Инициативата на Европейския съюз за т.нар. „Източна партньорство” продължава да е в центъра на вниманието на Брюксел. В същото време става все по-ясно, че отделните страни-членки далеч не са единни в отношението си към тази програма, като мнозина се опасяват, че тя може да придобие откровено антируски характер. На свой ред, Чехия, която председателства ЕС, през първата половина на 2009, организира, на 7 май в Прага, първата среща, посветена на институционализирането на програмата.
Както е известно, програмата „Източно партньорство”, официално лансирана на 26 май 2008, беше разработена съвместно от Швеция и Полша. Тя предполага активизиране на контактите на ЕС с редица държави от постсъветското пространство: Армения, Азербайджан, Украйна, Грузия и Молдова, като участието на Беларус е под въпрос. Първоначално, като причина за специалното отношение към Минск се изтъкваше „специфичния характер” на беларуската политическа система, но още през февруари стана ясно, че главното условие за включването на Беларус в „Източно партньорство” е тя да не признава независимостта на отцепилите се от Грузия Южна Осетия и Абхазия.
Какво представлява „Източното партньорство”?
Първоначално, инициативата „Източно партньорство” беше замислена като своеобразна реакция на буксуващата „Европейска политика на съседство” (ЕПС) - техническата програма за сътрудничество, която ЕС реши да предложи на партньорите си от Източна Европа, като алтернатива на членството им в Съюза. За разлика от ЕПС, „Източното партньорство” включва ясно политическо послание за европейска солидарност. В рамките на новата програма се предвиждат по-активни контакти на политическо равнище, по линия на редовно организирани срещи между ръководствата на шестте страни-участнички и представители на ЕС. Планира се също „Източното партньорство” да разполага със свой бюрократичен апарат, в рамките на поделенията на Европейската комисия (ЕК).
Програмата включва създаването на зони за свободна търговия и облекчаване на визовия режим, с перспектива за постепенната му отмяна. За целта е предвиден и нов механизъм на финансиране. Така, доскоро се планираше до 2013 да бъдат отпуснати 350 млн. евро за укрепване на държавните институции, граничния контрол и в подкрепа на дребния бизнес. Сред приоритетите на „Източното партньорство” е и енергетиката, като се предвижда в рамките на програмата да се развива транзита на енергоносители, заобикалящ Русия. Неслучайно, в средата на февруари, по време на централноазиатското си турне, вече бившият чешки премиер Мирек Тополанек посети страните, които вероятно ще участват в реализацията на проекта за газопровода „Набуко” – Казахстан, Туркменистан и Азербайджан, като навсякъде рекламираше и предимствата на „Източното партньорство”. Показателно е също, че срещата, посветена на „Набуко”, беше насрочена през май в Прага, т.е. по същото време, когато е и тази за „Източното партньорство”.
В същото време обаче, още преди даването на официален старт на програмата в чешката столица, се оказа че далеч не всички в ЕС одобряват полско-шведската инициатива. Очертаха се доста сериозни разногласия, особено за финансирането на програмата. Така, ЕК предложи бюджетът и да бъде удвоен, т.е. към него да се добавят още 35 млн. евро. Срещу това обаче се обяви френският външен министър Бернар Кушнер, който очевидно предпочита повече средства да отидат за лансирания от президента Никола Саркози Средиземноморски съюз. Освен това, той посочи, че подобно увеличение ще означава само по 15 млн. евро годишно, които според него са съвсем незначителни средства за толкова голяма държава, каквато е например Украйна.
Впрочем, бяха изтъкнати и далеч по-сериозни принципни възражения. Така, шефът на френската дипломация не смята, че проектът трябва да изключва Русия и предложи „Източното партньорство” да се разшири, като към него се присъедини Москва, а може би и Анкара. В противен случай, според Кушнер „в Русия може да възникне усещане, че се прави поредния опит за обкръжаването и”, също както и с разширяването на НАТО. В отговор, чешкият външен министър Карел Шварценберг подигравателно обяви, че „ние не възразяваме срещу присъединяването на още държави към проекта – не само на Русия и Турция, а и на Япония, САЩ или Китай. Защо не? Ние сме отворени за сътрудничество с другите страни”.
