В последно време ЕС се стреми да си осигури нови източници на газови доставки за да задоволи растящото търсенето и намали геополитическия риск чрез диверсификация на тръбопроводите. Според Пиер Ноел от Европейския съвет за външна политика, най-доброто лекарство срещу голямата газова зависимост от Русия е изграждането на единен конкурентоспособен газов пазар в ЕС[1]. Такъв обаче засега не съществува и изграждането му няма да стане в близките няколко години, защото изисква огромни инвестиции в инфраструктура и висока степен на обща политическа воля у всичките членки на ЕС.
Регионът на Каспийско море често е споменаван като най-перспективното и почти неразработено направление, от което ЕС може да си осигури нови доставки на газ. Доколко реално е в обозримо бъдеще Европа да получава газ от четирите каспийски държави Азербайджан, Туркменистан, Казахстан и Иран, чрез изграждането на тръбопровода „Набуко”?
Азербайджан – ключът към западния маршрут на каспийския газ
Азербайджан е единствената държава, която може да бъде едновременно доставчик и транзитьор на газ за „Набуко” и не се намира под политическото ембарго на Запада. Любопитно е, че до началото на 2007 кавказката република бе не износител, а вносител на природен газ от Русия. Според азербайджанския енергиен министър Натик Алиев, газовите запаси на страната възлизат на 3,5 трлн куб. м[2]. Доста по-ниска е оценката на азербайджанските находища според статистиката на Бритиш петролеум (ВР) – 1,28 трлн. куб.м. Това количество е много голямо, но не и огромно – по газови залежи Азербайджан не може да се мери с Русия, Иран и Туркменистан. За 2008 азербайджанският износ на синьо гориво е 4,6 млрд. куб. м, според бюджетната прогноза през 2009 може да достигне 6,8 млрд. куб. м., а до 2011 – 7,1 млрд. куб м[3]. Експортните количества идват главно от морското находище Шах-Дениз. Според оптимистичните прогнози, то съдържа 1,2 трлн. куб. м газ, а според консервативните – 625 млрд. Разработва се от международен консорциум, чиито състав отразява сложното преплитане на различни геоикономически интереси. С най-големи дялове в добива от Шах-Дениз (по 25,5%) са ВР и Статойл, по 10% имат Азербайджанската държавна петролна компания (ГНКАР), руската Лукойл, иранската NIKO и интернационалната TotalFinaElf. Турската държавна фирма TPAO държи оставащите 9%.
На икономическия форум в Давос, в началото на 2009, президентът Илхам Алиев заяви, че в следващите пет години Азербайджан ще удвои добива на газ. Тази прогноза звучи реалистично. Максималният добив при първата фаза от разработката на Шах-Дениз ще бъде 8,6 млрд. куб. м годишно, като той ще бъде достигнат скоро. Големите надежди се възлагат на втората фаза, при която, след 2012, добивът от находището може да достигне 16-20 млрд. куб. м годишно.
По отношение на експорта на газ, Азербайджан няма никакви проблеми, защото е свързан с тръбопроводи с три от четирите си съседки – Русия, Грузия и Иран. Засега почти целият азербайджански износ минава по тръбата от Баку, през Грузия, до турския град Ерзурум. Оттам стига до Гърция, а в недалечно бъдеще – до Италия, по тръбопровода „Посейдон”, който ще прекоси Адриатическо море. Предвижда се максималният капацитет на тръбопровода TGI (Турция-Гърция-Италия) да достигне 12 млрд. куб. м годишно. Суровина от него се надява да получава и България, след като в началото на 2009 премиерът Станишев и Илхам Алиев се договориха на политическо ниво България да купува по 1 млрд. куб. м азербайджански газ. Количеството не е голямо, затова Баку може да го осигури дори и преди старта на втората фаза от проекта Шах-Дениз.
Решаваща за посоката на азербайджанския газов експорт обаче ще бъде съдбата на неизползвания в момента тръбопровод Моздок-Казимагомед, по който до началото на 2007 се пренасяше руско синьо гориво за Азербайджан. Капацитетът му е 10 млрд. куб. м годишно. На 3 юни 2008 шефът на Газпром Алексей Милер се срещна в Баку с Илхам Алиев и му предложи руснаците да купуват цялото количество газ от втората фаза на Шах-Дениз на пазарни цени, въз основа на дългосрочен договор. В края на декември говорителят на Газпром Сергей Куприянов заяви, че това предложение е подновено и по него се преговаря. Азербайджан не бърза с отговора и ще се възползва максимално от изгодната позиция да бъде ухажван едновременно от Русия и от ЕС. Пускането в действие на нефтопровода Баку-Джейхан позволи на Баку да се еманципира от Москва и в последните години Илхам Алиев води многовекторна външна политика, оставяйки си отворени врати за сътрудничество както с Русия, така и със Запада. Азербайджан може да си позволи да бави решението за направленията на своя газов износ, защото засега и приходите от петрола са достатъчни да направят страната световен рекордьор по темпове на икономически растеж. За 2006 той е бил 34,5%, за 2007 – 25%, а според по-консервативните оценки на ЕБВР през 2008 азербайджанската икономика е нараснала с 10,8%.
