Националният модел в българската геополитика, формиран в края на ХІХ век, има не само определяща роля в българския политически живот през цялата първа половина на миналото столетие, но и става източник на привидно парадоксални прояви, влизащи в пълно противоречие с неговото съдържание и същност. Впрочем, проследени от гледната точка на международната или външна геополитика, тези явления биха могли да намерят своето логично обяснение. По-долу ще се спрем само на едно от тях – идеята за македонската национална самобитност (македонизъм) и на нейната връзка със съответната българска представа (санстефанизъм)…
Международното решаване на македонския въпрос минава през три последователни фази: подялбата на “географска” Македония през 1913 след Междусъюзническата война; създаването на македонската държава през 1945 в рамките на федеративна Югославия и обявяването на независимостта на Република Македония през 1991. Всички тези етапи имат съдбоносно значение за македонците, но вероятно най-решаващият от тях си остава образуването на първата им съвременна държава...
Решението за създаването на македонска република в рамките на Югославската социалистическа федерация, замислена от Йосип Броз Тито, е взето по време на втория конгрес на Антифашисткото вече за национално освобождение на Югославия (АВНОЮ), състоял се на 28 – 29 ноември 1943 в Яйце.
“Исторически парадокс е, че именно македонските делегати отсъстват от този основополагащ форум. Военната обстановка не им позволява да стигнат до Босна на време. Ето защо, историците в Скопие предпочитат да изтъкват решаващата роля на първия конгрес на АСНОМ (Антифашистки съвет за национално освобождение на Македония), проведен в манастира Свети Прохор Пчински на 2 август 1944 г.” [Chiclet, Lory, 1998, с. 14].
Учредяването на македонската държава, като шеста съставна република на новата социалистическа федеративна Югославия (наред със Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Хърватия и Словения) означава всъщност официално признаване на македонската нация с всичките й атрибути: държавно устройство, специфичен език и дори автономна църква. Литературната норма на македонския език – неизбежен етап от националната идентификация, е определена през май 1945 от Комисия за езика и граматиката, създадена в Министерството на образованието на новата република. Литературният език е изграден главно на основата на централните наречия във Вардарска Македония – Велес, Прилеп, Битоля и Охрид [Ристовски, 1999, с. 350, 354], и според Скопие покрива територията на цяла “географска” Македония.
“През май-юни 1945 в югославска Македония се приемат азбука и правописни правила, които определят по задължителен начин фонетиката и морфологията на един нов македонски език. Азбуката-кирилица има 31 букви, думите се пишат, както се произнасят, правописът е фонетичен” [Wolf, 1984, с. 205].
Третото “условие” на македонската идентичност – след обявяването на самостоятелна държава и на специфичен език, е изпълнено с възстановяването през 1958 на Охридската архиепископия (митрополия), провъзгласена за автокефална църква, начело с патриарх, през 1967.
Въпреки безспорната роля на различните политически стратегии за развитието на македонската национална идея, най-решителният акт за формирането на самостоятелна македонска идентичност настъпва едва, след като са създадени институциите на собствената държавност, оказали се мощен инструмент за практическото осъществяване на тази идея.
“Първите елементи на систематично национално определение се появяват в началото на ХХ-ти век. Публикуването на книжлето на Кръсте Мисирков “За македонските работи” през 1903 е това символично събитие, което служи за отправна точка (символично, тъй като произведението на практика няма никакво разпространение). Окончателното формулиране на македонската идентичност настъпва едва между 1943 и 1945 в рамките на комунистическата съпротива в Югославия, ръководена от Тито” [Chiclet, Lory, 1998, с. 14].
Учредяването на автономна македонска република в състава на федеративна Югославия през 1945 се дължи разбира се и на собствени геополитически причини, свързани колкото с интернационалистическата доктрина, толкова и с личните схващания на Йосип Тито за бъдещето равновесие между различните националности в многоетническата федерация.
“Режимът на Тито (...) приема съществуването на македонска нация (или, според някои от неговите критици, той дори измисля тази нация) и създава в рамките на федерацията македонска република – инициатива, имаща за цел да обезвреди българските претенции и да спечели местните елити. Тази инициатива днес сърбите смятат за средство да бъде отслабена именно Сърбия” [Lacoste, ред., 1993, с. 940].
