Темата за Афганистан не слиза от дневния ред, както на Вашингтон, така и на Брюксел, като и американците, и европейците се опитват да си прехвърлят взаимно бремето на продължаващата вече седма година „миротворческа мисия”, без в същото време да се опитват да направят сериозен анализ на случващото се в тази страна. На последната среща на НАТО в Букурещ през април, ситуацията в Афганистан и молбите на Вашингтон, европейските му съюзници да се ангажират по-сериозно във военните действия срещу бунтовниците-талибани, бяха сред централните теми, разисквани от държавите-членки на пакта.
Междувременно, думата „Афганистан” вече се е превърнала в своеобразен синоним на „кутията на Пандора”. Ситуацията там продължава да се влошава, въпреки оптимистичните заявления за демобилизиране и отслабване на антиправителствените сили. В последно време нараства броят на терористичните акции, засилва се военната активност на талибаните в повечето южни и югоизточни провинции, а също в някои централни и западни райони. Сред последните примери за това бе неуспешният опит на бунтовниците да убият президента Хамид Карзаи, по време на военния парад в столицата Кабул, в края на април. Напрежението се прехвърля дори в сравнително спокойните северни провинции на Афганистан, което допълнително увеличава страховете на местното население.
Продължават нападенията срещу държавни учреждения, грабежите, отвличането на заложници, палежите на училища и други социални обекти, убийствата на държавни чиновници, депутати, военни и полицаи, не спират взривовете в най-гъстонаселените райони на столицата Кабул и провинциалните центрове, както и самоубийствените атентати, включително срещу бойци от международните сили, под егидата на НАТО.
По официални данни, през 2007 са загинали най-много американски военни от 2001 насам (110 души). За същия период, загубите на афганистанските сили за сигурност са 925 души, британският военен контингент е загубил 41 души, а канадският – 30. Към тях следва да добавим и още 40 убити военни от други страни. През миналата година се активизираха военните действия между афганистанската национална армия, наброяваща 57 хиляди души и частите на международната антитерористична коалиция, от една страна, и талибаните и техните съюзници – от друга. Експертите свързват ръста на броя на загиналите военнослужещи от коалицията в Афганистан с нарастващата активност на бойците от Движението Талибан, неспособността на чуждестранните части и местните власти да контролират ситуацията и задълбочаващото се недоволоство от чуждестранното военно присъствие, умело подклаждано от бунтовниците.
Местното население понася сериозни жертви в резултат от ракетните и бомбени удари, които нанася авиацията на НАТО срещу зоните, в които се смята, че са разположени антиправителствените сили, често използващи цивилното население като своеобразен щит. През миналата 2007 броят на загиналите цивилни достигна 6,5 хиляди души, а броят на терористичните акции – над 140. С всеки изминал ден, реалната ситуация в страната влиза във все по-голямо противоречие с първоначалните декларации на Белия дом. Като цяло, анализът на военно-политическата ситуация в Афганистан дава основание да се предположи, че тенденцията към влошаване на ситуацията и увеличаване на напрежението в страната се запазва.
Тази статистика е особено неприятна за ръководството на НАТО, предвид преминаването на командването на коалиционните сили от САЩ към алианса и решението НАТО да поеме отговорност за цялата територия на Афганистан. Очевидно е, че сега цялата вина за афганистанските проблеми пада не върху Вашингтон, който осъществи военната интервенция в страната, а върху Брюксел.
Неясните позиции
Северноатлантическият алианс забележимо губи единството си по въпроса за Афганистан, като повечето страни-членки се отнасят все по-скептично към целесъобразността от по-нататъшното участие на техните армии в продължителната и безсмислена война с бунтовниците талибани и техните съюзници, чиято ескалация изисква все повече сили и средства.
Бившият командващ на Международните сили за поддържане за сигурността в Афганистан (ISAF) - американският генерал Дан Макнейл, отбеляза в интервю за британския „Дейли Телеграф”, че: „не ни достигат сили за да контролимаме цялата страна”. В същото време, той открито разкритикува холандския военен министър Еймерт ван Миделкооп, според когото 1700-те холандски войници, разположени в Южен Афганистан, постепенно ще бъда изтеглени от зоната на бойните действия и ще получат статут на „наблюдатели”. Впрочем, същото се готви да предприеме и Канада, чиито корпус в страната наброява 2500 души.
Недоволство от поведението на европейските съюзници изрази и държавният секретар по отбраната на САЩ Робърт Гейтс. Според него, разположените в Южен Афганистан части на НАТО не са в състояние да водят ефективна борба с ислямистите, което вероятно е сред причините за активизацията на талибаните и ръста на насилието в страната, като цяло.
„Загрижен съм, че разполагаме там с недостатъчно подготвени съветници – заяви Гейтс – тревожи ме също, че някои от военните части не са обучени да осъществяват операции срещу бунтовниците”. Критикувайки американските съюзници заради слабата им подготовка, държавният секретар обаче не забрави да спомене за успехите на американските части, разположени в Източен Афганистан.
