Макар че все още малцина го признават, независимостта на Косово е събитие, символизиращо окончателния крах на цялата система на световния ред, установена с ялтенско-потсдамските споразумения. С целенасочените усилия на САЩ и съюзниците им се създава прецедент, който, на практика, лишава ООН от статута и на световен арбитър и разрушава цялата система на международното право. Защото оттук нататък правото е на страната на по-силния. Светът изгуби ключовият за стабилността му баланс на силите и сякаш отново се готви за живее според законите на джунглата.
Само че историята на света на природата (включително и на джунглата) сочи, че там обикновено оцелява не най-силния, а най-умния. И в тази връзки си струва още веднъж да анализираме механизма на функциониране на ООН, като водеща институция на световната политика, както и възможните сценарии на устройство на света, в отсъствието на единен легитимен регулатор на международните отношения.
Ролята на ООН за формирането на следвоенното устройство на света
Появата, след Втората световна война, на ООН, като универсална международна организация, призвана да се превърне не само в общопризнат регулатор на междудържавните отношения, но (преди всичко) в международна институция, която да може да обедини усилията на всички страни за изграждането на справедлив и свободен свят и решаване на най-важните политически и социално-икономически проблеми на човечеството, отговаря на новите геополитически и икономически реалности на следвоенната епоха.
А въпросните реалности са такива, че светът е поделен на два враждуващи „лагера”, всеки от които се стреми да разшири сферата си на влияние. Парадоксът на това блоково противопоставяне обаче е, че основният сдържащ фактор не са нормите на международното право, нито съществуването на ООН и останалите международни и регионални политически и икономически организации, а мощта на военно-политическите блокове.
Разделянето на света на два противопоставящи се блока, всеки от които разполага със свои сфери на влияние, е закрепено от Заключителния акт на Съвещанието в Хелзинки, през 1975. Своеобразно отражение на така формиралата се ситуация става появата на такова понятие, като „доктрината за ядреното сдържане”, което достатъчно точно илюстрира взаимоотношенията между двата водещи военно-политически блока, в епохата след Втората световна война и характеризира основата на системата на международното право и международните отношения. В съответствие с това глобално противопоставяне, международното право придобива особена роля, тъй като позволява установяването на определени правила на поведение на блоковете, както един спрямо друг, така и по отношение на трети страни и региони: тълкуването на международното право и, най-вече, неговите общопризнати норми, позволява поемането (и отнемането) на стратегическата инициатива и диктуването на правилата за поведение на световната сцена по мирен начин, да не говорим че играе и доста съществена пропагандна роля.
Ако използваме модерните термини, можем да кажем, че в рамките на съвременните войни с ниска ефективност, съществуването и активното развитие на международното право, позволява навлизане в чуждото информационно пространство и ерозиране на основните ценности на противниковия лагер – вербувайки в неговите редове привърженици на „спазването на човешките права” или, съответно, на противници на „световния империализъм”. Благодарение на тези тенденции, в системата на ООН се формира набор от фундаментални принципи на международните отношения. В резултат от това, след края на ерата на блоковото противопоставяне, днес само Световната организация разполага с необходимата правна база и общопризната легитимност, позволяващи и да действа на международната сцена като изразител на интересите на всички държави и народи.
В този контекст може да се каже и, че интерпретацията на международното право като основополагащ регулатор на отношенията между държавите, до голяма степен, е преувеличена. Това е особено очевидно при анализа на съвременните процеси в основните световни цивилизации, които изглеждат все по-малко склонни да абсолютизират международното право и, съответно, ООН, като основна международна институция, гарантираща неприкосновеността на основните принципи и норми на световното устройство.
Впрочем, ООН и преди не изпълняваше подобни функции, или пък ги изпълняваше само частично. Така, от 1946 до 1990, Съветът за сигурност на ООН само на два пъти се оказва в състояние да вземе решения, констатиращи „нарушаване на мира”, при което би могъл да се задейства механизмът, предвиден в глава 7 („заплаха за мира, нарушаване на мира или осъществяване на агресия”) от Устава на ООН и предназначен за урегулиране на възникнал конфликт. Първият път това става, през 1950, срещу Северна Корея (Резолюция № 82), което се обяснява с отсъствието на съветския представител, бойкотирал заседанието на Съвета за сигурност по въпроса. Вторият път, постоянните членове на Съвета за сигурност дават такава оценка на аржентинските действия, през 1982, когато Аржентина се опитва да завладее Фолклендските острови, които са британско владение (Резолюция № 502).
През същия период, само две държави са признати за „агресори” от ООН (Израел и Южна Африка), а в седем случаи участниците в Съвета за сигурност успяват да се договорят за квалифициране на ситуацията като „заплаха за международния мир и сигурност”. За 45 години, Съветът за сигурност само на два пъти взема решение за въвеждане на невоенни санкции – икономическата блокада на Южна Родезия (1966-1979) и ембаргото върху оръжейните доставки за ЮАР (1977-1994).
В същото време, през този период, в света са се водили над 80 войни, а общият брой на конфликтите (включително и вътрешните, като косовския например) е над 300.
