През последните месеци много аналитични центрове, както в САЩ, така и извън тях се опитват да предугадят, каква точно ще бъда американската военна стратегия по време на втория мандат на президента Буш. Специалистите гадаеха, кой ще последва Ирак, и дали окупацията на тази страна бележи началото или края на Великата американска империя. А, също съществува ли светът извън натрапеното ни глобално противопоставяне между Вашингтон и т.нар. “ос на злото”? Сред анализите по тези и редица други фундаментални въпроси на големите световни “мозъчни тръстове”, особено внимание заслужават тези на експертите от Ameriсan Eхterprise Institute (AEI), за който се смята, че подхранва с идеи сегашната администрация в Белия дом и чиято основна задача е да лобира за интересите на едрия бизнес и американските транснационални корпорации.
Интересът към мнението на въпросните експерти се дължи не толкова на личната им популярност и авторитет, колкото на факта, че значителна част от хората в сегашната американска администрация са свързани, по един или друг начин, с AEI. Поне двайсетина бивши служители на института са в екипа на вицепрезидента Чейни или пък участват в гражданското ръководство на Пентагона (сред тях, между другото, е и Пол Уолфовиц). Именно те формираха и визията на Вашингтон за “освободителната” война в Ирак. Затова анализите и прогнозите на AEI имат всички шансове да се реализират на практика.
Според експертите на института, публикувани в последните издадени от него сборници, през следващите години основните направления в американската военна стратегия трябва да бъдат, както следва: военното обезпечаване на мерките на Белия дом за трансформиране на политическото пространство в Близкия изток и, на второ място, военното сдържаве на нарастващите китайски амбиции за глобално лидерство.
Впрочем, според оценките на експерти от други американски аналитични центрове, военното обезпечаване на мерките по трансформирането на близкоизточния регион могат да се приемат и като подготовка за решаването на втората задач – неутрализацията на Китай. Освен това, широко рекламираната инициатива на САЩ за изграждането и “цивилизоването” на т.нар. Голям Близък изток бе посрещната крайно враждебно не само в много от страните, които трябва да бъдат “цивилизовани”, но и от повечето големи европейски държави. Което застави Белия дом спешно да промени проекта, представяйки го като “партньорство”, както и да смекчи донякъде подходите за практическото му осъществяване.
Първото направление
Експертите от АЕІ обаче продължават да настояват за осъществянето на вече обявената си концепция за американската военна стратегия. Така, в последните анализи на института се посочва, че задачата за запазване на статуквото в рамките на установения през последните години “нов световен ред” (Pax Americana) изисква от САЩ да гарантиран по-нататъшната политическа трансформация на близкоизточния регион в т.нар. Голям Близък изток, като едновременно с това се предприемат решителни стъпки към ограничаване растящата мощ на китайските въоръжени сили. Според експертите, решението на всяка от тези задачи е достатъчно сложно, но двете са тясно свързани поради преплитането на интересите и целите на въвлечените в тях играчи, затова неуспехът в решаването дори и само на едната би довел до глобално поражение на Америка в текущото геополитическо противопоставяне.
Постигането на така очертаните геостратегически цели изисква от новата американска администраци изграждането на ясна военна стратегия, позволяваща воденето на войни на поне два, принципно различаващи се, театри на военните действия. Макар че, погледнато в историческа перспектива, това въобще не е нещо ново за американската военна наука, през последните години развитието на военно-политическата ситуация в света доведе до това, че за американските военни анализатори стана твърде проблематично да разглеждат като реална възможността за воденето на война на два фронта, използвайки наличните въоръжени сили. Очертаващият се силов баланс на световната арена вече не позволява осъществяването на подобна стратегия, в чистия и вид. Затова американската армия е принудена да “балансира” между отделните театри на военните действия, решавайки буквално в последния момент на кой от тях да използва масирана сила.
Последните доклади на Пентагона до Конгреса потвърждават предположението, че сегашната конфигурация на американските въоръжени сили и ангажираността им в иракскиия конфликт не позволяват в най-близко бъдеще пълноценната реализация на стратегията “борба на два фронта”. Поради това, според експертите на АЕІ, е необходимо да се поддържа баланс между силите за челно базиране, гарантиращи охраната на “американския периметър за сигурнуст”, който покрива цяла Европа, Азия и Океания, оперативните резерви, способни да се разгърнат достатъчно бързо в един или друг кризисен район, и стратегическите резерви, базирани във вътрешността на САЩ.