Той се оплака и, че в НАТО не споделят загрижеността му за начина, по който частите на пакта действат срещу бунтовниците. На провелото се през декември 2007, в Единбург, съвещание на държавите от алианса, Гейтс не получи подкрепа от колегите си по този въпрос. Така, Германия се съгласи да изпрати в сравнително спокойната северна част на Афганистан 250 свои военни, но категорично отказа по-късно да ги прехвърли в неспокойния Юг. Впрочем, дори това решение срещна нееднозначната реакция на Бундесвера. Така, военният експерт на социалдемократическата фракция в Бундестага Райнер Щинер обвини федералното правителство, че подценява опасността, свързана с предстоящата мисия на германските военни в Афганистан и така заблуждава обществеността.
Впрочем, нараства и негативното отношение към афганистанската кампания сред европейската общественост, като цяло. Така, според резултатите на проведените по поръчка на водещи полски медии социологически проучвания, около 85% от поляците смятат, че правителството следва да изтегли полския военен контингент от Афганистан и Ирак. Над 50% от тях пък мислят, че управляващите трябва да се извинят на афганистанския народ за загиналите по време на операциите с полско участие, мирни местни жители. Тук е мястото да напомним, че в края на 2007, Варшава реши да увеличи контингента си в Афганистан до 400 души.
Никак не са оптимистични настроенията и в Канада. Данните от последните социологични проучвания сочат, че 47% от канадците се обявяват за връщане на войниците от Афганистан, 17% смятат, че там трябва да бъде запазен сегашния контингент, а 31% се обявяват канадските военни да останат в страната, но да не участват във военни операции.
Що се отнася до военното присъствие в Афганистан на военни части от държави извън НАТО, ще припомним, че Южна Корея вече изтегли оттам целия си контингент, като преди това Сеул отклони американското искане да продължи мандата му в състава на ISAAF.
В тази връзка, на генералния секретар на НАТО Яп де Хооп Схефер се наложи набързо да усвои правилата на „совалковата дипломация”, опитвайки се да даде нов тласък на решаването на въпроса за удължаване срока на пребиваване на експедиционния корпус в Афганистан. Така, на 13 декември 2007, по време на посещението си в Япония, той заяви, че НАТО разчита на връщането на японските спомагателни кораби в Индийския океан, където те снабдяваха с гориво и вода американските военноморски сили и съюзниците им.
Освен това, генералният секретар на НАТО изрази надежда, че Япония ще участва по-активно във възстановяването на Афганистан. Тук е мястото да напомним, че Токио изтегли корабите си през ноември 2007, след като парламентарната опозиция блокира решението на правителството по този въпрос.
През януари 2008, Вашингтон одобри предложението на Пентагона да изпрати в Афганистан подкрепления, наброяващи 3,2 хиляди военнослужещи, за срок от седем месеца. „Освен вече обявеното увеличаване на американския военен контингент в Афганистан, определено не планираме да изпращаме още части в тази страна” – поясни държавният секретар по отбраната Роберт Гейтс, признавайки, че с голямо нежелание е препоръчал на президента да отправи последното попълнение към корпуса в Афганистан. „Направих го, защото беше ясно, че НАТО не е склонно да го направи – посочи Гейтс – а за нас е важно за закрепим военните успехи, постигнати през 2007”.
Още преди това обаче, на споменатата по-горе среща в Единбург, в която участваха представители на осем държави-членки на НАТО, както и на страни извън пакта, австралийският военен министър Джоел Фицгибън даде крайно негативна оценка на ситуацията в Афганистан. Според него, „в момента коалицията успешно тъпче мравките, но не може да се добере до мравуняка”, т.е. успехите и са тактически, а не стратегически. Фицгибън предупреди САЩ и съюзниците им, че има реален риск да претърпят поражение в Афганистан, ако не бъде осъществена „радикална промяна във военните усилия, както и в тези по възстановяването на страната”.
Афганистанският президент Хамид Карзаи, чиято власт се крепи на чуждестранния експедиционен корпус, отчита и използва разногласията между силите на НАТО в страната. Под предлог да бъдат активизирани военните действия срещу въоръжената опозиция, той, с помощта на американците, оказва силен натиск върху алианса, с цел да бъде увеличен контингентът му в Афганистан. В случая се залага най-вече на новите членки на НАТО, като Чехия, Полша, Латвия, Литва и Естония, ефектът от чието военно присъствие обаче е нищожен.
Определено напрежение съществува в отношенията между афганистанското военно министерство и Германия, Франция и Испания, обявяващи се за съкращаване на войските на НАТО в страната (след срещата на страните от алианса в Букурещ, през април 2008, французите все пак склониха да изпратят още 700 души). Подобно развитие би усложнило положението на администрацията на Карзай, имайки предвид, че в състава на ISAF фигурират и някои чисто номинални участници, като Австрия, Люксембург и Исландия, чиито „контингенти” включват не повече от десетина човека. Очевидно е, че присъствието им в Афганистан има по-скоро пропагандно значение.
Президентът Карзаи е наясно, че чуждестранните войски няма скоро да напуснат страната му и разчита, че и след изборите в САЩ, новата президентска администрация няма да изтегли американските части. Съдейки по анализите в някои западни медии и отчитайки сегашната ситуация в Афганистан, целите и задачите, които си поставя Белият дом могат да се сведат до следното:
- лобиране и възглагане на крупните поръчки, свързани с възстановяването на афганистанската икономика, на компании близки (а понякога и свързани по роднинска линия) със сегашната администрация, особено в сферите на строителството на граждански и военни обекти, телекомуникациите и вноса на хранителни стоки;
- максимално разширяване на американската експанзия в кризисните региони, в съседство с Афганистан, под предлог за „борба с тероризма”.
