10
Вт, Дек
8 Нови статии

Антиамериканизмът – геополитически корени и последици

брой 2 2004
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Колапсът на комунизма и разпадането на Съветския съюз превърнаха Съединените щати в единствената суперсила на планетата. Страничен ефект от американската доминация и постепенното налагане на т.нар. “нов световен ред” (или Pax Americana) се оказа обаче превръщането на САЩ в мишена на най-различни форми на недоволство, ревност и съпротива срещу новото статукво. Всичко това повлия много сериозно и върху отношенията между двата бряга на Атлантика. Днес океанът, разделящ Америка от Европа изглежда много по-широк, отколкото ни се струваше доскоро, а често лансираната теза за общите ценности, които споделят жителите по двата му бряга, започва да звучи все по-кухо.

Известно прекъсване в така очерталата се тенденция се забеляза само непосредствено след терористичните атаки от 11 септември, когато френският “Льо Монд” декларира на първата си страница “Всички сме американци!”, но скоро след това симпатиите към жертвите на терора отстъпиха пред новата вълна от антиамериканизъм, заляла Европа. Впрочем, още преди 11 септември и войната в Ирак, администрацията на Буш провокира европейската чувствителност, отхвърляйки протокола от Киото, отказвайки да признае правото на Хагския трибунал да съди американски военни за извършени от тях престъпления, лансирайки новите си ракетни програми и въвеждайки ограничителни квоти за вноса на стомана. За много европейци това бяха поредните ясни знаци за двойния стандарт в американската външна политика.

Корените на антиамериканизма

Масовите антиамерикански настроения в днешна Европа следват определена интелектуална традиция, чиито корени можем да открием още в произведенията на Освалд Шпенглер, и която е свързана с имена като Мартин Хайдегер или Жан-Пол Сартър за да стигнем до съвременните европейски интелектуалци, критикуващи Съединените щати. Въпреки различните изразни средства, които използват, всички те са негативно настроени към Америка: за тях САЩ са цивилизация “без култура”, “прекалено материалистична” и “изкуствена”, технологично напреднала, но за сметка на това “лишена от душа”. Много по-сериозни и теоретично обосновани обаче, изглеждат антиамериканските настроения, произтичащи от европейската континентална геополитическа традиция – и най-вече тази на Германия и Русия, включваща различните версии на прословутата теория на сър Хилфърд Макиндер за т.нар. “Хартланд”, а също геополитическите тези на Карл Хаусхофер или руските геополитици-евразийци (от епохата на Империята, през тази на комунизма, та чак до съвременна пост-комунистическа Русия) (1).

Антиамериканизмът не е просто критика към конкретни политически действия или конкретна американска администрация. Той се базира на радикалното схващане, че стратегията на САЩ е погрешна и по принцип, и на практика и поради това атакува открито американските стандарти, ценности и подходи навсякъде и във всичко. Очевидно е, че различните кръгове, изповядващи антиамериканизма, имат различни мотиви за това, но основната причина е огромната финансова и военна мощ, която притежават Съединените щати и която предизвиква у останалите не само възхищение, но и страх. От друга страна, днес сякаш е модерно да си антиамерикански настроен, а радикалната антиамериканска реторика често се превръща в своебразна пародия на постмодерния свят: достатъчно е да видим младите левичари по улиците на Европа или Азия – носещи американски джинси и маратонки “Найк” и пиещи “Кока-кола”, докато размахват портретите на Че Гевара или издигащи лозунги срещу САЩ и “глобализацията”. Всъщност, именно тяхната ляво-радикална култура е интернационална и глобална по своя характер: едни и същи символи и лозунги можем да видим и във Франция, и в Германия, и в Палестина, а също в Индия, Индонезия или Бразилия. И навсякъде обвиненията срещу САЩ са едни и същи: атакува се американския империализъм и капитализъм, претенциите му за хегемония, неговата арогантност и незачитане на чуждите интереси и специфика (2).

По време на една, проведена наскоро, дискусия по темата мой колега обобщи ситуацията, заключавайки, че “докато през ХІХ и началото на ХХ-ти век бе модно европейците да обвиняват за всичко евреите и тяхната алчност за злато, днес можем да обвиним за всяко нещо американците, вярвайки, че в основата на всички войни и конфликти е петролът”. Сценарият, по който се развиват масовите протести и улични бунтове срещу “глобализацията”, “капитализма” и “американския империализъм” (съпътстващи почти всички големи международни срещи през последните години) силно напомня за 1968 и радикалната и терористична вълна от 60-те и 70-те години на миналото столетие. Елементите, формиращи днешния и тогавашния “културни конфликти” също са изненадващо сходни: младо поколение, стремящо се да ревизира доминиращите обществени ценности; непопулярна война (1968 – виетнамската, 2004 – тази в Ирак), приковала вниманието на световните медии; растящо объркване и изнервяне на обществото, изправено пред един непредвидимо променящ се свят и отчуждаването на големи маси хора от водещите структури на прогресивно глобализиращите се икономика и политика.


