Разпадането на Югославия е типичен пример за вътрешен сблъсък, придобил геополитически измерения. В случая, геополитически характеристики има както пряката и непряка намеса на т.нар. „водещи играчи” в международната политика, така и използването на геополитическите особености на конфликтния регион. Река Дунав се превръща в пресечна точка на различните интереси. Това се наблюдава и при първата югославска криза от 1991-1995, и при бомбардировките на НАТО срещу Югославия, през 1999.
В борбата за контрол върху река Дунав са очертават три групи участници – и, съответно, три гледни точки. Първата е на т.нар „международна общност”, която налага контрола. Втората е страната, която е подложена на натиск, в случая СР Югославия. Третата група е на съседните държави, сред които е и България. Те се явяват едновременно и проводник на натиска, и обект за въздействие.
Конфликтът от 1991-1995 откроява детайлно всички измерения на геополитическия сблъсък около Дунав. Първоначално, той е хаотичен и войната се представя само като заплаха за речния транспорт. Най-тежките и продължителни сражения, през 1991, се водят между хървати и сърби за Вуковар. Градът е най-важното дунавско пристанище в този участък на реката. Поради това, двете страни претендират за контрол над него, както и да попречат на пътуващите кораби да снабдяват противника с военни или граждански стоки. О което страда целият трафик. Речните компании търпят загуби, въздържайки се да пращат кораби през рисковия дунавски участък, въпреки уверенията на Белград, че плаването е безопасно в светлата част на деня. Налага се да се набират екипажи от доброволци, със съответното повишаване на заплатите и осигуровките. Сред първите потърпевши е България. На 9 октомври 1991, български дунавски кораб (влекачът “Иван Вазов” с 6 шлепа) е обстрелян до Вуковар от хървати, открили огън по югославски кораби. Кормчията му е тежко ранен (спасен е след две операции в спешната хирургия в Нови Сад).
Намесата на международната общност
Военните действия дават повод на “международната общност” да се намеси. Тя използва няколко подхода за умиротворяване на Балканите. Последователно се прилагат убеждение, санкции и сила. Икономическите санкции обхващат най-продължителен период и са най-тясно обвързани с геополитическите особености на региона. Първите санкции са наложени в края на 1991, от страните на Европейската общност и, най-вече, Германия. Санкциите са предимно срещу бившите югорепублики Сърбия и Черна гора, образували, през април 1992, новата Съюзна Република Югославия.
При задълбочаването на конфликта и прехвърлянето му в Босна външният натиск се усилва. На 30 май 1992, Съветът за сигурност прави санкциите задължителни за всички членове на ООН. Преместването на тежестта от ЕО към ООН показва, че европейските страни и, най-вече, Германия не успяват да се справят самостоятелно и да упражнят геополитически контрол над кризата. ЕО запазва влиянието си чрез своите трима представители в Съвета за сигурност (Англия, Франция и един непостоянен), но трябва да го сподели със САЩ и Русия. Резолюцията е предложено от няколко държави – Белгия, Унгария, Мароко, САЩ, Великобритания и Франция. На самото заседание на Съвета за сигурност се въздържат единствено Китай и Зимбабве. Китай, по принцип, гласува „въздържал се” по темите, свързани с Европа, а Зимбабве има традиционно добри отношения със старата Югославия. Русия гласува за санкциите[1]. Трябва да се отбележи, че през целия период официалната руска позиция е в подкрепа на санкциите. Тя е изработена от екипа на президента Елцин и външния министър Козирев, които разглеждат санкциите като „средство за прекратяване на текущите и предотвратяване на бъдещите войни”[2].