Но, независимо от изключително разнообразните причини за създаването на македонската държава, този акт означава преди всичко, че паралелно с държавата се дефинира и македонската нация. Наследството на Източния въпрос на Балканите, изразяващо се в държавна и национална фрагментация (обобщени чрез термина балканизация), възпрепятства страните от този регион да следват обичайните модели на образуването и развитието на националните държави. Нито френската последователност на преобразуването на централизираната държава в нация, нито германската логика, развила с в обратна посока – т.е. към постепенното институционализиране на една нация в единна държава, са приложими за балканските народи. Всъщност, те възприемат нещо средно между двата западни прототипа – нацията, предварително дефинирана по етнолингвистичен признак, се утвърждава в рамките и благодарение на целенасочената политика на централизираната държава [Даскалов, 1998, с. 214 – 215].
Тази “особеност” е още по-валидна за славянските народи на Балканите, чиято деликатна национална и най-вече езикова диференциация настъпва единствено, благодарение на създаването на самостоятелни държави.
“Наследници на старославянския език, както съвременните латински езици са наследници на старолатинския, славянските езици се диференцират един след друг на основата на местните диалекти. Именно в подобни условия руският, полският и чешкият се образуват като синтез между старославянския и местните говори. Впоследствие, българският и сръбският стават също литературни езици в епохата на създаването на самостоятелни държави” [Wolf, 1984, с. 204].
Въпреки общите за славянските народи закономерности, разграничаването между българи и македонци се оказва особено сложен въпрос поради две обстоятелства. Първото е, че между тях не съществува никаква културна бариера – за разлика от сърбите и хърватите, българи и македонци споделят една и съща религия – православното християнство.
“Казусът с езиковите отношения между българи и македонци се различава от този на отношенията между сърби и хървати. Македонците и българите се разграничават, макар и слабо, от техния диалект, докато при сърбите и хърватите това не е така. За сметка на това, между сърбите и хърватите има културна бариера, която не съществува между македонците и българите. Политическият натиск се оказа достатъчен, за да превърне в определяща спецификата на македонския диалект, колкото и малка да е тя. Той обаче се оказа недостатъчен, дори с подкрепата на езиковия фактор, да отслаби културното противопоставяне между сърби и хървати” [Garde, 1992, с. 140, 141].
Второто обстоятелство, което увеличава относителността на разграничаването между българи и македонци, е именно близостта (еднаквостта) между двата езика. Това е един факт, който не буди никакво съмнение до края на ХІХ-ти век и, който е интерпретиран по следния начин от съвременни чуждестранни автори и издания около 50 години след образуването на македонската държава:
“Македонците са един от славянските народи или нации на Балканите. Изповядвайки православната религия, с изключение на няколко десетки хиляди мюсюлмани, те говорят език, близък до българския” [Lacoste, dir., 1993,с. 941].
“Що се отнася до македонците (67% от населението на Македония), днес те се чувстват сравнително близки до българите” [Lacoste, 1992, с. 46].
“Македонският език е най-близък до българския: единствени от славянските езици те са изоставили синтетизма (падежите) за сметка на аналитизма (употреба на предлози) и притежават определителен член, поставен след думата” [Chiclet, Lory, 1998, с. 22].
“ (...) България смяташе, че Македония е населена от българи – и, действително, българският и македонският езици са много близки” [Lemarchand, ред., 1995, с. 151].
“Славянският диалект, който се говори в Скопие, притежава по-малко сходства, главно фонетични, със сръбския език и повече сходства, главно морфологични, с българския. Този диалект, според Андре Вайан, е част от българо-македонската група езици, различна от лингвистичната сърбо-хърватска група” [Andriotis, 1991, с. 16].
“Българо-македонската диалектна общност – третата голяма група диалекти на южните славяни (...), ясно се различава от сърбо-харватския език по голям брой характеристики, някои от които са твърде значителни. Например, българите и македонците, за разлика от всички останали славяни, нямат падежи и имат определителен член.
(...) Тази общност е вътрешно диференцирана, като различията са особено значителни в Македония. Колкото повече се отива на запад, толкова повече белези се забелязват, които доближават македонските диалекти към сърбо-хърватския. Следователно, в рамките на българо-македонската общност бихме могли да обособим една македонска подсистема, която сама по себе си е изключително разнообразна” [Garde, 1992, с. 138].