Азербайджанският газ не е достатъчен, за да запълни тръбопровода „Набуко”, но ангажирането на Баку с проекта може да се окаже малката стъпка, която да предизвика верижна реакция и да ентусиазира останалите потенциални доставчици. Съвсем доскоро строежът на тръба по дъното на Каспийско море, която да вкара туркменски газ в „Набуко”, бе невъзможен и поради лошите двустранни отношения между Ашхабад и Баку. Двете страни имаха стари спорове за неподелени нефтени и газови находища по морската си граница и през 2002 Туркменистан отзова посланика си от Азербайджан. Той бе върнат едва през 2008, след като новият туркменистански президент Гурбангули Бердимухамедов пое курс към сдобряване с Баку.
За газовия износ на Азербайджан участието в „Набуко” не е въпрос на живот и смърт. Нещо повече – ако стартът на „Набуко” се забави още година-две, Баку ще се принуди да приеме предложението на Газпром. Затова ЕС вероятно ще побърза, предлагайки на Азербайджан оферта за цената на газа, значително по-добра от руската.
Туркменистан и Казахстан в сянката на Газпром
Сред всички постсъветски републики Туркменистан има най-непрозрачно държавно управление, макар че след смъртта на Сапармурат Ниязов тенденцията е за постепенно отваряне на страната към външния свят. Информацията за газовите запаси на страната е засекретена. Международно признатото количество е 4,97 трлн. куб м като от тях доказани са 2,67 трлн[4]. Властите в Ашхабад често подават информация за нови находища с гигантски размери, но едва напоследък част от тях бяха потвърдени от британската компания GCA, която прави одит на туркменистанските газови запаси. През февруари 2009 тя обяви, че находището Южен Йолтан-Осман е „супер гигант” и е сред най-големите в света. Предполага се, че то съдържа 6 трлн. куб. м газ, т.е. колкото всички доказани газови запаси на САЩ[5].
Въпреки липсата на точни данни, ясно е, че Туркменистан има огромни газови запаси, за чиято разработка обаче са необходими големи инвестиции, които трябва да дойдат от чужбина. Затова, предимство при закупуването на туркменския газ ще имат тези държави и компании, които предварително са инвестирали в добива му. Засега голяма преднина в това отношение има Газпром.
Към началото на 2009 почти целият газов износ на Туркменистан отива в Русия като той е подсигурен с дългосрочен договор до 2028. През 2007 Туркменистан, Казахстан и Русия подписаха договор за строеж на Прикаспийския газопровод, но работата по него не е особено напреднала[6]. Но най-ярката демонстрация за решимостта на Русия да запази почти монополния си контрол върху газовия износ от Централна Азия е съгласието на Газпром да купува туркменската и казахстанската суровина по световни пазарни цени. Жестът на руския гигант цели да обезсмисли търсенето на нови маршрути за газовия експорт на Туркменистан. В Ашхабад обаче са наясно, че само диверсификацията на износа може да му гарантира постоянно пазарно равнище на цените на газа. Най-старото „неруско” направление на туркменистанския газов износ е Иран. През февруари 2009 бе подписано споразумение за увеличаване на туркменския експорт за Иран от 7 на 10 млрд. куб. м годишно[7]. До края на 2009 трябва да влезе в експлоатация и първата фаза на тръбопровода, свързващ Туркменистан с Китай. Първоначалният му капацитет ще бъде 4,5 млрд. куб. м годишно с идеята този показател да достигне до 30 млрд. куб. м, през 2012.
Големият въпрос е, дали в близко време туркменистанският газ ще потече и в западна посока, през Каспийско море, до Европа. Две са основните пречки пред изграждането на отдавна планирания Транскаспийски тръбопровод. Първата е неизвестността, дали Туркменистан ще разполага с необходимия излишък от газ за разработването на новия маршрут. Втората е неуредения юридически статут на Каспийско море, което прави всякакво строителство на тръбопроводи по морското дъно доста рисковано начинание[8]. Ако след последните открития на нови големи находища първата пречка вече изглежда преодолима, уреждане на въпроса за морските граници в Каспийско море засега не се очертава, главно поради обструкциите на Иран. Техеран аргументира съпротивата си срещу Транскаспийския тръбопровод със загриженост за крехкия екологичен баланс в Каспийско море[9], но истинските му мотиви са по-скоро геополитически. Малко вероятно е напрежението в региона да ескалира до въоръжен сблъсък, но не е без значение и фактът, че с най-голяма военноморска мощ в Каспийско море разполагат точно Русия и Иран, които са противници на проекта за транскаспийската тръба.
