През последните години Русия агресивно напредва по пътя към разширяване на влиянието си в бившата Съветска империя, а Турция се надига след 90-годишната си постосманска изолация. Без съмнение, и двете държави преживяват период на възраждане и изглежда логично, че колкото по-успешно се развиват една срещу друга, толкова по-вероятно е да влязат в нов цикъл на многовековната си конфронтация. Но, макар че това може и да е вярно, като цяло, истината е, че в момента двете евроазиатски държави имат достатъчно стратегически стимули за сътрудничество помежду си.
Руският свят
Русия е сред стратегически най-уязвимите държави в света. Нейното „ядро” – Московският регион, на практика не е добре защитено, в географски план, от външни интервенции. Тъкмо поради това, Русия е принудена да разширява границите си за да разполага с максимално широка буферна зона за своето „ядро”, включвайки в нея и много, насилствено присъединени, малцинства, които не се идентифицират като руснаци. По данни на руското правителство, около 80% от 140-милионното население на Федерацията са етнически руснаци, но тази цифра е доста съмнителна, тъй като много национални малцинства се идентифицират по използвания от тях основен език – руския, по същия начин както мнозина „латиноси” в САЩ се идентифицират по използвания от тях, като основен език, английски. Тоест, иронията е, че гарантирането на сигурност чрез създаването на буферни зони, генерира нов хроничен проблем на сигурността, свързан с поведението на въпросните малцинства. Необходимостта от решаването му обяснява създаването в Русия на елитни разузнавателни служби, чиято цел е най-вече да следят за процесите сред многонационалното население на страната.
Така или иначе, но времето си остава основен проблем за Русия. Катастрофалният спад на раждаемостта в страната е тежко наследство от разпадането на СССР, като през 90-те години раждаемостта намаля повече от два пъти, в сравнение с 80-те. Тези деца, родени след студената война, днес стават пълнолетни, а след още няколко години отчайващо малката им численост ще повлияе катастрофално върху размерите на цялото руско население. В същото време, при повечето национални малцинства и особено такива като чеченците и дагестанците, изповядващи исляма, нямаше подобен спад на раждаемостта, затова през последните години броят им бързо нараства, на фона на намаляващата численост на етническите руснаци. Ако добавим към това проблемите с разпространнеието на СПИН-а, туберкулозата и хероина и то не просто сред етническите руснаци, а най-вече сред поколенията в детеродна възраст, не можем да не признаем, че Русия рискува да се превърне в своеобразна етническа бомба с часовников механизъм.
Разбира се, руското ръководство осъзнава очертаващата се криза и е наясно, че следва да използва всички възможни средства за да продължи борбата за съхраняване целостта на страната. За целта Москва следва най-вече да обезопаси „буферните си зони” от евентуална външна интервенция, в не чак толкова далечно бъдеще. Последното изисква най-вече „изтеглянето” на въпросните зони от сферата на влияние на Запада, където и когато това е възможно, както и връщането на част от държавите, избрали интеграцията със западните структури, обратно в руската сфера на влияние. Газовата криза между Москва и Киев, войната с Грузия през август 2008, стремежът да бъдат изтласкани американските военни от Централна Азия, както и натискът върху балтийските постсъветски държави, свидетелстват за стремежа на Русия да разполага с по-голямо буферно пространство, както и с повече време за решаване на насъщните си проблеми.рГру
Разширяването на буферните зони сред толкова различни и потенциално враждебни държави не е никак лека задача, но Русия все пак има едно голямо предимство. Гарант за сигурността на почти всички тях са САЩ, които в момента са изключително ангажирани в други точки на света. Докато американските войски участват във войните в Ирак и Афганистан, Вашингтон едва ли ще е в състояние да подкрепи държавите, разположени по периферията на Русия. Така руснаците получиха отличен шанс да постигнат онази сигурност, към която се стремят. И, имайки предвид тежката демографска ситуация, те ще направят всичко възможно за да се възползват от него.