 

Едно от най-често повтаряните обвинения срещу САЩ е, че действат едностранно без да се съобразяват с никого във външната си политика, предпочитайки двустранните пред многостранните споразумения. Въпреки, че на пръв поглед тези обвинения се базират на традиционния европейски мултилатерализъм, нещата всъщност не опират до него. Основният проблем е свързан с “легитимността”. Значителна част от антамериканската реторика атакува именно “легитимността” на днешната хегемония на САЩ. Както посочва Робърт Каган в емблематичната си книга “Раят и Властта”, европейските нападки срещу американските действия и американската мощ, “могат да се разглеждат като ефективно, макар и неконвенционално, средство за ограничаване и контролиране на американската свръхсила” (3). Според Каган, фундаменталното различие между САЩ и Европа се вижда от различните начини, по които те възприемат съвременните заплахи. Поради военната слабост на Европа, тя залага повече на дипломацията и инструментите на “меката сила”, какъвто например е икономическото влияние. Последица от това е голямата толерантност, с която европейците се отнасят към съвременните заплахи, често отказвайки да ги признаят за такива. От друга страна, САЩ разполагат с достатъчно сила и капацитет за да “фиксират” тези проблеми. Тези различия се коренят в реалността, което е друга последица от драстичното неравенство във военната и икономическа мощ между САЩ и останалите и структурата на сегашния международен ред.

Геополитическите корени

В миналото, анти-западните, анти-британски и анти-американски тенденции в континентална Европа бяха тясно свързани с геополитическите теории на ХІХ век. Така, в своите съченения, британският геополитик сър Хилфърд Макиндер лансира идеята, че континенталната сила, контролираща т.нар. “Хартленд” на Евразия, ще представлява най-голямата опасност за западните “крайбрежни” и “островни” сили. По този начин, Западът фиксира потенциалната опасност за себе си в руския и германски “империализъм”, който (заради авторитарните си традиции) представлява предизвикателство за “западните ценности”, основаващи се на личната свобода и господството на закона (4). Отговорът на германските и руски геополитици директно потвърждава предупрежденията на Макиндер, което се демонстрира и от руско-британската “Голяма игра” в Евразия, и от двете световни войни. Формално, лидерските позиции в Западния свят преминаха от Великобритания към САЩ, когато Лондон уведоми Вашингтон (21.02.1947), че в рамките на 38 дни ще оттегли гаранциите си за закрила на Гърция и Турция, а САЩ, на свой ред, поеха тези гаранции на 22 май с.г.(5)

По време на студената война светът продължи да бъде доминиран от геополитическото съперничество (този път още по-очевидно) между двата диаметрално противоположни идеологически блока. През този период американското внимание все още бе ангажирано най-вече към териториалните му аспекти, по-специално по границите на т.нар. Желязна завеса, разделила следвоенна Европа. САЩ бяха основата на западната регионална мощ на Стария континент. След края на студената война и колапса на Съветската империя, светът навлезе в епохата на американската глобална хегемония. В същото време, европейският “фронт” стана второстепенен в глобален аспект, а американското внимание се концентрира, от една страна, към Азиатско-тихоокеанския район, а от друга – към Близкия изток и Централна Азия. Което е разбираемо, доколкото в първата зона бяха съсредоточени най-бързо разширяващите се пазари и производства, докато във втората се намираха най-големите от енергоносители, както и основните предполагаеми точки на бъдеща нестабилност (т.е. на геополитическо съперничество за установяване на собствени сфери на интереси) в т.нар. “мюсюлмански полумесец”.

Всичко това съвпадна с генералната тенденция за постепенно изместване на “динамичния център на цивилизацията” в западна посока, блестящо анализирана от известния историк Фелипе Фернандес-Арместо в бестселъра му “Милениум” (6). Според него, след като през 1945 Европа окончателно изгубва своето “динамично индустриално предимство”, то се измества първоначално към Източното крайбрежие на САЩ, а след края на студената война – това динамично предимство в сферата на икономиката и иновациите се прехвърля още по-на запад – към Калифорния (Силиконовата долина), а оттам – към Източна Азия (където постепенно се пребазира “икономическият мотор” на света). Европейските интелектуалци съвсем правилно прецениха, че с освобождаването на източноевропейските страни от оковите на комунизма, Старият континент получава отличен нов шанс да поеме отново инициативата, но истината е, че по ред причини Европа просто не бе готова да се възползва от него. На ЕС бяха необходими цели 14 години за да осъществи най-сетне първото си значително разширяване на Изток, включвайки част от бившите социалистически държави (с изключение на Източна Германия, която бе интегрирана през 1990), а амбициозната Лисабонска декларация, обещаваща, че още през 2010 ЕС “ще се превърне в най-конкурентното общество на знанието в света” не съумя да осъществи на практика нито една от средносрочните си цели.

Западната хегемония – с или без Европа?

Погрешно е да се смята, че американският подход към света фундаментално се различава от европейския, в смисъл, че САЩ подхождат към него глобално, докато Европа – регионално. Истината е, че Европа също е силно ангажирана с глобалните проблеми и съвсем не желае да се задоволи само с ролята на регионален играч. От друга страна обаче, макар и да е икономическа свръхсила, Европа не разполага с необходимата военна мощ за да влияе, така както и се иска, върху останалия свят. Всъщност, тя не се справя достатъчно добре дори на регионално ниво, както показа поведението и по време на конфликтите на Балканите, Кавказ, опитите за решаване на кипърския въпрос, както и провалите в политиката и спрямо Беларус, Молдова, Украйна и Русия. Тоест, излиза че проблемът не е в прекалената мощ на САЩ, а по-скоро в прекалената слабост на Европа.