Иронията на чешкия дипломат № 1 обаче, едва ли е уместна. Няма логика „Източното партньорство” да включва Армения и Азербайджан, а да изключва Русия. В същото време, опасенията на Бернар Кушнер са оправдани. Защото в Москва са наясно, че програмата не отговаря на руските интереси. Още повече, че определени кръгове в Брюксел въобще не се опитват да прикриват антируския и характер. Така, преди време председателят на Европейската комисия (ЕК) Жозе Мануел Барозу определи новата инициатива като реакция на войната в Южен Кавказ, през август 2008. Според него, „Източното партньорство” е и опит на ЕС да се утвърди в постсъветското пространство. В тази връзка, той подчерта, че „икономиката и диалогът, а не ракетите и демонстрацията на сила, могат да осигурят просперитет и стабилност през ХХІ век”, недвусмислено намеквайки за руската политика в региона. Освен това, шефът на ЕК заяви, че „ЕС е икономически гигант, който все повече се превръща и в политически играч, поемайки съответните задължения”.
В края на февруари, на срещата си с външните министри на страните-членки, еврокомисарят по външната политика Бенита Фереро-Валднер, също засегна руските действия, във връзка с „Източно партньорство”, като заяви, че: „След руско-грузинската война и газовата криза стана ясно, че сме изключително заинтересовани от политическата и икономическа стабилност в държавите, включени в програмата”.
Според директора на програмите за Русия и ОНД към Германския съвет по външна политика Александър Рар, „Източното партньорство” е „най-сериозната и значима програма, която ЕС до този момент е изработил по отношение на своята източна политика”. Той смята, че: „навлизаме във фаза, в която натискът върху Русия и опитите за изолацията и могат да се засилят”. При това, Рар специално обръща внимание на намерението на ЕС да включи в зоната на своите интереси Беларус и Азербайджан, което според него означава, че Брюксел всъщност цели не сближаване с демократичните държави от Източна Европа (защото режимите в Минск и Баку едва ли са образец за демокрация), а по-скоро „сдържането” на Русия.
Идеята за необходимостта от противопоставяне на Русия по източните граници на ЕС се лансира и в контекста на задълбочаващата се икономическа криза. Така, шефът на Федералната стопанска камара на Австрия Кристоф Лейтъл (почетен президент на Eurochambers) предложи на ЕС да увеличи четирикратно финансовата помощ за източноевропейските страни за да ограничи руското влияние в региона. Според него: „Русия оказва доста ефективна помощ на източноевропейските държави, тъй като иска да ги доближи до себе си. Налице е конкуренция между ЕС и Москва за това, към кое семейство (т.е. в коя сфера на влияние – б.а.) ще принадлежат в бъдеще източноевропейските държави”.
В тази връзка се предлага Източна Европа (както държавите от региона, които са членки на ЕС, така и тези извън рамките на Съюза) да бъдат подкрепени със 100 млрд. евро, като подобен план лансира и австрийското правителство.
Как се отнасят към проекта в Източна Европа
Макар че от информациите в медиите, посветени на инициативата „Източно партньорство”, не става съвсем ясно, дали Украйна, Молдова, Армения, Грузия и Азербайджан предварително са били уведомени за намерението на ЕС да ги включи в тази програма, засега те декларират подкрепата си за нея.