По отношение на експорта на природен газ, Казахстан засега също е почти напълно зависим от руските трасета. Според статистическите данни на ВР, доказаните казахстански газови запаси са 1,9 млрд. куб. м, но властите в Астана смятат, че те са поне 3,3 млрд. куб м. През 2008 в Казахстан са добити 33,4 млрд. куб. м газ, но до пазара са стигнали само 11,3 млрд. куб м от тях[10].
Макар че съществуват и проекти за Транскаспийски тръбопровод от казахстанския бряг на Каспийско море до Баку[11], засега строежът му не е на дневен ред. Затова Казахстан може да участва в „Набуко” само ако и Туркменистан се включи в проекта.
По обем на доказаните запаси (28 трлн. куб. м) Иран заема второ място след Русия, но по-голямата част от този огромен потенциал все още не е оползотворена. И след края на мандата на Буш Техеран остава в клещите на американското ембарго, което го прави нежелан газов партньор за чуждестранните компании. Неслучайно Иран въобще не бе поканен на големите срещи за проекта „Набуко”, провели се в Будапеща и Прага, съответно, в началото на годината и през май.
Набуко като геополитически проект
Както всички подобни проекти, „Набуко” има не само икономическо, но и геополитическо значение. Макар че се ползва със силната подкрепа на Европейската комисия, „Набуко” все пак не е проект на ЕС. Акционери в него са шест търговски компании от пет членки на ЕС и една от Турция. Дори и да бъде построено, новото съоръжение ще осигурява не повече от 10% от вноса на газ в ЕС. Това не е особено голям дял, но както вече отбелязахме, общ европейския пазар на природен газ не съществува. Затова е важно, че „Набуко” ще доставя суровина за държавите от Югоизточна и Централна Европа, които сега имат най-ниска степен на диверсификация на доставките. От друга страна, този факт е и недостатък на проекта, защото най-големите и влиятелни държави от ЕС нямат пряк интерес от изграждането на „Набуко”. А проектът трудно ще се реализира, ако липсва институция, готова да плати известна “геополитическа премия” и така общата цена на тръбопровода да стане приемлива за инвеститорите.
Руско-украинският конфликт от началото на 2009 подейства стимулиращо за търсенето на нови източници на газови доставки в ЕС, но този ефект, до голяма степен, бе неутрализиран от бушуващата световна икономическа криза. Мащабен проект като „Набуко” трябва да разчита на заемен капитал, затова едва ли може да стартира в момент, когато парите са скъпи, а всички непарични активи поевтиняват.
Пречка за изграждането на „Набуко” може да е и позицията на Турция, която иска да купува и преразпределя природния газ, вместо да е обикновена транзитна страна. Тази позиция естествено не е приемлива за държавите от ЕС. А Турция има ключова роля, защото през територията и минават всички възможни трасета, по които газ от каспийските държави може да стигне до Европа. Между Турция и европейските партньори в „Набуко” има още едно съществено различие. Анкара иска да вкара в проекта Иран и Русия и така да диверсифицира доставките за този тръбопровод по начин, удобен за себе си. ЕС обаче не се бои да прави бизнес с Техеран заради американското ембарго. А влизането на Русия в „Набуко” изглежда нелогично, защото сред целите на проекта е да намали зависимостта на ЕС от руския газ. Надеждата на Анкара е, че Газпром може да се откаже от твърде скъпия проект „Южен поток”, ако офертата за експорт на руски газ по централноевропейско направление през Турция бъде възобновена в настойчива форма. Тук някои анализатори съзират и по-дълбок стремеж на правителството на Ердоган да установи отношения на стратегическо партньорство с Москва, като контрапункт на буксуващите преговори за членство в ЕС. Русия обаче не желае да участва в „Набуко”, за да запази наличния си газ за своя тръбопровод „Южен поток”. Освен това Москва няма интерес да даде тласък за изграждането на „Набуко”, защото така ще се отвори нов енергиен коридор, през който природният газ от Централна Азия може да потече в западна посока вместо на север, към мрежата на Газпром.
Що се отнася до Иран, Турция разчита, че е единствената мюсюлманска страна, която е геополитически партньор на Запада чрез членството си в НАТО. Съответно, Анкара може да изиграе ролята на медиатор между ислямския Иран, от една страна, и САЩ и ЕС, от друга. Освен това изглежда, че турските държавни компании са сред малкото, които не се боят от американските предупреждения и правят бизнес с Иран.