 

Все пак, катастрофите в Босна и Косово накараха европейците да стартират (макар и бавно) процеса на поемане отговорността за сигурността на собствения си континент, при положение, че американското присъствие в Европа очевидно няма да е вечно. Усилията за създаване на “самостоятелни европейски сили за сигурност” (особено тези на Франция), както и съвместната френско-немска мироопазваща операция (под флага на ООН) в конгоанската джунгла през 2003, показват, че наистина се работи за изграждане на общоевропейска отбрана. Въпросът е дали този процес може да бъде ускорен за да се компенсира изместването на американското внимание извън Европа. Важно е също, до каква степен трансформирането на западноевропейските разходи за отбрана (включително чрез съвместни инвестиции в части за бързо реагиране, способни да посрещнат “новите заплахи” далеч от Европа, за което настоява Великобритания) ще се съчетае с по-доброто използване на традиционните отбранителни концепции за европейския източен фланг, където отбранителната мощ на Финландия и Турция следва да бъде допълнена от подсилване на полската и румънска отбранителни възможности.

Освен от Европа, сегашната американска доминация се посреща зле и от други големи (или претендиращи за такива) сили в Евразия: по-специално Русия, Китай, Индия и Иран, всяка от които следва собствена геополитическа глобална стратегия и има стари имперски традиции. Всички те не приемат западната (т.е. англо-саксонската) хегемония, лансирайки вместо това концепцията за “многополюсния свят”. Сред тях Китай впечатлява с изключително мощното си икономическо развитие, докато Русия, макар и силно отслабена, все още притежава значително политическо влияние в света.

В дългосрочен план основният американски интерес е свързан с въпроса, дали САЩ се съумеят да запазят своето превъзходство и “позитивна хегемония”(Pax Americana) в световната политика, или ще отстъпят пред една “многополюсна система”, в рамките на която светът ще бъде поделе на сфери на влияние между няколко съперничещи си държави-хегемони. Подобен свят вероятно ще съответства на прогнозираният от Самюел Хънтингтън “сблъсък между цивилизациите” много повече, отколкото днещния (7). Това, межде другото, е и ключов за съдбата на Европа въпрос, защото в крайна сметка именно Европа ще трябва да реши, дали да сподели западната хегемония със САЩ, или да я разруши в името на “многополюсния модел”.

Има причини да смятаме, че ако Европа предпочете второто ще се окаже на губещата страна. Защо? На първо място, защото вътрешните противоречия в Европа са по-сериозни дори от тези в Иран или Индия, да не говорим за такива силно централизирани силови “полюси” като САЩ, Китай или Русия. Тревожно доказателство за това е, поведението на сегашната европейска дипломация, в чиито среди продължава да доминира ad hoc реактивната политика, вместо про-активната или опиращата се на дългосрочен стратегически съюз. На второ място, Европа страда от липсата на приемственост във външната си политика. САЩ често биват критикувани, че външната им политика се променя на всеки четири години (т.е. при избора на нов президент), но истината е, че европейският цикъл е още по-кратък, защото председателството на ЕС се променя на всеки шест месеца, да не говорим за промените свързани с изборите в отделните страни-членки или за Европейския парламент. На трето място, Европа все още не притежава необходимата и военна мощ и последователно и твърдо управление за да се справи с възникнали кризисни ситуации, както показа и поведението и по време на последните балкански войни.

Разбира се тези слабости не предопределят завинаги съдбата на Европа, още повече че вече се набелязани решения за преодоляването им. Европа обаче още не е готова да действа в един многополюсен свят. И докато това не стане, в неин интерес е да подкрепя доминирания от САЩ световен ред, колкото и “еднополюсен”и несправедлив да е той. В по-далечна перспектива интересите на континента действително ще изискват по-силно европейско влияние и равнопоставеност със САЩ, но да не забравяме, че и днес американците демонстрират по-скоро положително отношение към идеята за укрепване на европейските позиции (т.е. към способността на Европа сама да гарантира сигурността и интересите си), така че еманципацията на Европа като равностоен геополитически играч едва ли ще се осъществи в конфронтация с Америка.

Какво може да се направи?

“Западът”, като силов блок, се измества все по-на запад и днес изглежда, че самото понятие “Запад” е синоним единствено на САЩ и сегашните му твърди поддръжници (най-вече Великобритания). Този факт разкрива определена възможност пред континентална Европа да усвои една нова (и може би, противоположна на досегашната) роля. Немалко влиятелни среди в Европа действително желаят да поемат тази роля, но само желанието не е достатъчно: европейците не разполагат с необходимите средства за да си съперничат с американското политическо влияние, икономическа и военна мощ, поне в обозримо бъдеще. Обръщането срещу Америка би лишило Европа от американската стратегическа протекция в случай, че някой ден тя и потрябва. Днес Русия действително не е заплаха за Европа, но някои съседни и страни (особено в Южен Кавказ) едва ли мислят така. Индиректно, Москва се опитва да попречи на НАТО и ЕС да се настанят в “задния и двор” и има достатъчно признаци, че Русия би се опитала да възстанови сферите си на влияние ако успее да си върне предишната икономическа и военна мощ. А, какво ще стане когато НАТО действително загуби досегашното си значение, или дегенерира в обикновен дискусионен клуб (което не изглежда чак дотам невъзможно)?


 

Ако (“стара”) Европа продължи със своя демонстративен антиамериканизъм, това би могло да накара САЩ да се дезангажират от събитията в останалия свят, възприемайки нео-изолационистка външна политика, което пък би имало дори още по-катастрофални последици. Антиамериканизмът дълбоко ерозира трансатлантическата връзка, имаща ключово значение за сигурността на планетата като цяло. Ако Америка бъде критикувана по един ирационален и чисто емоционален начин, резултатът ще бъде отказът на САЩ от задълженията им в рамките на трансатлантическия пакт и маргинализацията на Европа в глобалната политика. В дългосрочен план, американските изолационизъм може да се окаже по-опасен за останалия свят, отколкото сегашния интервенционизъм на САЩ.