Това особено се отнася за Украйна, чиито президент Виктор Юшченко заяви през януари, че гледа “с голям интерес на инициативата за „Източното партньорство” на ЕС”. Впрочем, украинските политици неведнъж са изтъквали ролята на страната като „локомотив” на програмата, както и необходимостта тя да получи по-големи средства в рамките на реализацията и. Така, според външния министър на Украйна Борис Тарасюк, след като страната му се стреми към членство в ЕС, Брюксел също би следвало да работи по-активно с Киев, включително оказвайки му необходимата финансова подкрепа, която в никакъв случай не трябва да е на нивото на тази за Мароко или Палестина например. По време на срещата си с дипломатическия корпус, през януари 2009, президентът Юшченко заяви: „През 2009 най-сетне ще подпишем споразумението за асоцииране, към което толкова дълго се стремяхме. Ориентираме си към постигането на практически резултати. Това, на първо място, касае придвижването ни към постигане на „четирите свободи” – свободно придвижване на хора, стоки, капитали и услуги”. Както е известно, тези свободи са реалност в ЕС, макар и не съвсем, защото по отношение на „свободното движение на хора” Германия и Австрия планират едва през 2011 да снемат ограниченията за свободно навлизане на работна сила от 12-те нови членки на Съюза на своя територия.
Също толкова негативен пример, по отношение на свободното движение на стоки, капитали и услуги, е ситуацията на енергийните пазари. Когато, през 2006, ЕС реши да създаде единен енергиен пазар, внезапно се оказа, че в 17 от страните-членки е налице „прекалено силно държавно регулиране на националните енергийни пазари”. Затова надеждите на украинския президент, че страната му може до края на 2009 да реализира прехода към единното икономическо пространство („четирите свободи”) в ЕС, са по-скоро илюзорни. Още повече, че перспективата за членство в Европейската асоциация за свободна търговия или Европейския инструмент за партньорство и добросъседство (ЕИДП) съвсем не означават и възможност страната да стане асоцииран член на ЕС.
По отношение на Беларус, организаторите на „Източно партньорство” следва тепърва да решават редица проблеми, макар, че принципната позиция на Минск е известна: механизмите на „Източното партньорство” следва да имат „равноправен и недискриминационен, по отношение на всички потенциални участници, характер”. Впрочем, по време на срещата между президентите на Беларус и Украйна, състояла се през януари 2009 в Чернигов, се казаха доста неща за ползата от сътрудничеството между двете държави, в рамките на тази инициатива, макар че Юшченко и Лукашенко дискутираха най-вече проекти в енергийната сфера, нямащи нищо общо с „Източното партньорство” на ЕС.
На свой ред, молдовският президент Владимир Воронин, отбелязвайки положителните резултати от процеса на сближаване на страната му с ЕС, след 2000, задава резонния въпрос: „защо ни е да правим още едно ОНД, този път под контрола на ЕС? Това прилича на опит за създаване на поредния обръч около Русия”. В отговор, специалният представител на ЕС за Молдова Калман Мижеи лансира интересната теза, че „Източното партньорство не е просто проект на ЕС, а общ проект на Съюза и на държавите от ОНД”.
На провелото се на 16 март заседание на външните министри на ЕС, всички „недоразумения и проблеми”, касаещи състоянието на демокрацията и човешките права в редица държави, включени в инициативата „Източно партньорство”, отстъпиха пред необходимостта Съюзът да се отвори за сътрудничество с тях, тъй като, в противен случай, те могат да се окажат в орбитата на други сили. Затова, въпреки че в средата на март Великобритания, Белгия, Литва, Холандия и Полша призоваха останалите членки на ЕС да „накажат” беларуските власти, заради нежеланието им да провеждат демократични реформи, а посещението в Минск на еврокомисаря по външните работи Бенита Фереро-Валднер беше отложено, Брюксел реши да удължи временното прекратяване на санкциите срещу режима на Лукашенко. В тази връзка естонският външен министър Урмас Пает подчерта, че: „трябва да дадем шанс на беларуския народ, защото иначе руският натиск ще продължи да нараства”, а финландският му колега Александър Стуб отбеляза: „Дванайсет години се опитвахме да провеждаме политика на санкции, която не ни доведе доникъде. Сега опитваме да се отворим поне малко и виждаме че в Беларус вече са налице определени положителни промени, макар и не чак такива, каквито би ни се искало”.