Неотстъпчивостта на Анкара обаче може да се превърне в бумеранг, който да удари по турските газови амбиции. Европейски и американски политици и експерти все по-често изразяват недоумението си от позицията на Турция по въпроса за „Набуко”[12]. Те предупреждават, че по отношение на газовия транзит Турция може да се превърне в „новата Украйна”, използваща монополното си положение, за да създава проблеми на крайните потребители. Всъщност, Турция иска по-скоро да бъде не „новата Украйна”, а „новия Газпром”. Турците питат – защо Газпром може да изкупува газа от Туркменистан и Казахстан и да го реекспортира като свой, а ние да не можем? Тук става дума за принципно различие между ЕС и Анкара относно ролята на газопроводите. ЕС иска те да са наднационални технически съоръжения, които да се използват от всяка компания, готова да плати съответната такса за пренос. Турция пък разглежда тръбопроводите като важен геополитически коз за страната, през чиято територия преминават.
Напоследък дойдоха две предупреждения, че Азербайджан започва да губи търпение и търси алтернативи на Турция за износа на своя газ. Първо, Баку и Москва подписаха съглашение, предвиждащо Азербайджан да започне продажба на газ за Газпром от началото на 2010. След това от праха бе изтупана и старата идея за строеж на газопровод от Баку, през Грузия и Черно море, до Украйна.
При провал на проекта „Набуко” в сегашния му вид обаче, Турция може да се окаже в основата на нещо като псевдо, или мини „Набуко”. Възползвайки се от практиката си да купува всичкия природен газ, който пресече нейните граници, Анкара би могла да обедини доставките от Иран, Азербайджан и Русия и да доставя “турски” природен газ в ЕС. Така може да се заобиколи нежеланието на западните компании да купуват ирански газ. От своя страна, Туркменистан има интерес въпросът за участието му в „Набуко” да стои отворен, дори и проектът да е далеч от реализация. Това е добър аргумент за Ашхабад да постигне по-високи цени за газовия си износ за Русия и Китай. Ето защо е малко вероятно „Набуко” да бъде погребан завинаги от категоричното и окончателно “не” на Туркменистан. Разбира се, шансовете за скорошно изграждане на тръбопровода могат да се променят драматично, ако САЩ и Иран преодолеят десетилетната си вражда и политическото ембарго върху Техеран бъде вдигнато.
Българско геополитическо дружество
Бележки:
1. Pierre Noel, ECFR Policy Brief: Beyond dependence: How to deal with Russian gas, See at http://ecfr.3cdn.net/c2ab0bed62962b5479_ggm6banc4.pdf
2. Министр Натик Алиев обнародовал запасы газа в Азербайджане. Rusenergy.com, See at http://www.rusenergy.com/?page=news&id=102946
3. Азербайджан в 2009 может увеличить экспорт газа в 1,5 раза. Rusenergy.com, See at http://www.rusenergy.com/?page=news&id=98257
4. BP Statistical Review of World Energy, www.bp.com
5. Ben Farey, Bloomberg, Yolotan-Osman Field a “Super-Giant”, See at http://www.oilandgaseurasia.com/news/p/0/news/4068
6. Robert M. Cutler, Moscow and Ashgabad Fail to Agree Over the Caspian Coastal Pipeline. CACI Analyst, 04/08/2009, See at http://www.cacianalyst.org/?q=node/5080
7. Игорь Наумов, Россию теснят из Туркменистана, Независимая газета, 16.02.2009, sеe at http://www.ng.ru/economics/2009-02-16/4_Turkmenistan.html
8. Повече за юридическия статут на Каспийско море виж в: Rovshan Ibrahimov, The Caspian Sea Status and the Nabucco Project: the Development of the Relations Between Azerbaijan and Turkmenistan. Eurasia Home. Analytical Resource. 5.05.2008. http://www.eurasianhome.org/xml/t/expert.xml?lang=en&nic=expert&pid=1547
9. Iran questions Caspian seabed pipelines. Alexander’s Oil & Gas Connections, 04.09.2008 http://www.gasandoil.com/goc/history/welcome.htm
10. Министерство энергетики и минеральных ресурсов Республики Казахстан. Производство промышленной продукции в натуральном выражении. http://www.memr.gov.kz/?mod=news&lng=rus&cat_id=26&id=1690
11. Robert M. Cutler Kazakhstan Looks at the Trans-Caspian for Tengiz Gas to Europe. CACI Analyst, 01/28/2009, See at http://www.cacianalyst.org/?q=node/5023
12. Виж например: Vladimir Socor. “Turkey’s Stalling on Nabucco Hurts Europe, Azerbaijan, and Itself: Part One and Part Two”, Eurasia Daily Monitor, Volume: 6 Issues: 42 and 43. http://www.jamestown.org/single/?no_cache=1&tx_ttnews%5Btt_news%5D=34657
{rt}