Един от начините да се избегнат вредните последици за европейската сигурност от подобно развитие, може да се окаже стратегията за цялостно реформиране на европейските концепции за сигурност и ревизия на досегашната роля на НАТО. Всъщност, НАТО отдавна не е “северноатлантически” пакт. Американските интереси във все по-голяма степен се концентрират далеч от северните брегове на Атлантика. В по-далечно бъдеще е възможна появата на нови, съперничещи си блокове, ръководени от Китай и Русия и отхвърлящи американската хегемония, а “новите заплахи” за стабилността ще се концентрират предимно в “полумесеца”, свързващ Северна Африка, през Близкия изток, с Южна Азия (8).

Подобно развитие ще изисква изграждането на нов модел структура за сигурност, гарантираща превъзходството на Запада и изискваща трансформирането на сегашния Pax Americana в Pax Ocidentalis. Тази система следва да се опира на три основни “стълба”. Пан-американският “стълб” ще включва САЩ, Канада и Латинска Америка. Западно-европейският “стълб” пък ще обединява общоевропейските сили за отбрана (на базата на НАТО), като ударението бъде поставено върху укрепването на източния и средиземноморския и флангове (т.е. Испания, Турция, Румъния, Полша и Финландия). Накрая, Тихоокеанският “стълб” ще трябва да балансира растящата мощ на Китай, в зоната на тихоокеанския “Римленд” (т.е. Източна и Югоизточна Азия от Япония до Тайланд, Индонезия и Австралия). Нещо повече, САЩ вероятно ще пожелаят да развият южното направление на тази глобална структура за сигурност, свързвайки Турция (и Европа), през мюсюлманските си съюзници (като Мароко, Египет, Йордания, Ирак и Пакистан), с Индия и Югоизточна Азия. Очевидно е, че фундаменталните промени и реформи в Иран (осещствени под американски натиск) биха били най-добрата гаранция за осъществяването на този грандиозен проект за стабилност.

Мнозина биха възразили, че това няма как да не стресне и предизвика реакциите на потенциалните съперници – Русия и Китай. Но фундаменталната разлика между подобен модел на еднополюсна западна хегемония (съдържаща и известни елементи на “вътрешна многополюсност”) и “многополюсния модел” (в чистия му вид) е, че в първия случай западното икономическо, политическо и военно превъзходство ще гарантира ефективното париране на всеки агресивен опит на геополитическите съперници да нарушат така оформилият се световен ред, докато във втория светът отново ще стане бойно поле на безкрайните схватки между отделните полюси, а фронтовите “зони” и границите на отделните сфери на влияние ще страдат от постоянна нестабилност, превръщайки се в убежище на всевъзможни престъпни и терористични организации.

Заключителни бележки

Както при всеки проблем, откриването на решение, започва с признанието за това, че проблемът действително съществува. Европа и САЩ значително се отдалечиха след края на студената война и бе необходимо доста време за да го осъзнаят. Показаха го войните на Балканите, в Афганистан и, особено, в Ирак.

Задълбочаващото разделение между двата бряга на Атлантика би следвало да тревожи повече Европа, отколкото САЩ. Защото проблем на Европа ще бъде, ако САЩ решат вече да не се съобразяват с нейните претенции. Америка действа глобално и е възможно днес да се интересуват

Колапсът на комунизма и разпадането на Съветския съюз превърнаха Съединените щати в единствената суперсила на планетата. Страничен ефект от американската доминация и постепенното налагане на т.нар. “нов световен ред” (или Pax Americana) се оказа обаче превръщането на САЩ в мишена на най-различни форми на недоволство, ревност и съпротива срещу новото статукво. Всичко това повлия много сериозно и върху отношенията между двата бряга на Атлантика. Днес океанът, разделящ Америка от Европа изглежда много по-широк, отколкото ни се струваше доскоро, а често лансираната теза за общите ценности, които споделят жителите по двата му бряга, започва да звучи все по-кухо.

Известно прекъсване в така очерталата се тенденция се забеляза само непосредствено след терористичните атаки от 11 септември, когато френският “Льо Монд” декларира на първата си страница “Всички сме американци!”, но скоро след това симпатиите към жертвите на терора отстъпиха пред новата вълна от антиамериканизъм, заляла Европа. Впрочем, още преди 11 септември и войната в Ирак, администрацията на Буш провокира европейската чувствителност, отхвърляйки протокола от Киото, отказвайки да признае правото на Хагския трибунал да съди американски военни за извършени от тях престъпления, лансирайки новите си ракетни програми и въвеждайки ограничителни квоти за вноса на стомана. За много европейци това бяха поредните ясни знаци за двойния стандарт в американската външна политика.

