Потребителски рейтинг: 5 / 5
Както можеше да се очаква, „косовският прецедент” се превърна в катализатор на сепаратистки настроения. При това не само във все още тлеещите огнища на етнически конфликти, но и в онези региони, където опитите за реализиране „правото на народите на самоопределение” изглеждаха отдавна и успешно пресечени. Така, през март, столицата на Тибетския автономен район на Китай – Лхаса, стана арена на най-мащабния през последните десетилетия националистически бунт в страната. Тибет не помни подобен взрив на насилие от времето на т.нар. „антикитайско въстание”, през 1959, след чието потушаване страната бе принуден да напусне нейният теократичен лидер Тенцзин Гямцо (четиринайстия тибетски Далай-лама). Безредиците започнаха на 10 март, т.е. в деня на 49-тата годишнина на въстанието. Интересно е, че техни инициатори (също както и на неуспешната „демократична революция” в Мянма, през миналата 2007) станаха будистките монаси (особено активни бяха 300 монаси от манастира Дрепанг, искащи освобождаването на задържаните през есента на 2007 техни колеги), чиито действия трябваше да съвпаднат с провалилия се поход, през индийската граница, към Тибет на няколко други групи от монаси. След разпръскването на първата демонстрация от китайската полиция, ситуацията продължи да се изостря, като участниците в протестните действия издигнаха чисто политически лозунги, а митингите им започнаха да се провеждат под забранените знамена на независим Тибет (и се съпровождаха с палежи на китайски знамена и полицейски коли). За да се справят с бунта на ламите, специални части на полицията и армията обградиха трите най-големи манастира в Лхаса. Според Радио „Свободна Азия” („частна радиокомпания”, финансирана от американския Конгрес) са били арестувани над 60 монаси. На свой ред, Асошиейтед прес съобщи, че в центъра на тибетската столица, край манастира Джоканг, „монаси и 15-16 годишни тинейджъри са унищожавали и палели китайски магазини, пребивайки собствениците им, както и случайни минувачи-китайци”. Впрочем, сблъсъците се разпространиха не само по цялата територия на Тибетския автономен район (който включва малко над половината от историческата територия на Тибет), но и в съседните китайски провинции – Гансу, Сичуан и Цинхай. Така, в пореден център на тибетско-китайското противопоставяне се превърна будисткият манастир Нгаба Кирти в област Амбо на провинция Сичуан.
При това, претенциите на монасите и подкрепящите ги местни жители непрекъснато се радикализират: те искат връщане на Далай-лама и предоставяне на „свобода и независимост на Тибет”. Смята се, че в сблъсъците са загинали 22 души, макар че според т.нар. „тибетско правителство в изгнание”, което действа в резиденцията на Далай-лама ХІV, в индийския град Дхарамсала, броят им е над двеста. В същото време, „Тибетската асоциация на Ню-Йорк и Ню Джърси” заяви, че задържаните участници в събитията са повече от 1000.
За случващото се в Тибет липсва достоверна информация, заради наложената от китайските власти информационна блокада (включително в Интернет).
Както вече споменах, формален повод за демонстрациите беше 49-та годишнина от потушаването на въстанието на тибетските сепаратисти. Но, ако наистина беше така, те вероятно щяха да бъдат насрочени за 2009, т.е. за 50-годишнината от събитието. Истината е, че има доста по-актуален повод – ХХІХ-те Летни олимпийски игри, които ще се проведат през тази година в Пекин. Китайските власти, не без основание, се опасяват, че Пекинската олимпиада може да повтори съдбата на Олимпиадата в Москва, през 1980. Както е известно, тя беше бойкотирана от повечето западни държави, като повод за това стана съветската интервенция в Афганистан.