Тази тенденция отразява обективно съществуващите политически и социално-икономически противоречия между интересите на различните човешки общности (от групови, до национални, регионални и религиозни), които намират отражение в различните концепции за жизненото равнище, от една страна, и различните форми на политическо-правно регулиране – от друга. Днес, в условията на един, по същество, еднополюсен свят, този факт е просто по-забележим: ООН е прекалено „широка” организация, за да може в нейните рамки да се постига консенсус по най-острите съвременни въпроси, която при това не разполага с необходимия арсенал за сдържане, т.е. със средства за въздействие върху държавите и регионалните обединения, ерозиращи международната стабилност.
Въз основа на казаното дотук, можем да направим следните изводи:
- Международното право, като система на регулиране на международните отношения, и ООН, като основна и единствена световна институция, осигуряваща реализацията на тази функция, са производни на различни сдържащи фактори (военни, политически и социално-икономически). В тази връзка, международното право и ООН, като институция за реализиране на международното право, не са самостоятелни и самодостатъчни фактори в международната политика.
- Съвременното международно право и ООН, като основна международна институция, са резултат от следвоенното регулиране и отразяват конкретни исторически условия. В съответствие с вече наложилите са промени в световния ред, от много съществена трансформация се нуждае и сега действащата система на международните отношения, което пък налага преразглеждане на редица основополагащи норми на международното право, както и на постановките, регламентиращи статута и дейността на ООН.
- След изчезването на двуполюсния модел, в международните отношения нарасна ролята на силовите фактори за натиск (от търговско-икономически до военни). Може да се каже дори, че основният въпрос на съвременните международни отношения е проблема за правото да се използва въоръжена сила, под един или друг предлог (т.нар. проблем за хуманитарната, или миротворческа, интервенция), по отношение на суверенни държави. Това е свързано с прехода от глобални към регионални конфликти, когато международното право вече не изглежда (и не функционира) толкова универсално.
Перспективите за развитие на ООН, като международна институция
Ситуацията с днешното състояние на ООН може да се илюстрира с примера за управлението на голямата корпорация, който се смята за класически в деловата и управленска литература. В една подобна корпорация винаги са налице сложни вертикални и хоризонтални връзки между структурните и подразделения, докато вертикалната интеграция на компанията, остава недовършена. В компания от този тип, главният офис (т.е. ООН) се е натоварил с прекалено много функции и разполага с твърде голяма информация за да може да взема оперативни и адекватни решения и, в същото време, няма достатъчно ясна представа, какво се случва в разположените под него структурни поделения, както и в самия директорски апарат, т.е. неспособен е да осъществява необходимия контрол върху вече взетите решения.
В резултат възниква управленска криза, която води до изтласкването на корпорацията и завоюването на нейния пазар от конкуренцията. За преодоляването на подобна ситуация, световната управленска практика засега не разполага с други решения, освен с едно: повишаване отговорността на нижестоящите структурни подразделения и прехвърляне към тях на част от функциите по управление на корпорацията.
В този смисъл, перспективна стъпка за реформирането на ООН може да се окаже поставянето на въпроса за реорганизацията на нейната структура на „две нива”, при което, на регионално равнище, ООН би могла да се опре на общорегионалните структури, които да провеждат на своите „територии” действия под егидата на ООН, като при нужда привличат и силите на други регионални обединения, но само по собствено желание. Този вариант е първия начин за решаването на възникнали проблеми със статуса на ООН. Например, в рамките на Европа, за такава регионална организация се признава ЕС, под чиято егида се провежда дейността на международната общност на територията на държавити-членки на Съюза. За вземането на каквито и да било решения по отношение на страните от ЕС, се изисква разрешението на Брюксел. Съответно, за пространството на държавите от ОНД например, подобна организация ще бъде или самата ОНД, или пък Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИС). Аналогични институции следва да създадат и останалите континентални блокове и съюзи от държави. Подобно решение би свело до минимум възможността за силово разрешаване на конфликтите, тъй като държавата-агресор ще бъде обречена да се сблъска не само с една страна, а със съюзи от държави.
Тази стъпка ще позволи механизмът за изпълнение на решенията на ООН да стане по-динамичен и подвижен, би укрепил връзките между Световната и регионалните организации, би породил взаимна зависимост от взетите решения и ще послужи за взаимното укрепване авторитета на ООН и на регионалните организации. Тук следва да споменем още един проблем, касаещ функционирането на ООН. Днес, на регионално равнище, Световната организация често се възприема като странична и чужда структура. Появата на нова „двуетажна” структура на ООН би позволила на регионалните управленски елити да идентифицират своите интереси и тези на цялата световна общност, осъзнавайки отговорността си за стабилността на световния ред в контролираната от тях територия.