Корените на антиамериканизма

Масовите антиамерикански настроения в днешна Европа следват определена интелектуална традиция, чиито корени можем да открием още в произведенията на Освалд Шпенглер, и която е свързана с имена като Мартин Хайдегер или Жан-Пол Сартър за да стигнем до съвременните европейски интелектуалци, критикуващи Съединените щати. Въпреки различните изразни средства, които използват, всички те са негативно настроени към Америка: за тях САЩ са цивилизация “без култура”, “прекалено материалистична” и “изкуствена”, технологично напреднала, но за сметка на това “лишена от душа”. Много по-сериозни и теоретично обосновани обаче, изглеждат антиамериканските настроения, произтичащи от европейската континентална геополитическа традиция – и най-вече тази на Германия и Русия, включваща различните версии на прословутата теория на сър Хилфърд Макиндер за т.нар. “Хартланд”, а също геополитическите тези на Карл Хаусхофер или руските геополитици-евразийци (от епохата на Империята, през тази на комунизма, та чак до съвременна пост-комунистическа Русия) (1).

Антиамериканизмът не е просто критика към конкретни политически действия или конкретна американска администрация. Той се базира на радикалното схващане, че стратегията на САЩ е погрешна и по принцип, и на практика и поради това атакува открито американските стандарти, ценности и подходи навсякъде и във всичко. Очевидно е, че различните кръгове, изповядващи антиамериканизма, имат различни мотиви за това, но основната причина е огромната финансова и военна мощ, която притежават Съединените щати и която предизвиква у останалите не само възхищение, но и страх. От друга страна, днес сякаш е модерно да си антиамерикански настроен, а радикалната антиамериканска реторика често се превръща в своебразна пародия на постмодерния свят: достатъчно е да видим младите левичари по улиците на Европа или Азия – носещи американски джинси и маратонки “Найк” и пиещи “Кока-кола”, докато размахват портретите на Че Гевара или издигащи лозунги срещу САЩ и “глобализацията”. Всъщност, именно тяхната ляво-радикална култура е интернационална и глобална по своя характер: едни и същи символи и лозунги можем да видим и във Франция, и в Германия, и в Палестина, а също в Индия, Индонезия или Бразилия. И навсякъде обвиненията срещу САЩ са едни и същи: атакува се американския империализъм и капитализъм, претенциите му за хегемония, неговата арогантност и незачитане на чуждите интереси и специфика (2).

По време на една, проведена наскоро, дискусия по темата мой колега обобщи ситуацията, заключавайки, че “докато през ХІХ и началото на ХХ-ти век бе модно европейците да обвиняват за всичко евреите и тяхната алчност за злато, днес можем да обвиним за всяко нещо американците, вярвайки, че в основата на всички войни и конфликти е петролът”. Сценарият, по който се развиват масовите протести и улични бунтове срещу “глобализацията”, “капитализма” и “американския империализъм” (съпътстващи почти всички големи международни срещи през последните години) силно напомня за 1968 и радикалната и терористична вълна от 60-те и 70-те години на миналото столетие. Елементите, формиращи днешния и тогавашния “културни конфликти” също са изненадващо сходни: младо поколение, стремящо се да ревизира доминиращите обществени ценности; непопулярна война (1968 – виетнамската, 2004 – тази в Ирак), приковала вниманието на световните медии; растящо объркване и изнервяне на обществото, изправено пред един непредвидимо променящ се свят и отчуждаването на големи маси хора от водещите структури на прогресивно глобализиращите се икономика и политика.

Колапсът на комунизма и разпадането на Съветския съюз превърнаха Съединените щати в единствената суперсила на планетата. Страничен ефект от американската доминация и постепенното налагане на т.нар. “нов световен ред” (или Pax Americana) се оказа обаче превръщането на САЩ в мишена на най-различни форми на недоволство, ревност и съпротива срещу новото статукво. Всичко това повлия много сериозно и върху отношенията между двата бряга на Атлантика. Днес океанът, разделящ Америка от Европа изглежда много по-широк, отколкото ни се струваше доскоро, а често лансираната теза за общите ценности, които споделят жителите по двата му бряга, започва да звучи все по-кухо.

Известно прекъсване в така очерталата се тенденция се забеляза само непосредствено след терористичните атаки от 11 септември, когато френският “Льо Монд” декларира на първата си страница “Всички сме американци!”, но скоро след това симпатиите към жертвите на терора отстъпиха пред новата вълна от антиамериканизъм, заляла Европа. Впрочем, още преди 11 септември и войната в Ирак, администрацията на Буш провокира европейската чувствителност, отхвърляйки протокола от Киото, отказвайки да признае правото на Хагския трибунал да съди американски военни за извършени от тях престъпления, лансирайки новите си ракетни програми и въвеждайки ограничителни квоти за вноса на стомана. За много европейци това бяха поредните ясни знаци за двойния стандарт в американската външна политика.

Корените на антиамериканизма

Масовите антиамерикански настроения в днешна Европа следват определена интелектуална традиция, чиито корени можем да открием още в произведенията на Освалд Шпенглер, и която е свързана с имена като Мартин Хайдегер или Жан-Пол Сартър за да стигнем до съвременните европейски интелектуалци, критикуващи Съединените щати. Въпреки различните изразни средства, които използват, всички те са негативно настроени към Америка: за тях САЩ са цивилизация “без култура”, “прекалено материалистична” и “изкуствена”, технологично напреднала, но за сметка на това “лишена от душа”. Много по-сериозни и теоретично обосновани обаче, изглеждат антиамериканските настроения, произтичащи от европейската континентална геополитическа традиция – и най-вече тази на Германия и Русия, включваща различните версии на прословутата теория на сър Хилфърд Макиндер за т.нар. “Хартланд”, а също геополитическите тези на Карл Хаусхофер или руските геополитици-евразийци (от епохата на Империята, през тази на комунизма, та чак до съвременна пост-комунистическа Русия) (1).