Цитираните експертни мнения илюстрират достатъчно красноречиво становището, че македонският и българският езици имат обща основа и произход и подкрепят тезата, че тяхното диференциране започва едва след началото на ХХ-ти век, като този процес е особено интензивен след създаването на самостоятелна македонска държава в рамките на Югославската федерация през 1945.
Казаното дотук съдържа два основни извода за по-нататъшното изложение. На първо място, принадлежността на българския и македонския към една и съща езикова група, ясно различаваща се от сръбския, представлява най-убедителното обяснение за силата, жизнеността и приемствеността на санстефанската представа в българското национално съзнание и превръщането й в траен модел за политически действия [Казаков, 1999; Казаков, 2004].
Въпреки че са резултат от определена политико-дипломатическа спекулация, границите на България, очертани от Санстефанския мирен договор, съвпадат почти изцяло с представата за етническото пространство на нацията, определено изключително по езиков признак. Езиковата близост превръща Македония във втората територия от българската нация, подлежаща на освобождаване или завовюване след присъединяването на Източна Румелия през 1885. Мощното и трайно въздействие на тази идея, превърнала се в национален идеал, се дължи не толкова на стратегически или икономически съображения (които са определящи за интереса на Сърбия и Гърция например към македонската територия), а на представата за национална идентификация между двата народа. Във всеки случай, така е поне до един определен момент...
На второ място, сходството между българския и македонския език прави диференцирането между тях изключително несигурно; то би било практически невъзможно, ако не беше създадена автономната македонска държава. Без огромната и целенасочена дейност за кодифициране на македонския литературен език “самоопределението” на македонската нация би било значително затруднено и отложено във времето.
“През 1945 г. (...) започва кодифицирането на македонския език от група лингвисти, в частност Блаже Конески. Публикувани са граматики и речници в Македония и чужбина. Новата литературна норма започва да се преподава в училищата; вестници и книги се публикуват на македонски. Македонците вече не са принудени да пишат на сръбски, те вече нямат основание да съжаляват за времето, когато са пишели на български” [Garde, 1992, с. 140].
Логично е, че ако се появи политическа необходимост да се подчертае националната специфика на македонския език, това би станало, на първо място, за сметка на отдалечаването от неговия брат-близнак – българския език.
“Нормите на македонския литературен език са установени на основата на централните говори (Прилеп – Велес) в четири последователни граматики (1945, 1951, 1952, 1954), като първият пълен речник е публикуван в периода 1961 – 1966. Всички литературни норми са произволни, а политическата воля да се разграничи македонският език от българския и сърбо-хърватския е очевидна” [Lory, 1996, с. 125].
И още:
“И така, македонската идентичност е в голяма степен изградена на антибългарска основа и Скопие работи в това направление много повече, отколкото другите федеративни републики. Избрани са възможно най-различните от българския език литературни норми на македонския, който при това е исторически близък до българския; пренаписването на историята на Македония представя тази страна като нещо радикално различно от България, което предизвиква безкрайни полемики между академиите на науките на двете държави по исторически и етнографски въпроси” [Lory, 1992, с. 168].
Трудно е да се твърди, че след 60 години целенасочени усилия за консолидиране на националното съзнание, македонската държава не е постигнала сериозни резултати в тази дейност и, че мнозинството от нейните граждани от славянски произход имат все още съмнения в своята съвременна идентичност. С други думи, въпреки разнопосочния и понякога противоречив характер на факторите, обуславящи възникването и развитието на македонската национална идея (македонизъм), тяхното действие довежда, в крайна сметка, да получаването на един завършен резултат: независимост не само на държавната, но и на политическата реалност “Македония” с всички нейни атрибути, признати или не от нейните съседи...
“Може да се смята, че понастоящем близо ѕ от македонците са родени след 1944 г., т.е. цялото им съществуване е протекло в един признат и организиран национален контекст. Те са получили образованието си на македонски език и са изградили своята личност, използвайки структурите на този език” [Chiclet, Lory, 1998, с. 27].
Би могло да се отбележи, че становището “македонската нация съществува и тя е формирана в специфичен политически контекст през втората половина на ХХ-ти век” се споделя и в България, но неговите привърженици не са особено многобройни.