Турският свят
В много отношения, Турция е противоположен на Русия полюс. След Първата световна война и разпадането на Османската империя, тя е окастрена до своето ядро – Мала Азия. В това си убежище, Турция е почти непристъпна. От три страни тя е заобиколена от вода, контролира единствения морски път от Черно към Средиземно море и заема едно плато, заобиколено от планини. Тази територия доста трудно може да бъде завладяна. На практика от времената на династията на Селджуците (т.е. от ХІ век), прадедите на сегашните турци, в продължение на три века, завоюват тези земи от великата Византийска империя. Оттогава те оптимално използват времето за укрепване на позиците си така, че като етнос днес тотално доминират в собствената си държава. Персите и арабите отдавна са загубили плацдармите си в Анадола, а арменците са окончателно прогонени оттам в края на Първата световна война. Остават само кюрдите, но те не представляват демографска заплаха за турците. Въпреки че в Турция вече са налице повечето демографски тенденции, характерни и за други активно развиващи се държави, а именно – забавяне темповете на нарастване на населението и постепенното му застаряване, между ръста на турското и на кюрдското население не се наблюдават сериозни диспропорции, което означава, че турците още известно време ще продължат да бъдат 80% от жителите на страната. Тоест, макар и да си остават източник на напрежение и противопоставяне на етническа основа, кюрдите не представляват такава фундаментална заплаха за функционирането на турската държава, в каквато могат да се превърнат в бъдеще националните малцинства в Русия.
Сигурността на Турция обаче, не се определя само от териториалното и разположение. Достатъчно е да погледнем съвременните и граници за да се убедим, че повечето външни заплахи, съществували в миналото, днес почти са изчезнали. По време на студената война, Турция стана член на НАТО, за да се защити от съветската заплаха. Днес обаче, Съветският съюз не съществува и Балканите и Кавказ (които са някогашни турски провинции) отново са достъпни за манипулациите на Анкара.
В същото време, арабите, поне от хиляда години насам, вече не претендират за Анадола, а в споровете между Турция и Иран почти всички козове са в ръцете на Анкара. Между другото, арабите, които виждат в Иран враждебна държава (не само защото се управлява от „еретиците” шиити, а и заради революционната му външна политика, работеща против мнозинството арабски режими) само биха приветствали турската подкрепа. Въпреки имперското и минало и тясното сътрудничество в сферата на сигурността с американците, арабите са склонни да виждат в Турция надежден посредник и дори модел, достоен за подражание.
С изчезването на някогашните заплахи, много от проблемите, които преди изглеждаха изключително важни за Турция, сега губят част от значението си. Така, с отстраняването на съветската заплаха, НАТО вече не изглежда актуална. С появата на нови пазари в постсъветското пространство пък, натрапчивата идея на Анкара за влизане в ЕС, се превръща в един, по-скоро преходен, интерес. Тоест, Турция внезапно се оказа „свободен агент”, обвързан с малко взаимни задължения и ограничения, но силно ангажиран със събитията, случващи се по периферията му. За разлика от Русия изпитваща органична необходимост от съхраняването на имперската си идентичност, Турция по-скоро си играе с имперската идея, просто защото може да си го позволи, без да си дава труда да анализира, доколко реални са възможностите и в това отношение.
Докато Русия е изправена пред редица очевидни предизвикателства в най-близко обозримо бъдеще, Турция е държава, разполагаща с достатъчно широк набор от стратегически възможности, които при това не са зависими от някакви временни фактори. Въпреки тези различия между двете държави, пред тях има общ път, като по него почти не се очертават някакви сблъсъци на интереси, поне в най-близко бъдеще.
Конкурентната сфера
Съществуват четири основни зони, където се срещат интересите на Русия и Турция. На първо място, разпадането на Съветския съюз откри огромни икономически възможности, но твърде малко държави се оказаха способни да пробият на потребителските пазари на Русия и Украйна. Колкото и да е чудно, но Турция е една от тях. Заради наследството на съветската система на централизирано планиране, руската и украинската промишленост се сблъскаха с много сериозни трудности при преориентирането на тежката си индустрия към производството на толкова търсените на техните пазари потребителски стоки. И тъй като мнозинството руснаци и украинци не могат да си позволят да купуват стоките, произведени на Запад, Турция успешно (и задълго) си осигури пазарна ниша, предлагайки своите по-евтини стоки. Днес тази страна е основния доставчик на руския пазар. И макар че това не бива да се тълкува като опит за оказване на натиск, официалните кръгове в Русия вече открито демонстрират загрижеността си от тази ситуация.
Засега Турция с всички сили се старае да не политизира тези полезни търговски връзки, като не излиза извън рамките на събирането на известна разузнавателна информация (особено в Украйна). Отчитайки текущите финансови проблеми на Русия, наличието на един толкова стабилен доставчик на потребителски стоки (който и това никак не е без значение, не е Китай), може да е само от полза за Москва. Поне засега, руското правителство би искало търговските отношения с Турция да продължат да се развиват стабилно. По-късно, без съмнение, може да се очаква сблъсък на интереси (ако Русия отслабне, а турските амбиции нараснат), но днес руснаците нямат нищо против търговските отношения с турския бизнес.
