19
Сря, Фев
8 Нови статии

Каспийският геополитически възел

брой3 2005
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Най-важното международно събитие в зората на ХХІ век – иракската криза, доведе до рязко нарастване на интереса към енергоресурсите на Каспийския регион, давайки нов импулс на политическите битки за маршрутите на техния износ.

Нека напомним, че в района на Каспийско море се намират около 3% от световните петролни запаси (в Северно море – 2%, а в Близкия изток – 65%) и 4% от тези на природен газ (в Северно море – 27%, а в Близкия изток – 34%). От което следва, че петролните и газови ресурси на региона eдва ли могат да бъдат в основата на енергийната сигурност на водещите държави на планетата и, особено, на САЩ. Но, като спомагателен резерв, каспийските енергийсни ресурси действително биха били полезни, предвид очертаващите се и все по-неизбежни нови кризи в Близкия и Среден изток, както и заради очевидния стремеж на САЩ (чиито нужди от енергоносители прогресивно нарастват) да се освободят от зависимостта си от близкоизточния петрол и от капризите на ОПЕК. Важна причина за нарастването на интереса към каспийския петрол и газ е разширяването на Европейския съюз за сметка на нестабилните и лишени от собествени енергийни ресурси държави от бившия комунистически блок, които са разположени сравнително близо до Каспийския регион. Що се касае до динамично развиващите се страни от Далечния изток и Югоизточна Азия, те полагат огромни усилия за да си гарантират не само сегашните, но и потенциалните бъдещи доставки на енергоносители от района.

От друга страна обаче, самият Каспийски регион с основание се приема за доста “рисков”, а засега не се забелязва трайна тенденция към решаването на сложния комплекс от проблеми, свързани с него. Става дума за следното: тлеещите конфликти, които могат да бъдат възобновени поради растящата милитаризация на региона; липсата на общоприети и международно легитимни правила за разпределяне на енергийните ресурси на Каспийско море и приемането на правния му статут; разногласията по маршрутите на основните петроло- и газопроводи в региона.

Русия все още запазва сравнително добри позиции в него, тъй като основните маршрути на петролния и газов трафик минават през нейна територия. Така например, почти 95% от казахстанския петрол се изнася през Русия. Това, доскоро неоспоримо, руско лидерство на енергийния пазар на ОНД се дължеше най-вече на слабостта на конкурентите. Но с консолидацията на икономическите и политически системи на каспийските държави, ангажирането на региона в глобализационните процеси и появата там на големите западни транснационални корпорации постепенно формира качествено нова ситуация, в която руснаците са принудени със зъби и нокти да бранят позициите си във все по-изострящата се конкурентна борба. Това се отнася най-вече за експлоатацията на старите и изграждането на нови нефто- и газопроводи, обслужващи световните пазари на енергоносители. Освен това участниците в петролната игра често следват различни географски ориентири в глобалните енергийни проекти. Като включват в сметките си не само печалбата от петролния транзит през своята територия, но и евентуалните политически дивиденти, свързани с контрола над енергийните комуникации от Каспийски регион. Очевидно е също, че изборът на един или друг маршрут поставя каспийските държави в определена зависимост от страната, през която ще се изнася петролът или газта. Поради това те се стремят да диверсифицират въпросните маршрути. Именно в тази посока се разгръща и съперничеството между Русия, Турция и Иран за маршрута, по който каспийските енергоносители ще се изнасят на световните пазари. Подобен спор не можеше да не доведе до изграждането на няколко петроло- и газопровода в региона.

Руският маршрут (Баку-Новоросийск) очевидно е най-надеждния, в сравнение с останалите, но не решава изцяло проблема за доставката на каспийски петрол на световния пазар, поради ограничения си капацитет. Освен това, според Анкара, той създава проблеми със сигурността в черноморските проливи.Турските власти смятат, че дори и най-незначителната авария в зоната на Проливите може да доведе до екологична катастрофа и затова още преди повече от десет години въведоха нов режим за преминаване на корабите. Той забранява минаването на кораби без съответната застраховка през черноморските проливи, които Анкара вече нарича “турски” – Истанбулския (Босфора) и Чанаккале (Дарданелите), и въвежда принципа на “неограничената застраховка” – т.е. пълна компенсация в случай на авария, възникнала по вина на чуждестранните кораби и нанесла вреди на околната среда. В това отношение, Турция се опира на Конвенцията за черноморските проливи, подписана през 1936 в Монтрьо от Великобритания, Турция, Франция, СССР, България, Гърция, Румъния, Югославия, Япония и Австралия. Конвенцията определя международния навигационен режим в Проливите, предоставяйки на Турция специални права за гарантиране сигурността на преминаване на корабите. В сегашните турски действия обаче, се съдържа ясен политически подтекст: руският маршрут за доставка на каспийския петрол на световните пазари, противоречи на интересите на Анкара, както впрочем и на определени западни компании, а също на част от азърбайджанския и грузинския елити, ориентиращи към Запада и Турция.