Операцията в Муса Кала
Целият ход на антитерористичната война в Афганистан, от края на 2001 насам, сред чиито цели беше залавянето и ликвидирането на командирите на въоръжената талибанска съпротива, не доведе до кой знае какви успехи и макар че някои американски анализатори се опитват да докажат, че ситуацията се подобрява, тезата че НАТО и афганистанското правителство контролират страната не издържа сериозна критика. Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан са заети почти изключително със собствената си отбрана, а властта на юг от Кабул, практически, е в ръцете на талибаните. Миротворческият контингент, чиято основна задача беше да стабилизира положението в страната, не само не се справя задоволително със задачата си, но и съдейства за ръста на антизападните и антиамерикански настроения сред местното население.
Слабата ефективност или безперспективността на начина, по който се водят непосредствените бойни действия срещу бунтовниците, извеждат на преден план необходимостта от радикално преразглеждане на самата тактика на афганистанската война. Много често, основен обект на ударите от въздуха по позициите на ислямистите се оказва мирното население, което се отразява крайно негативно на отношението му към коалиционните сили (на тях все повече започва да се гледа като на окупатори). Фактът е особено болезнен на фона на практическото безсилие на афганистанското правителство да реши назрелите и неотложни социално-икономически проблеми на страната, като вместо това предпочита да проси допълнителни подаяния от т.нар. „държави-донори”.
В тази връзка, операцията, провела се през декември 2007, за освобождаването на град Муса Кала, в южната афганистанска провинция Хелменд от талибаните, би могла да се сметне за традиционна, ако не вземем предвид, че в случая бяха задействани съвсем различни механизми за решаване на проблема, което пък, на свой ред, е свързано с наличието на някои, съзнателно неафиширани, цели, които си поставя американско-британският контингент.
Успехът на операцията срещу обявения за „център на талибанската съпротива” град Муса Кала, се дължи най-вече на възприетия нов подход – т.е. сключването на „сепаративно примирие” с полевия командир на талибаните в провинция Хелменд молла Абдул Салам. Този подход представлява своеобразно развитие на предложения още от бившия командващ силите на ISAF в Афганистан – генерал Дейвид Ричардс, план, предлагащ изтеглянето от Муса Кала както на британските, така и на талибанските части и предаването на града под контрола на местните племенни старейшини. Само че този първоначален план не даде очакваните резултати и, през февруари 2007, градът отново се оказа в ръцете на талибаните. Според някои афганистански анализатори, предаването му на ислямистите е било част от „голям британски експеримент”, който обаче, както смятат те, в крайна сметка се е провалил и това е наложило градът да бъде отвоюван със сила.
Първият опит за тайни преговори с командира на талибаните в района беше предприет още през ноември 2007, макар че официален Кабул категорично не пожела да го признае. Резултатите от споразумението скоро бяха проверени на практика и резултатите са налице – през декември 2007 световните агенции предадоха съобщението за „героичната” операция на афганистанската национална армия по завладяването на Муса Кала, с подкрепата на британските и американски специални части.
Всъщност, истината е, че британците предварително осигуриха безопасен коридор през един планински проход, по който над 450-те талибани от Муса Кала, се изтеглиха безпрепятствено към Фарах и оттам към Херат, Бадгис, Сарипул и Саманган. Тоест, британците съзнателно стимулират прехвърлянето на бойните действия на въоръжената талибанска опозиция към Северен Афганистан, опитвайки се да осъществят по този начин няколко цели:
- На първо място, поява на непосредствена заплаха за ескалация на конфликта в южната периферия на ОНД. Както е известно, Северен Афганистан е населен най-вече с етнически таджики, узбеки, туркмени и хазареи. От 1996 до 2000 всички те бяха обект на етническо прочистване от страна на талибаните-пущуни. И не са забравили жестокостите на студентите-ислямисти, обучавали се в многобройните религиозни училища (медресета) създадени, включително и с американски пари, в съседен Пакистан, през 80-те години на миналия век;
- На второ място, наличието на перманентен конфликт по целия периметър на Афганистан изглежда е необходимо на САЩ и британските им съюзници за да запазят влиянието си в региона, използвайки разположените в страната въоръжени сили, особено предвид изострената ситуация с иранската ядрена програма и влошаването на вътрешнополитическата обстановка в Пакистан. Тоест, Вашингтон не може да си позволи да се лиши от възможността за активна намеса, при възникване на кризисни ситуации, в иранското, пакистанското и централно-азиатското направления.
Както е известно, след приключването на операцията, талибанските полеви командир молла Абдул Салам беше назначен, на 7 януари 2008, за кмет на „освободения” град Муса Кала. Как обаче ще може да управлява един град, в който са загинали няколко десетки талибани, включително и негови собствени подчинени? В кланово общество, като афганистанското, подобни „пируети” не се прощават.