Тук е мястото да припомня, че в рамките на Европейската политика на съседство, от май 2007 стартира инициативата на ЕС „Върховенство на закона”, касаеща Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан, а от 2009 – „Евразийската програма за конкурентопособност” (Eurasia Competitiveness Programe) на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (от 30-те членове на тази организация, 18 членуват и в ЕС, а 26 в НАТО), която цели да съдейства за икономическото развитие и политическата стабилност на държавите от Централна Азия, Южен Кавказ и Украйна.
Европейският поход на Изток
Така, „европеизацията” вече се разпростира далеч отвъд географските граници на Стария континент. По отношение на инициативата „Източно партньорство” обаче, е особено интересно, че страните, които би следвало да се включат в него, са същите, за които се отнася и лансираното от някои американски стратези понятие „вакуум на сигурност”. Впрочем, същият термин използва и украинският премиер Юлия Тимошенко, по отношение на новата структура на европейската сигурност с участието на ЕС и Русия, като влага в него сходен смисъл. Така, в едно интервю, публикувано през ноември 2008 в специалното издание на Economist „Светът през 2009”, тя изрази надежда, че през 2009 Европа ще започне да решава стратегическата задача за ликвидиране на „вакуума на сигурност”, възникнал в държавите, разположени между ЕС и Русия.
В интерпретацията на един от мозъчните центрове на американската консервативна десница Heritage Foundation, „вакуумът на сигурност” се свързва с Грузия, Азербайджан, Украйна и Молдова, които (според неговите анализатори) не виждат за себе си съвместно бъдеще с Русия, а в същото време НАТО и ЕС не искат да ги приемат за свои членове. По време на конференцията на Heritage Foundation, провела се през януари 2009 под надслов „Американската политика в Южен Кавказ: енергийни и геополитически предизвикателства”, председателят на Института за Централна Азия и Кавказ Фредерик Стар посочи, че: „НАТО и ЕС не могат да направят нищо конкретно за гарантиране сигурността на Грузия, Азербайджан, Украйна и Молдова. Това ние определяме като „вакуум на сигурност”. От една страна, тези държави не искат да влязат в организациите, създадени и доминирани от Русия, а от друга не им позволяват да станат членове на организациите, доминирани от Запада”.
И тъй като европейската интеграция на държавите, поканени да участват в „Източното партньорство”, е плътно обвързана с тяхната евроатлантическа интеграция, особен смисъл придобива и предложението на бившия чешки президент Вацлав Хавел за необходимостта от присъединяване на Украйна и Беларус към НАТО и установяване на източната граница на пакта по беларуско-руската и украинско-руската граници. Тази идея, на практика, допълва тезата на чешкия външен министър Карел Шварценберг по отношение на Русия: „В определени случаи трябва да се очертае червената линия, отвъд която ЕС не бива да отстъпва”.
Показателно е обаче, че в „Целевия план Украйна-НАТО за 2009, в рамките на Плана за действия Украйна-НАТО”, в който много тясно се преплитат плановете на страната за европейска и евроатлантическа интеграция, липсва дори намек за украинското участие в програмата „Източно партньорство”.
Впрочем, цялата подготовка на проекта за „Източното партньорство” на ЕС свидетелства за друг важен аспект на проблема: всички програми са свързани помежду си, но без ангажирането в тях на изключително богатите на енергоносители централноазиатски държави (Казахстан, Туркменистан и Узбекистан) „нивото на политическо взаимодействие” и „усилията в енергийната сфера” на ЕС могат и да не оправдаят големите надежда за „мащабен европейски пробив на Изток и Юг”.