Иранският вариант, макар да е икономически и географски изгоден, не устройва (по разбираеми политически съображение) Съединените щати. Както е известно, Вашингтон отдавна обвинява Техеран във всички смъртни грехове: че поддържа международния тероризъм и съпротавата срещу американската окупация на Ирак, че осъществява тайна програма за ядрено въоръжаване, както и, че там управлява откровено авторитарен режим, макар че (имайки предвид близкоизточната специфика) иранската политическа система може да мине за относително демократична. Не е чудно, че непосредствено след 11 септември 2001 САЩ включиха Иран в прословутата “ос на злото”.

Накрая, остава турският маршрут, или проектът за т.нар. Основен експортен тробопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, който в общи линии бе завършен през май. Именно с него свързват основните си надежди правителствата на Азербайджан, Грузия и Турция. Спонсори на проекта са азербайджанската ГНКАР (35%), поелата функциите на оператор “Бритиш Петролеум” (26%), американската UNOCAL (8%), норвежката STATOIL (16%), турската ТРАО (5%), японската ІТОСНІ (3%), американо-саудитската фирма Delta Hess (2%) и италианският концерн ENI (5%). Според президента на ГНКАР Натик Алиев, най-големият успех за страната му е убеждаването на останалите, че “това е рентабилен и конкурентноспособен икономически, а не политически (както се опитваха да го представят) проект”. Маршрутът Баку-Джейхан обаче, има доста недостатъци. Той е най-дългият от всички (1994 км) и изграждането му изискваше огромни разходи (по някои оценки над 3 млрд. долара). Освен това е силно уязвим, поради все още неразрешените конфликти в Карабах и населените с кюрди североизточни райони на Турция. И тъй като този маршрут, на практика, оставя Русия и Иран встрани от петролния трафик, той очевидно е силно политизиран: в Москва например го разглеждат като ясно доказателство за американската стратегия на “сдържане” на Русия. Между другото, активната си подкрепа за практическата реализация на южния “турски” маршрут демонстрираха ключови фигури от американския политически елит като Хенри Кисинджър или Ал Гор, ползващи се със симпатиите на проеизраелското лоби в САЩ, което също е добре настроено към Турция и Азербайджан (през последните години тези две страни задълбочиха икономическите си връзки с Израел). Турският маршрут бе подкрепен и от традиционно антируски настроеният американски геополитик Збигнев Бжежински, който е консултат на петролния гигант Амоко.


 

Като алтернатива на “руския” маршрут (както впрочем и на Баку-Джейхан), Анкара разглежда тръбопровода Баку-Батуми (дълъг 986 км и изграден още в началото на миналия век), който турците разчитат да възстановят и модернизират. От Батуми азербайджанският петрол (до 55%) ще се доставя с танкери до някое от турските черноморски пристанища, а оттам – в средиземноморското пристанище Джейхан. Впрочем, американските компании вече усилено строят в Батуми огромен модерен терминал. Освен това, като един от най-вероятните маршрути за износ на основното количество каспийски петрол се очертава този между Баку и Супса (Грузия), който бе открит през април 1999. Дължината му е 830 км, а максималната пропусквателна способност е 115 хиляди барела дневно.

Между другото, големите западни петролни фирми съвсем не подкрепят безусловно “турския” маршрут. За тях е по-изгодно наличието на поне няколко различни маршрута за износа на петрол и природен газ, предвид потенциалната политическа нестабилност в Турция и (най-вече) в Задкавказието. Освен това петролните корпорации, които участват активно в разработването на каспийските нефтени находища, нямат никаква сметка да развалят отношенията си с Москва, тъй като са силно заинтересовани и от руския петрол и природен газ.