При такъв подход към стратегическото планиране, Големият Близък изток (обхващащ пространството от Западна Африка до Югоизточна Азия) се оказва прекалено сложен и нееднозначен регион, не само от военна, но и от политическа, икономическа и т.н. гледна точка, което пък затруднява решаването на поставените задачи в рамките на единния план за мерките по неговата трансформация. В същото врече обаче, повечето регионални проблеми изискват наличието на единна стратегия и последователен подход към използването на военна сила. В това отношение, експертите от АЕІ подчертават, че осмислянето на основите и изработването на ефективна военна стратегия за региона, както и за ислямския свят, като цяло, ще изисква години, ако не и десетилетия, а действията в тази посока далеч не винаги ще са успешни. Въпреки това изготвянето на базов проект за такава стратегия е жизнено необходимо за САЩ.
Според специалистите, фундаменталното направление на американската военна стратегия в Близкия изток следва да се основава на запазването на стратегическата инициатива, завоювана след 11 септември 2001 в афганистанската и иракската кампании. Осъзнавайки, че задачата да се трансформира радикално политическата култура на ислямския свят неизбежно ще се окаже дългосрочна, САЩ ще гледат да принудят основните си противници да преминат към стратегическа отбрана, като за целта продължат да провеждат специални операции срещу водачите на терористичните групировки, лишавайки последните от финансови средства, а при необходимост – и да използват масирана военна сила. Анализът и оценката на очертаващата се военно-политическа обстановка, позволяват на експертите от АЕІ да определят с достатъчна точност зоните на най-голяма активност на терористичните ислямистки групировки в най-близко бъдеще. Това са Западен Пакистан, както и пограничния район между Пакистан и Афганистан, Южен и Западен Афганистан, Арабския полуостров (и, особено, Саудитска Арабия и Йемен), Югоизточна Азия (от Тайлнад до южната част на Филипините и Индонезия), Западна Африка (включително Нигерия и Мали), Северна Африка (включително Южна Сахара) и т.н.
Важно е, че наред очерталите се през последните години граници на най-голяма активност на терористичните групировки, експертите на института включват и европейските градове с големи мюсюлмански общности.
Според специалистите от АЕІ, определена опасност за американските интереси предстанвляват и държавите от Централна и Източна Европа (включително България), чиито правителства, макар и да полагат усилия в организирането на борбата с тероризма, очевидно не са в състояние да се справят с проблема.
Подобно очертаване на зоните на активност на терористичните групировки допълнително подчертава значението на териториите, представляващи потенциална опасност за националната сигурност на САЩ. В тази връзка се отбелязва, че притоводействието на всеки конкретен терористичен акт може да изисква употребата на относително малка сила, но постоянното военно ангажиране в рамките на цялата зона със сигурност ще раздроби и ерозира американската военна мощ, колкото и значителна да е тя.
Мащабите на зоната на потенциалните действия изискват от САЩ още днес да очертаят редица стратегически приоритети. В региона има доста държави, в които комбинацията от вътрешна политическа слабост и значителен военен потенциал, ги прави жизненоважни за американската геополитика. Сред тях (според експертите от АЕІ) особеното внимание на Вашингтон изискват държави като Нигерия, Судан, Египет, Саудитска Арабия, Ирак, Иран, Афганистан, Узбекистан, Пакистан, Индонезия, Малайзия и Филипините. Едновременно с това, в докладите на института се подчертава, че дългосрочната борба за бъдещето на Близкия изток в тикущата крайна нестабилна ситуация може да донесе сериозни дивиденти на САЩ, при условие, че американците запазят в свои ръце стратегическата инициатива в региона.
Според специалистите, перспективната американска стратегия за Близкия изток трябва да се стреми да балансира между противодействието на “ислямското ядро” (в лицето на Иран, Афганистан и Пакистан), където проблемите са особено отчетливи и дълбоки, и “периферията” на мюсюлманския свят. Така, в държави като Индонезия (където днес рискът от голяма война е нищожен) САЩ ще се стремят да използват невоенни мерки за управление на политическите процеси и подкрепа за местните власти. Стратегията, опираща се едиствено на такива мерки обаче, няма да даде необходимите резултати. Проблемите в “ислямското ядро” са прекалено неотложни и нахлуването в Афганистан и Ирак бе само началото за решаването им. Ускорената реализация на иранската ядрено програма, според американските експерти, драматично е променило динамиката на развитието на военно-политическата ситуация в региона, ликвидирайки шансовете за мирно разрешаване на съществуващите противоречия.