Резолюция 757, от 30 май 1992, забранява всеки внос или износ в Сърбия и Черна гора и на въздушните връзки с тях, на финансовото или друго съдействие за посочените дейности, както и спортните, научни и културни прояви на лица, представляващи СРЮ. Изключения се допускат само в случаите, утвърдени от Комитета по санкциите на ООН[3]. Не е уточнено, как ще се контролира спазването на санкциите по река Дунав, за разлика от Адриатическо море, където са пратени кораби на САЩ и на Западноевропейския съюз (военната структура на ЕО). В началото, механизмът по прилагане на санкциите не е достатъчно добре развит и дори корабите в Адриатика нямат ясни правомощия.
Санкциите не спират конфликта. Ситуацията се дискутира в Лондон, където, от 26 до 28 август 1992, се провежда международна конференция за Югославия. Тя събира нови и стари играчи. Домакинът Великобритания е традиционна геополитическа сила, но е и ротационен председател на ЕО, за второто полугодие на 1992. За основа на обсъждането служи програма от шест точки за прекратяване на конфликта в Босна и Херцеговина и Хърватия, обявена от президента на САЩ Джордж Буш[4]. Четвърта точка е свързана с неразпространяване на конфликта в съседните райони, чрез разполагане на цивилни наблюдатели в България, Унгария, Румъния, Албания и Гърция. В Лондон са поканени всички заинтересовани държави. Българските дипломати консултират работата си на конференцията с представители на други страни, като Испания и Австрия, и предварително одобряват идеята за разполагане на наблюдатели на ООН по границата[5].
На конференцията е представен докладът на ЕО “Изводи по санкциите”. При подготовката му, Германия, в лицето на своя министър на отбраната Рюе, определя като скандални сведенията, че Гърция нарушава ембаргото и настоява там да се пратят международни наблюдатели. Иска се затягане на режима, след като гръцки кораб е нарушил забраната за доставки в Адриатическо море, но силите на ЗЕС са нямали право да го спрат и претърсят. За Румъния също има сведения, че продължава да пропуска руски шлепове с петрол за Сърбия и след поставянето на постове по Дунав, в средата на юли. Отправя се призив към страните по Дунав (България, Румъния, Унгария) да не допускат нарушения. Украйна също е посочена като нарушител, макар да отрича енергично.
Санкциите и корабоплаването по Дунав
Вниманието все повече се насочва към река Дунав. Нарушенията на санкциите са само една от причините. Правителството в Белград въвежда нови такси по сръбския участък на реката, като специално подчертава, че те са по-ниски за България, Румъния и Русия. Трафикът е затруднен от плаващи мини. Взривен е руски кораб. На 27 август, мини спират и българския кораб “Васил Левски”.
В Лондон, представителят на САЩ Лорънс Игълбъргър, обявява, че след края на конференцията, по границата със Сърбия в България, Македония, Румъния, Албания и Унгария ще бъдат разположени наблюдатели за ранно предупреждение. По предложение на САЩ, Комитетът на висшите служители на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) проучва възможностите за това, още от 14 август. При предварителните разговори е налице известно напрежение по въпроса, дали набюдателите трябва да са по линия на ЕО или с по-широка представителност, например от СССЕ, както предпочитат САЩ и Австрия[6] например. Русия също има интерес да влияние чрез СССЕ. Спорът в крайна сметка, получава двойно решение.
В съседните на Югославия страни, по границата с нея, се разполага мисия от невъоръжени наблюдатели, в регионални центрове и мобилни групи. Мисията в България пристига на 1 октомври и се състои от 24 души от Франция, Италия и Холандия.
ЕО подготвя нов план за спазване на ембаргото. С него е свързано и второто решение. На 18 септември е постигнато съгласие между ЕО и СССЕ за създаване на специална съвместна структура за контрол на санкциите. Тя е наречена Мисия по съдействие на санкциите (Sanctions Assistance Mission - S A M ). Командният и център (САМКОММ) е в Брюксел. Регионални поделения са предвидени в България, Унгария, Румъния[7]. САМ - България се състои от 9 митнически специалисти (ръководител и четири екипа по двама души). Освен от страни от ЕО, сред тях има американци и швейцарци. Те също започват работа, през октомври 1992[8]. Екипът, който трябва да следи българският участък на Дунав, включва двама американци, настанени на 13-ия етаж на хотел “Рига” в Русе, откриващ пространна гледка към Дунав. Те са в постоянна сателитна връзка с посолствата на САЩ в Букурещ и София.