Ако оценяваме сегашния и бъдещия статут на ООН, можем да прогнозираме два възможни сценария за развитие на тази институция. Или в нейните рамки ще се осъществи мащабна реорганизация, особено що се отнася до ролята и статута на Съвета за сигурност (тук, като взаимнодопълващи, се очертават две тенденции: от една страна промяна на статута на Съвета към разширяване на пълномощията му, отчитайки, че днес, а вероятно и в близко бъдеще, най-разпространени ще бъдат регионалните конфликти и заплахата от тероризма, включително държавния, а от друга страна – разширяване броя на държавите с право на вето, закрепено със съответните регионални споразумения, и усъвършенстване на процедурата за вземане на решения, макар че между едното и другото могат да възникнат и известни противоречия), или ООН, през следващите няколко, години рискува напълно да загуби сегашния си статус. При подобно развитие, светът ще се опита да гарантира стабилността си, разпадайки се на няколко регионални съюза, които твърдо ще отстояват интересите си на международната сцена, увеличавайки риска от мащабни регионални войни. Следва обаче да се отбележи, че проблемът за укрепване статуса на ООН е извън рамките на възможностите на някоя организация, и е производна функция на силата (икономическа, военна, политическа, ценностно-информационна) на основните субекти на глобалната геополитика – обединенията от държави и страните, които формират тяхното „ядро”. Всеки основен играч в конкретното „голямо пространство” съзнателно ще изгражда такава структура, която да играе ролята на сдържащ фактор по отношение на геополитическите и геоикономически стремежи на другите цивилизации.
Евентуален провал на този тип политика пък ще доведе до възраждането на твърдото военно-политическо противопоставяне между отделните, военно политически блокове. Събитията около Ирак, а напоследък и около Косово, показват, че се осъществява промяна на една от фундаменталните теории за конфликтите. В рамките на концепцията си за „интелектуалното управление”, САЩ съзнателно съдействат, през последните десетилетия, за налагането в експертното поле на редица митологеми, които, по същество, представляват своеобразни „фалшиви мишени”. Към тях могат да се причислят и теорията за разоръжаването, човешките права и свободата на медиите от 80-те години на миналия век, и тези за глобалната икономика, тероризма, световното правителство, края на историята или цивилизационния сблъсък, от 90-те. Всички тези теории впрочем, са достойни за отделен анализ.
Но, доминираща геополитическа концепция си остава тази за конфликта по оста „Север-Юг”, макар че е крайно време тя да бъде заменена от концепцията за конфликта „Остров-Континент”, в която ролята на „Световния Остров” се играе от САЩ (това, че Съединените щати се възприемат като „Остров” от самите американци, както и че тази роля, принадлежала някога на Великобритания, отдавна е преминала към САЩ, ясно се вижда и в известната книга на Збигнев Бжежински „Голямата шахматна дъска”). Тоест, налице е концептуално завръщане към изначалната геополитическа конструкция, която, според мнозина, позволява по-адекватно да се оценяват събитията в съвременния свят. От това тълкуване на същността на глобалните процеси произтича изводът, че ООН, както навремето и нейният предшественик – Обществото на народите (а и редица други световни институции) е изчерпала възможностите си за въздействие върху държавите, стремящи се към трансформация на световния ред. По аналогичен начин, спрямо Обществото на народите, се държат, през 30-те години на ХХ век, Съветският съюз и нацистка Германия, които не са доволни от геополитическата ситуация, възникнала след Първата световна война. Съответно, бива атакувана цялата система от международни договори, на която се крепи глобалната стабилност. Днес, САЩ също вече не са заинтересовани от запазването на сегашната недееспособна структура на ООН.
Опитите да се промени съставът на Съвета за сигурност и „правилата на играта” в ООН най-вероятно ще бъдат блокирани от Вашингтон и неговите съюзници. Въпреки това, САЩ ще се опитат да предотвратят разпадането на ООН, превръщайки я от структура, разполагаща с определени права и механизми за изпълнения на решенията си, в дискусионен клуб, което впрочем, вече се случва. Така, в единствен противовес на американската политика се превръща формирането на регионални териториални съюзи, които постепенно биха могли да „изтласкат” САЩ (най-вече под формата на военни бази) от държавите, които те използват като свои опорни зони, т.е. ще лишат Америка от възможност бързо да разгръща въоръжените си сили, в близост до „горещите точки” на планетата.
Днес основните геополитически играчи все по-остро се сблъскват с въпроса за механизмите за сдържане на САЩ. Регионалният блоков съюз (т.е. съюзът между блоковете, или, като своеобразен застрахователен механизъм – между страни от един блок, с друг блок) би позволил това да стане. По такъв начин може да се избегне силовото проникване на САЩ на територията на други държави. Има два варианта за решаване на този проблем и те бяха споменати по-горе. Първият е реорганизирането на ООН в „организация на две нива”, а вторият е свързан със създаването на регионални организации за сигурност (т.е. съюзи от държави), които не са подчинени на ООН.
Струва ми се, че вторият вариант, в крайна сметка, може да се окаже по-резултатен. Той обаче, следва да се реализира максимално бързо, за да бъдат лишени САЩ от възможността да му попречат, т.е. поставяйки ги пред свършен факт. По-нататък (и това ще бъде една от задачите на Европейския съюз, ако той действително се превърне в самостоятелен геополитически играч, със собствена външна политика и политика на сигурност) ще последва постепенното изтласкване на американците от регионалните им бази (включително и военни), чрез цивилизована смяна на проамериканските правителства и изваждане на техните държави от „системата за бързо реагиране” на САЩ.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