На второ място, руското отстъпление в периода след студената война „отвори” Балканите за турското влияние. Румъния, България и републиките на бивша Югославия са все някогашни турски владения, които в миналото са представлявали много значителна част от османската икономика. По време на студената война, всички те бях част от комунистическия свят, като Румъния и България бяха и формално включени в съветския блок. Макар че днес по-голямата част от тези територии вече са „абсорбирани” от Европейския съюз, Русия продължава да поддържа връзките си със своите „славянски братя”, особено със сърбите и българите, позволили и да разполага с доста значително влияние, което Европа предпочита да не забелязва. Освен това, Русия поддържа дългосрочни приятелски отношения с Гърция и Кипър, както за да може (ако се наложи) да усложни провеждането на американската политика в Европа, така и за да гарантира сигурността на фланговете си от Турция. Но, благодарение на близостта и търговските отношения, Турция, безусловно, надделява в тази сфера на съперничеството.
Въпреки това, Балканският регион едва ли ще се превърне в ябълка на раздора между Анкара и Москва, защото и двете страни са склонни, ако се наложи, и да се откажат от по-нататъшна борба за него.
Както е известно, повечето балкански държави са членки на една организация, която едва ли някога ще включи в редовете си Русия или Турция – ЕС. Русия просто не отговаря на изискванията на подобно членство, а дори и само присъствието на Кипър в ЕС (без да споменаваме множеството други, далеч по-сериозни, причини) изключва турската поява там. Направляваното от ЕС (въпреки руските възражения) отделяне на Косово от Сърбия, беше съкрушителен удар по позициите на Русия в региона, а последвалото налагане на европейски протекторат над Косово значително отслаби и турските позиции на Балканите.
Продължаващата експанзия на ЕС на Балканите означава, че влиянието на Турция в този регион ще се изравни с това на Русия. Регионът действително е генератор на неприятности, но не и за турско-руските отношения. Възможно е дори, едновременното им изтласкване от тази зона да създаде допълнителни условия за откриване на общи интереси.
Третата сфера на конкуренция в руско-турските отношения е енергетиката, която никак не е маловажна. За Турция, Русия е търговски партньор №1, тъй като енергоносителите формират по-голямата част от общия обем на търговията помежду им. Турция внася от Русия 65% от необходимия и природен газ и 40% - от петрола. Макар че Анкара постоянно развива търговските си отношения с Москва, тя не одобрява особено склонността на руснаците да използват енергийните си връзки с Европа като политическо оръжие. Русия още не е стигала дотам да прекрати доставките на енергоносители непосредствено за Турция, но последната неведнъж изпитваше върху себе си негативните последици от спрените доставки за Украйна и поредното преразглеждане на договорите между Москва и Киев.
Споделяйки енергийните притеснения на Турция, Европа демонстрира дори нещо повече от склонност да я използва като възлова транзитна територия, в опитите си да заобиколи Русия при транспортирането на енергоносители на европейския пазар. Един от тези пътища е вече фунциониращият тръбопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, докато други (като Набуко например) си остават само на хартия. Руснаците имат достатъчно основания да накарат Турция да стои настрана от каквито и да било други схеми за диверсификация, които биха могли да струват на Москва загубата на един от основните и енергийни клиенти и да направят невъзможно използването на политическите лостове, с които тя разполага в момента, за да въздейства на европейците, зависещи от руските енергоносители.
Има само два маршрута, позволяващи на Турция да се „диверсифицира” от Русия. Първият е на юг, към Ирак и Иран. Анкара има много амбициозни планове по отношение на иракската петролна индустрия, но възстановяването и модернизирането на петролните находища и тръбопроводите, които постоянно биват изваждани от строя (или чиято продукция се краде) от бунтовниците, действащи в тази страна след американската военна интервенция през 2003, изисква твърде много време.
Междувременно, Иран предлага на Турция достъп до собствените си огромни запаси от енергоносители, но политическите усложнения, съпътстващи сътрудничеството с режима на аятоласите, все още са твърде болезнени за турците, за да действат по-активно в тази посока. Но, макар че тези усложнения се запазват, Анкара много внимателни следи развитието на ситуацията в близкоизточните си съседи и около тях, преценявайки, доколко то може да съдейства за установяването на стабилно енергийно сътрудничество с тези страни в бъдеще.