Перспективите пред „Източното партньорство”
Както е известно, „Източното партньорство” се планира като неформално обединение без постоянно действащи ръководни органи и с провеждането на две срещи на високо равнище годишно. Тоест, на държавите-участнички се предлага да се сближават с ЕС поотделно, така че различните им нива на развитие да не пречат на това сближаване. Очертани са и основните насоки на сътрудничеството: демокрацията, ефективното управление и стабилността; икономическата интеграция и сближаването с политиката на ЕС; енергийната сигурност и контактите между гражданите на въпросните държави и тези на Съюза.
Каква обаче е степента на близост на отделните участници в „Източно партньорство” до сферата на единните пространства на ЕС (икономическото; на свободата, вътрешната сигурност и правосъдието; на външната сигурност; на науката и образованието и т.н.), въплъщаващи европейските ценности за демокрацията, върховенството на закона, и човешките права? Тази близост се определя от дължината на пътя, който им предстои да изминат за да достигнат европейските стандарти, както и от поетите пред ЕС задължения, мащабите на финансовата помощ за преодоляване на икономическото и социално неравенство между партньорите и подкрепата за тяхното развитие. Брюксел не спира да повтаря, че не възнамерява да бъде „дойна крава” и помощта ще се разпределя според изпълнението на поетите задължения, скоростта на промените в съответната страна и реалната ситуация по няколко десетки показателя на евроинтеграцията, както и от нивото на сътрудничество в определени икономически сектори.
Взаимоотношенията между ЕС и участниците в „Източно партньорство” ще се регламентират в двустранните споразумения за асоциация. Твърди се, че те ще включват либерализация на визовия режим с възможност за отмяна на визите в дългосрочна перспектива; присъединяване към Договора за енергийна общност или подписването на меморандуми за взаимно разбирателство в сферата на енергийната сигурност; създаването на зони за свободна търговия между ЕС и държавите-участнички, или пък между самите „източни партньори”.
Всъщност, истината е, че интензивните усилия при изработването на програмата за „Източното партньорство” бяха обусловени най-вече от скоростта, с която се задълбочаваха проблемите в сферите на енергийната сигурност на страните от ЕС, финансово-икономическата криза и интеграцията на печалбите от изнесеното в съседните държави производство на стоки и услуги, а не толкова от проблемите свързани с демокрацията, върховенството на закона и човешките права в източноевропейските съседи на ЕС (в този смисъл програмата отразява и промените в американската политика по отношение на ЕС и на постсъветските държави).
ЕС формално се самоотстрани от проблемите с „вакуума на сигурност”, като „разпредели” сътрудничеството си със съседите по отделни държави и направления, прехвърляйки върху тях основната тежест при решаване проблемите на собственото им развитие, като в същото време демонстрира стремеж да развива това сътрудничество в духа на традиционния европейски рационализъм. Как всичко това се реализира на практика можем да илюстрираме с политиката на ЕС в сферата на енергийната сигурност.
На 12 януари 2009, Съветът на министрите на транспорта, комуникациите и енергетиката на ЕС спешно разгледа създалата се в онзи момент критична ситуация с доставките на природен газ за Европа. Само две седмици по-късно Съветът на външните министри на Съюза прие вече съвсем конкретни решения, планирайки в най-скоро време да формулира обща Външна стратегия в сферата на енергийната политика.
Като най-належащи мерки и насоки на действие (за които, през март и април, Европейският парламент одобри сумата от 3,5 млрд евро) бяха определени: Южният газов коридор; мрежата от терминали за втечнен природен газ; свързването на Балтийския регион с енергийните мрежи на Западна Европа; Средиземноморският енергиен пръстен; енергийната ос „Север-Юг” (т.е. обединяването на газовите и електрически мрежи на държавите от Централна и Югоизточна Европа) и офшорната енергийна мрежа в Северно море (т.е. промишленото производство на електричество от вятърна енергия).