“ Аз съм убеден, че скоро след признаването на Република Македония, ще се премине и към признаване на самобитността на населението в тази република, което все пак – защо да си затваряме очите? – никога не е било, с изключение на един много малък период, в рамките на българската държава и независимо, че неговият исторически корен е български, (…) е било много естествено да развие някакво друго национално самочувствие” [Русанов, ред., 1994, с. 1999].
Както и:
“Обособено във Федеративна република Македония в рамките на Югославия, населението на тези, считани за български територии, почти изгуби (доколкото е притежавало) българското национално съзнание в резултат на насърчаването на собствено национално съзнание и на гонения срещу българската култура, забрана на български организации, разселване и пр.” [Даскалов, 1998, с. 221-222].
Въпросът за езика заема изключително място в отношенията между България и Република Македония, тъй като той е звеното, което е в състояние да обедини или раздели двата народа. При отсъствието на културна специфика, единственият шанс за македонците да изградят националната си идентичност е да се диференцират от своите съседи, на първо място, сред които българите, започвайки именно от езика... Отказът от това звено за българите обаче, би могло да означава не само национален и езиков разрив, но и загърбване на част от собствената им история...
Идеята за македонската държава, която както видяхме по-горе се оказа решаващ фактор в процеса на формиране на македонската нация, се намира в неразривна връзка със санстефанската национална представа. Нещо повече, може да се приеме, че става въпрос за една и съща идея, която, преминавайки през известна еволюция, постепенно се трансформира в своето собствено отрицание. Откъсването на македонската идея от санстефанската представа се дължи определено и на безсилието (или невъзможността) на България да осъществи собствения си национален идеал. Този неуспех се определя от няколко геополитически фактора или, най-общо казано, от принципа на “балканизацията”, който синтезира въздействието на Източния въпрос върху решаването на националните въпроси в нашата част на Европа.
Санстефанска България има изключително кратък живот и практически престава да съществува още преди началото на Берлинския конгрес през 1878 г. Установявайки нереалистичността на своето творение, руският представител и главен архитект на Велика Санстефанска България граф Николай Игнатиев започва дипломатически пазарлъци веднага след подписването на предварителния договор с Турция, достигайки съвсем естествено до идеята за автономията на Македония. Неговите усилия са насочени, разбира се, към спасяването на голямата България или на част от нея, но въпреки добрите му намерения непоправимото е сторено – македонският въпрос е открит, а идеята за автономия на Македония – пусната в обръщение [Игнатиев, 1986, с. 734, 760,768, 797-798]...
В началото на свободното си съществуване – всъщност до Първата балканска война, младата българска държава също възприема доктрината за македонската автономия. Но през този първоначален период това е само един тактически похват за осъществяване на стратегическата цел – национално обединение на Княжество България с Македония, минавайки през етапа на автономията на тази турска провинция. Следвайки абсолютно същия сценарий, който довежда до успешното обединение с Източна Румелия през 1885.
След големите поражения на българската кауза в Македония – кървавото потушаване на Илинденско-Преображенското въстание през 1903, разгромът в Междусъюзническата и най-вече в Първата световна война - идеята за македонската автономия придобива радикално различно съдържание. Македонските (в регионалния смисъл на думата) националистически организации, на първо място сред които Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), възприемат тази перспектива като единствено възможната в един геополигически контекст, който е изцяло неблагоприятен за България [Василев, 1986, с. 172].
“Реалистичното” преразглеждане на идеята за автономията на Македония от иредентистките среди в България след 1913 – 1919 изглежда логично, доколкото получаването на такъв статут от нейните Вардарски и Егейски дялове, принадлежащи към този момент на Югославия и Гърция и подложени на силен асимилационен натиск, би означавало допълнителна възможност за България да съхрани националното съзнание на населението в тези райони, като предпоставка за тяхното окончателно отвоюване в подходящия момент...
“В този период лозунгът “Македония на македонците” съответстваше на националните стремежи на българите: те смятаха, че автономна Македония можеше да гравитира само около България” [Lory, 1996, с. 36].
След смяната на ръководството на ВМРО през 1924 - на мястото на убития Тодор Александров застава Иван (Ванче) Михайлов – идеята за автономията изчезва съвсем от речника на македонските революционери в полза на призива за независимост.
“Поставяхме си като цел независима Македония. Дотогава бе все още в обръщение думата автономия, неотговаряща вече на новото положение. (…) Главната наша цел трябваше да бъде независима Македония, цялостна, с равни права за всички народности, както в Швейцария” [Михайлов, 1965, с. 26, 34].
