В зората на Третото хилядолетие от общо шесте милиарда души, населяващи планетата, около 175 милиона (т.е. 3%) не живеят в страните, където са се родили (1). За последните трийсет години броят на имигрантите в света е нараснал повече от два пъти. Днес приблизително всеки десети жител на развитите западни държави е имигрант (в развиващият се – само един на седемдесет). През 1999-2004 развитите страни са приемали годишно по 2,5 млн. легални имигранти от развиващият се свят, което се равнява на 18% от общия брой на родените в развитите страни и на две-трети от приръста на населението им за този период. От тези 2,5 млн. имигранти 1,4 са се насочвали към Северна Америка и 0,8 млн. – към Европа.
Макар миграцията, като явление, да съществува отдавна, едва в последно време тя се превърна в ключов проблем на международната и вътрешната политика, особено в развитите държави, където прогресивно нараства притокът на нелегални имигранти.
Днес в държавите от Европейския съюз въпросите на миграцията са предмет на особено внимание. През 2000 в ЕС живееха 26 млн. имигранти (7% от цялото население на съюза), т.е. хора, родени извън границите на държавите, които обитават. Едно сравнение – през 1970 имигрантите са били само 14 млн. (4% от населението). Ръстът в броя на имигрантите в различните държави не е равномерен. Така във Франция, която през 1970, в това отношение, е била на второ място след Люксембург (с 5,2 млн.имигранти, т.е. 10,2% от населението) към 2000-та броят им е нарастнал незначително (до 6,3 млн., т.е. 10,3%). В Холандия обаче, делът на имигрантите е нараснал пет пъти (от 2 до 10%), а в Австрия – повече от четири пъти (от 2,3 до 9,4%). Мощният ръст в броя на имигрантите доведе до определени политически промени в тези страни, както и до възхода на популистки и откровено антиимигрантски настроени формации, като ответна реакция.
Напоследък обаче, миграционните процеси се забавят: за това сведетелства намаляването на миграционния приръст в Европейския съюз от 5,2 милиона в през първата половина на 90-те години, до три милиона през последните пет години.
Световната демографска прогноза за следващите петдесет години очертава две изключително важни за бъдещето на европейските държави тенденции: намаляване броя на коренното население и прогресивното му остаряване. Последният процес, който се изразява в нарастване дела на възрастните хора, е предизвикан от снижаването на сумарния коефициент на раждаемост и ръста на продължителността на живота и се наблюдава практически навсякъде в Европа. Днес обаче, в много европейски страни сумарният коефициент на раждаемост пада толкова рязко, че застаряването придобива непознати досега мащаби. Нещо повече, има страни, където смъртността вече надвишава раждаемостта и населението намалява.
Според оценките на Отдела за народонаселението на ООН, цитирана в “Световните демографски прогнози” от 2000-та година, през следващият половин век населението на всички европейски държави, с изключение на Албания, Ирландия, Исландия и Люксембург ще намалее. Т.е. през 2050 това население ще е по-малко отколкото през 2000. Като цяло, европейското население ще намалее за петдесет години със 124 милиона души и ще наброява 603 млн., вместо днешните 724 млн. Що се отнася до Европейския съюз, населението на 15-те по-стари страни-членки (преди разширяването от 2004) ще намалее с 37 милиона. Най-драматичен спад се очаква в Естония и България, където той ще достигне 40%. Ако говорим за големите държави от ЕС, то населението на Италия ще намалее с 25%, на Германия – с 14%, на Великобритания – с 1%. Франция е една от малкото, където се прогнозира увеличение с 4% (от 59 на 62 млн.).
Трябва да подчертаем обаче, че тези оценки се базират на определено ниво на бъдещата имиграция, изчислено на основата на миграционните тенденции от последните години. Ако имигрантските потоци бъдат ограничени, европейското население ще намалее още по-драстично: в Италия с 30% (17 млн. души), във Германия с 27% (23 млн.), за Великобритания с 8% (5 млн.). Франция отново ще се окаже единствената европейска страна, чието население, дори и при липса на имиграция, ще нарастне с 1%. Като цяло, населението на “ЕС на 15-те” ще намалее със 17%, а на Европа – с 20%.