За реализирането на всички тези планове се смята за наложително бързото развитие на инициативата „Източно партньорство”, енергийното сътрудничество с Русия, както и укрепването на политическите контакти на най-високо ниво със страните-доставчици на енергоносители, както и с транзитните държави по трасето на Южния енергиен коридор.
На 26 януари в Будапеща се проведе поредната среща на високо равнище за проекта „Набуко” (смятан за гръбнак на Южния енергиен коридор) с участието на Турция, Германия, Австрия, България, Румъния, Унгария, САЩ, Азербайджан, Казахстан, Туркменистан, Ирак, Египет и Грузия. Опитът на участниците да привлекат Русия към проекта за газопровода не се увенча с успех и на 16 март „Газпром” официално декларира отказа си да участва в него.
Както е известно, не ЕС, а САЩ бяха основния фактор за успешната реализация на проектите за петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан и газопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум. ЕС обаче може да помогне, осъществявайки преговори на най-високо ниво, за провеждането на среща на върха за т.нар. Транскаспийски тръбопровод. От степента на влияние на ЕС и САЩ върху страните-доставчици на енергоносители и транзитните държави зависи не само запълването на капацитета на тръбопровода, но и контрола над „Набуко”, като цяло. ЕС трудно ще може да гарантира доставки от Иран, още повече, че иранците напоследък все повече се ориентират към Индия и Китай (през март беше подписано поредното иранско-китайско споразумение за бъдещи газови доставки).
Случайности в политиката няма, затова след като ЕС реши (въпреки съпротивата на Германия) да запази „Набуко” в списъка на приоритетните си проекти, той отново беше обсъждан на 8 май в Прага (с участието на Грузия, Казахстан и Турция), т.е. ден след срещата на ЕС, посветена на „Източното партньорство”.
Енергийните измерения на „Източното партньорство”
Какво всъщност се предлага на държавите-участнички в инициативата „Източно партньорство” в сферата на енергийната сигурност? Да сключат с ЕС дългосрочни споразумения за доставка и транзит на енергоносители; да осъществят регионална интеграция на енергийната си инфраструктура; да се интегрира украинският енергиен пазар с този на ЕС след модернизацията и реконструкцията на транзитните петролни и газови мрежи на територията на Украйна; да се гарантира съвместимостта на енергийната сфера на Азербайджан с енергийния пазар на ЕС при инфраструктурната им интеграция; да се реформира енергийният сектор на Беларус и да се координира транзита на енергоносители през нейната територия с ЕС.
В тази връзка прави впечатление, че споменатите по-горе приоритети доста се разминават с тези на ГУАМ (организацията, обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, която от 2006 насам се нарича ГУАМ - Организация за демокрация и икономическо развитие) и въобще не са съобразени с инициативите на Краковския, Вилнюския и Киевския енергийни форуми за създаването на т.нар. Каспийско-Черноморско-Балтийско енергийно пространство и на Евроазиатски транскавказки петролен и транспортен коридор (ЕАПТК). Може би причината е, че за тях лобираха САЩ, Полша и Литва, а за координатор по реализацията им бе определен Виктор Юшченко? А, може би (което изглежда и по-вероятно), причината е, че на провелата се през ноември 2008 в Баку среща на президентите на Азербайджан, Грузия, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Турция и Украйна, както и на делегации на енергийните министерства на Гърция, България, Италия, Турция, Унгария, Швейцария, САЩ, Туркменистан и Узбекистан, последните две държави отказаха да подпишат заключителната и декларация, а само Украйна, Азербайджан, Грузия, Литва, Турция и Полша изразиха съгласие да участват в проекта за ЕАПТК.
Тоест, с Евроазиатския коридор се ангажираха трима бъдещи участници в „Източно партньорство”, както и три членки на НАТО. Всички те поискаха от САЩ и ЕС да подкрепят финансово проекта за коридора, а украинският президент Юшченко поиска от американския държавен секретар по енергетиката и политическа защита от „руските нападки”, както и съдействие за създаването на механизъм за тристранни консултации между САЩ, ЕС и Украйна.