Заедно с това, те подчертават и някои особености на така очерталата се ситуация. Основната опасност за САЩ е в това че, независимо от бързата и относително успешна кампания срещу Ирак, Америка ще продължи да усеща последиците от изтощителните усилия за умиротворяването на тази страна, което ще повлияе крайно негативно върху реализацията на вече лансираната стратегия за трансформация на близкоизточния регион (т.е. проектът за Големия Близък изток). Според експертите от АЕІ, днес САЩ просто не могат да си позволят изтегляне от Ирак и Афганистан (или от региона, като цяло), нито пък да следват “стратегия на запазване на статуквото”.
В подобна ситуация, тенденцията към нарастване броя на по-продължителните и решителни военни действия в региона ще продължи да съществува и през следващите години. При това разходите и опасностите от потенциална американска военна интервенция в “ислямското ядро” ще са толкова значителни, че по-големи ще са само разходите за пълното изтегляне на САЩ от региона. Затова експертитеот АЕІ предлагат Америка да продължи да контролира стратегическите си опорни точки в региона – Афганистан и Ирак, запазвайки способност и потенциал да отговори достатъчно решително във всяка друга точка на региона.
Американската регионална военна стратегия ще се основа върху намерението да се съхрани стратегическата инициатива, както и способността да се действа ефективно в точки, много отдалечени от дълговременните военни бази на САЩ. В същото време, макар че тези действия рядко ще включват пряката военна интервенция (както беше в Ирак), Съединените щати планират да запазят способността си да предприемат и такива интервенции във всяка точка на региона.
Второто направление
Що се отнася до второто най-важно направление в развитието на американската военна стратегия, американските експерти се базират на това, че стратегията на баланс между намиращият се в перманентен възход Китай с неговия огромен пазар (които са важен елемент от американския “нов световен ред”) и осъществяването на китайските политически и стратегически претенции ще стане невъзможно още в съвсем близко бъдеще. Анализаторите от АЕІ твърдят, че китайската нация “трябва да живее в свободна страна”. Което означава, че през следващите години САЩ планират активно да работят за трансформацията на режима в Китай, за да го “приспособят” към условията, изгодни за интересите на Вашингтон в региона.
Тоест, американската военна стратегия ще се стреми да ограничи китайските военни амбиции, както и да попречи на Пекин да получи със заплаха или военна сило онова, което не е в състояние да постигне с мирни средства. Най-важния проблем в случая е заплахата от китайска интервенция в Тайван. Американската стратегия обаче ще отчита и останалите възможности на Китай да влияе негативно върху интересите на САЩ в други региони на света. В този контекст, екпертите на АЕІ предлагат Пекин вече да не се разглежда като регионален играч, а да се оценява занапред като ключов фактор в глобалната геополитика.
Освен в докладите на АЕІ, редица други аналитични материали на Пентагона (и, в частност, редовните доклади на военното министерство до Конгреса за китайския военен потенциал) се отбелязва, че текущата цел на Пекин е запазването на “благоприятната силова конфигурация” в света. Или, с други думи, запазване на силовия баланс, в противовес на тоталната американска доминация. При това се подчертава, че създалата се в региона ситуация е резултат, от една страна, от икономическия и военен възход на Китай, а от друга – от такива сравнително по-нови фактори като началото на глобалната антитерористична кампания на Вашингтон след 11 септември 2001.
Според експертите от АЕІ, Пекин оценява глобалната война с тероризма като поява на “стратегически удобен” за себе си момент. Изместването на акцента в американската външна политика към проблема на борбата с тероризма, намали външнополитическия натиск върху Китай, предоставяйки му нови възможности за укрепване на позиците си не само в региона, но и в света. В същото време редица действия на американската армия, предприети през последните години (нахлуването в Афганистан, разполагането на военни части в Централна Азия и укрепването на военното сътрудничество между САЩ и Пакистан, от една страна, и с Япония и Индия – от друга), помогнаха на китайското ръководство ясно да осъзнае, че основната цел на провежданата от САЩ кампания е по-бързото стратегическо “обкръжаване” на Китай, даващо възможност за евентуалното му блокиране и изолиране от външния свят.
Подобно развитие на ситуацията доведе до промяна на стратегическите постановки в самия Китай. Фактът, че днес Пекин включва в своята т.нар. “голяма периферия” не само вътрешните региони на Евразия и собствения си шелф, но и Централна Азия и Близкия изток, предизвикват сериозни опасения у американските анализатори. Днес целите на Пекин включват гарантирането на постоятен достъп до природните ресурси и пазари, както и осъществяване на китайската “стратегия на контра-сдържането” чрез разширяването на регионалното присъствие и влияние, насочени към запазване на баланса и продължаване на съперничеството със САЩ.