На организираната през миналата 2007, в Делхи, конференция на организацията „Приятели на Тибет” (за която се говори, че се финансира почти изцяло от САЩ), изрично беше подчертана необходимостта да се използват предстоящите Олимпийски игри за „презентирането на въпроса за независимостта на Тибет”. Малко по-късно, през януари 2008, група тибетски имигранти обяви за създаването на „Движение за възстание на тибетския народ”. Според индийския анализатор Арсун Моханти, американският посланик в Делхи Дейвид Малфорд се е срещнал с Далай-лама тъкмо в момента, когато призвуча първият призив за възтание в Тибет. Междувременно, през ноември 2007, с Далай-лама се е срещнал и заместник-държавния секретар на САЩ Пол Добрянски, чиято роля в т.нар. „цветни революции” в постсъветското пространство е добре известна. Доста се коментира и посещението в резиденцията на тибетския духовен водач в Дхармасала на председателя на американския Конгрес Нанси Пелоси (вече след началото на безредиците).
Впрочем, САЩ бяха и първата държава, заела позиция по събитията в Тибет. Така, държавният секретар Кондолиза Райс изрази загриженост, че „мирните протести са довели до гибелта на хора” и напомни на Пекин, че президентът Буш „последователно призовава китайското правителство да започне съдържателен диалог с Далай-лама”. В отговор, китайския премиер Ван Цзябао рязко осъди, организаторите на варварските действия в Тибет и директно обвини Далай-лама и най-близкото му обкръжение, че са ги организирали. На свой ред, тибетският духовен водач атакува Пекин с твърдението, че осъществява „културен геноцид” и е наложил режим на терор в областта.
В същото време, мнозина анализатори, включително и западни, смятат, че истинските вдъхновители на безредиците не следва да се търсят в Тибет, нито дори в Индия, сред приближените на Далай-лама, а съвсем другаде.
Голямата игра
От геополитическа гледна точка, тази планинска страна, разположена на труднодостъпното Тибетско плато, в самото сърце на Централна Азия, спокойно може да бъде причислена към т.нар. Heartland – т.е. „срединната земя” на азиатския суперконтинент. Никак не е случаен и интересът, който проявяват към този загадъчен регион големите атлантически държави – първо Великобритания, а от втората половина на миналия век – и САЩ (впрочем, в края на 30-те там се опитват да проникнат и емисари на нацистка Германия).
Откъде идва названието Тибет? Според историците, от „Тубо” – името на династията, чието начало, през VІІІ век, поставя планинският владетел Сроцзан Гамбо (обединил местните племена), заедно със съпругата си Ван Чен (китайска принцеса, чиято ръка Гамбо измолва от император Дайцзун, известен и като Ли Ю, управлявал Китай през 762-779). В Тибет принцесата води със себе си десетки китайски учени, занаятчии и художници. Впрочем, според една хипотеза, дори будизмът (който е популярен в двора на династията Тан) също прониква в Тибет от Китай.
Прочутият дворец Потала в Лхаса е построен (предимно от китайски майстори) именно в чест на това бракосъчетание. През ХІІІ век, когато в Пекин управлява монголската династия Юан, Тибет бива пресъединен към Китай от император Хубилай. Оттогава китайските императори управляват тази територия, първоначално като назначават далай-ламите – върховните теократични управници на областта, избирайки ги измежду настоятелите на най-големите местни манастири.