На свой ред, основните руски енергийни корпорации също подкрепят идеята за много алтернативни маршрути, по които петролът и газта да се доставят на световните пазари. Разбира се, за Русия би било крайно неизгодно собственият и петрол да се изнася са запад по маршрути, съзнателно заобикалящи нейната територия – това би се отразило негативно на експортните възможности на страната и би довело да спад на валутните постъпления, които (също както и по съветско време) зависят не от развитието на високите технологии, а именно от износа на суровини и енергоресурси. Така или иначе, Русия не успя да попречи на изграждането на петролопровода Баку-Джейхан, именно защото той бе финансово подкрепен от САЩ. Засега руските енергийни компании (както и руската хазна) все още не усещат последиците от това, само защото каспийските държави все още не успяват ефективно да диверсифицират трафика на своите енергоносители към Европа, заобикаляйки Русия, или пък да го пренасочат на изток. Пример за това е нереализираният проект за Трансафганистанския транспортен тръбопровод, който бе замислен навремето (т.е. през първата половина на 90-те години) като компонент на т.нар. “нов път на коприната” – от постсъветска Централна Азия, през Афганистан, към пристанищата на Индийския океан и оттам на Запад. Между другото, прословутото движение Талибан бе създадено (и успя да дойде на власт в Афганистан) от пакистанските и американски специални служби именно за да гарантира сигурността на този маршрут. През март 1995 президентът на Туркменистан Сапармурад Ниязов и тогавашната пакистанска министър-председателка Беназир Бхуто подписаха в Исламабад меморандум за изграждането на газопровод от Туркменистан до Пакистан през афганистанска територия от консорциума “UNICAL-DELTA” (обединяващ американската UNICAL и саудитската DELTA Oil Company). Освен газопровод, консорциумът планираше и изграждането на петролопровод с дължина 1400 км. По-късно (през май 1996) към меморандума се присъедини Узбекистан, а след него и руският гигант Газпром. Проектът обаче пропадна поради новото изостряне на гражданската война в Афганистан, където армиите на Ахмед-шах Масуд и Рашид Достум си оспорваха контрола над така планирания търговски и петролно-газов коридор.

След свалянето на талибаните през 2001, туркменският президент Ниязов направи опит за реанимирането на проекта, който бе подкрепен от казахстанския лидер Нурсултан Назарбаев, предложил изграждането на тръбопровод от Казахтан, през Туркменистан, Афганистан и Пакистан, до Индия.

Дължината на този тръбопровод, който по замисъла на Назърбаев, трябваше да доставя петрол от каспийското находище Каражанбас(Западен Казахстан) до Индийския океан, беше около 4 хиляди км. За това, че подобен проект едва ли е по силите на Казахстан, сведетелства горчивият опит на Китай, който от 1997 насам въобще не е напреднал в изграждането на петролопровод със същата дължина. Освен това, транзитът през Афганистан е свързан с безброй рискове, тъй като за мир в тази държава въобще не може да се говори. В крайна сметка, Казахстан, както и останалите участници в проекта, така и не успяха да намерят достатъчно мощни (и готови да рискуват) спонсори.

Сегашната ситуация в Каспийския регион е доста неясна. Русия, както и другите постсъветски държави, разполагащи с различен потенциал и преследващи различни цели и приоритети, трудно биха могли да провеждат някаква съгласувана политика. Освен това, само някои от реалните и потенциални участници в каспийската “игра” са заинтересовани от разработването на петролните и газови находища в региона, докато други очевидно не са. Към първата група спадат Азербайджан, Грузия, САЩ, Турция, Китай и (в последно време) Русия. Към втората – Туркменистан и Иран. Има обаче и трета сила, която би могла да се включи в геополитическите процеси в Каспийския регион. Това е ОПЕК (Организацията на страните-износителки на петрол), за която е неизгодно крехкият ценови баланс на световния нефтен пазар да рухне, ако на него се появят големи количества каспийски петрол. Можем обаче да предположим, че ако този петрол все пак се стигне до пазара (независимо дали на западния, или на източноазиатския) ОПЕК ще се опита да постави процеса под свой контрол.

Не може напълно да се изключи и перспективата за евентуалното подобряване на отношенията между САЩ и Иран, което може съществено да промени обстановката в Каспийския регион и да се превърне в много сериозно предизвикателство за руските интереси там. Защото пряка последица от подобна нормализация ще бъде появата на регионалната сцена на играч, притежаващ голям икономически и военно-политически потенциал и представляващ сериозен конкурент на Русия на петролния и газовия пазари.