Нито наблюдателите, нито наближаването на зимата намаляват интензивността на военните действия и обстановката в Босна се влошава. Международните посредници Ванс и Оуен изработват план за разделяне на републиката на самоуправляващи се провинции. Той обаче не впечатлява особено воюващите страни. Сведенията за нарушения на човешките права нарастват непрекъснато. На международно ниво се обсъждат нови мерки за въздействие върху страните в конфликта, включително и използване на сила. Турция дава сигнали, че би участвала с военни части. Новината създава сериозни притеснения на Балканите. Последна възможност, преди прилагането на сила, остава затягане на санкциите. В Съвета за сигурност е внесен проект за нова резолюция. Тя забранява и транзитните превози през Сърбия и Черна гора като специално внимание се обръща на превозите по река Дунав.
Докато текат предварителните консултации по резолюцията, Югославия реагира изпреварващо и повишава таксите за, пътуващите по Дунав, кораби. Български съд е спрян в Югославия, докато не плати новите такси. Хърватски кораби пък остават да зимуват в българското пристанище Видин, за да не бъдат задържани от сърбите. На 16 ноември, спешно се събира Дунавската комисия. По българско предложение е приета резолюция за отмяна на новите югославски тарифи и ангажимент страните-членки да установят строг контрол по Дунав. Участнички в Дунавската комисия получават две писма от Комитета по санкциите на ООН[9]. Първото препоръчва прилагане на “максимални усилия”, но без употреба на сила. Второто посочва четири слаби места по прилагане на санкциите. Сред тях е трафикът по Дунав. Използват се различни трикове. Петролни товари пътуват за Босна и Херцеговина, Македония или Румъния по очевидно нелеп маршрут, но митничарите от дунавските страни не могат да ги спрат, защото са с редовни документи. Българският премиер в оставка Филип Димитров обяснява пред Агенция Ройтер, че България не може да спре транзитния трафик, защото ще блокира единствения си път за Европа, след като този по суша вече минава през зона на военни действия[10].
На 16 ноември, Съветът за сигурност на ООН налага нови санкции, с Резолюция 787. Те са предложени съвместно от Белгия, Русия, САЩ, Великобритания и Франция. Отново никой не гласува против, а Китай и Зимбабве се въздържат. Триумвиратът ЕО-САЩ-Русия продължава да действа. Основното в новите санкции е забраната на транзитния трафик, през Сърбия и Черна гора, на петрол, метали, химикали и други стратегически стоки. Разрешава се проверка на всички кораби, независимо под какъв флаг пътуват. Притеснения поражда само чл.12 и 13 от резолюцията за “използване на съразмерни с конкретните обстоятелства мерки”. Според германския министър на отбраната Фолкер Рюе, се разрешава предупредителна, а не директна стрелба. Блокадата обхваща и териториалните води на Албания, както и въздушното пространство на Унгария.
Втората резолюция създава сериозни проблеми не само за югославската икономика, но и за тези на съседните държави, обременявайки ги с допълнителни транспортни затруднения[11]. Като председател на ЕО, Великобритания, се ангажира да работи за минимизиране на ефекта от санкциите срещу СРЮ върху съседните държави. В края на ноември, британският външен министър Дъглас Хърд праща писма, в които обещава да погледне “позитивно на всяко предложение за помощ”. Дунавските страни отговарят, че на този етап не са в състояние да контролират реката. България например, има нужда от поне три катера и радиооборудване на брега, със съответните технически характеристики.