В същото време стареенето на населението ще достигне безпрецедентни равнища. В Италия например, средната възраст ще се увеличи от 41 години (2000) до 53 години (2050), а делът на хората, по-възрастни от 65 години – от 18% на 35%. За Франция, съответните цифри са от 38 до 44 години и от 16% на 26%. При това потенциалният коефициент на поддръжка (т.е. броят на лицата в трудоспособна възраст – между 15 и 64 години, които се падат на всеки човек над 65 годишна възраст) навсякъде ще намалее двойно (т.е. от четири-пет човека до двама).
Отделът за народонаселението при Секретариата на ООН проведе и специално изследване, проясняващо доколко т.нар. “заместваща миграция” би могла да смекчи подобно драстично намаляване на населението и неговото остаряване. С това понятие се обозначава международната миграция, от която се нуждае една или друга конкретна държава за да избегне намаляването и застаряването на населението си, породени от ниската раждаемост и ниската смъртност. Тоест, става дума за имигрантски поток, който да компенсира недостатъчния ръст на населението, съхранявайки по този начин необходимото демографско равновение (2).
В това изследване на ООН се разглеждат и различните сценарии, в съответствие с които би могла да се развие демографската ситуация в редица страни в периода до 2050, като се посочва и какво влияние върху числеността на населението и неговото застаряване могат да окажат по-големите или по-малки имигрантски потоци. Разбира се, става дума само за хипотетични сценарии: някои от тях изглеждат съвършено нереалистични, но все пак анализът им е полезен, защото помага по-ясно да се осъзнае и опише демографската ситуация в отделните държави. Освен това, тези сценарии не бива да се отъждествяват с минималния, средния и максималния вариант на имиграционен ръст, предложени в “Световните демографски прогнози”.
В средата на ХХ век сумарният коефициент на раждаемост в Европа е бил приблизително 2,6 деца на една жена, както в страните от ЕС той е 2,4 (от 2,2 в Германия до 2,7 във Франция). В края на века обаче този показател навсякъде е бил под нивото, гарантиращо заместването на поколенията (2,1 деца на една жена) – в Европа и ЕС той е само 1,4, като най-ниско е нивото в Италия (1,2), а най-високо – във Франция и Великобритания (1,7). По същото време в САЩ то е било 2,0. Тоест, вече повече от трийсет години, този показател не достига нивото, гарантиращо заместването на поколенията. Потенциалният коефициент на поддръжка, който през 1950 е бил между 6 и 8 души на възраст между 15 и 64 години на всеки човек над 65 годишна възраст, днес е спаднал до 4-5 души на трудоспособна възраст на всеки човек над 65 години. Все пак, според последните прогнози, през 2050 сумарният кофициент на раждаемост ще нарасне до 1,6-1,9 деца на една жена.
Петте сценария
И така, за периода до 2050 се разглеждат пет основни сценария, които са съобразени с потенциалния ръст на имиграционния поток, необходим за решаването на тежките демографски проблеми, които на свой ред са групирани според тяхната сложност. И, ако вторият и третия сценарий могат да се приемат за реалистични по отношение на определени държави, то четвъртия и петия ми изглеждат съвършено нереалистични за всички страни, но въпреки това са твърде поучителни.
Нулевият сценарий съвпада със средния вариант на “Световните демографски прогнози” на ООН, публикувани през 2000. Първият сценарий пък съвпада с усреднения вариант на световните демографски прогнози на ООН от 1998, модифициран въз основа на допускането, че след 2000 имиграцията постепенно ще спадне и дори ще изчезне. Вторият сценарий изчислява миграционния прираст, необходим на една или друга страна за избегне драматичното намаляване на населението си, като цяло. В третият сценарий е изчислен миграционният приръст необходим за се избегне съкращаването на работоспособното население (15-64 години). Четвъртият сценарий изчислява миграционният приръст, необходим за това потенциалният коефициент на демографска поддръжка да не пада под нивото: 3 души в трудоспособна възраст на всеки човек над 65 години. Накрая, петият сценарий изчислява миграционния приръст, необходим за да не спадне потенциалният коефициент на демографска подкрепа под нивото от края на 90-те години на ХХ век. Сега нека видим резултатите от изчисленията.