Като цяло, съперничеството между основните каспийски “играчи” ще се усили и ако се потвърдят прогнозните данни за петролните запаси на Каспийско море и неговите недра. Залозите моментално ще се повишат, а заедно с тях и опасността от сериозен конфликт на политическите и икономически интереси на конкуриращите се страни – както регионални, така и разположени извън региона. В крайна сметка обаче, каквито и да са резултатите от проучванията на енергийните запаси (дори те да се окажат по-оптимистични от очакваните) в Каспийския регион, последният едва ли ще се превърне в “нов Персийски залив”, нито пък ще придобие по-голямо геопостратегическо значение от него, независимо от това, колко ще се повиши (като следствие от прокламираната от САЩ война с международния тероризъм) собствения му “рейтинг и независимо от повишения интерес на развитите икономически държави към каспийските енергоносители като възможна алтернатива на близкоизточните.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Най-важното международно събитие в зората на ХХІ век – иракската криза, доведе до рязко нарастване на интереса към енергоресурсите на Каспийския регион, давайки нов импулс на политическите битки за маршрутите на техния износ.

Нека напомним, че в района на Каспийско море се намират около 3% от световните петролни запаси (в Северно море – 2%, а в Близкия изток – 65%) и 4% от тези на природен газ (в Северно море – 27%, а в Близкия изток – 34%). От което следва, че петролните и газови ресурси на региона eдва ли могат да бъдат в основата на енергийната сигурност на водещите държави на планетата и, особено, на САЩ. Но, като спомагателен резерв, каспийските енергийсни ресурси действително биха били полезни, предвид очертаващите се и все по-неизбежни нови кризи в Близкия и Среден изток, както и заради очевидния стремеж на САЩ (чиито нужди от енергоносители прогресивно нарастват) да се освободят от зависимостта си от близкоизточния петрол и от капризите на ОПЕК. Важна причина за нарастването на интереса към каспийския петрол и газ е разширяването на Европейския съюз за сметка на нестабилните и лишени от собествени енергийни ресурси държави от бившия комунистически блок, които са разположени сравнително близо до Каспийския регион. Що се касае до динамично развиващите се страни от Далечния изток и Югоизточна Азия, те полагат огромни усилия за да си гарантират не само сегашните, но и потенциалните бъдещи доставки на енергоносители от района.

От друга страна обаче, самият Каспийски регион с основание се приема за доста “рисков”, а засега не се забелязва трайна тенденция към решаването на сложния комплекс от проблеми, свързани с него. Става дума за следното: тлеещите конфликти, които могат да бъдат възобновени поради растящата милитаризация на региона; липсата на общоприети и международно легитимни правила за разпределяне на енергийните ресурси на Каспийско море и приемането на правния му статут; разногласията по маршрутите на основните петроло- и газопроводи в региона.

Русия все още запазва сравнително добри позиции в него, тъй като основните маршрути на петролния и газов трафик минават през нейна територия. Така например, почти 95% от казахстанския петрол се изнася през Русия. Това, доскоро неоспоримо, руско лидерство на енергийния пазар на ОНД се дължеше най-вече на слабостта на конкурентите. Но с консолидацията на икономическите и политически системи на каспийските държави, ангажирането на региона в глобализационните процеси и появата там на големите западни транснационални корпорации постепенно формира качествено нова ситуация, в която руснаците са принудени със зъби и нокти да бранят позициите си във все по-изострящата се конкурентна борба. Това се отнася най-вече за експлоатацията на старите и изграждането на нови нефто- и газопроводи, обслужващи световните пазари на енергоносители. Освен това участниците в петролната игра често следват различни географски ориентири в глобалните енергийни проекти. Като включват в сметките си не само печалбата от петролния транзит през своята територия, но и евентуалните политически дивиденти, свързани с контрола над енергийните комуникации от Каспийски регион. Очевидно е също, че изборът на един или друг маршрут поставя каспийските държави в определена зависимост от страната, през която ще се изнася петролът или газта. Поради това те се стремят да диверсифицират въпросните маршрути. Именно в тази посока се разгръща и съперничеството между Русия, Турция и Иран за маршрута, по който каспийските енергоносители ще се изнасят на световните пазари. Подобен спор не можеше да не доведе до изграждането на няколко петроло- и газопровода в региона.