Няколко столетия по-късно (през ХІХ век), завладявайки Индия и започвайки т.нар. „опиумни войни” с Китай, от Тибет започват да се интересуват британците. Междувременно, отслабването на Китай, управляван от деградиращата манджурска династия Цин, стимулира тибетските теократични владетели, номинално смятащи се за васали на китайските императори, да се стремят към пълна независимост. Самият Тибет пък става част от онова, което британската историография нарича „Голямата игра” (The Great Game). Става дума за продължилото повече от век съперничество между Британската и Руската империи за геополитическо влияние в Иран, Афганистан, Туркменистан и Централна Азия. Така, правителството на кралица Виктория наблюдава с огромно недоволство, полувоенните руски експедиции, начело с Николай Пржевалски и Пьотр Козлов в китайските области Джунгария и Синцзян, намиращи се в непосредствено съседство с Тибет и Британска Индия. В края на ХІХ век, когато научава, че най-близкият съветник на Далай-лама ХІІІ – бурятският лама Агван Доржиев, води преговори с руското правителство (при това със знанието на Пекин), британското правителство е силно обезпокоено и отправя искане за гарантиране на свободна търговия между Тибет и Британска Индия. Естествено, Пекин и Лхаса му отказват. В резултат, през декември 1903, експедиционният корпус на полковник Френсис Йънгхасбънд, включващ три хиляди британски войници и батарея планински оръдия, обсажда крепостта Ганцзе (южната врата на Тибет). След като я завладяват, през август 1904, британците се появяват пред стените на Лхаса, а Далай-лама ХІІІ бяга в Монголия. Впрочем, по същото време, в Тибет активно действа и руският резидент Бронислав Громчевски.
В крайна сметка, през 1907, в Петербург е подписано руско-британско споразумение, според което двете страни декларират, че ще уважават териториалната цялост на Тибет и ще контактуват с Лхаса, само с посредничеството на Пекин.
През 1912 (т.е. една година след революцията, сложила край на монархията в Китай) обаче, китайските гарнизони напускат Тибет, където временно се настанява трихиляден британски корпус, а Далай-лама ХІІІ провъзгласява фактическата независимост на страната (макар че китайският суверенитет формално е запазен).
На британско-тибетско-китайската конференция в индийския град Симла, през 1913-1914, Тибет не получава статут на суверенна държава, именно заради китайската съпротива. Няма успех и молбата на Далай-лама ХІІІ до руския император Николай ІІ (от 1913) да признае независимостта на Тибет. Тоест, нито тогава, нито когато и да било през ХХ век, може да се твърди, че Китай е загубил формалния си суверенитет над Тибет.
Друг въпрос е, че Пекин много трудно може да контролира тази обширна, труднодостъпна и рядконаселена територия, когато страната се раздира от вътрешни противоречия, гражданска война и самата тя е обект на чужда (японска) военна интервенция. Затова, през първата половина на ХХ век, Тибет се контролира (доколкото това въобще е физически възможно) от различни местни феодално-теократични кланове и дори отделни будистки манастири. Много от последните разполагат с британско оръжие и, на практика, представляват малки армии. През 1917-1918, Далай-лама дори води сравнително успешни военни действия срещу китайците в Източен Тибет.
Въпреки това, Китай запазва известен контрол върху ситуацията, включително чрез подготовката на местните управленски кадри в китайските университети и предоставяне на отделни тибетски аристократи (включително на панчен-лама, вторият човек в тибетската теократична йерархия) места в законодателната и изпълнителна власт. След концентрирането на властта в ръцете на Гоминдана и формирането на Нанкинското правителство, през 1928, централните китайски власти значително укрепват влиянието си в Тибет, включително и със сила. През 1940, в съответствие със старата императорска традиция, представителят на централното китайско правителство У Чжунсин, присъства на интронизацията на четиригодишния Далай-лама ХІV в двореца Потала. Малко по-късно, в Лхаса, е открито представителство на китайското Министерство по въпросите на Монголия и Тибет. Освен това, китайците изграждат в тибетската столица начално училище, телеграф, радиостанция и метеорологична станция.
Възстановяването на реалния китайски суверенитет
През 1945 Тибет се опитва да постави въпроса за своя статут на международно равнище, но опитът му се проваля. Великобритания, в частност, обявява, че смята за невъзможно присъствието на тибетски представител на мирната конференция, защото „Тибет не е участвал във войната”.
Конституцията на Китайската република, от 1947, приета от Националното събрание, в което участват и тибетски представители, потвърждава че Тибет е част от Китай, разполагаща с автономия.