Експертите от АЕІ виждат основните особености на този нов завой в китайската стратегия в повишения интерес на Пекин и все по-мащабното му присъствие в близкоизточния регион. Енергийната сигурност е сред най-актуалните приоритети на Китай. Китайската икономика все повече зависи от редовните доставки на енергоносители и тази зависимост прогресивно влияе върху енергийната политика и националната сигурност на Пекин. Едновременно с това, китайското ръководство продължава да усеща нарастваща заплаха за интересите на страната поради все по-голямата си зависимост от доставките на близкоизточния петрол по море през Малакския и Ормузкия проливи, контролирани от американския военен флот.
Експертите подчертават, че недостигът на енергоносители е най-голямото предизвикателство пред Пекин през следващите години. Китай вече бе принуден да въведе ограничения в енергопотреблението, забавяйки икономическия си ръст, който управляващата Комунистическа партия разглежда като ключово условие за запазване на властта си, както и за вътрешната сигурност на страната. Затова Пекин вече планира създаването на стратегически петролен резерв. Освен това, китайците се стремят да разширят мрежата си от тръбопроводи за внос на енергоносители, задълбочават сътрудничеството с централноазиатските държави, а също с Иран и Судан, включително и във военната област, което пък хвърля в паника Белия дом.
В анализите на АЕІ се отбелязва, че в съответствие с политическите и стратегически традиции, Пекин разчита на монополното използване на онези източници на газ и петрол, които играят ключова роля за съхраняване стабилността на вноса на енергоносители в страната. Това изисква създаването на стратегическо партньорство между Китай и онези, държави, които го снабдяват с петрол и газ и на първо място – с тези от Централна Азия и Близкия изток. Отчитайки, че САЩ също държат изключително много на сътрудничеството с петролните държави от Персийския залив и Близкия изток, по-нататъшното развитие на този сблъсък на интереси може да доведе до драматично влошаване на американо-китайските отношения.
Едновременно с това, американските експерти не са единодушни по фундаменталния въпрос, дали стремително развиващият се Китай действително ще се превърне в най-опасния съперник на САЩ, или все пак ще се впише в схемата на американския “нов световен ред”. Според анализаторите от АЕІ, липсата на баланс между глобалните интереси на Пекин и все още слабите му възможности да използва сила за да защити интересите си в регионален или глобален мащаб, създава усещането за уязвимост у самите китайци, което, на свой ред, поражда напрежение в отношенията им със САЩ.
Изискванията към американската армия
Експертите от АЕІ смятат, че предвид разнообразните задачи, пред американската армия, конфигурацията на въоръжените сили, които ще трябва да гарантират интересите на САЩ в Близкия изток и в Източна Азия, сериозно ще се различават. Така, най-ценни в близкоизточния регион ще се окажат сухопътните сили, докато в източноазиатският най-важен ще е военноморският флот. Авиацията и космическата военна техника пък са еднакво важни и за двата потенциални театри на бойни действия.
О друга страна, очевидно не е достатъчно само да се гарантира постоянен баланс между различните родове войски, необходимо е американските въоръжени сили в двата региона да се увеличат съществено (особено сухопътните), така че да могат да действат наистина ефективно.
Анализаторите смятат, че вече очертаващият се успех в умиротворяването на Ирак ще позволи да се съкрати военната групировка в региона. В същото време обаче е твърде вероятно, че в близко бъдеще там могат да бъдат извършени нови интервенции. Което пък означава, че е невъзможно да се промени профила на изтеглящите се от Ирак части, за да могат те успешно да действат на някой друг военен театър. Ангажираността на националната гвардия и други спецайлни части в умиротворяването на Ирак, лишава САЩ от истински стратегически резерв, защото тези войски на практика се превърнаха в оперативен резерв, необходим за обезпечаване на текущите мисии в Близкия изток. Което е сериозен фактор, ограничаващ възможностите на американската военна стратегия през следващите години.
Занапред американските военно-морски и военно-въздушни сили ще продължат активно да използват “стратегията на махалото”, предполагаща два различни театри на военни действия, обезпечавайки мобилна огнева мощ, способна едновременно да гарантира баланса между растящата военна сила на Китай, от една страна, и необходимото силово прикритие на американските планове за трансформация на Близкия изток – от друга. Експертите отбелязват, че именно тези видове въоръжени сили позволяват на САЩ да доминират днес в света, което пък императивно изисква по-нататъшното им усъвършенстване и увеличаване на техния боен потенциал.