Руският маршрут (Баку-Новоросийск) очевидно е най-надеждния, в сравнение с останалите, но не решава изцяло проблема за доставката на каспийски петрол на световния пазар, поради ограничения си капацитет. Освен това, според Анкара, той създава проблеми със сигурността в черноморските проливи.Турските власти смятат, че дори и най-незначителната авария в зоната на Проливите може да доведе до екологична катастрофа и затова още преди повече от десет години въведоха нов режим за преминаване на корабите. Той забранява минаването на кораби без съответната застраховка през черноморските проливи, които Анкара вече нарича “турски” – Истанбулския (Босфора) и Чанаккале (Дарданелите), и въвежда принципа на “неограничената застраховка” – т.е. пълна компенсация в случай на авария, възникнала по вина на чуждестранните кораби и нанесла вреди на околната среда. В това отношение, Турция се опира на Конвенцията за черноморските проливи, подписана през 1936 в Монтрьо от Великобритания, Турция, Франция, СССР, България, Гърция, Румъния, Югославия, Япония и Австралия. Конвенцията определя международния навигационен режим в Проливите, предоставяйки на Турция специални права за гарантиране сигурността на преминаване на корабите. В сегашните турски действия обаче, се съдържа ясен политически подтекст: руският маршрут за доставка на каспийския петрол на световните пазари, противоречи на интересите на Анкара, както впрочем и на определени западни компании, а също на част от азърбайджанския и грузинския елити, ориентиращи към Запада и Турция.

Иранският вариант, макар да е икономически и географски изгоден, не устройва (по разбираеми политически съображение) Съединените щати. Както е известно, Вашингтон отдавна обвинява Техеран във всички смъртни грехове: че поддържа международния тероризъм и съпротавата срещу американската окупация на Ирак, че осъществява тайна програма за ядрено въоръжаване, както и, че там управлява откровено авторитарен режим, макар че (имайки предвид близкоизточната специфика) иранската политическа система може да мине за относително демократична. Не е чудно, че непосредствено след 11 септември 2001 САЩ включиха Иран в прословутата “ос на злото”.

Накрая, остава турският маршрут, или проектът за т.нар. Основен експортен тробопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, който в общи линии бе завършен през май. Именно с него свързват основните си надежди правителствата на Азербайджан, Грузия и Турция. Спонсори на проекта са азербайджанската ГНКАР (35%), поелата функциите на оператор “Бритиш Петролеум” (26%), американската UNOCAL (8%), норвежката STATOIL (16%), турската ТРАО (5%), японската ІТОСНІ (3%), американо-саудитската фирма Delta Hess (2%) и италианският концерн ENI (5%). Според президента на ГНКАР Натик Алиев, най-големият успех за страната му е убеждаването на останалите, че “това е рентабилен и конкурентноспособен икономически, а не политически (както се опитваха да го представят) проект”. Маршрутът Баку-Джейхан обаче, има доста недостатъци. Той е най-дългият от всички (1994 км) и изграждането му изискваше огромни разходи (по някои оценки над 3 млрд. долара). Освен това е силно уязвим, поради все още неразрешените конфликти в Карабах и населените с кюрди североизточни райони на Турция. И тъй като този маршрут, на практика, оставя Русия и Иран встрани от петролния трафик, той очевидно е силно политизиран: в Москва например го разглеждат като ясно доказателство за американската стратегия на “сдържане” на Русия. Между другото, активната си подкрепа за практическата реализация на южния “турски” маршрут демонстрираха ключови фигури от американския политически елит като Хенри Кисинджър или Ал Гор, ползващи се със симпатиите на проеизраелското лоби в САЩ, което също е добре настроено към Турция и Азербайджан (през последните години тези две страни задълбочиха икономическите си връзки с Израел). Турският маршрут бе подкрепен и от традиционно антируски настроеният американски геополитик Збигнев Бжежински, който е консултат на петролния гигант Амоко.

Най-важното международно събитие в зората на ХХІ век – иракската криза, доведе до рязко нарастване на интереса към енергоресурсите на Каспийския регион, давайки нов импулс на политическите битки за маршрутите на техния износ.

Нека напомним, че в района на Каспийско море се намират около 3% от световните петролни запаси (в Северно море – 2%, а в Близкия изток – 65%) и 4% от тези на природен газ (в Северно море – 27%, а в Близкия изток – 34%). От което следва, че петролните и газови ресурси на региона eдва ли могат да бъдат в основата на енергийната сигурност на водещите държави на планетата и, особено, на САЩ. Но, като спомагателен резерв, каспийските енергийсни ресурси действително биха били полезни, предвид очертаващите се и все по-неизбежни нови кризи в Близкия и Среден изток, както и заради очевидния стремеж на САЩ (чиито нужди от енергоносители прогресивно нарастват) да се освободят от зависимостта си от близкоизточния петрол и от капризите на ОПЕК. Важна причина за нарастването на интереса към каспийския петрол и газ е разширяването на Европейския съюз за сметка на нестабилните и лишени от собествени енергийни ресурси държави от бившия комунистически блок, които са разположени сравнително близо до Каспийския регион. Що се касае до динамично развиващите се страни от Далечния изток и Югоизточна Азия, те полагат огромни усилия за да си гарантират не само сегашните, но и потенциалните бъдещи доставки на енергоносители от района.

От друга страна обаче, самият Каспийски регион с основание се приема за доста “рисков”, а засега не се забелязва трайна тенденция към решаването на сложния комплекс от проблеми, свързани с него. Става дума за следното: тлеещите конфликти, които могат да бъдат възобновени поради растящата милитаризация на региона; липсата на общоприети и международно легитимни правила за разпределяне на енергийните ресурси на Каспийско море и приемането на правния му статут; разногласията по маршрутите на основните петроло- и газопроводи в региона.

Русия все още запазва сравнително добри позиции в него, тъй като основните маршрути на петролния и газов трафик минават през нейна територия. Така например, почти 95% от казахстанския петрол се изнася през Русия. Това, доскоро неоспоримо, руско лидерство на енергийния пазар на ОНД се дължеше най-вече на слабостта на конкурентите. Но с консолидацията на икономическите и политически системи на каспийските държави, ангажирането на региона в глобализационните процеси и появата там на големите западни транснационални корпорации постепенно формира качествено нова ситуация, в която руснаците са принудени със зъби и нокти да бранят позициите си във все по-изострящата се конкурентна борба. Това се отнася най-вече за експлоатацията на старите и изграждането на нови нефто- и газопроводи, обслужващи световните пазари на енергоносители. Освен това участниците в петролната игра често следват различни географски ориентири в глобалните енергийни проекти. Като включват в сметките си не само печалбата от петролния транзит през своята територия, но и евентуалните политически дивиденти, свързани с контрола над енергийните комуникации от Каспийски регион. Очевидно е също, че изборът на един или друг маршрут поставя каспийските държави в определена зависимост от страната, през която ще се изнася петролът или газта. Поради това те се стремят да диверсифицират въпросните маршрути. Именно в тази посока се разгръща и съперничеството между Русия, Турция и Иран за маршрута, по който каспийските енергоносители ще се изнасят на световните пазари. Подобен спор не можеше да не доведе до изграждането на няколко петроло- и газопровода в региона.

Руският маршрут (Баку-Новоросийск) очевидно е най-надеждния, в сравнение с останалите, но не решава изцяло проблема за доставката на каспийски петрол на световния пазар, поради ограничения си капацитет. Освен това, според Анкара, той създава проблеми със сигурността в черноморските проливи.Турските власти смятат, че дори и най-незначителната авария в зоната на Проливите може да доведе до екологична катастрофа и затова още преди повече от десет години въведоха нов режим за преминаване на корабите. Той забранява минаването на кораби без съответната застраховка през черноморските проливи, които Анкара вече нарича “турски” – Истанбулския (Босфора) и Чанаккале (Дарданелите), и въвежда принципа на “неограничената застраховка” – т.е. пълна компенсация в случай на авария, възникнала по вина на чуждестранните кораби и нанесла вреди на околната среда. В това отношение, Турция се опира на Конвенцията за черноморските проливи, подписана през 1936 в Монтрьо от Великобритания, Турция, Франция, СССР, България, Гърция, Румъния, Югославия, Япония и Австралия. Конвенцията определя международния навигационен режим в Проливите, предоставяйки на Турция специални права за гарантиране сигурността на преминаване на корабите. В сегашните турски действия обаче, се съдържа ясен политически подтекст: руският маршрут за доставка на каспийския петрол на световните пазари, противоречи на интересите на Анкара, както впрочем и на определени западни компании, а също на част от азърбайджанския и грузинския елити, ориентиращи към Запада и Турция.

Иранският вариант, макар да е икономически и географски изгоден, не устройва (по разбираеми политически съображение) Съединените щати. Както е известно, Вашингтон отдавна обвинява Техеран във всички смъртни грехове: че поддържа международния тероризъм и съпротавата срещу американската окупация на Ирак, че осъществява тайна програма за ядрено въоръжаване, както и, че там управлява откровено авторитарен режим, макар че (имайки предвид близкоизточната специфика) иранската политическа система може да мине за относително демократична. Не е чудно, че непосредствено след 11 септември 2001 САЩ включиха Иран в прословутата “ос на злото”.

Накрая, остава турският маршрут, или проектът за т.нар. Основен експортен тробопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, който в общи линии бе завършен през май. Именно с него свързват основните си надежди правителствата на Азербайджан, Грузия и Турция. Спонсори на проекта са азербайджанската ГНКАР (35%), поелата функциите на оператор “Бритиш Петролеум” (26%), американската UNOCAL (8%), норвежката STATOIL (16%), турската ТРАО (5%), японската ІТОСНІ (3%), американо-саудитската фирма Delta Hess (2%) и италианският концерн ENI (5%). Според президента на ГНКАР Натик Алиев, най-големият успех за страната му е убеждаването на останалите, че “това е рентабилен и конкурентноспособен икономически, а не политически (както се опитваха да го представят) проект”. Маршрутът Баку-Джейхан обаче, има доста недостатъци. Той е най-дългият от всички (1994 км) и изграждането му изискваше огромни разходи (по някои оценки над 3 млрд. долара). Освен това е силно уязвим, поради все още неразрешените конфликти в Карабах и населените с кюрди североизточни райони на Турция. И тъй като този маршрут, на практика, оставя Русия и Иран встрани от петролния трафик, той очевидно е силно политизиран: в Москва например го разглеждат като ясно доказателство за американската стратегия на “сдържане” на Русия. Между другото, активната си подкрепа за практическата реализация на южния “турски” маршрут демонстрираха ключови фигури от американския политически елит като Хенри Кисинджър или Ал Гор, ползващи се със симпатиите на проеизраелското лоби в САЩ, което също е добре настроено към Турция и Азербайджан (през последните години тези две страни задълбочиха икономическите си връзки с Израел). Турският маршрут бе подкрепен и от традиционно антируски настроеният американски геополитик Збигнев Бжежински, който е консултат на петролния гигант Амоко.

Страница 2

 

Като алтернатива на “руския” маршрут (както впрочем и на Баку-Джейхан), Анкара разглежда тръбопровода Баку-Батуми (дълъг 986 км и изграден още в началото на миналия век), който турците разчитат да възстановят и модернизират. От Батуми азербайджанският петрол (до 55%) ще се доставя с танкери до някое от турските черноморски пристанища, а оттам – в средиземноморското пристанище Джейхан. Впрочем, американските компании вече усилено строят в Батуми огромен модерен терминал. Освен това, като един от най-вероятните маршрути за износ на основното количество каспийски петрол се очертава този между Баку и Супса (Грузия), който бе открит през април 1999. Дължината му е 830 км, а максималната пропусквателна способност е 115 хиляди барела дневно.

Между другото, големите западни петролни фирми съвсем не подкрепят безусловно “турския” маршрут. За тях е по-изгодно наличието на поне няколко различни маршрута за износа на петрол и природен газ, предвид потенциалната политическа нестабилност в Турция и (най-вече) в Задкавказието. Освен това петролните корпорации, които участват активно в разработването на каспийските нефтени находища, нямат никаква сметка да развалят отношенията си с Москва, тъй като са силно заинтересовани и от руския петрол и природен газ.