Въпреки твърденията на съюзниците, че превземането на Муса Кала е било голяма победа на международната коалиция над афганистанските бунтовници, в Кабул изглежда не мислят така. В речта си на Икономически форум в Давос, президентът Карзаи директно обвини Великобритания, че всичките и програми в провинция Хелменд са се провалили и призна, че правителството е сбъркало, като е предоставило контрола над провинцията на британците и съюзниците им. „Когато британците се появиха в Хелменд, там дойдоха и талибаните” – отбеляза с тревога той.
Бедност и наркотици
Днес президентът Карзаи продължава да е гост в собствената си страна, с чието мнение вече престанаха да се съобразяват повечето чужди дипломати и, най-вече, американците, присвоили си правото да преговарят и се споразумяват с едни или други местни племенни лидери (и дори с отделни талибански командири), без оглед на мнението на Карзаи и правителството в Кабул. Така, през януари 2008, посланикът на САЩ Уйлям Ууд, без да съгласува действията си с афганистанското Външно министерство, се срещна и преговаря с кмета на Муса Кала и бивш талибански полеви командир Абдул Салам.
Преди това, в края на декември 2007, афганистанските власти изгониха от страната шефа на представителството на ЕС в Кабул – ирландеца Майкъл Семпъл, и британеца Марвин Питерсън. Двамата са обвинени, че са доставяли оръжие и пари на талибаните (при ареста им у тях бяха открити четвърт милион долара).
Подобни действия още повече дискредитират официалното правителство на Афганистан. На практика, страната се намира на ръба на пропастта. Тя изпитва катастрофален недостиг на продоволствие, дрехи и лекарства, а чуждестранната хуманитарна помощ не може да покрие реалните нужди (поредното повишаване на цените на хранителните продукти, петрола и природния газ, бе в края на 2007).
Зле функционира и транспортната система в и без това труднопроходимата страна. Както се отбелязва в последния доклад на афганистанския министър на транспорта и гражданската авиация Инаятула Касими, персоналът на всички местни летища е зле подготвен и не разполага с елементарна техника.
В същото време талибаните и техните съюзници продължават да представляват достатъчно сериозна военна структура и да укрепват влиянието си в редица провинции. Подкрепя ги част от местното население и то не защото ги харесва, или защото са кой знае колко силни, а просто защото правителството на Карзаи е прекалено слабо и не може да гарантира нито сигурността, нито жизненото равнище на собствените си граждани. Впрочем, държавният секретар по отбраната на САЩ Робърт Гейтс също призна, че афганистанците все по-активно подкрепят ислямистите, да не говорим, че през миналата 2007 бе отбелязан връх на насилието за целия период от началото на операцията срещу талибаните и Ал Кайда (през 2001) насам.
Въпреки растящите загуби, талибаните съумяват не само да удържат под контрол редица райони и населени пунктове в Южен Афганистан, но и да установява там временно управление, което нерядко функционира по-ефективно от правителствените структури.
Безработицата и необходимостта да изхранват семействата си, карат мнозина афганистанци да се присъединяват към талибаните или към структурите на наркобизнеса. Не е тайна, че основният доход на местните жители идва от отглеждането на мак и производството на опиум и хероин. В края на краищата, опиумният мак се продава много по-скъпо от която и да било селскостопанска култура. Заради недалновидността на американската администрация, която реши да прехвърли основното бреме на войната в Афганистан върху съюзниците си от Европа и Азия, след успешната антитерористична операция през 2001 и падането на режима на талибаните, Афганистан излезе на първо място в света по производството на наркотици от опиумната група и, най-вече, на хероин. При това, в северната и централната част на страната се произвежда само 20% от опиумния мак, останалите полета са в южните провинции, на границата с Пакистан, т.е. в зоната на действие на частите на НАТО срещу талибаните и наркотрафикантите. Подобен ръст на производството на наркотици не се наблюдаваше и по времето на ислямисткия режим.
В края на август 2007, Службата на ООН за контрол на наркотиците (UNODC) публикува годишния си доклад за производството на опиумен мак в Афганистан, в който се твърди, че „в цялата човешка история нито една страна в света, освен Китай в средата на ХІХ век, не е произвеждала толкова наркотици, колкото днешен Афганистан”.
По данни на ООН, ръстът на производството на наркотици, през 2007, е 17% (в сравнение с 2006). Афганистанският опиум, доставян на световните пазари, предстовлява 93% от световното производство на наркосъдържащи препарати, като 70% от това количество се изработва в граничната зона с Пакистан (а половината от него – в провинция Хелменд, където с мак са засети 103 хил. хектара и където, през 2007, беше прехвърлен основният британски военен контингент). В същото време, над 90% от наркотиците, заливащи Европа, идват от Афганистан.
От една страна, американските висши офицери, както и тези от НАТО, декларират необходимостта от активни мерки за ограничаване отглеждането на опиум в страната, но от друга не само че не правят нищо в това отношение, а и нерядко действат в точно обратното посока.
В началото на май 2007, в няколко южни и югоизточни афганистански провинции бяха планирани операции за унищожаване на маковите полета с дефолианти, разпръсквани от самолетите на САЩ и НАТО. Според местните власти в провинциите Кандахар и Джалалабад обаче, командващите на американския и британския контингенти са се споразумели с местните военни командири и са забранили унищожаването на нарко-плантациите.