Вторият потенциален източник на енергоносители за Турция се намира в Централна Азия, т.е. в един регион, който Русия ще се стреми на всяка цена да удържи под свой контрол, ако иска да оцелее в дългосрочна перспектива. В много отношения, този регион е огледален образ на Балканите, където руснаците имат исторически връзки, а Турция – икономически предимства. Четири от общо петте централноазиатски държави (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан и Туркменистан) са населени с тюрки. Но, като наследство от съветската епоха, инфраструктурата и икономиката и на четирите са толкова тясно вплетени в руската сфера на влияние, че за откъсването им от нея ще се наложи мащабна хирургична намеса. От друга страна, наградата наистина си струва: Централна Азия разполага с най-големите неразработени запаси от енергоносители в света. Освен това (както показва и самото наименование „Централна”), който и да контролира региона, ще може да проектира мощта си върху бившите съветски републики, Китай и Южна Азия. Тоест, ако Русия и Турция действително се конфронтират открито за нещо, това ще бъде именно тук.
Тук Турция се сблъсква с проблем, излизащ извън границите на региона. Дори и ако се опита да промени енергийния баланс в Централна Азия, Анкара ще се нуждае от подходящ лост. Което пък насочва вниманието ни към последния и най-динамичен регион на руско-турската конкуренция – Кавказ.
В Кавказ Турция се изправя пред най-привлекателната и в същото време (от гледна точка на възможностите и да влияе върху нея) най-лошата за Анкара перспектива. Азербайджанците не се смятат просто за тюрки (подобно на централноазиатците), а за истински турци. Ако в постсъветското пространство има държава, която не просто се стреми към съюз с друга, а е склонна фактически да се обедини с нея, за да се измъкне от руската сфера на влияние, тези две държави са именно Азербайджан и Турция. Първата разполага със значителни собствени запаси от енергоносители, но още по-ценно е готовността и да послужи за трамплин на турския скок към Централна Азия.
Само че Азербайджан няма обща граница с Турция (с изключение на 15-километровата граница на откъснатия от Азербайджан Нахичевански анклав с тази страна). Освен това е разположен отвъд Армения – държавата, която победи Азербайджан във войната за населения с арменци т.нар. Нагорни Карабах и има традиционно враждебно отношение към Турция, включително и заради арменския геноцид от 1915. Армения е много тясно свързана с Русия, което поставя Анкара в много трудно положение, защото това означава, че всички турски планове за проникване в Централна Азия опират до постсъветска Грузия. Ако Турция съумее да постави Грузия в пълна зависимост, по-късно действително би могла да разчита на възможността да се обедини с Азербайджан и да направи пробив в Централна Азия. Без Грузия обаче, Турция ще прилича на птица с едно крило и въобще няма да е в състояние да се бори за голямата награда в Централна Азия.
Самата Грузия не демонстрира особено желание да помогне на турците в мащабното им начинание. Грузинците не разполагат с почти нищо в икономическата и военната сфера и, в същото време, постоянно надценяват възможностите си по отношение на Русия, наивно разчитайки на помощта на Запада. Тези им недостатъци си проличаха и по време на грузинско-руската война, през август 2008, когато руската армия ликвидира почти целия грузински военен потенциал. И макар че Анкара вижда в грузинците твърд противник на Русия, тя не открива у тях нито надеждност, нито компетентност, нито дееспособност.
Това означава, че руско-турското съперничество може да даде „на късо” и да бъде прекратено още преди истински да се е разгоряло. Междувременно, американците и руснаците започват да очертават контурите на новите си взаимоотношения. Те включват позволението на Москва, САЩ да осъществяват доставки за частите си в Афганистан, през руските зони на влияние, промените в американската програма за противоракетна отбрана и спирането на разширяването на НАТО на Изток. Последното представлява критична точка в руско-турските отношения. Ако САЩ и Европа решат да разширят влиянието си отвъд сегашните рамки на НАТО, Грузия ще се окаже логичната им цел, което пък ще означава за Турция, че най-трудната част от плана за проникването и на Изток ще бъде изпълнена. Но, ако Америка и ЕС не се решат да се разпростират извън НАТО (което изглежда все по-вероятно), Грузия ще се окаже в периферията на интересите им, а на Турция ще се наложи сама да реализира програмата си за проникване на Изток и то срещу руската мощ.
Временно съгласие?