Очевидно доктрината за независима Македония не предполага директно обединението й с България. Но това съвсем не означава, че тя отхвърля напълно тази идея, доколкото ВМРО в нито един момент не поставя под съмнение българските корени на македонското население. Всъщност, отнася се до първата формулировка на тезата “един народ, две държави” или, с други думи, въпреки че е отложена във времето, целта за обединението на двете части от една и съща нация не е напълно изоставена.
“Главно националните мотиви преобладаваха и импулсираха нашата борба, за разлика (…) от времето на турския режим. Нам искаха да посърбяват и погърчават, а ние бяхме българи [Михайлов, 1967, с. 99].
Проектът за независима Македония, но в коренно различен от идеите на ВМРО национален контекст, е практически осъществен в Югославия след края на Втората световна война, като първоначално той е подкрепен и от правителството на България. Този акт се оценява от българската историография като национално предателство [Ангелов, 1999], доколкото включва освен признаване на държавата Македония в рамките на югославската федерация, и признаване на специфична македонска нация, различна от българската, както и наличието на македонско малцинство в България. Тази оценка, която е доминираща в България, се основава на критериите на традиционния национализъм (представата от Сан Стефано). Въпреки това, поведението на Българската комунистическа партия (БКП) до 1963, когато тя изоставя еретичните си позиции и се връща към класическата доктрина по македонския въпрос, може да бъде разгледано и от друга гледна точка.
Вероятно тогавашното правителство е смятало, подкрепяйки проекта за създаване на Южнославянска федерация, че идеята за образуване на велика Македония в нейните рамки не е изцяло губеща за България. В най-добрия случай то е разчитало, че в условията на федерално съжителство със западния си съсед България няма да има никакво затруднение да възобнови влиянието си, благодарение на етническата си и езикова близост с македонския народ, постепенно спечелвайки го за своята национална кауза. Впрочем, по подобен начин са разсъждавали и българските националисти в периода след Междусъюзническата и Първата световна война…
Вероятно е дори БКП да е нямала друг избор в навечерието на Парижката мирна конференция, след като България губи трета последователна решителна война, нещо за което тогавашното правителство на Отечествения фронт няма никаква вина. Логично е в подобни условия официална София да няма на кого другиго да разчита за спасяване на своята териториална цялост, освен на новите си съюзници СССР и Югославия. Още повече, че тази цел е постигната, след като България успява да запази границите си от периода преди началото на войната, т.е. да съхрани Южна Добруджа, обстоятелство, поради което третата поредна военна катастрофа не е наречена от родната историография “национална”…
Колкото и вероятно обаче да изглежда всичко това, истината е, че тогавашната политика на БКП и на българското правителство се поддава на неумолимата геополитическа тенденция на отстъпление по македонския въпрос. Огромните десетилетни усилия на България да намери благоприятно решение на македонския въпрос довеждат, в крайна сметка, до огромни ... антипостижения. Главният резултат на поражението в Междусъюзническата война е разделянето на Македония, при това изцяло за сметка на България; разгромът в Първата световна война води до разцвета на идеята за македонската автономия; докато “независимостта” на Скопие става възможна след катастрофата на България във Втората световна война и след поредния й неуспешен опит за национално обединение и присъединяване на Македония. “Престараването” на БКП в политиката на помирение с Югославия в годините на социалистическия интернационализъм води пък до признаване не само на македонската нация, но и на наличието на македонско малцинство на българска територия (!)…
По такъв начин, би могло да се приеме, че политиката на българското правителство по македонския въпрос веднага след края на Втората световна война потвърждава (вероятно съвсем неосъзнато) една непоклатима геополитическа логика: всяко поражение на България в борбата за Македония неминуемо означава нова голяма крачка към нейното политическо еманципиране от “майката-родина”; точно както след Междусъюзническата и Първата световна война, така и след втория световен конфликт София е принудена да отстъпи терен на Белград в лютата им битка за Македония...
И така, през 1945 процесът на политическа идентификация на Македония е вече завършен, а трансформирането на санстефанския идеал в собственото му отрицание – вече осъществено.