Първият сценарий
Без наличието на имиграция, Франция ще остане единствената европейска страна, където в периода до 2050 населението ще се увеличи, пък макар и само с 1%. В същото време, населението на Великобритания би намаляло с 5%, на Руската Федерация – с 23%, на Германия – с 28%, а на Италия – с 29%. За сравнение ще посочим, че дори и без приток на имигранти за същия период населението на САЩ би нарастнало с 31%. В същото време потенциалният коефициент на демографска подкрепа, който в края на 90-те бе приблизително 4-5 души на всеки човек над 65 годишна възраст, ще спадне през 2050 в Италия до 1,5, в Германия – до 1,8, във Франция – до 2,3, в Германия – до 1,8, във Великобритания и Русия – до 2,4.
Вторият сценарий
Всички страни и региони, които искат да избегнат опасното съкращаване на собственото си население, ще се нуждаят за тази цел от повече имигранти. Като нивото на необходимия имиграционен поток зависи най-вече от сумарния коефициент на раждаемост в съответната страна.
Франция например, ще трябва в периода до 2050 да приеме поне милион и половина нови имигранти, т.е. по 27 хиляди годишно, което е много под средното ниво на имиграцията от последните десетина години. На Великобритания ще и трябват 2,6 млн. имигранти, което също е значително по-малко от имиграниционния поток през последните години. За другите страни обаче, процентът е значително по-висок: Италия трябва да приеме 13 млн. имигранти, Германия – 18 млн., а Русия – 28 млн. За да избегнат намаляването на населението си, държавите от ЕС (имат се предвид 15-те членки преди последното разширяване през 2004) трябва да приемат 47 млн. имигранти (т.е. средно по милион годишно), а Европа, като цяло, 100 милиона. Тоест, ако за ЕС е достатъчно да поддържа нивото на имиграция от последните десетина години, то континентът, като цяло, трябва да увеличи това ниво двойно. В същото време САЩ ще се нуждаят до 2050 от само 6 млн. нови имигранти, което е значително по-малко от очакваното реално ниво на имиграция.
Към 2050 новите имигранти ще са 3% от населението на Франция и 6% - във Великобритания. В Русия обаче те ще са 23%, в Германия – 28%, а в Италия – 29%. За сравнение, през 1990 делът на имигрантите във Франция е бил 10%, в Германия и Великобритания – 6,5%, а в Италия – само 3%. От цялото население на ЕС по онова време само 6% са били родени извън границите му.
Но и при реализацията на този сценарий, позволяващ да се избегне намаляването на общата численост на населението, броят на хората в трудоспособна възраст ще продължи да спада, а потенциалният коефициент на демографска подкрепа, на практика, ще бъде същият като при предишния сценарий.
Третият сценарий
Мащабите на миграционния поток, необходим за да се избегне спада в числеността на населението в трудоспособна възраст, са значително по-високи от онези, позволяващи запазването на общата численост на населението. Така, за постигането на тази цел Великобритания ще трябва да приеме шест милиона, а Франция – пет милиона нови имигранти, т.е. до 2050 да приема по 100 хиляди души годишно. Този приток е по-голям с онзи от 90-те години на миналия век, но все пак е съпоставим с него. Съвсем различна е ситуацията в Италия, Германия и Русия, които ще трябва да приемат, съответно, 19, 25 и 33 милиона имигранти. ЕС, като цяло, ще трябва да приеме не по-малко от 80 милиона имигранти (т.е. по 1,5 млн. годишно), а Европа- 161 милиона. В същото време потребностите на САЩ се ограничават до само 18 млн.имигранта. Но, ако изброените по-горе страни действително допуснат подобен имигрантски поток, то в 2050 имигрантите (и потомците им) ще са 12% от населението във Франция, 14% - във Великобритания, 28% - в Руската Федерация, 36% - в Германия и 39% - в Италия.