По същото време, в самия Тибет, се задълбочават междуособиците на кланова основа. През април 1947, възстава манастирът Радренг (феодално владение на бившия регент Джампел Йеше). Опозицията е недоволна от намесата на новия регент Тактра във взаимоотношенията между манастирите и селяните и решението му да отвори в Лхаса светско английско училище и да изпрати тибетски студенти във Великобритания. Бунтът е потушен с британска помощ, а стотици монаси са екзекутирани (водачът на бунта Джампел Йеше, пък умира в затвора).
Малко преди това, самообявилото се тибетско „правителство” прави дебют на международната сцена. Негови представители участват в мартенската (1947) конференция на Индийския национален конгрес и биват приети от Махатма Ганди и Джавахарлал Неру. При откриването на конференцията, на картата на Азия, Тибет е обозначен като независима държава, но след официалния протест на Пекин, тибетското знаме е свалено, а картата – променена.
Получавайки, през август 1947, статут на британски доминион, Индия наследява от бившата метрополия и британското представителство в Лхаса (макар то да продължава да се ръководи от британеца Ричардсън). Събитието стимулира тибетския елит отново да търси международно признание, като за целта, през 1948, специална делегация посещава Делхи, Нанкин, Вашингтон и Лондон. Претенциите за независимост на Тибет обаче, не срещат отклик никъде. В частност, американският държавен секретар Джордж Маршал декларира, че «САЩ смятат Тибет за част от Китай».
Последвалото изтегляне на британците от Индия, поражението на Чан Кайши и създаването на Китайската народна република, през октомври 1949, водят до това, че през 1950 китайската Народноосвободителна армия навлиза в Тибет, «за да го освободи от управлението на Гоминдана». На 23 май 1951, в Пекин, между Китай и Тибет е подписано «Споразумение относно мерките за мирно освобождаване на Тибет», според което на Лхаса се предоставя регионална автономия, като се запазва теократичният модел и привилегиите на будистките манастири..
Впоследствие обаче, китайската политика в Тибетския автономен район (която в началото включва предпазлива де-феодализация на територията и, в частност, снабдяване на местните селяни със земя, добитък и възможност да получат образование) поражда недоволството на клерикалния елит. То обаче става масово през втората половина на 50-те, когато в рамките на обявения от Мао Цзедун т.нар. «Голям скок», започва кампания срещу ламаизма, редица манастири са разрушени, а в земите им се заселват преселници от Централен Китай. Именно социалните експерименти на маоистите провокират взрива на сепаратистките настроения, довел до въстанието от 1959. Отделните бунтовнически отряди се обединяват в т.нар. «Доброволческа армия в защита на вярата», наброяваща до 80-90 хил. души. През пролетта на 1959, въстаниците овладяват значителна част от Тибет. Прерастването на въстанието в продължителна война, в която биха могли да се намесят и съседните държави, обективно отговаря на интересите на доминирания от САЩ западен «лагер». Независимата и обявила се за «неприсъединена държава» Индия, както и превръщането на Китай от полуколония в непредсказуема комунистическа сила, пречат за реализацията на геополитическите планове на САЩ и съюзниците им. Те обаче разчитат, че биха могли да се закрепят в буферния регион на Тибет, получавайки възможност да влияят върху цялото евразийско пространство Затова дискретно снабдяват бунтовниците с оръжие, включително и по каналите на ЦРУ.
Така или иначе, но през 1959 китайската армия жестоко смазва сепаратисткото движение. А след като индийският премиер Джавахарлал Неру дава политическо убежище на Далай-лама ХІV и на няколко десетки хиляди тибетски бежанци, отношенията между Китай и Индия силно се влошават, особено след формирането в индийското градче Дхарамсала на „тибетско правителство в изгнание”. Според последното, в периода 1949-1979, в Тибет са се заселили 7,5 млн. китайци (в същото време, броят на самите тибетци е само 6 млн. души).