Антиамериканизмът не е просто критика към конкретни политически действия или конкретна американска администрация. Той се базира на радикалното схващане, че стратегията на САЩ е погрешна и по принцип, и на практика и поради това атакува открито американските стандарти, ценности и подходи навсякъде и във всичко. Очевидно е, че различните кръгове, изповядващи антиамериканизма, имат различни мотиви за това, но основната причина е огромната финансова и военна мощ, която притежават Съединените щати и която предизвиква у останалите не само възхищение, но и страх. От друга страна, днес сякаш е модерно да си антиамерикански настроен, а радикалната антиамериканска реторика често се превръща в своебразна пародия на постмодерния свят: достатъчно е да видим младите левичари по улиците на Европа или Азия – носещи американски джинси и маратонки “Найк” и пиещи “Кока-кола”, докато размахват портретите на Че Гевара или издигащи лозунги срещу САЩ и “глобализацията”. Всъщност, именно тяхната ляво-радикална култура е интернационална и глобална по своя характер: едни и същи символи и лозунги можем да видим и във Франция, и в Германия, и в Палестина, а също в Индия, Индонезия или Бразилия. И навсякъде обвиненията срещу САЩ са едни и същи: атакува се американския империализъм и капитализъм, претенциите му за хегемония, неговата арогантност и незачитане на чуждите интереси и специфика (2).

По време на една, проведена наскоро, дискусия по темата мой колега обобщи ситуацията, заключавайки, че “докато през ХІХ и началото на ХХ-ти век бе модно европейците да обвиняват за всичко евреите и тяхната алчност за злато, днес можем да обвиним за всяко нещо американците, вярвайки, че в основата на всички войни и конфликти е петролът”. Сценарият, по който се развиват масовите протести и улични бунтове срещу “глобализацията”, “капитализма” и “американския империализъм” (съпътстващи почти всички големи международни срещи през последните години) силно напомня за 1968 и радикалната и терористична вълна от 60-те и 70-те години на миналото столетие. Елементите, формиращи днешния и тогавашния “културни конфликти” също са изненадващо сходни: младо поколение, стремящо се да ревизира доминиращите обществени ценности; непопулярна война (1968 – виетнамската, 2004 – тази в Ирак), приковала вниманието на световните медии; растящо объркване и изнервяне на обществото, изправено пред един непредвидимо променящ се свят и отчуждаването на големи маси хора от водещите структури на прогресивно глобализиращите се икономика и политика.

Страница 2

 

Едно от най-често повтаряните обвинения срещу САЩ е, че действат едностранно без да се съобразяват с никого във външната си политика, предпочитайки двустранните пред многостранните споразумения. Въпреки, че на пръв поглед тези обвинения се базират на традиционния европейски мултилатерализъм, нещата всъщност не опират до него. Основният проблем е свързан с “легитимността”. Значителна част от антамериканската реторика атакува именно “легитимността” на днешната хегемония на САЩ. Както посочва Робърт Каган в емблематичната си книга “Раят и Властта”, европейските нападки срещу американските действия и американската мощ, “могат да се разглеждат като ефективно, макар и неконвенционално, средство за ограничаване и контролиране на американската свръхсила” (3). Според Каган, фундаменталното различие между САЩ и Европа се вижда от различните начини, по които те възприемат съвременните заплахи. Поради военната слабост на Европа, тя залага повече на дипломацията и инструментите на “меката сила”, какъвто например е икономическото влияние. Последица от това е голямата толерантност, с която европейците се отнасят към съвременните заплахи, често отказвайки да ги признаят за такива. От друга страна, САЩ разполагат с достатъчно сила и капацитет за да “фиксират” тези проблеми. Тези различия се коренят в реалността, което е друга последица от драстичното неравенство във военната и икономическа мощ между САЩ и останалите и структурата на сегашния международен ред.

Геополитическите корени

В миналото, анти-западните, анти-британски и анти-американски тенденции в континентална Европа бяха тясно свързани с геополитическите теории на ХІХ век. Така, в своите съченения, британският геополитик сър Хилфърд Макиндер лансира идеята, че континенталната сила, контролираща т.нар. “Хартленд” на Евразия, ще представлява най-голямата опасност за западните “крайбрежни” и “островни” сили. По този начин, Западът фиксира потенциалната опасност за себе си в руския и германски “империализъм”, който (заради авторитарните си традиции) представлява предизвикателство за “западните ценности”, основаващи се на личната свобода и господството на закона (4). Отговорът на германските и руски геополитици директно потвърждава предупрежденията на Макиндер, което се демонстрира и от руско-британската “Голяма игра” в Евразия, и от двете световни войни. Формално, лидерските позиции в Западния свят преминаха от Великобритания към САЩ, когато Лондон уведоми Вашингтон (21.02.1947), че в рамките на 38 дни ще оттегли гаранциите си за закрила на Гърция и Турция, а САЩ, на свой ред, поеха тези гаранции на 22 май с.г.(5)

По време на студената война светът продължи да бъде доминиран от геополитическото съперничество (този път още по-очевидно) между двата диаметрално противоположни идеологически блока. През този период американското внимание все още бе ангажирано най-вече към териториалните му аспекти, по-специално по границите на т.нар. Желязна завеса, разделила следвоенна Европа. САЩ бяха основата на западната регионална мощ на Стария континент. След края на студената война и колапса на Съветската империя, светът навлезе в епохата на американската глобална хегемония. В същото време, европейският “фронт” стана второстепенен в глобален аспект, а американското внимание се концентрира, от една страна, към Азиатско-тихоокеанския район, а от друга – към Близкия изток и Централна Азия. Което е разбираемо, доколкото в първата зона бяха съсредоточени най-бързо разширяващите се пазари и производства, докато във втората се намираха най-големите от енергоносители, както и основните предполагаеми точки на бъдеща нестабилност (т.е. на геополитическо съперничество за установяване на собствени сфери на интереси) в т.нар. “мюсюлмански полумесец”.