В същото време, ЕС очевидно не е склонен да подкрепи не само пресичащият Европа по меридиана петролно-транспортен коридор, но и създаването на Източноевропейски регионален метрологичен център. Брюксел няма никакъв интерес да съдейства за формирането на своеобразен източноевропейски енергиен съюз, чиято цел няма да е толкова гарантиране енергийната сигурност на ЕС, колкото извличане на икономически изгоди за Украйна, Беларус, Полша, Литва, Латвия и Естония. Затова едва ли е случайно, че от проекта за комюникето на ЕС за инициативата „Източно партньорство”, от декември 2008, беше премахнат текста за значението на петролопровода Одеса-Броди-Гданск и необходимостта от изграждането му.
Всъщност, както се вижда, от всички проекти в сферата на енергийната сигурност на ЕС, свързани с Украйна, ще се реализира само този за модернизацията на нейната газопреносна система, като на конференцията в Брюксел (23 март) беше решено за целта Киев да получи кредит от 2,5 млрд. евро. Срещу това Украйна се съгласи на редица отстъпки пред ЕС, включително отделянето на оператора на газотранспортната система “Укртрансгаз” от националната компания за добив, транспортиране и преработка на петрол и газ “Нафтогаз Украйна”, както и за отварянето на украинската газотранспортна система за чужди компании, желаещи да транзитират газ и да използват подземните газови хранилища на страната. Освен това Киев обеща на ЕС и изготвянето на цялостен план за реформирането на газовия си сектор с европейско участие до 2011. Тоест, става дума за реализация на условието за предаване на тръбопроводите на територията на страните-участнички в „Източно партньорство” „за съвместно управление или собственост на държавите, доставящи, транзитиращи и потребяващи въпросните енергоносители” , което беше премахнато от проекта за комюникето на ЕС за инициативата „Източно партньорство” от декември 2008.
Заключение
От казаното дотук можем да направим извода, че в реализацията на „Източното партньорство” няма да доминира въпросът за европейската интеграция на Украйна, Молдова, Грузия, Армения, Азербайджан и Беларус (ако последната все пак бъде включена в инициативата), а по-скоро използването на техните ресурси за нуждите на ЕС. Тоест, програмата „Източно партньорство” свидетелства за стремежа на Съюза да се концентрира върху вътрешните си проблеми – гарантирането на достатъчно енергоносители, енергийната сигурност, трудовите ресурси и създаването на изгодни „свободни” зони за търговия чрез сътрудничеството в определени сектори с отделни държави извън ЕС.
На свой ред „източните партньори”, при определени обстоятелства, могат да увеличат значително претенциите си към Брюксел. Последното пък ще бъде само от полза за САЩ, които ще получат възможност за „разчленяването” на Европа по меридиана, както и да формират нови центрове за влияние и контрол върху ЕС (особено в сферата на енергийните доставки). Това ще позволи на Вашингтон и да ерозира сътрудничеството между Брюксел и Москва, както и да минимизира руското влияние в постсъветското пространство и то не само в Европа, но и в Азия.
В същото време, плановете на Киев да превърне Украйна в политически, енергиен, военен и т.н. „център”, т.е. в регионален лидер, и стремежът меркантилно да се използва ключовото геополитическо положение на страната, рискуват да помогнат не толкова за нейното успешно развитие, колкото за преминаването и в сферата на влияние на друг (различен от руския и европейския) силов център.
От друга страна обаче, задълбочаването на глобалната криза изисква укрепване на сътрудничеството, а не търсене на нови поводи за противопоставяне на Стария континент. И това много добре се разбира в столиците на държавите от т.нар. „Стара Европа”. Затова не бива да се изключва, че след някоя и друга година (или дори по-рано) „Източното партньорство” окончателно ще загуби антируската си насоченост, в резултат от което към него може да се присъедини и Русия.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