На свой ред, основните руски енергийни корпорации също подкрепят идеята за много алтернативни маршрути, по които петролът и газта да се доставят на световните пазари. Разбира се, за Русия би било крайно неизгодно собственият и петрол да се изнася са запад по маршрути, съзнателно заобикалящи нейната територия – това би се отразило негативно на експортните възможности на страната и би довело да спад на валутните постъпления, които (също както и по съветско време) зависят не от развитието на високите технологии, а именно от износа на суровини и енергоресурси. Така или иначе, Русия не успя да попречи на изграждането на петролопровода Баку-Джейхан, именно защото той бе финансово подкрепен от САЩ. Засега руските енергийни компании (както и руската хазна) все още не усещат последиците от това, само защото каспийските държави все още не успяват ефективно да диверсифицират трафика на своите енергоносители към Европа, заобикаляйки Русия, или пък да го пренасочат на изток. Пример за това е нереализираният проект за Трансафганистанския транспортен тръбопровод, който бе замислен навремето (т.е. през първата половина на 90-те години) като компонент на т.нар. “нов път на коприната” – от постсъветска Централна Азия, през Афганистан, към пристанищата на Индийския океан и оттам на Запад. Между другото, прословутото движение Талибан бе създадено (и успя да дойде на власт в Афганистан) от пакистанските и американски специални служби именно за да гарантира сигурността на този маршрут. През март 1995 президентът на Туркменистан Сапармурад Ниязов и тогавашната пакистанска министър-председателка Беназир Бхуто подписаха в Исламабад меморандум за изграждането на газопровод от Туркменистан до Пакистан през афганистанска територия от консорциума “UNICAL-DELTA” (обединяващ американската UNICAL и саудитската DELTA Oil Company). Освен газопровод, консорциумът планираше и изграждането на петролопровод с дължина 1400 км. По-късно (през май 1996) към меморандума се присъедини Узбекистан, а след него и руският гигант Газпром. Проектът обаче пропадна поради новото изостряне на гражданската война в Афганистан, където армиите на Ахмед-шах Масуд и Рашид Достум си оспорваха контрола над така планирания търговски и петролно-газов коридор.

След свалянето на талибаните през 2001, туркменският президент Ниязов направи опит за реанимирането на проекта, който бе подкрепен от казахстанския лидер Нурсултан Назарбаев, предложил изграждането на тръбопровод от Казахтан, през Туркменистан, Афганистан и Пакистан, до Индия.

Дължината на този тръбопровод, който по замисъла на Назърбаев, трябваше да доставя петрол от каспийското находище Каражанбас(Западен Казахстан) до Индийския океан, беше около 4 хиляди км. За това, че подобен проект едва ли е по силите на Казахстан, сведетелства горчивият опит на Китай, който от 1997 насам въобще не е напреднал в изграждането на петролопровод със същата дължина. Освен това, транзитът през Афганистан е свързан с безброй рискове, тъй като за мир в тази държава въобще не може да се говори. В крайна сметка, Казахстан, както и останалите участници в проекта, така и не успяха да намерят достатъчно мощни (и готови да рискуват) спонсори.

Сегашната ситуация в Каспийския регион е доста неясна. Русия, както и другите постсъветски държави, разполагащи с различен потенциал и преследващи различни цели и приоритети, трудно биха могли да провеждат някаква съгласувана политика. Освен това, само някои от реалните и потенциални участници в каспийската “игра” са заинтересовани от разработването на петролните и газови находища в региона, докато други очевидно не са. Към първата група спадат Азербайджан, Грузия, САЩ, Турция, Китай и (в последно време) Русия. Към втората – Туркменистан и Иран. Има обаче и трета сила, която би могла да се включи в геополитическите процеси в Каспийския регион. Това е ОПЕК (Организацията на страните-износителки на петрол), за която е неизгодно крехкият ценови баланс на световния нефтен пазар да рухне, ако на него се появят големи количества каспийски петрол. Можем обаче да предположим, че ако този петрол все пак се стигне до пазара (независимо дали на западния, или на източноазиатския) ОПЕК ще се опита да постави процеса под свой контрол.

Не може напълно да се изключи и перспективата за евентуалното подобряване на отношенията между САЩ и Иран, което може съществено да промени обстановката в Каспийския регион и да се превърне в много сериозно предизвикателство за руските интереси там. Защото пряка последица от подобна нормализация ще бъде появата на регионалната сцена на играч, притежаващ голям икономически и военно-политически потенциал и представляващ сериозен конкурент на Русия на петролния и газовия пазари.

Като цяло, съперничеството между основните каспийски “играчи” ще се усили и ако се потвърдят прогнозните данни за петролните запаси на Каспийско море и неговите недра. Залозите моментално ще се повишат, а заедно с тях и опасността от сериозен конфликт на политическите и икономически интереси на конкуриращите се страни – както регионални, така и разположени извън региона. В крайна сметка обаче, каквито и да са резултатите от проучванията на енергийните запаси (дори те да се окажат по-оптимистични от очакваните) в Каспийския регион, последният едва ли ще се превърне в “нов Персийски залив”, нито пък ще придобие по-голямо геопостратегическо значение от него, независимо от това, колко ще се повиши (като следствие от прокламираната от САЩ война с международния тероризъм) собствения му “рейтинг и независимо от повишения интерес на развитите икономически държави към каспийските енергоносители като възможна алтернатива на близкоизточните.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.1 2025