Според някои афганистански бизнесмени, САЩ и официалните власти в Кабул са заинтересовани от постоянния приток на наркодолари и наркоевро на местния валутен пазар, защото той дава възможност на Афганистанската централна банка да поддържа курса на местната валута („афгани”). В противен случай, на Вашингтон би се наложило да прави допълнителни финансови инжекции.
За президента Карзаи вече е в реда на нещата, при всяко посещение в чужбина да отправя отчаяни молби за средства за борба с наркоиндустрията. И всеки път правителството в Кабул представя поредната отпусната за целта сума, като „голямо постижение в развитието на страната и укрепване на международните и връзки”.
Някои причини за неуспехите в Афганистан
На първо място, сред причините за неуспехите на военните операции на САЩ и съюзниците им в Афганистан, следва да се посочи фактът, че американското военно командване (както и това на ISAAF) не следва някаква конкретна цел, свързана с държавното устройство на тази съсипана държава.
На второ място е стремежът на командването на САЩ да прехвърли отговорността за военните неуспехи върху съюзниците от НАТО и афганистанската армия.
На трето място е очевидното несъответствие между наличната военна мощ и мащабите на антитерористичните операции.
На четвърто място, следва да посочим, че залагането само на свръхмодерните военни технологии, също съдейства за провала на операциите срещу бунтовниците.
На пето място е деморализиращият страх на правителствените части пред въоръжената опозиция, която активно използва Интернет, където редовно се излъчват записи с екзекуции на „колаборационисти” - местни политици и техните семейства.
На шесто място е нарастващият брой дезертьори от армейските и полицейски части на правителството в Кабул.
На седмо място е рязкото влошаване на ситуацията по отношение на наркопроизводството и наркотрафика в Афганистан.
На осмо място, следва да посочим обстоятелството, че чуждестранният военен контингент, на практика, се е самоотстранил от активно участие в операциите по пресичане на каналите на наркотрафика към съседните държави.
Афганистанската мисия на НАТО след срещата на върха в Букурещ
На фона на казаното дотук, едва ли е чудно, че афганистанският проблем бе в центъра на дискусиите на последната среща на НАТО, провела се в Букурещ (2-4 април 2008). След като приключи театралното представление с дискусията за разширяването на НАТО и т.нар. американска система за противоракетна отбрана, пред участниците в нея беше поставен много по-сериозният въпрос за мисията на пакта в Афганистан, от която впрочем зависи и бъдещето на Северноатлантическия алианс.
В Букурещ, Русия предложи на НАТО да помогне за облекчаване на ситуацията в Афганистан. Предложението и беше прието от пакта (макар че Вашингтон се държи, сякаш нищо подобно не се е случило). Значението на това споразумение между Русия и НАТО, тепърва ще се оценява по достойнство. То е свързано с транзита на продоволствие и невоенни товари на НАТО, както и на „някои видове военно имущество, което не е оръжие”, през територията на Русия, за Афганистан.
Тоест, товарите за алианса ще преминават няколко хиляди километра, през Русия, Казахстан и Узбекистан. Въпреки че, по време на срещата в Букурещ, руският външен министър Сергей Лавров и генералният секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер размениха специални писма, в които се регламентира този транзит, Москва смята, че въпросът касае и Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Впрочем, темата беше разисквана на неофициалната среща на външните министри на тази, доминирана от Русия, организация, провела се на 28 март в Москва, тъй като, според самия Лавров: „товарният транзит за Афганистан, по обективни географски причини, изисква сключване на съответните споразумения с редица държави-членки на ОДКС”. Както е известно, там членуват Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия, Узбекистан и Таджикистан.
В крайна сметка обаче, Москва реши да действа от името на партньорите си от ОДКС, след като предварително се консултира с тях. Този факт несъмнено ще има определени последици, независимо от това, как НАТО се отнася към ОДКС. Русия не крие, че в основата на решенията и е добре осъзнатият прагматизъм. В Букурещ, Лавров заяви, че: „ако решим да се правим на обидени и заявим, че ако не се съобразяват с нас, ще прекъснем транзитния трафик през наша територия, ефективността на борбата с тероризма и наркотрафика в Афганистан, която и без това не е никак висока, силно ще намалее, а резултатът ще бъде, че в отсъствието на необходимия сдържащ фактор, под формата на международните сили за гарантиране на сигурността, всички тези терористични сили ще се чувстват много по-свободни за да планират и осъществяват акции на територията на страните от Централна Азия и Руската Федерация... Прагматизмът и руските интереси изискват да подкрепим дейността на онези, които се опитват да се справят с терористите и наркотрафикантите в Афганистан”.
„Прагматизмът” на Москва обаче, не се изчерпва само с това. Руският посланик в Кабул Замир Кабулов заяви наскоро в едно интервю, че: „Колкото по-дълго НАТО остане в Афганистан, толкова по-зле за алианса. В същото време, би било голяма грешка да се смята, че Русия се стреми на всяка цена международната коалиция да напусне страната. Напротив, няма да я пуснем, докато не реши всички проблеми, които присъствието и породи – т.е. международният тероризъм и небивалият ръст на наркопроизводството, и не създаде там достатъчно силна държава, възстановявайки икономиката на Афганистан”.