Впрочем, свидетелство за упадъка на българското влияние в Македония е поведението на македонските имигранти в самата България. Не е тайна, че идеята за македонската самостоятелност е родена в България, въпреки че тя става реалност, благодарение на специфичното съотношение на силите в международен план, което възпрепятства намирането на българско решение на македонския въпрос.
“Най-многобройната македонска емиграция беше концентрирана в победена България. Тук се развиваха всички идеи по всички направления за съдбините на поделена Македония” [Ристовски, 1999, с. 503].
В България намират убежище не само привърженици на санстефанския национален идеал или на ВМРО, проповядващи политически, но не национален сепаратизъм [Пак там, с. 203], но и застъпници на “македонизма”, като например Кръстьо Мисирков, чиято книга “За македонските работи” [Мисирков, К. П., За македонските работи, София, 1903, 147 с.] излиза през 1903 именно в София, а той самият умира в България, след като е учителствал в Карлово и Копривщица [Ристовски, 1999, с. 309, 545 – 546]. Констатирайки безсилието на България да осъществи националния си идеал, македонските имигранти вземат на въоръжение своя собствена национална представа – македонизма, която не е нищо друго, освен обърнат наопаки санстефанизъм ...
Очевидно е, че ако тенденцията на геополитическо затъване в македонския въпрос не бъде осъзната от българското обществено мнение, то и в бъдеще ще продължи да бере заченатите от националните митове горчиви плодове. Като се самолиши от възможността да съхрани в подходящия момент и по подобаващ начин най-ценното от националното си наследство – истината за общия исторически корен на българи и македонци. Корен, който е съществувал далеч преди да се появят доктрини като санстефанизма в България и неговото огледално отражение (антисантстефанизъм, македонизъм) в Република Македония…
Литература:
-ANDRIOTIS, Nikolaos, The Federative Republic of Skopje and its language, “Society of Macedonian Studies”, Salonique, 1991, 80 p.
-АНГЕЛОВ, Веселин, Хроника на едно национално предателство, “Неофит Рилски”, Благоевград, 1999, 303 с.
-CHICLET, Christophe, LORY, Bernard, La République de Macédoine. Nouvelle venue dans le concert européen, « L’Harmattan », Paris, 1998, 189 p.
-ДАСКАЛОВ, Румен, Между Изтока и Запада. Български културни дилеми, “ЛИК”, София, 1998, 350 с.
-GARDE, Paul, Vie et mort de la Yougoslavie, « Fayard », Paris, 1992, 444 p.
-ИГНАТИЕВ, Николай, Записки (1875 – 1878), “Отечествен фронт”, София, 1986, 845 с.
-КАЗАКОВ, Емил, Прояви на санстефанския геополитически синдром в съвременната политика на България, в: “Международни отношения”, №4, 1999, София, с. 53 – 62.
-КАЗАКОВ, Емил, Геополитическите модели в българската външна политика: санстефанизмът, в: “Геополитика и геостратегия”, №2, 2004, София, с. 38 – 50.
-LACOSTE, Yves, La question serbe et la question allemande, in: “Hérodote”, N°67, 1992, Paris, p. 3 – 48.
-LACOSTE, Yves, dir., Dictionnaire de géopolitique, « Flammarion », Paris, 1993, 1680 p.
-LEMARCHAND, Philippe, dir., L’Europe centrale et balkanique. Atlas d’histoire politique, « Complexe », Bruxelles, 1995, 287 p.
-LORY, Bernard, La Macédoine en quête de reconnaissance, in: “Hérodote”, N°67, 1992, Paris, p. 166 – 170.
-LORY, Bernard, L’Europe balkanique de 1945 à nos jours, « Ellipses », Paris, 1996, 207 p.
-МИХАЙЛОВ, Иван, Спомени, том ІІ, Брюксел, 1965, 826 с.
-МИХАЙЛОВ, Иван, Спомени, том ІІІ, Брюксел, 1967, 1029 с.
-МИСИРКОВ, К. П., За македонските работи, София, 1903, 147 с.
-МИЧЕВ, Добрин, Македонският въпрос и българо-югославските отношения (9 септември 1944 – 1949), “Св. Климент Охридски”, София, 1994, 509 с.
-РИСТОВСКИ, Блаже, Историjа на македонската нациjа, Скопjе, 1999, 741 с.
