Ирландският референдум за Лисабонския договор взриви ЕС, слагайки край на измъчените опити на европейската бюрокрация да задълбочи интеграцията на страните-членки. Една от най-малките държави в Съюза, чието население е доста по-малко от това на Париж, с гласовете на само 28,3% от избирателите, прати в кошчето за боклук плода на дългогодишните усилия на най-добрите европейски юристи и политици. Единствената страна от ЕС, която (в съответствие със собствената си конституция) се опита да ратифицира Лисабонския договор чрез референдум, отхвърли този договор, с гласовете на само 862 хиляди свои граждани. Това са недостатъците на демокрацията – 800 хиляди ирландци поставиха под въпрос интеграцията на половин милиард европейци!
Най-странният факт (поне според еврооптимистите) е, че гласуването на новата европейска конституция се провали тъкмо в страната, която най-много спечели от членството си в ЕС. След присъединяването си към него, „келтският тигър” получи милиарди евро от европейския бюджет, превръщайки се в символ на икономически просперитет, постигнат именно благодарение на членството в Евросъюза.
Възможните последици от ирландския референдум могат да се разделят на две основни групи:
- Кратосрочни и средносрочни, т.е. касаещи тактиката на страните-членки на ЕС;
- Фундаментални, т.е. дългосрочни, засягащи същността на „Съединените европейски щати”, които ще определят стратегическите посоки на развитие (или регрес) на това единствено по рода си квазидържавно образувание.
Но, преди да говорим за последиците от ирландския „провал” нека се опитаме да анализираме причините за протестното гласуване на ирландците. Според повечето експерти, основната причина е страхът, че по-тясната евроинтеграция ще доведе до загуба на национален суверенитет. По-конкретно, ирландците не са склонни да приемат общоевропейската унификация на данъчната система (днес в страната се плащат най-ниските данъци в ЕС), отказа от традиционния ирландски суверенитет (във връзка с лансираната от Саркози обща отбранителна политика и създаването на европейски сили за сигурност), разрешаването на абортите (Ирландия е сред крепостите на католицизма в Европа), възможността да бъде ликвидирано безплатното медицинско обслужване, както и тенденцията към доминация на големите държави в ЕС.
Наистина, в Лисабонския договор се съдържат редица постановки на отхвърлената преди това Европейска конституция, които подхранват подобни опасения. В частност, договорът предполага въвеждане на длъжността президент на ЕС, с мандат от 2,5 години. Това отменя досегашното шестмесечно ротационно председателство на страните-членки на Съюза, което ще намали шансовете на малките страни да бъдат чути от по-големите си съседи. Същото се отнася за въвеждането на поста външен министър на ЕС, който ще отговаря и за гарантиране на европейската сигурност. Освен това, от 2014 ще бъде съкратен съставът на Европейската комисия (правителството на ЕС), като в него вече няма да участват представители на всички държави-членки. В същото време, Договорът предвижда разширяване на пълномощията на Комисията, Европейския парламент и Европейския съд, което ще съдейства за унификацията на европейското законодателство, нивелирайки различията в националните законодателства. Сред основните причини за ирландския отказ да бъде подкрепен Лисабонския договор е и прословутата система liberum veto, която, на практика, ще престане да действа след шест години.
Какви са последиците от ирландския референдум за ЕС?
Очевидно е, че ЕС не може да се разпадне, само защото една от най-малките държави-членки отхвърля Лисабонския договор. Лидерите на най-големите страни в Съюза Никола Саркози и Ангела Меркел моментално декларираха, че въпреки ирландското „не”, процесът на ратификация на договора следва да продължи. Позицията им потвърди белгийският премиер Ив Льотерм, според който: „трябва да запазим спокойствие, ЕС не може да стане заложник на Ирландия”. На свой ред, френският външен министър Жан-Пиер Жуйе отиде още по-далеч посочвайки, че: „не можем да изхвърлим от Европа една страна, която е част от нея вече 35 години, но можем да установим специфични форми на сътрудничество с Ирландия”.
Според повечето европейски анализатори, се очертават три възможни сценария за бъдещето на Европа.