С други думи, Москва ще помогне на НАТО за транзита на товари за да може алиансът да продължи да прахосва силите си в Афганистан. Тоест, налице е ситуация, която най-вероятно ще определя същността на взаимоотношенията между Русия и НАТО и през следващите години. Транзитното споразумение дава на Москва възможност да играе определена роля в операциите на пакта в Афганистан, без значение, дали това се признава от Вашингтон. При това значението на тази роля ще нараства, тъй като силната зависимост на НАТО от транзита на товари през територията на Пакистан (а днес над 70% от всички товари на пакта влизат в Афганистан, през Пакистан) става все по-неприемлива.
Руските специални служби, както и тези на пакта, знаят, че през последните месеци зачестиха нападенията на талибаните срещу разположения на афганистанско-пакистанската граница контролно-пропусквателен пункт Торхам, който има стратегическо значение и е основния транзитен „хъб” за доставките за алианса. В края на март, край него беше взривена колона от 40 автоцистерни с гориво, предназначено за частите на НАТО. Очевидно е, че талибаните смятат системата за материално-техническо снабдяване на силите на коалицията за тяхна ахилесова пета. В същото време, никак не е ясно, дали новото „демократично правителство” на Пакистан може да се смята за съюзник на САЩ и НАТО във войната им срещу тероризма.
Всичко това показва, че администрацията на Буш едва ли има причини да смята срещата на върха на НАТО в Букурещ за „триумф”. Въпросът, как НАТО смята да се измъкне от грандиозния капан, в който сама се вкара в Афганистан, остава открит. Броят на атаките срещу частите на пакта вече надхвърля 500 на месец. Въпреки всички усилия, които положи на срещата в Букурещ, Вашингтон не съумя да изтръгне от съюзниците си в пакта съгласие да изпратят в Афганистан значителни допълнителни военни контингенти.
Според Белия дом, Франция, Великобритания, Полша, Испания, Румъния и някои други страни (сред които и България) ще изпратят в Афганистан между 2000 и 2500 бойци, макар че, според военното командване на коалицията в Кабул, тя се нуждае от поне две-три нови бригади, т.е. от още 10 000 души. Разликата ще трябва да бъде поета от САЩ. Американците продължават да твърдят, че всичко е наред, декларирайки, че независимо от развитието на събитията в Ирак, не възнамеряват да се отказват от разрешаването на проблемите в Афганистан. Само че тези проблеми си имат и друга страна – финансова. Днес операциите в Афганистан струват по 100 млн. долара дневно на американските данъкоплатци, което означава 36 млрд. долара годишно. В същото време, изразходвайки, от 2001 досега, 127 млрд. долара в Афганистан, САЩ дори не се доближиха до решаването на този проблем.
На всичкото отгоре, ситуацията на политическата „шахматна дъска” напоследък търпи сериозни промени. Лансираното на срещата на НАТО в Букурещ предложение на узбекистанския президент Ислам Каримов за възобновяване дейността на контактната група „6+2” е доказателство за това. Да не забравяме, че въпросната група действаше в периода 1997-2001 под егидата на ООН, като целта и бе постигане на примирие между талибаните и т.нар. Северен алианс в Афганистан. Нейни членки бяха Китай, Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан, Иран и Пакистан, плюс САЩ и Русия.
Сега Каримов предлага, групата „6+2” в разширен състав (т.е. включвайки и НАТО) да изработи план за действия, целящ постигането на мир в Афганистан. Интересно е, че докато узбекистанският президент излагаше предложението си в Букурещ, представител на Северния алианс обяви в Кабул, че алиансът е започнал тайни преговори с талибаните. „И ние, и те сме мюсюлмани, и ние, и те сме афганистанци, и ние, и те сме недоволни от работата на правителството” – подчерта той, давайки да се разбере, че НАТО не може да се смята за основния фактор при определяне бъдещето на страната.
Предложението на Каримов изглежда привлекателно за мнозина членове на НАТО, които гледат скептично на американската т.нар. „всеобхватна стратегия” за война с тероризма, и изглеждат все по-склонни да излязат от нея. Германското списание „Шпигел” твърди, че по време на закритите дискусии в Букурещ, Берлин дори е предложил на вниманието на участниците специален документ, посветен на „стратегията на изтеглянето от Афганистан”. Във всеки случай, Вашингтон никак не е доволен от това, че предложението на узбекистанския президент цели усилване ролята на централноазиатските държави (а също на Русия и Китай) във войната на НАТО в Афганистан.
Впрочем, Москва вероятно се стреми тъкмо към това. Руският зам. министър на външните работи Александър Грушко отбеляза в интервю пред Агенция „Интерфакс”, че страната му желае да задълбочава сътрудничеството си с НАТО по въпросите, касаещи Афганистан, но това няма да се случи, ако „едната страна не се съобразява с интересите на другата, в сферата на сигурността”. Според него, в това отношение „не може да има никакви отстъпки”.
Както споменах, споразумението с Русия за транзита на товари касае само продоволствието и невоенното имущество на НАТО. Въпреки това, Грушко очаква, че европейските членки на пакта, и дори САЩ, ще оценят добрата воля на Москва. А, докато това не се случи, Кремъл ще се въздържа от коментари по въпроса, кой все пак е загубил и кой – спечелил, на срещата на върха в Букурещ.