Нарушаването на ембаргото
Ембаргото на ООН включва и забрана на петролните доставки за СРЮ. Резолюция 787 включва петрола в списъка на стоките с най-важно значение за успеха на санкциите. Съответно, нуждата от петролни продукти в Югославия започва да става по-остра през зимата. Търсят се опити за пробив на ембаргото във възможните слаби точки. Като такава се очертава водният път по Дунав. Той не е толкова добре охраняван, като например Адриатическото крайбрежие на Черна Гора, където от лятото на 1992 патрулират въоръжени кораби на НАТО и ЗЕС. Използвайки липсата на подобни сили по Дунав, сърбите успяват да прекарват стоки, неразрешени от санкциите. Практикува се наемане на единични конвои под чужд флаг, които представят фалшиви разрешителни с направление Централна Европа. Всеки конвой се състои от типичната за реката, комбинация от няколко шлепа и един кораб-тласкач.
Този модел е изоставен в началото на 1993, когато се организира широкомащабна открита акция за нарушаване на ембаргото от цяла група съдове под югославски флаг. Те заплашват, че ако бъдат спрени ще се стигне до разлив на петрол и евентуално взривяване на два от шлеповете в конвоя, които са означени със сигнали за товар от взривни вещества. Демонстративното нарушение на ембаргото е първо по рода си и може да се приеме като геополитически отговор на санкциите. То поставя под съмнение способността на ООН въобще да налага санкции. Западните правителства реагират нервно. САЩ и датското председателство на ЕО оказват безуспешен натиск върху България и Румъния да приложат сила и, ако се наложи, да потопят корабите[12]. Искане в същия дух е отправено и от Съвета за сигурност на ООН.
Инцидентът очертава ярко отделните геополитически играчи. В първата група са САЩ и ЕО. Втората група включва дунавските държави България и Румъния. Третата група са нарушителите. В нея влиза не само прекият нарушител – Югославия, но и Украйна, на чиято територия са натоварени шлеповете. Русия отново играе особена роля – смята се, че петролът е руски, но Москва не възразява срещу твърдата позиция на Съвета за сигурност.
България и Румъния смятат, че нарушенията са вън от общия българо-румънски сектор на реката и предлагат в долното течение на Дунав да се разположат една или няколко постоянни мисии от наблюдатели, които да предотвратяват нарушенията. В Русе спешно е свикано заседание за уеднаквяване на стратегията по санкциите, на което участват началниците на русенската и гюргевската митници, наблюдателите на ЕО и СССЕ, мисията на ООН и посолствата на САЩ в България и Румъния. Критиките се пренасочват към другите участници в пробива на ембаргото. Първоначално се обвиняват само България и Румъния, а се пропускат Украйна и Русия. Румъния обаче директно обвинява Украйна, че товари нефт за Сърбия. В отговор, украинските власти спешно задържат двайсетина шлепа, натоварени с петролни продукти на тяхна територия, но заявяват, че нефтът е руски и съдовете са с редовни документи, сочещи че товарът е предназначен за Австрия, България и бивша Чехословакия. Румъния иска техническа помощ, но без бойни кораби, а Украйна приема мисия по съдействие на санкциите.
Във връзка със затягането на ембаргото, е назначен международен координатор по санкциите. Постът му е съгласуван между ЕО и СССЕ. Това е посланик Антонио Наполитано от Италия. Сред първите му действия е да организира, на 18 февруари 1993, в Букурещ, консултации на външните министри от България, Румъния и Украйна по съгласуване действията за спазване на югоембаргото. На дунавските държави се предлагат патрулни катери. Планира се и операция на военни кораби на ЗЕС по Дунав, за спазване на ембаргото. След реакция на руското Външно министерство е уточнено всяка военна акция да бъде съгласувана с Москва.
В отговор, Сърбия отново създава проблеми с преминаването по Дунав. В началото на февруари, няколко румънски кораба са задържани в сръбски води. На 10 февруари, Съветът за сигурност на ООН изисква от СРЮ да освободи корабите[13]. Това става, но в края на месеца блокадата придобива по-организиран характер. Югославски кораби, организирани от независимия моряшки профсъюз, блокират шлюзовете на Железни врата. Първоначално, мярката е обявена като реципрочна, срещу Румъния, която не пропуска сръбски съдове, но засяга и всички други преминаващи, включително и български, кораби. Към първи март, блокираните конвои са поне 18. Пропуснат е само един български, за Видин. Унгария и Австрия протестират пред ООН. На 2 март България се присъединява към тях[14]. След общи усилия, блокадата е прекратена на 3 март. Забавянето носи допълнителни загуби за превозвачите, наред с повишените разходи заради ембаргото. По време на принудителния си престой корабите са обстрелвани. Първоначално, за инцидента е обвинена югославската армия, но по-късно са нарочени “нароилите се мародери”.
През март се провежда показна съвместна българо-румънска акция по спиране на два югославски кораба край Русе, които, след това, са проверени от американски наблюдатели от САМ. Страните са насърчени в тези си действия от американското правителство. В началото на март 1993, два екипа от САЩ обикалят балканските страни и обсъждат затягането на ембаргото и американската помощ. Писма до балканските си колеги изпращат последователно министърът на отбраната Лес Аспин и държавният секретар Уорън Кристофър[15]. На България и Румъния са подарени по три невъоръжени патрулни катери. Обещани са и бъдещи стъпки в подкрепа на двете страни. Вицепрезидентът на САЩ - Ал Гор, връчва на българския посланик лично писмо до президента Желю Желев.
Подарените от САЩ катери са от клас “Бостънски делфин”, който е най-бързия съд по река Дунав. В САЩ бреговата охрана ги ползва за преследване на наркотрафиканти. Те са доставени в Констанца на 7 април и пристигат в Русе два дни по-късно, а официалната церемония по предаването им е насрочена за 17 април в Русе и Гюргево. Тя съвпада с поредното усилване на санкците, чрез новата Резолюция 820 на Съвета за сигурност на ООН. Последната е във връзка с отказа на босненските сърби да приемат мирния план Ванс-Оуен и предвижда по-всеобхватни мерки за затягане на морската блокада на Югославия и нови ограничения на дунавския трафик. Резолюцията е предложена от Венецуела, Джибути, Испания, Кабо Верде, Мароко, Пакистан, Великобритания, САЩ и Франция. При приемането и, наред с традиционно гласуващия „въздържал се” Китай, се въздържа и Русия. Актът и обаче е насочен по-скоро към вътрешнополитическите опоненти на президента Елцин и не препятства налагането на резолюцията. Руският депутат Олег Румянцев, който пристига в Югославия с идеята си за “конфедерация на духовно близките народи” и отмяна на санкциите, не е подкрепен от своето правителство
Новите мерките изцяло забраняват транзитните превози през сръбска територия. Главната цел на санкциите е засилване на контрола по Дунав. През сръбския участък на реката могат да преминават само кораби, имащи разрешение от Комитета по санкциите и придружаващ товара наблюдател. ЕО, в сътрудничество с Комитета по санкциите на ООН, изпраща допълнително още140 контрольори по Дунав[16]. В действие влизат и американските катери. Великобритания също се включва в техническата помощ и подарява на митниците във Видин и Русе по един специален прожектор с обхват от 2 км. През юли, към тях е добавена и нова радиокомуникационна система за русенската митница. Правителството на САЩ продължава натиска си с публикуване на доклад, съдържащ списък от 165 компании и 5 частни лица - нарушители на ембаргото по Резолюция 820. В България и Румъния пристига Джеймс Гросман. Официално, той е независим експерт на Комитета по санкциите, но в същото време е председател на американската Комисия за уреждане на чуждестранни искове.
ЗЕС също праща кораби за контрол на река Дунав. Приема се, че предложението е германско, но сондажи по въпроса правят и френски, и италиански дипломати. Комитетът по отбрана на ЗЕС заседава в Брюксел от 1 април. Решено е да се пратят военни катери и въоръжени полицаи в България, Румъния и Унгария за спазване на санкциите по Дунав. Катерите трябва да пристигнат до месец, с екипажи от Германия, Италия, Франция, Испания, Холандия и Люксембург. Уточненията на детайлите става в края на април и началото на май[17]. На 20 май, в Рим, е подписан меморандум за разбирателство на ЗЕС с България, Румъния и Унгария за прилагане на санкциите по Дунав. Съюзът предоставя 7 катера, оборудвани с леко оръжие, и 300 души персонал. Патрулирането по Дунав става единствената операция на ЗЕС, след като през юни корабите в Адриатика минават под командването на НАТО. Катерите са доставени в Констанца, в началото на юни. На 16 юни, два от тях са разположени в Русе, с екипаж от 46 испанци и 33 германци. Още два катера с италиански екипаж са разположени във Видин, на 27 юни. Районът на проверки е между Калафат и Галац.
През юни, британският външен министър Дъглас Хърд посещава ключовите за успеха на ембаргото, балкански страни. Обиколката му започва в Букурещ и продължава в София и Скопие. Министърът подчертава, че всеки, който иска пожарът в бивша Югославия да бъде ограничен, е длъжен да спазва санкциите. Същевременно, Великобритания отказва да се ангажира с изплащането на компенсации на засегнатите от ембаргото страни. Хипотезата е, това да стане с механизми на международните финансови институции, като не се изключва възникването на големи трудности. След Хърд, за първи път в България, идва и германският канцлер Хелмут Кол. Сред темите на посещението му също е съблюдаването на ембаргото по Дунав.
В резултат от по-строгите мерки, румънски, словашки и български кораби са задържани във Видин, докато получат разрешение за преминаване от Комитета по санкциите на ООН. Отговорът е даден на 18 юли 1993, когато започва втората блокада на река Дунав от сръбски кораби и яхти. Този път тя продължава по-дълго и през август се стига до няколко инцидента. Югославското правителство отказва да се намеси под предлог, че организатори на блокадата са неправителствени организации (“Бяла Роза” и “Православно единство-Нова Византия”). Така блокадата продължава и през септември с постоянни инциденти между сърби от блокадата на “Бяла роза” и “Нова Византия” и кораби на други страни. На 5 септември, два български кораби са спрени при Белград. Посолството влиза във връзка с организаторите на блокадата, които обещават: “ще пропускаме само от братска България”. Въпреки това, корабите тръгват едва на 7 септември, след продължителни преговори с фирмата-собственик „Българско речно плаване”. Договорката остава в тайна, но вероятно е платена някаква сума. На свой ред, украинските и австрийски кораби, същия ден, си пробиват път със сила при Белград. Свой ценоразпис за пропускане на корабите обявява и т.нар. Република Сръбска Крайна в Хърватия. Таксите се събират в нарушение на Дунавската конвенция. Белград твърди, че средствата отиват за поддръжка на безопасността на речния път и без тях ще се наложи прекратяване на корабоплаването в югославския участък на реката. На 22 септември, 7 дунавски страни, сред които и България, искат от Комитета по санкциите да вземе мерки. През октомври, Унгария се обръща директно за помощ към Съвета за сигурност на ООН, което е последвано от специално изявление на председателя на Съвета срещу властите в Белград[18].
Блокадата на Дунав остава последното средство за сръбски натиск, когато, през февруари 1994, ООН разрешава на НАТО да нанася въздушни удари в Босна и Херцеговина. Сръбските сдружения “Бяла Роза” и “Нова Византия” заплашват отново да блокират Дунав, “дори за година”, в случай на бомбардировки. Те изпращат и меморандум, че от 10 февруари ще искат от всеки кораб с международни наблюдатели по 5 хил. германски марки такса. При отказ, корабът ще бъде задържан. Сръбската активност е допълнена с нов пробив на ембаргото. В началото на март, задържаният от германските наблюдателите на ЗЕС, влекач “Хан Кубрат”, с товар от 5 хиляди тона дизелово гориво в шлеповете му, е “отвлечен” от маскирани въоръжени лица и потегля към Сърбия. Похитителите заплашват катерите на ЗЕС да взривят товара, ако бъдат спрени. САМ – мисията решава, че не е целесъобразно да се използва сила. Конвоят е пропуснат и сутринта на 6 март стига Прахово. На 14 март Съветът за сигурност осъжда Югославия със специална декларация[19]. Като последица, на 16 март, Комитетът на ООН за санкциите не разрешава доставката на руски природен газ за Югославия, поради американските възражения, свързани с аферата “Хан Кубрат”.
Щетите за сръбските съседи
Това е последния значим сблъсък за годината. Разпространяват се само информации за загубите на дунавските държави. Те не получават положителен отговор от ООН на исканията си за изключения от забраната за транзитни превози през СРЮ, както за земен, така и за речен транспорт, по река Дунав. Състоянието на корабните им компании се влошава. “Българско речно плаване” праща по един-два конвоя на месец, вместо по три конвоя на седмица, както е преди ембаргото. Пет шлепа, построени в Сърбия, по българска поръчка от 1990, не са доставени до края на ембаргото, защото Комитетът по санкциите не разрешава. По същата причина не могат да се получат и 500-те хиляди долара, дължими от югославски фирми. Още по-тежък проблем имат два хърватски кораба, които престояват принудително повече от 1000 дни в Русе след началото на войната. Развива се крайречна контрабанда, но тя е със спорен резултат. Български и румънски амбулантни търговци пътуват до Белград, използвайки разликите в цените на стоките, но са гонени и от югославската полиция заради забраната да се изнася валута. Специалното внимание върху река Дунав затруднява преноса на големи количество ембаргов товар с плавателни съдове. В края на 1994, мисията на ЗЕС отчита 2400 кораба, проверени в двете посоки[20].
Дунавската тема е поставена още веднъж пред ООН през 1995. Сръбският участък от шлюзовете на Железни врата трябва да бъде затворен поради наложителен ремонт. В тази връзка, е необходимо сръбските кораби да получат право да преминават през румънския участък, докато тече ремонта. Искането е подкрепено от Дунавската комисия и от Комитета по санкциите. На 11 май 1995, Съветът за сигурност приема Резолюция 992, разрешаваща, за 60 дни, да се ползват румънските шлюзове. Този път гласуването е единодушно[21].
Следващото единодушно гласуване е през ноември 1995. Тогава ООН отменя икономическите санкции срещу Югославия след мирното споразумение от Дейтън. Веднага след приемането на Резолюции 1022, всички мисии и структури за контрол прекратяват работа. България и Румъния започват бавното нормализиране на корабоплаването по Дунав, затруднено и поради зимния сезон. Необходимо е и техническо време. Първият, след ембаргото, български товарен кораб - “Хан Крум”, с 631 тона машинни детайли, пристига в германското дунавско пристанище Пасау на 6 декември 1995.