ЕС игнорира резултатите от ирландския референдум. При това положение, процесът на ратификация на Лисабонския договор ще продължи, а върху Ирландия ще бъде оказан натиск да повтори референдума, както стана с Дания, след като отхвърли Договора от Маастрихт (с референдума от 1992), а и със самата Ирландия, след като ирландците гласуваха против Договора от Ница, през 2001. И в двата случая, на страните бяха гарантирани малко по-добри условия за присъединяване и положителният резултат беше налице. Днес обаче, подобен сценарий не изглежда особено вероятен, защото ирландският премиер Браян Коуън твърдо отхвърли възможността за повторно гласуване.
ЕС започва подготовката на нов договор. Подобно развитие би демонстрирало уважение към суверенното решение на ирландците, но ще бъде кошмарно за лидерите на Съюза. Защото ще означава възобновяване на изключително трудните преговори между страните-членки. Според германския експерт Томас Клаус от Европейския съвет за международни отношения, „Европа е твърде измъчена и вече нищо не иска, защото цели десет години безуспешно обсъждаме, по същество, един и същи документ. Не виждам лидер, който би поел отговорността и рискувал отново да отвори тази кутия на Пандора”.
Все пак, не може напълно да се изключи възобновяването на дискусията по проекта за нов договор, защото самият факт, че Ирландия не приема Лисабонския договор блокира разширяването на ЕС, а да не забравяме, че на прага му е Хърватска, която вече е изпълнила всички изисквания на Брюксел и почти е приключила преговорите си с него. Освен това, ЕС ще трябва отново да обсъжда разпределението на гласовете в Европейския съвет, което преди няколко години едва не погреба Договора от Ница.
ЕС се ориентира към проекта „Европа на многото скорости”. Песимистите твърдят, че Съюзът е толкова изтормозен от неуспешните опити за реформи на своите институции, че след евентуалния провал на Лисабонския договор неизбежно ще настъпи процес на забавяне на интеграцията. Държавите, които искат да вървят напред, ще започнат да се обединяват в малки групи и да реализират собствени съвместни проекти. Това обаче, означава връщане към концепцията за „Европа на многото скорости”, от която толкова се страхуват най-бедните държави в ЕС, включително и България. Според Клара О’Донъл от Лондонския център за европейски реформи: „подобен сценарий ще сложи край на мечтите за обща външна, енергийна и социална политика”.
Евентуалният отказ от Лисабонския договор може да стимулира най-силните европейски държави да създадат неформален „директорат”, който, на практика, ще определя политиката на ЕС по основните стратегически направления, каквито са външната и отбранителната политика. При подобно развитие, по-слабите държави ще бъдат изправени пред избора или да се присъединят към тях, или да гледат отстрани.
Накъде ще тръгне Европа, която, както се вижда, не е чак толкова „обединена”, все още не е ясно. Възможно е да бъде намерен някакъв четвърти път, но е възможно и ирландският провал да се окаже началото на дълбока системна криза на европейския модел, който да има много по-тежки последици за Стария континент.
Междувременно, известни източноевропейски евроскептици, като полския президент Лех Качински и чешкия му колега Вацлав Клаус, използваха резултатите от ирландския референдум за да „погребат” (както се оказа, доста преждевременно) и Лисабонския договор. В тази връзка си струва да напомним, че преди време водачът на фракцията на „зелените” в Европейския парламент Даниел Кон-Бендит заяви следното, визирайки политиците от типа на Качински: „Много се радвам, че в новия Европейски договор достатъчно ясно са формулирани условията за напускане на Евросъюза. Никой никого не задължава да стои в ЕС. Благодарен съм на канцлера Меркел, която постави на мястото им екземпляри като Качински. Очевидно на континента има правителства, които не обичат Европа: те искат първо да издоят кравата, после да я заколят и изядат, а накрая – и да я продадат”. Добре казано!
Това за което си струва да съжаляваме, особено у нас, в България, е, че след ирландския референдум, френското председателство на ЕС беше принудено да са заеме, вместо с обявените преди почти година от Никола Саркози приоритети – създаването на европейски сили за сигурност (т.е. задълбочаване на европейската интеграция и превръщането на ЕС в самостоятелен геополитически субект), със спасяването на Лисабонския договор.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