Мястото и ролята на регионалните „играчи”
Няколко, на пръв поглед несвързани помежду си, изявления, направени през втората половина на април, показват, че „войната с тероризма в Афганистан” придобива нов отенък. Така, по време на посещението си в свещения за шиитите град Кум, иранският президент Махмуд Ахмадинеджад подчерта, че САЩ са нахлули в Афганистан и Ирак „използвайки като предлог терористичното нападение от 11 септември”.
Ден преди това, турският външен министър Али Бабакан, изрази, по време на посещението си в Лондон, скептицизъм относно афганистанската война, водена от НАТО. Той дори открито предупреди, че „пактът си търси белята”. Малко по-късно, по време на лекцията си в един от пекинските университети, пакистанският президент Первез Мушараф призова Китай и Русия да помогнат за стабилизирането на ситуацията в Афганистан. Най-важното обаче бе, вече споменатото по-горе, сензационно съобщение на бившите водачи на Северния алианс (т.нар. Национален фронт на Афганистан) за продължаващите им контакти с Движението Талибан (ислямистите засега не потвърждават този факт), което пък означава, че фронтовата линия в афганистанската война е на път да се разпадне.
Както се вижда, американският монопол по отношение на войната в Афганистан е изправен пред сериозно предизвикателство. Впрочем, подобни предизвикателства тепърва ще възникват и това поставя нови проблеми пред сегашната администрация в Белия дом.
Междувременно, възникват няколко въпроса. Дали цитираните по-горе декларации и позиции имат по-скоро превантивен, или пък откровено провокационен характер? Дали са последица от нарастващата тревога в региона, породена от очертаващата се неспособност на САЩ да удържат решаваща победа в Афганистан? Или пък означават, че американската мисия може да бъде изправена пред нова регионална алтернатива?
Заявлението на Ахмадинеджад е първия случай, когато Техеран, на най-високо равнище, директно изразява съмнение за целесъобразността на американската интервенция в Афганистан. Иранският президент твърди, че тероризмът е предлог, а не причина за въпросната интервенция и смята, че американската намеса има най-вече геополитически характеристики. Имайки предвид, че именно Иран (по времето на предишния президент Мохамед Хатами) осигури тиловата подкрепа на американската интервенция в Афганистан, през 2001, думите на Ахмадинеджад показват, че в Техеран изглежда са на път радикално да преосмислят позицията си, още повече, че иранският лидер косвено оневини режима на талибаните във връзка с обвиненията, че е помогнал за атаките от 11 септември срещу Ню-Йорк и Вашингтон.
В сравнение с иранската позиция, в която могат да се откроят различни нюанси, Бабакан се съобразява с перспективите пред Турция, която е сред водещите членки на НАТО. В интервюто си за лондонския „Телеграф”, той каза, че НАТО си търси белята, залагайки прекалено много на силата в битката си с Движението Талибан. Турският външен министър се постара да дистанцира Анкара от американската стратегия срещу бунтовниците, подчертавайки, че „използването на един по-милитаризиран подход би имало негативни последици и може да доведе до ликвидирането на афганистанското правителство”.
Освен това Бабакан рязко отхвърли американската критика, че страната му е отказала да изпрати своите части в неспокойните южни и източни райони на Афганистан и потвърди логиката на афганистанската политика на Турция, която е концентрирана върху усилията за възстановяване на страната и цели „спечелването на умовете и сърцата на местните жители”. Струва си да отбележим и, че според него е напълно възможно афганистанците да „започнат да виждат в силите за сигурност на НАТО окупатори” и ситуацията да стане „изключително сложна”. Много показателно е, че в същото време той сякаш избягваше да критикува Движението Талибан.
Интересно е, че в същото интервю, Бабакан подчерта растящото отчуждаване между Турция и Европа (впрочем, горе-долу по същото време, в Анкара се проведе поредният кръг на турско-иранските консултации по въпросите на сътрудничеството в сферата на регионалната сигурност, което също не е без значение).
На свой ред, пакистанският президент Мушараф отиде още по-далеч, изразявайки надежда, че Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) би могла да изиграе важна роля за стабилизирането на Афганистан и подчертавайки, че: „ако ШОС се появи в тази страна, следва да гарантираме, че между нея и НАТО няма да има никаква конфронтация”.
Мушараф е известен със склонността си към импровизации, но заявлението, което направи в Пекин, заслужава внимание. Както е известно, Пакистан иска да стане пълноправен член на ШОС. Налице са известни признаци, че Китай е благосклонно настроен към тези му стремежи. На свой ред, Вашингтон все по-настойчиво претендира да контролира „сигурността” на пакистанския ядрен арсенал.
На практика, Мушараф подкрепи идеята на узбекистанския президент Ислам Каримов, лансирана на срещата на НАТО в Букурещ, за която споменах по-горе. По този въпрос, подходът на Москва и Ташкент очевидно е координиран. Неслучайно, след узбекистанското предложение за сътрудничество с НАТО, Вашингтон се почувства като в небрано лозе, тъй като ако склони да го приеме, това би означавало да се откаже от плановете си за разширяване на алианса на изток и включването в него на Украйна и Грузия.