Всичко това съвпадна с генералната тенденция за постепенно изместване на “динамичния център на цивилизацията” в западна посока, блестящо анализирана от известния историк Фелипе Фернандес-Арместо в бестселъра му “Милениум” (6). Според него, след като през 1945 Европа окончателно изгубва своето “динамично индустриално предимство”, то се измества първоначално към Източното крайбрежие на САЩ, а след края на студената война – това динамично предимство в сферата на икономиката и иновациите се прехвърля още по-на запад – към Калифорния (Силиконовата долина), а оттам – към Източна Азия (където постепенно се пребазира “икономическият мотор” на света). Европейските интелектуалци съвсем правилно прецениха, че с освобождаването на източноевропейските страни от оковите на комунизма, Старият континент получава отличен нов шанс да поеме отново инициативата, но истината е, че по ред причини Европа просто не бе готова да се възползва от него. На ЕС бяха необходими цели 14 години за да осъществи най-сетне първото си значително разширяване на Изток, включвайки част от бившите социалистически държави (с изключение на Източна Германия, която бе интегрирана през 1990), а амбициозната Лисабонска декларация, обещаваща, че още през 2010 ЕС “ще се превърне в най-конкурентното общество на знанието в света” не съумя да осъществи на практика нито една от средносрочните си цели.

Западната хегемония – с или без Европа?

Погрешно е да се смята, че американският подход към света фундаментално се различава от европейския, в смисъл, че САЩ подхождат към него глобално, докато Европа – регионално. Истината е, че Европа също е силно ангажирана с глобалните проблеми и съвсем не желае да се задоволи само с ролята на регионален играч. От друга страна обаче, макар и да е икономическа свръхсила, Европа не разполага с необходимата военна мощ за да влияе, така както и се иска, върху останалия свят. Всъщност, тя не се справя достатъчно добре дори на регионално ниво, както показа поведението и по време на конфликтите на Балканите, Кавказ, опитите за решаване на кипърския въпрос, както и провалите в политиката и спрямо Беларус, Молдова, Украйна и Русия. Тоест, излиза че проблемът не е в прекалената мощ на САЩ, а по-скоро в прекалената слабост на Европа.

Страница 3

 

Все пак, катастрофите в Босна и Косово накараха европейците да стартират (макар и бавно) процеса на поемане отговорността за сигурността на собствения си континент, при положение, че американското присъствие в Европа очевидно няма да е вечно. Усилията за създаване на “самостоятелни европейски сили за сигурност” (особено тези на Франция), както и съвместната френско-немска мироопазваща операция (под флага на ООН) в конгоанската джунгла през 2003, показват, че наистина се работи за изграждане на общоевропейска отбрана. Въпросът е дали този процес може да бъде ускорен за да се компенсира изместването на американското внимание извън Европа. Важно е също, до каква степен трансформирането на западноевропейските разходи за отбрана (включително чрез съвместни инвестиции в части за бързо реагиране, способни да посрещнат “новите заплахи” далеч от Европа, за което настоява Великобритания) ще се съчетае с по-доброто използване на традиционните отбранителни концепции за европейския източен фланг, където отбранителната мощ на Финландия и Турция следва да бъде допълнена от подсилване на полската и румънска отбранителни възможности.

Освен от Европа, сегашната американска доминация се посреща зле и от други големи (или претендиращи за такива) сили в Евразия: по-специално Русия, Китай, Индия и Иран, всяка от които следва собствена геополитическа глобална стратегия и има стари имперски традиции. Всички те не приемат западната (т.е. англо-саксонската) хегемония, лансирайки вместо това концепцията за “многополюсния свят”. Сред тях Китай впечатлява с изключително мощното си икономическо развитие, докато Русия, макар и силно отслабена, все още притежава значително политическо влияние в света.

В дългосрочен план основният американски интерес е свързан с въпроса, дали САЩ се съумеят да запазят своето превъзходство и “позитивна хегемония”(Pax Americana) в световната политика, или ще отстъпят пред една “многополюсна система”, в рамките на която светът ще бъде поделе на сфери на влияние между няколко съперничещи си държави-хегемони. Подобен свят вероятно ще съответства на прогнозираният от Самюел Хънтингтън “сблъсък между цивилизациите” много повече, отколкото днещния (7). Това, межде другото, е и ключов за съдбата на Европа въпрос, защото в крайна сметка именно Европа ще трябва да реши, дали да сподели западната хегемония със САЩ, или да я разруши в името на “многополюсния модел”.