Първите опити за установяване на контакт между пекинските власти и Далай-лама ХІV са предприети едва през 80-те години на миналия век. Но след събитията на площад Тянанмън, последвалите санкции срещу Китай и разпадането на Съветския съюз, тибетският духовен водач отново започна да претендира за пълна независимост, след което Пекин стига до извода, че продължаването на преговорите е безмислено.
Както е известно, през последните 30 години Китай демонстрира безпрецеден икономически ръст (средно 10% годишно). През последните 6 години икономическият ръст в Тибет беше още по-висок (12% годишно), а в момента достига 13-14%. Според някои, именно това е станало причина за временното примирие между Пекин и Далай-лама ХІV, в резултат от което, след 2002, бяха проведени шест срещи между представители на тибетския духовен водач и китайското правителство. Истинският проблем обаче са претенциите на Далай-лама за максимална възможна автономия, по принципа „една държава – две системи”. В Пекин обаче посочват, че той е възможен само по отношение на Хонконг, Макао и Тайван и подобни претенции са несъвместими с китайската конституция. Другият проблем е, че 2,6 млн. тибетци, които живеят на територията на Тибетския автономен район (1/8 от площта на Китай), са само 40% от всички тибетци, живеещи в КНР. В тази връзка, китайското ръководство с основание посочва, че приемането на искането за създаване на „Велик Тибет” (или на „единна административна територия за всичките 6,5 млн. тибетци) ще означава разделяне на китайските провинции Цинхай, Гансу, Сичуан и Юнан, което пък би провокирало масови етнически „чистки” и поради това е съвършено неприемливо за Пекин.
Американската подкрепа за тибетските сепаратисти
Според откритите за достъп документи на американския Държавен департамент, през 1964, администрацията на президента Линдън Джонсън е предоставила на Далай-лама субсидия от 180 хил. долара. Освен това, през 60-те, американското правителство отделя всяка година по 1,7 млн. долара в подкрепа на нелегалните въоръжени сепаратистки групи в Тибет.
По-късно (т.е. след като Китай и САЩ възстановяват отношенията си, през 1972) финансовата помощ за сепаратистите започва да постъпва не пряко от Белия дом, а чрез различни неправителствени организации, като International Campaign for Tibet, Social and Resource Development Fund, Tibet Information Network, Tibet Institute и т.н.
Междувременно, западните медии целенасочено създават на Далай-лама ХІV имиджа на признат хуманист, затвърден с присъждането на Нобеловата награда за мир, през 1989. Той се ползва и с подкрепата на значителна част от западноевропейския и американски интелектуален елит, на редица международни правозащитни организации (като Human Rights Watch и Amnesty International), както и на доста световни звезди на шоу-бизнеса. Достатъчно е да споменем например, влиятелната фондация The Tibet House, основана през 1987 от известния американски актьор Ричард Гиър, композитора Филип Глас и професора от Колумбийския университет Робърт Търмън – баща на холивудската звезда Ума Търмън, която също е сред феновете на независим Тибет. Впрочем, Ричард Гиър не само подкрепя тибетските сепаратисти, но е и член на ръководството на т.нар. „Американски комитет за мир в Чечения”, създаден към Фондацията Freedom House и ръководен от Збигнев Бжежински (наред с него в тази организация, работеща за каузата на чеченските бунтовници, участват бившият шеф на ЦРУ Робърт Улси, както и бившият държавен секретар Александър Хейг). Впрочем, в последната си книга „Вторият шанс: тримата президенти и кризата на американската свръхдържава” (вж. „Геополитика”, бр.3/07 – б.р.), Бжежински твърди, че в съвременния свят настъпва „епоха на пробуждане на достойнството”. Според него, „глобалното геополитическо пробуждане обхваща целия свят – от Ирак до Индонезия и от Боливия до Тибет, и САЩ не бива да изпускат възможността да използват този процес за собствените си цели”. Бжежински (за когото се говори, че може отново да заиграе сериозна роля във формулирането на американската външна политика, ако президентските избори през ноември бъдат спечелени от Барак Обама) смята, че въпросното „достойнство” се изчерпва най-вече с реализирането на прословутото право на народите на самоопределение, включително и чрез създаването на нови държави. Пример за това стана Косово, за същото се борят и тибетските сепаратисти.
