в чиито предели един или друг клан (корпорация – професионална, териториална, етническа или друга) се бори за собствена специфична субектност и сфера на изключителното си (парасуверенно) влияние, игнорирайки при това интересите на отслабващата „общонационална корпорация” (т.е. националната държава). В рамките на тази трансформация, националният патриотизъм се конкурира с мултигражданското съзнание и корпоративната лоялност. В тази връзка, известният руски геополитик проф. Вадим Цимбурски пише например, за формиралата се, през 90-те години на миналия век, „корпорация на утилизаторите (т.е. използвачите) на Русия”.
Тоест, в една страна, чиято държавност е „набързо скроена”, се трансформира не само стопанският регламент, а мутира и самата социална физика, съществено се променя самият контекст на икономическите и политически операции.
Сборът от всички тези фактори разделя традиционната държавност най-малкото на две нива: геоикономическа трансгранична корпоративност и административно-политическата и обвивка (която впоследствие също се включва в специфичния „стопански” оборот, или пък бива приватизирана, но по един малко по-различен начин – генетиката на този феномен може да се проследи на основата на явления като откупването на данъци или наместничеството, в миналото, или съвременните тенденции за прехвърляне на редица социални функции и институции – например на пенитенциарната система – в частни ръце).
Тук, актуалният въпрос е свързан с дилемата, коя форма на държавност ще бъде предпочетена от съвкупността на (пост)съвременните елити?
Пред очите ни възниква конструкцията на двуполюсния модел, предполагащ, в средносрочна перспектива, появата на два типа държавност. Първият е на т.нар. „търсеща” държавност, която по същество представлява един от островите на транснационалния архипелаг и предоставя на своите ръководители правото да присъстват в кръга на елита. Тази общност, интегрирана едновременно в националната политико-икономическа среда и в глобалната мрежа на влияния, се изгражда на основата на съвкупността от олигархични картели, обединени в един социално-политически механизъм, под чадъра на новата управленска конструкция.
Вторият е на т.нар. „охранителна” държавност: социална, административна, реализираща общонационалните и силови властови пълномощия и гарантираща функционирането на традиционните (но губещи своята актуалност и ефективност) форми на държавно устройство – овехтелите институции на публичната политика и повехналите разклонения на властта.
В резултат, националните „държави-планети” биват ерозирани и раздробени от амбициозните „играчи” на своеобразни „астероидни групи”, които понякога се чувстват по-близки с аналогичните им парасуверенни образувания, намиращи се на други национални орбити, формирайки заедно с тях сложни и причудливи констелации.
По тази логика, националната държавност се разглежда като специфичен цивилизационен ресурс, като историческо наследство, което с течение на времето подлежи на приватизация, превръщайки се в нечия частна или групова собственост.
Паралелно, нарастват полифонията и конкуренцията между културните формули за изграждане на новия световен ред, а критичното взаимодействие между формалните и неформални „играчи” на планетата, между различните поколения влиятелни персонажи, се изразява във взривообразното нарастване на различните дисбаланси, съвкупно отдалечаващи човечеството от равновесното състояние, тласкайки го към пространствата на трансцивилизационните гранични зони.
В (пост)съвременния свят хората престават да се възприемат като социална общност (да си припомним цитираната по-горе формула „няма общество, има само индивиди”). Конкурирайки се помежду си, донорите са все по-малко склонни да поддържат реципиентите на своите дотации (освен в рамките на амортизационните формули на „благотворителността”), предпочитайки да акумулират ресурси за успешното преминаване на прехода към очерталата се социална инициация. В сложно организирания Ойкумен нараства ролята на новия клас социални системи – галактиката на влиятелните персонажи, сумираща волите и съзнанията, които притежават достъпа до най-съвършения в историята инструментариум, позволяващ осъществяването на качествено различно ниво на операции, включително мащабни и ефективни действия в ситуациите на историческа неопределеност и несигурност.