Впрочем, американският отговор не закъсня. В пламенната си реч, произнесена в средата на април, във военновъздушната база „Максуел-Гюнтер” в Монтгомъри (Алабама), и изцяло посветена на стратегията на САЩ в Афганистан, държавният секретар Кондолиза Райс изпрати на Москва ясен сигнал, че победата на НАТО в тази страна „не само е много важна, но и напълно постижима”.
Райс подчерта, че „успехите в Афганистан ще укрепят общите ни интереси в региона, в битката с тероризма, съпротивата срещу дестабилизиращата активност на Иран и установяването на политическа и икономическа свобода в Южна и Централна Азия. Освен това, успехът в Афганистан е важно изпитание на доверието към НАТО”.
На практика, държавният секретар на САЩ игнорира узбекско-руското предложение за сътрудничество. На този фон, заявлението на бившите лидери на Северния алианс, направено в края на април в Кабул, заслужава по-сериозно внимание.
Въпросните лидери могат да разчитат на подкрепата на Русия, централноазиатските държави и Иран, както, донякъде, и на Турция. Официалният представител на Северния алианс (Националният фронт на Афганистан - НФА) Фазел Санчараки съобщи, че бившият афганистански президент Бурханудин Рабани (лидер на НФА), както и главнокомандващият армията на Северния алианс Мохамад Касим Фахим, който в същото време е и съветник по сигурността на президента Карзаи, неколкократно са се срещали с талибаните и другите опозиционни групировки (т.е. с „Хизб-и-Ислами”, ръководена от Гулбеддин Хекматияр), през последните пет месеца, опитвайки се да постигнат национално помирение. Според Санчараки, в срещите са участвали „важни хора” от Движението Талибан.
Не е изключено, че Фахим, който ръководеше разузнаването на алианса по времето на убития от Ал Кайда негов лидер Ахмад Шах Масуд, както и Рабани, който беше член на „Пешаварската седморка” (т.е. лидерите на моджахедините, борещи се с просъветския режим и базиращи се, през 80-те години на миналия век, в Пакистан), са запазили старите си връзки с Хекматияр, както и с някои водачи на талибаните (като например Джелалудин Хакани). Неслучайно, Рабани заяви, че седемгодишната война може да бъде прекратена само чрез преговори. Той отбелязва, че „Националният фронт, както и аз, самият, смятаме, че стабилизирането на политическите процеси в Афганистан ще стане по пътя на преговорите”. Според него, опозиционните лидери скоро ще обсъдят и вероятно ще формират група за преговори с Движението Талибан. В същото време, Рабани разкритикува президента Карзаи, че се противи на диалога с талибаните, отбелязвайки: „Казах на Карзай, че ако си започнал да правиш нещо, трябва да го довършиш. По отношение на преговорите, би било груба грешка да правиш стъпка напред, а после да се дърпаш назад. Те трябва да продължат организирано и съвместно”.
Едва ли можем да се съмняваме, че регионалните „играчи” и особено Русия, Узбекистан и Иран много внимателно ще следят диалога между Националния фронт и Движението Талибан. Впрочем, стимул за този диалог, донякъде, даде и срещата на НАТО в Букурещ, където бе взето решение за значително увеличаване на чуждестранните войски в Афганистан, което поражда съмнение в жизнеспособността и перспективите пред операциите на пакта.
Изглежда всички тези различаващи се един от друг субекти ще продължат известно време да действат в синхрон, след което някои от тях ще ускорят ход. Междувременно, енергийната геополитика все повече започва да определя развитието на ситуацията. Така, в края на април, пакистанският президент Мушараф обсъди с китайски лидер Ху Цзинтао въпроса за изграждането на газопровод от Иран за Китай, през територията на Пакистан. На свой ред, Иран претендира за пълноправно членство в ШОС, което означава, че по време на 7-мата среща на министрите на държавите-износителки на природен газ, която ще се проведе през юни в Москва, прословутият газов картел (т.нар. „газова ОПЕК) може най-сетне да добие реални очертания.
На свой ред, китайската Национална офшорна петролна корпорация потвърди, че преговорите за разработването на иранското находище Северен Парс (стойността на проекта е 16 млрд. долара) вече вървят с пълна сила. Те последваха споразумението между китайската Петролна и химическа корпорация и Иран за разработката на петролното находище Ядаваран (договорът е на стойност 2 млрд. долара).
Според известния руски експерт Игор Томберг от Института за световна икономика и международни отношения към Руската академия на науките: „Иран и Русия не би трябвало да се конкурират взаимно, а по-скоро да се опитат да действат съвместно на газовия пазар. Иранският президент неведнъж предлагаше на руския си колега провеждането на координирана газова политика и дори подялба на световните газови пазари. Освен това е възможно постигането на споразумение, въз основа на което Русия да продължи да доставя природен газ на Европа, докато иранският износ се ориентира на Изток. Това би могло да ерозира плановете за т.нар. „диверсификация” на европейските газови доставки, за която толкова настояват САЩ”.
Афганистан е ключов център на богатата на ресурси Централна Азия и Средния изток. Затова, в заключение, си струва да цитираме казаното от Кондолиза Райс във военновъздушната база в Монтгомъри: „никой не бива да забравя, че за САЩ Афганистан е мисия, наложена от необходимостта, а не от свободния избор”.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