Мястото на Тибет в китайската геополитика
В чисто географски план, Китай е разделен на две части: планинската, засушлива западна част и крайбрежната равнина, която става хълмиста в западната си част. По-голямата част от китайското население е концентрирано именно в тази равнина, а повечето области на запад от нея са сравнително рядко населени. Тоест, източната област представлява своеобразен китайски „хартленд”, който следва да бъде защитен от всички страни.
Подобно на остров, Китай отвсякъде е обграден от естествени прегради, често изглеждащи непреодолими. На запад, това са рядко населените пустини, на изток пък е Тихият океан. На север и северозапад са районите на Сибир и Монголия - слабо заселени и сравнително труднодостъпни. На юг са хълмистите райони, планините и джунглите, отделящи Китай от Югоизточна Азия. На югозапад пък са разположени Хималаите, а на северозапад – Казахстан и обширните степи на Централна Азия. Само в крайния североизток, в близост до руските тихоокеански пристанища и Корея, има леснопроходими зони. Точно там обаче военният силов баланс съвсем не е в полза на Китай.
В стратегически план, Китай е изправен пред два проблема, като и двата са свързани със защитата на крайбрежния район. Като начало, китайците следва винаги да са готови да отбият евентуална агресия откъм морето. Подобна на онази, осъществена от японците, през 30-те години на миналия век, които първоначално нахлуват в Манджурия (т.е. на североизток), а после се прехвърлят на юг, в сърцето на Китай. Британските и другите европейски колониални сили правят същото, макар и в по-малки мащаби, през ХІХ век. Защитата на Китай от такива нападения се опира на размерите на страната и населението и. Китайците, по правило, привличат агресорите към вътрешността, а след това ги унищожават, макар и с цената на огромни човешки жертви и икономически загуби.
Втората заплаха е свързана със силите, проникващи през слабонаселената западна част на Китай, формирайки там свои бази и премествайки се на изток, или пък атакувайки от слабонаселените райони, около самия Китай. Такова е монголското нашествие от северозапад, за чиито успех (както впрочем и за този на европейците и японците) помага липсата на единство сред китайците.
Според известния американски стратег Джордж Фридмън, китайската геополитика се определя от три императива:
- да поддържа вътрешното единство на страната така, че съседните държави, или пък тези, разположени далеч от Китай, да не могат да отслабят способността на централното правителство да защити страната;
- да поддържа силна брегова отбрана, за да предотврати евентуално нахлуване откъм Тихия океан;
- да осигури китайската периферия, т.е. да съхрани сегашните граници на страната.
Казано накратко, китайската стратегия изисква да бъдат защитени границите на страната (ефективно използвайки географската и изолация, като фактор, укрепващ нейните възможности) и, преди всичко, да се поддържа властта на централното правителство, предотвратявайки регионализацията и фрагментацията на Китай.
Пекин действително прави всичко възможно за да държи страната под контрол. Огромният апарат на службите за сигурност, както и възможностите за блокиране на икономическата система в периферията от центъра, са предназначени именно за тази цел. Освен това правителството изгражда мощна отбранителна система в зоната на Тихоокеанското крайбрежие, включваща и ракети с далечен радиус на действие, способни да парират евентуални агресивни намерения на американския флот в Тихия океан. Накрая, Пекин прави всичко възможно за да запази контрола над два много ключови за сигурността му региони – Цинхай и Тибет.
В Цинхай живеят значителен брой мюсюлмани. Фактът, че ислямът веднъж вече е проникнал тук, означава, че в провинцията могат да проникнат и други сили, които да я използват като трамплин за овладяване на стратегическия китайски център. Затова защитата на този център започва именно от Цинхай. И докато провинцията си остава китайска, Пекин ще разполага с прострял се на 2 хил. км непривлекателен за противника „буфер” между Ланчжоу (най-западният главен китайски град, който е и петролен център) и границата с Казахстан. Тоест, Китай ще се стреми да удържи контрола над Цинхай, независимо от активността на местните мюсюлмански сепаратисти.