След като през миналия век преживя драматични вътрешни трансформации, новата амбициозна класа се оказва властовия субект на социалната динамика, творец на геоикономическите и геополитически стратегии, оператор на финансовите и други ресурси, притежател на културните, интелектуални и управленски активи, проектант на информационно-комуникационните технологии, с две думи – именно тя определя очертанията на новия свят.
Социалният хоризонт
Да направим някои изводи. Както изглежда, през ХХІ век, съдържанието на световните връзки, във все по-голяма степен, ще се определя от новите формули на политическа организация. Социалният космос преживява своя Голям взрив. А очертаващите се, във връзка с това, мутации на традиционните форми на държавността, предизвикват все по-голям интерес сред анализаторите и политиците.
Виждаме, че дискусиите от края на миналия век за информационното и постиндустриално общество, за цивилизационния сблъсък и края на историята, всъщност са отразявали очерталият се исторически прелом. При това мащабът, както на сегашните, така и на бъдещите, промени ни се струва днес много по-грандиозен, отколкото преди 20-30 години. Свидетели сме на кризата на формиралите се в миналото политически институции и генезиса на ново поколение социални конструкции, тяхното усложняване, динамизма и антропологизирането им, оригиналните схеми, по които взаимодействат с предишните социални структури, появата на нетривиални версии на пластична и синкретична композиция на социалния космос.
Анализирайки генетиката на квазидържавните организми и зачатъците на алтернативна структурност на международните връзки, стигаме до определени изводи.
В новото устройство на света, държавността се запазва, но придобива други форми, по същия начин, по който, преди няколко века, самата национална държава е представлявала нов исторически феномен. Днес в социалната вселена са се оформили различни обекти и композиции на международната практика: влиятелните световни регулиращи органи и държавите-системи, а пред своята правна легимация е поколението на новите социални конструкции, родено от процесите на субсидиарност и глокализация...
Композицията на новия световен модел може да се опише и от гледната точка на геоикономическата логика на устройство на света. Тази логика се отнася и за все по-голям брой деятелни субекти, разпростирайки се и върху териториалните и отраслеви форми на организация, придобиващи чертите на своеобразни „корпорации-държави”. В основата им могат да бъдат държавните и транснационални корпорации, регионите и мегаполисите, както и други деятелни организми, обединени в сложна и променлива система от неформални взаимоотношения, както вътре в държавата, така и извън нея. Те са способни да планират и реализират изключително мащабни проекти, понякога действайки заедно, но при всички случаи – за себе си.
С други думи, целите на „корпорацията-държава” и тези на националната държава (както и на националната корпорация), на практика, далеч не винаги съвпадат, често значително се разминават, а в някои случаи са съвършенно противоположни.
Промяната в структурата на социалния космос се отразява върху най-различни аспекти на човешката общност. Паралелно с това се размива и утвърдилият се формат на политологията, икономическите изследвания и другите социални науки. Все по-очевидни са слабостите на социално-хуманитарния инструментариум на отиващата си епоха и насищането на съвременния дискурс с алтернативни подходи и теми. На дневен ред излиза необходимостта от радикално обновяване на методологията на анализа, прогнозирането и действието в драматично променящата се околна среда.
В заключение, още веднъж ще подчертая, че амбициозните корпорации-автосуверени не означават просто ново качество на действието в операционното пространство. Става дума по-скоро за зараждаща се, в процеса на системно обновяване на световното устройство, нова класа (поколение) от социално-политически институции – своеобразни прообрази на бъдещето, чиято дейност е свързана с най-различни области на практическия живот.
И, накрая, още една забележка. В динамичния универсум нараства конкуренцията за източниците на социална и културна гравитация на променливите, сложни и еклектични системи. Струва ми се, че оригиналната социокултурна гравитация е сред най-ценните и търсени (в новата постмодерна епоха) стратегически ресурси на обществото. Според мен, причините за много от проблемите в някои държави са свързани именно с дефицита на културна енергия, което в историческа перспектива заплашва въпросните държави да бъдат „разтворени” и погребани в потока от промени, обхванали днес човешкият космос.
* Заместник директор на Института за икономически стратегии към Руската академия на науките
{rt}
Трансформацията на националната държава в глобалната постмодерна епоха
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode