Руският президент Путин неведнъж е заявявал, че разглежда активното участие на страната си в международните и регионални интеграционни процеси като един от основните инструменти за модернизация на националната икономика. Илюстрация за което е и активизиралият се през последните две години енергиен диалог между Русия и САЩ. Всъщност, от това дали енергийната дипломация на двете страни ще успее да намери разумния баланс между различните интереси на глобално, регионално и двустранно равнище в голяма степен ще зависи стабилността и предсказуемостта на световната енергетика.
Интересите и възможностите на Америка
Сред обективните предпоставки за руско-американското сътрудничество в енергийната сфера, на първо място можем да поставим факта, че САЩ са най-големия в света потребител на енергоносители. Над една четвърт от всички енергийни разхода на планетата се падат на американската икономика, която постоянно страда от дисбаланс между вътрешното търсене и предлагането на световните енергийни пазари. От 80-те години на миналия век насам общите енергийни разходи на американските потребители постоянно нарастват и днес надминават 700 млрд. долара годишно. Като петролът и петролните продукти покриват над 40% от енергийното потребление на страната, а природният газ – 24%.
Последователният спад в обема на наличните американски петролни резерви, както и на относителния дял на добива на собствен петрол през последните години, доведе до бърз ръст на зависимостта от вноса, който вече покрива почти 60% от потребностите на САЩ. Общата стойност на внесения през 2004 петрол надхвърля една трета от общия бюджетен дефицит и 22,4% от годишния дефицит в американската външна търговия. По оценката на Съвета на икономическите консултати на президента Буш, всяко поскъпване на вносния петрол с 10 долара води автоматично до спад в ръста на БВП с 0,4-0,5%. От друга страна, фактът че САЩ са принудени да разчитат на ресурсната база на държави с нестабилни или враждебни към Америка режими, става все по-опасен за тях не само в икономически, но и във военен план.
В днешната сложна международна и вътрешна обстановка, която се задълбочава от неуспешните усилия на неоконсервативната администрация за силова стабилизация на ситуацията в Ирак, за САЩ е особено важно да спечелят колкото се може повече време. Дори при най-успешното от американска гледна точка развитие на събитията, Вашингтон може да разчита на привличането на достатъчно финансови средства и материални ресурси за реализацията на своите мащабни и капиталоемки енергийни програми, само в условията на поредна циклична стабилизация на икономическата ситуация вътре в страната, както и на цените на основните енергоносители. През целия този тежък преходен период САЩ остро се нуждаят от допълнителни, постоянни (и неконцентрирани в само един източник) външни доставки на енергоносители, което обяснява и прогресивно растящия интерес на Белия дом от преките доставки от Русия и държавите от ОНД. Въпреки това обаче, в началото на 2005 (дори отчитайки доставките на преработени нефтопродукти) Русия покрива под 3% от петролния внос на САЩ, докато Канада – 18%, Саудитска Арабия – 13,8%, а Ирак – 4%.
Според американските експерти, оценяващи наличните запаси на руския петрол на 10-12% и на природния газ – на 35% от световните, Русия би могла да покрива 15% от вноса на САЩ. Особено интересни за Вашингтон са находищата в сахалинския шелф, които са изключително удобни за покриване на търсенето в западните (тихоокеанските) щати, както и потенциалните петролни и газови ресурси на Източен Сибир и арктичния шелф на Баренцово, Печорско и Карско морета. И тъй като вносът на руски природен газ може да се осъществи само с т.нар. криогенни танкери, американците вече анализират възможностите за изграждането на допълнителна, достатъчно мощна преработваща и транспортна инфраструктура.
Все по-силните позиции на Русия
Активно използвайки огромния ресурсен, производствен и интелектуален потенциал на собствения си енергиен комплекс, Русия напоследък играе все по-сериозна и независима роля в световната енергийна политика. По редица параметри руските позиции в световната и регионална политика очевидно се усилват. Така например, нивото на енергийната сигурност в Европа (да не говорим за постсъветското пространство) зависи именно от постоянните и безпроблемни доставки на руски енергоносители.
Нареди с това обаче, растящият авторитет на Русия в международните отношения предизвиква не просто раздразнение, но и открито противодействие от страна на чест от политическия и икономически елит в редица западни държави. Показателна в това отношение беше активната информационно-пропагандна кампания, подета в навечерието на братиславската среща между руския и американския президенти през февруари тази година. Тогава определени среди се опитаха да окажат натиск върху руските позиции, използвайки в частност, заплахата от евентуално влошаване на отношенията между Москва и Вашингтон. Въпреки това, в условията на растящ енергиен дефицит и невъзможност да се контролира ръста в цените на енергоносителите, както и предвид огромните разходи за войната със опозиционните въоръжени групировки в Ирак, Буш и съветниците му предпочетоха по-разумното и прагматично решение за задълбочаване на икономическото партньорство с Русия.
Новият енергиен диалог
Установяването на действено икономическо сътрудничество между САЩ и Русия премина през два основни етапа. По време на първия (1991-2001) енергетиката въобще не се разглеждаше като ключов елемент в руско-американските търговско-икономически отношения. Да не говорим, че поради високите транспортни разходи почти не се осъществяваше пряка търговия с енергоносители (като изключим отделни неголеми доставки на руски суров петрол и мазут). През 90-те години отделни въпроси, свързани с доставките на енергоносители се разглеждаха от руско-американската комисия “Гор-Черномирдин”, в рамките на която действаше и специален комитет по енергийна политика.
Началото на втория етап, който продължава и днес, бе маркиран от руските инициативи за сериозно разширяване на износа на петрол и природен газ, целящо стабилизиране на цените на световния енергиен пазар, както и за координирано използване на наличните руски мощности за оптимално използване на вече отработеното ядрено гориво. Тези предложения бяха лансирани от президента Путин още по време на първата му среща с Буш-младши през юни 2001 в Любляна, а през следващите години енергетиката ноеизменно бе сред водещите теми по време на преговорите на най-високо ниво между Русия и САЩ.
Качествено ново равнище във взаимодействието между двете държави бе постигнато през май 2002 в рамките на “Московската декларация за новите стратегически отношения между Руската Федерация и Съединените щати”, както и в специалното “Съвместно заявление за новия руско-американски енергиен диалог”, съгласуващо интересите и приоритетите на всяка от страните. В резултат от това бе създадена постоянната Руско-американска работна експертна група, както и енергиен бизнес-форум за сътрудничество в тази сфера. Двете структури трябваше да съдействат за задълбочаването на всички аспекти на двустранното сътрудничество, в съответствие с целите и непосредствените задачи на руската и американската енергийни политики.
Желанието и на двете страни да продължат да следват този курс бе потвърдена и по време на преговорите между Путин и Буш в Санкт Петербург през юни 2003. Тогава двамата се договориха за създаването на по-благоприятен инвестиционен климат в Русия, както и за отмяната от американска страна на прословутата поправка “Джексък-Ваник” (приета още по време на студената война), пречеща за нормалното развитие на търговско-икономическите отношения и, в частност, ограничаваща възможностите за дългосрочни доставки на руско енергийно оборудване на американския пазар.
Първите реални резултати
През семптември 2003 енергийните министерства на Русия и САЩ подписаха Протокол за предотвратяването и отстраняве на последиците от разливанията на нефт. В рамките не протокола, американския опит на държавни гаранции за сигурността на енергохранилищата и тръбопроводите вече може да се ползва и от Русия, което между другото е доста актуално предвид прогресивното остаряване и износване на руската транспортна инфраструктура.
Малко преди това (през март 2003) на същото ниво бе подписан и договор за намаляване на опасността от разпространение на оръжията за масово поразяване. Той предвиждаше спиране на производството на плутоний от три руски реактора, в рамките на американо-руската “програма за ликвидиране на производството на плутоний за военни цели”. През 2004 пък започна да се изпълнява споразумението между двете правителства за връщането в Русия (за преработка и съхранение) на вече използваното горива от високообогатен уран. В резултат от него, на 17 страни бе предоставена американска финансова и техническа помощ за прехвърлянето в Русия на отработеното ядрено гориво, използвано в атомните им електроцентрали, съветско производство, както и за преминаването на последните към използване на необогатен уран, който е по-малко опасен, в случай че попадне в ръцете на терористи.
На корпоративно ниво, следва да се отбележи кредитното споразумение между Лукойл и американската Overseas Private Investment Corporation, в рамките на което частният инвестиционен фонд HBK Fund предостави на създадената специално за целта компания “РПК Висоцк – Лукойл-ІІ” кредит от 225 млн. долара за срок от 12 години, предназначен за изграждането на пристанищен терминал във Финския залив. На свой ред руският консорциум “Стройтрансгаз” подписа с американската корпорация Key Energy Services споразумение за обмен на персонал и сътрудничество при изграждането на тръбопроводи на територията на САЩ. Друг съвместен проект на същата руска фирма с Foundation Systems предвижда изграждането на газопровод от Източен Сибир за Южна Корея на стойност между 400 и 500 млн. долара.
Междувременно, през 2000 Лукойл закупи за 71 млн. долара американската компания Getty Petroleum Marketing, контролираща мрежа от 1300 бензиностанции и петролни бази в източните щати на САЩ. Разширявайки американския си бизнес, през 2004 Лукойл купи за 375 млн. долара от Conoco Phillips още близо 800 бензиностанции, намиращи се в щатите Ню Джърси и Пенсилвания. Така руският гигант вече контролира 8% от пазара на дребно на петролопродукти по източното крайбрежие на САЩ. Освен това той взе поде аренда голям морски терминал, близо до Ню Йорк, в който ще се доставят петролопродукти от Висоцк и нашето пристанище Бургас, където, както е известно, се намират основните преработващи мощности на Лукойл. На свой ред Conoco Phillips купи 7,6% от държавния пакет акции в Лукойл за 1,9 млрд. долара. Значението на тази сделка трудно може да се преоцени, защото тя дава на Лукойл необходимото му законно основание да се върне в Ирак и да стартира доставката на суров петрол от находищата, които руснаците разработваха още по времето на Саддам, за нефтопреработвателните заводи на Conoco Phillips в източната част на САЩ.
Бъдещето на руско-американското енергийно сътрудничество
В подписаното от Буш и Путин в Братислава “Съвместно руско-американско заявление за енергийното сътрудничество между двете държави” не само бяха изцяло потвърдени досегашните насоки в развитието на двустранните отношения (укрепване на енергийната сигурност, диверсификация на видовете и източниците на използваните енергоресурси, по-голяма прозрачност и формиране на подходящ инвестиционен климат, преодоляване на препятствията пред развитието на партньорските връзки в енергийната сфера и използване на екологично сигурни начини за добив на енергоресурси), но и бяха очертани пет допълнителни приоритетни зони: интензификация и задълбочаване на руско-американския енергиен диалог, разширяване на руската система от тръбопроводи за доставката на петрол и природен газ на американския пазар, ръст на американските частни инвестиции в добива на руски природен газ за САЩ, унификация на данъчните, юридически и административни правила за работа на частните фирми от енергийния сектор от двете страни и осъществяване на серия от конкретни съвместни проекти, които да стартират не по-късно от 2008.
Признавайки растящото значение на проблема за рисковете, свързани с използването на атомната енергия, Русия и САЩ създадоха допълнителна междуведомствена група по въпросите на сигурността в ядрената област. Тя се ръководи от американския министър на енергетиката Самюъл Бодмън и ръководителя на “Росатом” Александър Румянцев. Освен това, президентите Буш и Путин поеха ангажимент да съдействат за това изпълнението на така набелязаната серия от съвместни проекти в енергийната сфера и увеличаването на доставките на руски енергоносители за САЩ да стартират не по-късно от 2008.
Геополитическите последици
Оценявайки перспективите на американско-руския енергиен диалог, както и геополитическите му последици, не бива да се забравя, че и днес (както през 90-те години на миналия век) американските приоритети не целят нито стимулирането на диференцирания руски икономически ръст или пък осъществяването на някакви амбициозни и опиращи се на високите технологии съвместни енергийни проекти. Най-важното за САЩ си остава намаляване нивото на ядрените рискове и военните опасности, което се потвърждава и от структурата на американските бюджетни разходи.
На свой ред, руският енергиен комплекс се нуждае от повече средства (извън държавните дотации) както за успешното вътрешноотраслово развитие, така и за продължаване и задълбочаване на икономическите реформи в Русия, като цяло. Според водещи руски анализатори като Андрей Корнееев (ръководител на Сектора за енергийни изследвания в Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките), руската енергетика се нуждае до 2020 от около 700 млрд. долара инвестиции (от които 500 млрд. – за осъществяване на самите енергийни проекти, а останалите 200 млрд. – за модернизацията на енергиййното машиностроене и обслужващите енергетиката отрасли). Поради това страната очевидно ще трябва да предриеме радикални мерки за подобряване и стабилизиране на инвестиционния климат, което не само би позволило привличането на допълнителни чуждестранни инвестиции, но и би ограничило изтичането на руски капитали в чужбина. В този смисъл, укрепването и задълбочаването на отношенията между Русия и САЩ в енергийната сфера е изключително важно и за двете държави. То освен това е много сериозна гаранция, че в обозримо бъдеще Москва и Вашингтон ще действат по-скоро като геополитически партньори, а не като противници, както все още погрешно смятат някои, включително и у нас, в България.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Руският президент Путин неведнъж е заявявал, че разглежда активното участие на страната си в международните и регионални интеграционни процеси като един от основните инструменти за модернизация на националната икономика. Илюстрация за което е и активизиралият се през последните две години енергиен диалог между Русия и САЩ. Всъщност, от това дали енергийната дипломация на двете страни ще успее да намери разумния баланс между различните интереси на глобално, регионално и двустранно равнище в голяма степен ще зависи стабилността и предсказуемостта на световната енергетика.
Интересите и възможностите на Америка
Сред обективните предпоставки за руско-американското сътрудничество в енергийната сфера, на първо място можем да поставим факта, че САЩ са най-големия в света потребител на енергоносители. Над една четвърт от всички енергийни разхода на планетата се падат на американската икономика, която постоянно страда от дисбаланс между вътрешното търсене и предлагането на световните енергийни пазари. От 80-те години на миналия век насам общите енергийни разходи на американските потребители постоянно нарастват и днес надминават 700 млрд. долара годишно. Като петролът и петролните продукти покриват над 40% от енергийното потребление на страната, а природният газ – 24%.
Последователният спад в обема на наличните американски петролни резерви, както и на относителния дял на добива на собствен петрол през последните години, доведе до бърз ръст на зависимостта от вноса, който вече покрива почти 60% от потребностите на САЩ. Общата стойност на внесения през 2004 петрол надхвърля една трета от общия бюджетен дефицит и 22,4% от годишния дефицит в американската външна търговия. По оценката на Съвета на икономическите консултати на президента Буш, всяко поскъпване на вносния петрол с 10 долара води автоматично до спад в ръста на БВП с 0,4-0,5%. От друга страна, фактът че САЩ са принудени да разчитат на ресурсната база на държави с нестабилни или враждебни към Америка режими, става все по-опасен за тях не само в икономически, но и във военен план.
В днешната сложна международна и вътрешна обстановка, която се задълбочава от неуспешните усилия на неоконсервативната администрация за силова стабилизация на ситуацията в Ирак, за САЩ е особено важно да спечелят колкото се може повече време. Дори при най-успешното от американска гледна точка развитие на събитията, Вашингтон може да разчита на привличането на достатъчно финансови средства и материални ресурси за реализацията на своите мащабни и капиталоемки енергийни програми, само в условията на поредна циклична стабилизация на икономическата ситуация вътре в страната, както и на цените на основните енергоносители. През целия този тежък преходен период САЩ остро се нуждаят от допълнителни, постоянни (и неконцентрирани в само един източник) външни доставки на енергоносители, което обяснява и прогресивно растящия интерес на Белия дом от преките доставки от Русия и държавите от ОНД. Въпреки това обаче, в началото на 2005 (дори отчитайки доставките на преработени нефтопродукти) Русия покрива под 3% от петролния внос на САЩ, докато Канада – 18%, Саудитска Арабия – 13,8%, а Ирак – 4%.
Според американските експерти, оценяващи наличните запаси на руския петрол на 10-12% и на природния газ – на 35% от световните, Русия би могла да покрива 15% от вноса на САЩ. Особено интересни за Вашингтон са находищата в сахалинския шелф, които са изключително удобни за покриване на търсенето в западните (тихоокеанските) щати, както и потенциалните петролни и газови ресурси на Източен Сибир и арктичния шелф на Баренцово, Печорско и Карско морета. И тъй като вносът на руски природен газ може да се осъществи само с т.нар. криогенни танкери, американците вече анализират възможностите за изграждането на допълнителна, достатъчно мощна преработваща и транспортна инфраструктура.
Все по-силните позиции на Русия
Активно използвайки огромния ресурсен, производствен и интелектуален потенциал на собствения си енергиен комплекс, Русия напоследък играе все по-сериозна и независима роля в световната енергийна политика. По редица параметри руските позиции в световната и регионална политика очевидно се усилват. Така например, нивото на енергийната сигурност в Европа (да не говорим за постсъветското пространство) зависи именно от постоянните и безпроблемни доставки на руски енергоносители.