Макар че през 2050 потенциалният коефициент на демографска подкрепа в тези страни ще е по-висок, отколкото при липсата ни имиграция, той ще е доста по-висок отколкото в края на 90-те години: 2,5% във Франция, 2,3 – в Италия, 2,4 –в Германия и 2,6 – във Великобритания.
Четвъртият сценарий
За да не се допусне потенциалният коефициент на демографска подкрепа да падне под 3,0 европейските държави могат да започнат да приемат имигранти малко по-късно, отколкото при предишния сценарий, но за сметка на това – в доста по-голямо количество. Така, Италия ще трябва да приеме 35 милиона имигранти между 2010 и 2050, Германия – 40 милиона, между 2010 и 2030, Франция и Великобритания – съответно по 16 и 14 милиона между 2020 и 2040. Европейският съюз ще трябва да пусне 154 милиона в периода 2015-2040, а Европа, като цяло, ще се нуждае от 235 милиона имигранти между 2025 и 2050. За разлика от нея, САЩ могат да се ограничат с приемането на 45 милиона имигранти между 2025 и 2035.
Петият сценарий
Прогресивното остаряване на европейското население може да се избегне само с наличието на достатъчно голям имиграционен поток, многократно по-голям от онзи, необходим за съхраняването на общата му численост. Това се обяснява най-вече с факта, че имигрантите също остаряват. В условията на бързо застаряване на жителите на Европа, съотношението между броя на хората в трудоспособна възраст (т.е. от 15 до 65 години) и тези над 65 години може да се запази постоянно, само ако имигрантския поток нараства със същите темпове.
Мащабите на имигрантския поток са несъизмерими нито с досегашния опит по отношение на имиграцията, нито с каквито и да било разумни очаквания. Така, за да запази потенциалния коефициент на подкрепа на равнището от края на 90-те години, Франция трябва да приеме до 2050 94 милиона имигранти, Великобритания – 60 милиона, Италия – 120 милиона, Германия – 188 милиона, а Русия – 257 милиона. Като цяло, Европейският съюз ще се нуждае за целта от 700 милиона имигранти, а Европа – от 1,4 милиарда. В същото време САЩ ще се нуждаят от 593 милиона имигранти. Разбира се, подобни цифри са съвършено нереални и този сценарий, именно поради своята абсурдност, убедително доказва, че имиграцията в никакъв случай не би могла да предотврати застаряването на населението.
Влиянието на реалната заетост
За икономиката е от значение не толкова количеството на хората в трудоспособна възраст, колкото броят на действително заетите в нея. Като нивото на реална заетост съществено се различава при мъжете и жените, в различните възрастови групи и в конкретните държави. Например, в края на 90- те във Франция на всеки човек по-възрастен от 65 години са се падали по 4,2 души в трудоспособна възраст (т.е. между 15 и 64 години), но на всеки безработен, спадащ към тези две възрастови категории, са се падали по само 2,9 работещи. Почти същата е била и ситуацията във Великобритания, където тези цифри са, съответно, 4,1 и 3,2.
В ръководеният от мен Отдел за населението на ООН бяха създадени математически модели, позволяващи да се определи, в каква степен повишаването на нивото на заетост би могло да предотврати намаляването на съотношението между броя на работещите и безработните, като при изчисляването му се прие условно, че заетостта на всички граждани на възраст между 25 и 64 години (мъже и жени) е 100%-това. Разбира се, това въобще не съответства на действителността, но изчисленията показаха, че дори и в този абсолютно нереален случай (т.е. ако предположим, че през 2050 всички хора на възраст между 25 и 65 години ще работят) съотношението между работещите и неработещите няма да се промени значително, тъй като броят на последните ще нараства бързо заради застаряването на населението. В Германия например, намаляването на този показател може да бъде предотвратено само в рамките на 24%, в Италия – на 30%, във Франция и Великобритания – на 35%.