Очевидно е, че между Русия и Турция има достатъчно противоречия. Отчитайки, че и двете държави преживяват възраждане, конфронтацията им е само въпрос на време. Очевиден сблъсък на интересите им се получи през август 2008, когато Русия реши да контраатакува Грузия, отлично съзнавайки, че нито Америка, нито Европа ще проявят желание или готовност да се намесят във войната на страната на южнокавказката държава. Максималното, което НАТО си позволи в отговор, беше символичната демонстрация на сила, възложена именно на Турция, в качеството и на „пазач” на входа към Черно море. Анкара трябваше да позволи увеличаването на флота на пакта край бреговете на Грузия и така да се създаде заплаха за руските части в района. Турците не бяха във възторг от активизирането на руската армия в Кавказ, т.е. в близост до техните граници, да не говорим, че приходите на Турция спаднаха в резултат от спирането на енергийните доставки след прекъсването на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан.
Русия моментално реагира на турските маневри под флага на НАТО, като задържа на граничните си пунктове огромно количество турски стоки, ограничавайки турския износ. Този сблъсък обаче се оказа мимолетен и турците много бързо склониха да седнат на масата на преговорите с руснаците за да сложат край на търговския конфликт и да уточнят сферите си на влияние. През последните седем-осем месеца руско-турските преговори демонстрираха значителен напредък, освен това лидерите на двете държави вече се срещат много по-редовно за да решават въпросите от взаимен интерес.
Първата сфера на сътрудничество между двете държави е Европа, където и Русия, и Турция са заинтересовани да използват политическия натиск. Въпреки възраженията и съпротивата от страна на Европа, турците продължават да настояват за присъединяването си към ЕС. В същото време, руснаците силно се нуждаят Европа да продължи да бъде обвързана с техните мрежи за доставка на енергоносители и са изпълнени с решимост да провалят плановете за развитие на американската система за ПРО, разширяване на НАТО и всичко останало, което, според Москва, застрашава националната сигурност на Русия. Докато Турция протака реализацията на европейските планове за диверсификация на маршрутите за доставка на енергоносители, тя ще може да претендира за по-голямо внимание по въпроса за членството си в ЕС. На практика, в началото на 2009, турците достатъчно откровено заплашиха, че ако Европа не се нуждае от Турция, като член на ЕС, тя няма да се ангажира с каквито и да било планове за диверсификация, разглеждащи я като транзитна територия. Турските заплахи към Брюксел по странен начин съвпаднаха с прекратяването на руските газови доставки за Украйна, през януари, когато европейците за пореден път си припомниха, защо не бива да дразнят Москва.
Турция и Русия могат да намерят общи точки и в Близкия изток. Напоследък, Анкара отново разширява своето влияние в близкоизточния си „заден двор”, надявайки се да вземе под контрол решаването на сложните проблеми с Иран, Ирак и Сирия, тъй като САЩ постепенно ограничават присъствието си в региона за да се концентрират върху Афганистан. Това, от което Турция най-много се нуждае в момента е стабилност на южния и фланг. За целта е необходимо Русия да не изостря ситуацията в такива страни като Иран, където Москва заплашва, че ще достави стратегическите си противовъздушни комплекси С-300 и ще подкрепи ядрената програма на аятоласите, разчитайки така да привлече вниманието на Вашингтон към други въпроси, които са жизнено важни за руската национална сигурност. Впрочем, САЩ вече са склонни да използват Русия за оказване на натиск върху Иран, срещу отстъпки към Москва в други сфери, а Турция (подобно на Америка) е заинтересована от ограничаване на руската активност в Близкия изток.
Армения е следващият въпрос, по който Русия и Турция могат да постигнат временно съгласие. Русия, неофициално, е поставила Армения под свой контрол и увеличава и без това сериозното си военно присъствие в малката южнокавказка държава. Турция може или да стои настрана, продължавайки да изолира Армения и оставяйки на Москва да доминира в нея, или пък да предприеме стъпки за нормализирането на отношенията с Ереван и да действа в Кавказ в еднакви условия с руснаците. Предвид появилите се съобщения, че отношенията между Анкара и Ереван започват да се затоплят (вероятно, не без руско участие), все по-отчетливо се очертава тенденцията за разпределяне на сферите на влияние между Русия и Турция.
В крайна сметка обаче, и едната, и другата осъзнават, че сегашните добри отношения помежду им, най-вероятно, няма да траят вечно. И двете евразийски държави продължават да изпитват недоверие една към друга и преследват различни дълговременни цели, въпреки че през определени кратки периоди интересите им могат да съвпадат. Геополитическа закономерност е, че две възходящи (особено ако са и съседни) държави са обречени на сблъсък помежду си – ако не днес, то в бъдеще.
* Първите двама от авторите ръководят дирекции, а третият е вицепрезидент на американската Агенция за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”
{rt}