-РУСАНОВ, Валерий, ред., Аспекти на етнокултурната ситуация в България, “Аксес”, София, 1994,
415 с.
-ВАСИЛЕВ, Васил, Българската комунистическа партия и македонският въпрос, в: Българският национален въпрос след Берлинския конгрес, “БАН”, София, 1986, с. 170 - 236
-WOLF, Jean, La Macйdoine dйchirйe (ou la renaissance yougoslave), « Cujas », Paris, 1984, 324 p.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Националният модел в българската геополитика, формиран в края на ХІХ век, има не само определяща роля в българския политически живот през цялата първа половина на миналото столетие, но и става източник на привидно парадоксални прояви, влизащи в пълно противоречие с неговото съдържание и същност. Впрочем, проследени от гледната точка на международната или външна геополитика, тези явления биха могли да намерят своето логично обяснение. По-долу ще се спрем само на едно от тях – идеята за македонската национална самобитност (македонизъм) и на нейната връзка със съответната българска представа (санстефанизъм)…
Международното решаване на македонския въпрос минава през три последователни фази: подялбата на “географска” Македония през 1913 след Междусъюзническата война; създаването на македонската държава през 1945 в рамките на федеративна Югославия и обявяването на независимостта на Република Македония през 1991. Всички тези етапи имат съдбоносно значение за македонците, но вероятно най-решаващият от тях си остава образуването на първата им съвременна държава...
Решението за създаването на македонска република в рамките на Югославската социалистическа федерация, замислена от Йосип Броз Тито, е взето по време на втория конгрес на Антифашисткото вече за национално освобождение на Югославия (АВНОЮ), състоял се на 28 – 29 ноември 1943 в Яйце.
“Исторически парадокс е, че именно македонските делегати отсъстват от този основополагащ форум. Военната обстановка не им позволява да стигнат до Босна на време. Ето защо, историците в Скопие предпочитат да изтъкват решаващата роля на първия конгрес на АСНОМ (Антифашистки съвет за национално освобождение на Македония), проведен в манастира Свети Прохор Пчински на 2 август 1944 г.” [Chiclet, Lory, 1998, с. 14].
Учредяването на македонската държава, като шеста съставна република на новата социалистическа федеративна Югославия (наред със Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Хърватия и Словения) означава всъщност официално признаване на македонската нация с всичките й атрибути: държавно устройство, специфичен език и дори автономна църква. Литературната норма на македонския език – неизбежен етап от националната идентификация, е определена през май 1945 от Комисия за езика и граматиката, създадена в Министерството на образованието на новата република. Литературният език е изграден главно на основата на централните наречия във Вардарска Македония – Велес, Прилеп, Битоля и Охрид [Ристовски, 1999, с. 350, 354], и според Скопие покрива територията на цяла “географска” Македония.
“През май-юни 1945 в югославска Македония се приемат азбука и правописни правила, които определят по задължителен начин фонетиката и морфологията на един нов македонски език. Азбуката-кирилица има 31 букви, думите се пишат, както се произнасят, правописът е фонетичен” [Wolf, 1984, с. 205].
Третото “условие” на македонската идентичност – след обявяването на самостоятелна държава и на специфичен език, е изпълнено с възстановяването през 1958 на Охридската архиепископия (митрополия), провъзгласена за автокефална църква, начело с патриарх, през 1967.
Въпреки безспорната роля на различните политически стратегии за развитието на македонската национална идея, най-решителният акт за формирането на самостоятелна македонска идентичност настъпва едва, след като са създадени институциите на собствената държавност, оказали се мощен инструмент за практическото осъществяване на тази идея.
“Първите елементи на систематично национално определение се появяват в началото на ХХ-ти век. Публикуването на книжлето на Кръсте Мисирков “За македонските работи” през 1903 е това символично събитие, което служи за отправна точка (символично, тъй като произведението на практика няма никакво разпространение). Окончателното формулиране на македонската идентичност настъпва едва между 1943 и 1945 в рамките на комунистическата съпротива в Югославия, ръководена от Тито” [Chiclet, Lory, 1998, с. 14].
Учредяването на автономна македонска република в състава на федеративна Югославия през 1945 се дължи разбира се и на собствени геополитически причини, свързани колкото с интернационалистическата доктрина, толкова и с личните схващания на Йосип Тито за бъдещето равновесие между различните националности в многоетническата федерация.