Във Франция, към 2050, процесът на застаряване на населението ще стигне такива мащаби, че дори при запазване на постоянно ниво за заетостта, потенциалният коефициент на демографска подкрепа ще спадне от 4,4 (какъвто е днес) до 2,3, а съотношението между броя на работещите към този на безработните – от 2,9 до 1,5. Дори ако през 2050 всички мъже и жени на възраст между 25 и 64 години работят, на всеки който не работи ще се падат само по двама работещи. Тоест, повишаването на заетостта, само по себе си, не може да се разглежда като дългосрочно решаване на проблема със застаряването на населението.
Заключение
Както се вижда от изложените по-горе сценарии, при нисък сумарен коефициент на раждаемост, предопрелящ спада в числеността на населението и бързото му остаряване, притокът на имигранти в Европа би могъл да предотврати (поне частично) в някои случаи намаляването на общата численост на населението, както и на трудоспособната част от него. Но застаряването на европейското население е неизбежно, независимо от мащабите на имиграционния поток. Ако, както досега, мъжете продължат да се пенсионират на 65 години, то през 2050 на всеки европеец над тази възраст ще се падат не четирима (както е днес), а само двама работещи. В това отношение повишаването на заетостта се оказва половинчата мярка, която въобще не решава проблема.
Както сочат демографските разчети, потенциалният коефициент на демографска подкрепа от края на 90-те години ще може да се запази до 2050, само ако горната граница на пенсиониране бъде увеличена във Франция до 74 години, във Великобритания – до 72 години, в Русия – до 73 години, а в Германия и Италия – до 77 години.
Процесите на съкращаване на населението и неговото остаряване поставят нови проблеми, за чието решаване е необходимо радикално да се преразгледа правителствената политика в тази сфера, както и повечето сега действащи програми, които трябва да съответстват на целите, които Европа преследва в дългосрочен план. За да се запази демографското равновесие в страните, където населението прогресивно застарява трябва преди всичко да се промени пенсионната възраст; нивото на заетост; нивата, разновидностите и характера на отчисленията в пенсионните фондове и системите за медицинско обслужване на възрастните хора, както и плащанията, които те осъществяват; програмите, касаещи международната миграция (и преди всичко – „заместващата миграция”).
Бележки:
Данните са на Отдела за населението на ООН и са публикувани през 2002. По-долу се цитират предимно резултатите от изследването на Отдела за населението на ООН: “Може ли заместващата миграция да реши проблемите с намаляването и застаряването на населението”, публикувани в края на 2001.
* Авторът ръководи Групата за изучаване на смъртността и миграциите към Отдела за населението на ООН
{rt}
В зората на Третото хилядолетие от общо шесте милиарда души, населяващи планетата, около 175 милиона (т.е. 3%) не живеят в страните, където са се родили (1). За последните трийсет години броят на имигрантите в света е нараснал повече от два пъти. Днес приблизително всеки десети жител на развитите западни държави е имигрант (в развиващият се – само един на седемдесет). През 1999-2004 развитите страни са приемали годишно по 2,5 млн. легални имигранти от развиващият се свят, което се равнява на 18% от общия брой на родените в развитите страни и на две-трети от приръста на населението им за този период. От тези 2,5 млн. имигранти 1,4 са се насочвали към Северна Америка и 0,8 млн. – към Европа.
Макар миграцията, като явление, да съществува отдавна, едва в последно време тя се превърна в ключов проблем на международната и вътрешната политика, особено в развитите държави, където прогресивно нараства притокът на нелегални имигранти.