От този момент може да се направи и опит за равносметка на геополитическия сблъсък около Дунав през 1991-1995. Великите сили успяват да притиснат Югославия в този регион. Сред тях равностойно положение заемат ЕО, САЩ и Русия. Те си взаимодействат успешно, в рамките на ООН и на СССЕ. Може да се проследи цяла поредица от акции и реакции между тях и втория участник в дунавското противопоставяне – Югославия. Тя успява неколкократно да преодолее ембаргото, но това става с цената на нарастващ риск от предизвикване на въоръжен сблъсък. Остава и подозрението, че в тези случай конкретни нарушителите на ембаргото са фирми от големите страни, действащи чрез подставени лица. От средата на 1993, Югославия трудно ползва речния път, а от 1994 се отказва да блокира Дунав. Загуби търпи и третата група участници в дунавския геополитически триъгълник. Съседните на Югославия страни са принудени да се съобразяват със санкциите и (макар и неохотно) да ограничат корабоплаването си. Те попадат под двоен удар. Собственият им интерес за пълноценно използване на речните превози се сблъсква с натиска на великите сили. Югославия се опитва да изкуши България и Румъния със специални облекчения по реката, но те няма как да ги приемат. Съседите на Югославия са потърпевши почти колкото нея, но не могат да откажат съдействие на големите играчи в световната политика. Река Дунав се оказва по-уязвима за геополитически натиск от сухоземната граница.
* Българско геополитическо дружество
[1] Виж стенограмата на заседанието в: United Nations Document (UNDOC) S/PV.3082 – 30.V.1992
[2] Югославската криза и Русия: документи, факти, коментари (1990-1993). Съставител Елена Гускова. София, 1994, с.38, с.72-73, с.88
[3] Пълното му наименование е “Комитет, създаден по силата на резолюция 724 на Съвета за сигурност на ООН от 1991”.
[4] Бояджиева, Надя. САЩ и конфликтът в Босна и Херцеговина 1989-1995. София, 2000, с.168
[5] Дипломатически Архив на Република България, сигн. 1/0/4 – 1992, л. 36-37 и сигн. 6.1.1.3, л.57-58; Служебен Архив на Министерски Съвет, Протокол № 69 от 10.VІІІ.1992, т.20
[6] ДА на РБ, сигн.1/0/4 – 1992, л. 32-35 и сигн. 6.1.1.3 – 1992, л. 55
[7] От ноември контролна мисия действа и в Македония, от януари – в Украйна, от април – в Албания. Вж: Situacija u prethodnoj Jugoslaviji I Uedinene nacije (VІІ) – in Jugoslovenski pregled, N 3/1993, p. 79
[8] СА на МС, Решение № 427/16.Х.1992 (необнародвано)
[9] Писма SCPC/8/92 (13-1) и SCPC/8/92 (15) в ДА на РБ, сигн. 6.2.2.12 – ІV том, л. 103-106
[10] БТА - 13.ХІ.1992
[11] Riedel, Sabine. Bulgarien und das UN – Hadelsembargo gegen Jugoslawien – in (SOE), vol. 5/1993, s.268
[12] Виж по подробно – Банчев, Б. Ембаргото на ООН срещу С Р Югославия и позицията на България (Случаят “Бихач”) – В: Международни отношения, 6/2005, с.109-118
[13] UNDOC S/25270 – 10.II.1993 и UNDOC S/25281 – 11.II.1993
[14] ДА на РБ, сигн. 1/80/п.17, л. 4-5 и UNDOC S/25373 - 5.ІІІ.1993
[15] ДА на РБ, сигн. 2/0/5 – 1993, л.40-41 и л.65-67
[16] Групата международни наблюдатели, които по Резолюция 820 придружават корабите по река Дунав, се състои от украинци, словаци и унгарци. Към тях, през септември 1993, са прибавени 12 български моряци от Видин и Лом.
[17] СА на МС, Протокол № 41 от 6.V.1993, т.21 и Riedel, Sabine. Bulgarien und das UN – Hadelsembargo gegen Jugoslawien – in (SOE), vol. 5/1993, s.277-278
[18] UNDOC S/26562 - 11.Х.1993 и UNDOC S/26572 - 13.Х.1993
[19] UNDOC S/1994/PRST/10 - 14.ІII.1994, стенограма на заседанието в UNDOC S/PV.3348 - 14.ІII.1994
[20] БТА – 3.Х.1994
[21] UNDOC S/1995/372 - 5.V.1995 и UNDOC S/PV.3533 - 11.V.1994