Нека сега анализираме мястото на Тибет на демографската и географската карти. Но втората всеки може да види високите планински вериги на Хималаите, простиращи се от Хиндокуш, на границата с Пакистан, до тази с Мянма. Само малки групи могат да дръзнат да ги прекосят, но нито една голяма армия не е в състояние да ги преодолее, в каквато и да било посока. Тоест, от чисто военна гледна точка, става дума за непредолима крепостна стена.
В същото време, южно от тази естествена граница и по цялото и протежение е концентрирано най-голямото количество хора на планетата. И, ако си представим, че някой ден Китай бъде принуден да напусне Тибет, ще изчезне сдържащата сила пред масовото преселение на север, т.е. към Тибетското плато. Но, ако подобни процеси действително се развият, Тибет постепенно би се превърнал в своеобразно „продължение” на Индия, а след още известно време - и в потенциален индийски „граничен плацдарм”. Така стратегическата граница на Индия би стигнала непосредствено до китайските провинции Сичуан и Юнян – т.е. до китайския „хартленд”.
Това означава, че Китай има фундаментален интерес да удържи контрола над Тибет, защото районът е неговата връзка с Хималаите. И, ако той бъде загубен, или пък ако в Цинхай също се развихрят сепаратистки настроения, обширният буфер между Китай и останалата част от Евразия би рухнал. Разбира се, китайците не могат да предскажат, как биха реагирали при подобно развитие, индийските, руските, или ислямските стратези, но със сигурност не биха искали да го разберат на практика. Затова те ще удържат с цената на всичко и двата региона, особено Тибет.
Китай не подценява факта, че през последните петдесет години Далай-лама живее именно в Индия. Според Джордж Фридмън, в Пекин смятат, че за този период той постепенно се е превърнал в индийска марионетка и разглеждат последните вълнения в Тибет като (донякъде) индийска провокация, чиято цел е да се използва Далай-лама за да се отслаби китайския контрол над района и да се открие възможност за евентуална индийски експанзия. Впрочем, китайците са убедени, че в организирането на тази провокация са забъркани и американците. Както е известно, през 2001, САЩ и Индия поставиха началото на стратегическо партньорство помежду си. Според Пекин, именно американците, които в момента са концентирани най-вече върху случващото се в ислямския свят, са подтикнали Индия и Далай-лама да „проверят” стабилността на китайските позиции, отчасти като създадат проблеми по провеждането на Олимпийските игри, отчасти като увеличат напрежението, на което е подложено централното правителство (сред чиито задачи е да гарантира и сигурността на игрите в Пекин). Освен това, Китай не може да не вижда приликата между случилото се в Тибет и провокираните от САЩ „цветни революции” в постсъветското пространство, които са част от американската стратегия за отслабване на Русия и ограничаване на зоната и на влияние.
Заключение
Целта на онези, които стоят зад безредиците в Тибет и кампанията за солидарност със сепаратистите, е да вкарат Китай в капан, залагайки именно на факта, че Пекин смята контрола над Тибет за основа на националната си сигурност. Китайците организират Олимпийските игри (освен всичко друго) и за да демонстрират на света своето единство и прогрес. В същото време обаче, те биват принудени (при това, до голяма степен от външни фактори) за използват сила за да сложат край на безредиците в Тибетския автономен район, т.е. за да гарантират националната си сигурност, макар че това вреди на имиджа им пред света.
Независимо от всичко обаче, Китай просто е длъжен да удържи Тибет и със сигурност ще го стори. Затова, както отбелязва и Джордж Фридмън, в негов следващ ход може да се превърне още по-голямата централизация на страната.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