Днес в държавите от Европейския съюз въпросите на миграцията са предмет на особено внимание. През 2000 в ЕС живееха 26 млн. имигранти (7% от цялото население на съюза), т.е. хора, родени извън границите на държавите, които обитават. Едно сравнение – през 1970 имигрантите са били само 14 млн. (4% от населението). Ръстът в броя на имигрантите в различните държави не е равномерен. Така във Франция, която през 1970, в това отношение, е била на второ място след Люксембург (с 5,2 млн.имигранти, т.е. 10,2% от населението) към 2000-та броят им е нарастнал незначително (до 6,3 млн., т.е. 10,3%). В Холандия обаче, делът на имигрантите е нараснал пет пъти (от 2 до 10%), а в Австрия – повече от четири пъти (от 2,3 до 9,4%). Мощният ръст в броя на имигрантите доведе до определени политически промени в тези страни, както и до възхода на популистки и откровено антиимигрантски настроени формации, като ответна реакция.
Напоследък обаче, миграционните процеси се забавят: за това сведетелства намаляването на миграционния приръст в Европейския съюз от 5,2 милиона в през първата половина на 90-те години, до три милиона през последните пет години.
Световната демографска прогноза за следващите петдесет години очертава две изключително важни за бъдещето на европейските държави тенденции: намаляване броя на коренното население и прогресивното му остаряване. Последният процес, който се изразява в нарастване дела на възрастните хора, е предизвикан от снижаването на сумарния коефициент на раждаемост и ръста на продължителността на живота и се наблюдава практически навсякъде в Европа. Днес обаче, в много европейски страни сумарният коефициент на раждаемост пада толкова рязко, че застаряването придобива непознати досега мащаби. Нещо повече, има страни, където смъртността вече надвишава раждаемостта и населението намалява.
Според оценките на Отдела за народонаселението на ООН, цитирана в “Световните демографски прогнози” от 2000-та година, през следващият половин век населението на всички европейски държави, с изключение на Албания, Ирландия, Исландия и Люксембург ще намалее. Т.е. през 2050 това население ще е по-малко отколкото през 2000. Като цяло, европейското население ще намалее за петдесет години със 124 милиона души и ще наброява 603 млн., вместо днешните 724 млн. Що се отнася до Европейския съюз, населението на 15-те по-стари страни-членки (преди разширяването от 2004) ще намалее с 37 милиона. Най-драматичен спад се очаква в Естония и България, където той ще достигне 40%. Ако говорим за големите държави от ЕС, то населението на Италия ще намалее с 25%, на Германия – с 14%, на Великобритания – с 1%. Франция е една от малкото, където се прогнозира увеличение с 4% (от 59 на 62 млн.).
Трябва да подчертаем обаче, че тези оценки се базират на определено ниво на бъдещата имиграция, изчислено на основата на миграционните тенденции от последните години. Ако имигрантските потоци бъдат ограничени, европейското население ще намалее още по-драстично: в Италия с 30% (17 млн. души), във Германия с 27% (23 млн.), за Великобритания с 8% (5 млн.). Франция отново ще се окаже единствената европейска страна, чието население, дори и при липса на имиграция, ще нарастне с 1%. Като цяло, населението на “ЕС на 15-те” ще намалее със 17%, а на Европа – с 20%.
В същото време стареенето на населението ще достигне безпрецедентни равнища. В Италия например, средната възраст ще се увеличи от 41 години (2000) до 53 години (2050), а делът на хората, по-възрастни от 65 години – от 18% на 35%. За Франция, съответните цифри са от 38 до 44 години и от 16% на 26%. При това потенциалният коефициент на поддръжка (т.е. броят на лицата в трудоспособна възраст – между 15 и 64 години, които се падат на всеки човек над 65 годишна възраст) навсякъде ще намалее двойно (т.е. от четири-пет човека до двама).
Отделът за народонаселението при Секретариата на ООН проведе и специално изследване, проясняващо доколко т.нар. “заместваща миграция” би могла да смекчи подобно драстично намаляване на населението и неговото остаряване. С това понятие се обозначава международната миграция, от която се нуждае една или друга конкретна държава за да избегне намаляването и застаряването на населението си, породени от ниската раждаемост и ниската смъртност. Тоест, става дума за имигрантски поток, който да компенсира недостатъчния ръст на населението, съхранявайки по този начин необходимото демографско равновение (2).