Тоест, дори ако през следващите години бъде извършено известно съкращаване на тези сили, то със сигурност ще бъде компенсирано от превъоръжаването им с далеч по-мощни и модерни бойни средства.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
През последните месеци много аналитични центрове, както в САЩ, така и извън тях се опитват да предугадят, каква точно ще бъда американската военна стратегия по време на втория мандат на президента Буш. Специалистите гадаеха, кой ще последва Ирак, и дали окупацията на тази страна бележи началото или края на Великата американска империя. А, също съществува ли светът извън натрапеното ни глобално противопоставяне между Вашингтон и т.нар. “ос на злото”? Сред анализите по тези и редица други фундаментални въпроси на големите световни “мозъчни тръстове”, особено внимание заслужават тези на експертите от Ameriсan Eхterprise Institute (AEI), за който се смята, че подхранва с идеи сегашната администрация в Белия дом и чиято основна задача е да лобира за интересите на едрия бизнес и американските транснационални корпорации.
Интересът към мнението на въпросните експерти се дължи не толкова на личната им популярност и авторитет, колкото на факта, че значителна част от хората в сегашната американска администрация са свързани, по един или друг начин, с AEI. Поне двайсетина бивши служители на института са в екипа на вицепрезидента Чейни или пък участват в гражданското ръководство на Пентагона (сред тях, между другото, е и Пол Уолфовиц). Именно те формираха и визията на Вашингтон за “освободителната” война в Ирак. Затова анализите и прогнозите на AEI имат всички шансове да се реализират на практика.
Според експертите на института, публикувани в последните издадени от него сборници, през следващите години основните направления в американската военна стратегия трябва да бъдат, както следва: военното обезпечаване на мерките на Белия дом за трансформиране на политическото пространство в Близкия изток и, на второ място, военното сдържаве на нарастващите китайски амбиции за глобално лидерство.
Впрочем, според оценките на експерти от други американски аналитични центрове, военното обезпечаване на мерките по трансформирането на близкоизточния регион могат да се приемат и като подготовка за решаването на втората задач – неутрализацията на Китай. Освен това, широко рекламираната инициатива на САЩ за изграждането и “цивилизоването” на т.нар. Голям Близък изток бе посрещната крайно враждебно не само в много от страните, които трябва да бъдат “цивилизовани”, но и от повечето големи европейски държави. Което застави Белия дом спешно да промени проекта, представяйки го като “партньорство”, както и да смекчи донякъде подходите за практическото му осъществяване.
Първото направление
Експертите от АЕІ обаче продължават да настояват за осъществянето на вече обявената си концепция за американската военна стратегия. Така, в последните анализи на института се посочва, че задачата за запазване на статуквото в рамките на установения през последните години “нов световен ред” (Pax Americana) изисква от САЩ да гарантиран по-нататъшната политическа трансформация на близкоизточния регион в т.нар. Голям Близък изток, като едновременно с това се предприемат решителни стъпки към ограничаване растящата мощ на китайските въоръжени сили. Според експертите, решението на всяка от тези задачи е достатъчно сложно, но двете са тясно свързани поради преплитането на интересите и целите на въвлечените в тях играчи, затова неуспехът в решаването дори и само на едната би довел до глобално поражение на Америка в текущото геополитическо противопоставяне.
Постигането на така очертаните геостратегически цели изисква от новата американска администраци изграждането на ясна военна стратегия, позволяваща воденето на войни на поне два, принципно различаващи се, театри на военните действия. Макар че, погледнато в историческа перспектива, това въобще не е нещо ново за американската военна наука, през последните години развитието на военно-политическата ситуация в света доведе до това, че за американските военни анализатори стана твърде проблематично да разглеждат като реална възможността за воденето на война на два фронта, използвайки наличните въоръжени сили. Очертаващият се силов баланс на световната арена вече не позволява осъществяването на подобна стратегия, в чистия и вид. Затова американската армия е принудена да “балансира” между отделните театри на военните действия, решавайки буквално в последния момент на кой от тях да използва масирана сила.
Последните доклади на Пентагона до Конгреса потвърждават предположението, че сегашната конфигурация на американските въоръжени сили и ангажираността им в иракскиия конфликт не позволяват в най-близко бъдеще пълноценната реализация на стратегията “борба на два фронта”. Поради това, според експертите на АЕІ, е необходимо да се поддържа баланс между силите за челно базиране, гарантиращи охраната на “американския периметър за сигурнуст”, който покрива цяла Европа, Азия и Океания, оперативните резерви, способни да се разгърнат достатъчно бързо в един или друг кризисен район, и стратегическите резерви, базирани във вътрешността на САЩ.