Има причини да смятаме, че ако Европа предпочете второто ще се окаже на губещата страна. Защо? На първо място, защото вътрешните противоречия в Европа са по-сериозни дори от тези в Иран или Индия, да не говорим за такива силно централизирани силови “полюси” като САЩ, Китай или Русия. Тревожно доказателство за това е, поведението на сегашната европейска дипломация, в чиито среди продължава да доминира ad hoc реактивната политика, вместо про-активната или опиращата се на дългосрочен стратегически съюз. На второ място, Европа страда от липсата на приемственост във външната си политика. САЩ често биват критикувани, че външната им политика се променя на всеки четири години (т.е. при избора на нов президент), но истината е, че европейският цикъл е още по-кратък, защото председателството на ЕС се променя на всеки шест месеца, да не говорим за промените свързани с изборите в отделните страни-членки или за Европейския парламент. На трето място, Европа все още не притежава необходимата и военна мощ и последователно и твърдо управление за да се справи с възникнали кризисни ситуации, както показа и поведението и по време на последните балкански войни.

Разбира се тези слабости не предопределят завинаги съдбата на Европа, още повече че вече се набелязани решения за преодоляването им. Европа обаче още не е готова да действа в един многополюсен свят. И докато това не стане, в неин интерес е да подкрепя доминирания от САЩ световен ред, колкото и “еднополюсен”и несправедлив да е той. В по-далечна перспектива интересите на континента действително ще изискват по-силно европейско влияние и равнопоставеност със САЩ, но да не забравяме, че и днес американците демонстрират по-скоро положително отношение към идеята за укрепване на европейските позиции (т.е. към способността на Европа сама да гарантира сигурността и интересите си), така че еманципацията на Европа като равностоен геополитически играч едва ли ще се осъществи в конфронтация с Америка.

Какво може да се направи?

“Западът”, като силов блок, се измества все по-на запад и днес изглежда, че самото понятие “Запад” е синоним единствено на САЩ и сегашните му твърди поддръжници (най-вече Великобритания). Този факт разкрива определена възможност пред континентална Европа да усвои една нова (и може би, противоположна на досегашната) роля. Немалко влиятелни среди в Европа действително желаят да поемат тази роля, но само желанието не е достатъчно: европейците не разполагат с необходимите средства за да си съперничат с американското политическо влияние, икономическа и военна мощ, поне в обозримо бъдеще. Обръщането срещу Америка би лишило Европа от американската стратегическа протекция в случай, че някой ден тя и потрябва. Днес Русия действително не е заплаха за Европа, но някои съседни и страни (особено в Южен Кавказ) едва ли мислят така. Индиректно, Москва се опитва да попречи на НАТО и ЕС да се настанят в “задния и двор” и има достатъчно признаци, че Русия би се опитала да възстанови сферите си на влияние ако успее да си върне предишната икономическа и военна мощ. А, какво ще стане когато НАТО действително загуби досегашното си значение, или дегенерира в обикновен дискусионен клуб (което не изглежда чак дотам невъзможно)?

Страница 4

 

Ако (“стара”) Европа продължи със своя демонстративен антиамериканизъм, това би могло да накара САЩ да се дезангажират от събитията в останалия свят, възприемайки нео-изолационистка външна политика, което пък би имало дори още по-катастрофални последици. Антиамериканизмът дълбоко ерозира трансатлантическата връзка, имаща ключово значение за сигурността на планетата като цяло. Ако Америка бъде критикувана по един ирационален и чисто емоционален начин, резултатът ще бъде отказът на САЩ от задълженията им в рамките на трансатлантическия пакт и маргинализацията на Европа в глобалната политика. В дългосрочен план, американските изолационизъм може да се окаже по-опасен за останалия свят, отколкото сегашния интервенционизъм на САЩ.

Един от начините да се избегнат вредните последици за европейската сигурност от подобно развитие, може да се окаже стратегията за цялостно реформиране на европейските концепции за сигурност и ревизия на досегашната роля на НАТО. Всъщност, НАТО отдавна не е “северноатлантически” пакт. Американските интереси във все по-голяма степен се концентрират далеч от северните брегове на Атлантика. В по-далечно бъдеще е възможна появата на нови, съперничещи си блокове, ръководени от Китай и Русия и отхвърлящи американската хегемония, а “новите заплахи” за стабилността ще се концентрират предимно в “полумесеца”, свързващ Северна Африка, през Близкия изток, с Южна Азия (8).

Подобно развитие ще изисква изграждането на нов модел структура за сигурност, гарантираща превъзходството на Запада и изискваща трансформирането на сегашния Pax Americana в Pax Ocidentalis. Тази система следва да се опира на три основни “стълба”. Пан-американският “стълб” ще включва САЩ, Канада и Латинска Америка. Западно-европейският “стълб” пък ще обединява общоевропейските сили за отбрана (на базата на НАТО), като ударението бъде поставено върху укрепването на източния и средиземноморския и флангове (т.е. Испания, Турция, Румъния, Полша и Финландия). Накрая, Тихоокеанският “стълб” ще трябва да балансира растящата мощ на Китай, в зоната на тихоокеанския “Римленд” (т.е. Източна и Югоизточна Азия от Япония до Тайланд, Индонезия и Австралия). Нещо повече, САЩ вероятно ще пожелаят да развият южното направление на тази глобална структура за сигурност, свързвайки Турция (и Европа), през мюсюлманските си съюзници (като Мароко, Египет, Йордания, Ирак и Пакистан), с Индия и Югоизточна Азия. Очевидно е, че фундаменталните промени и реформи в Иран (осещствени под американски натиск) биха били най-добрата гаранция за осъществяването на този грандиозен проект за стабилност.

Мнозина биха възразили, че това няма как да не стресне и предизвика реакциите на потенциалните съперници – Русия и Китай. Но фундаменталната разлика между подобен модел на еднополюсна западна хегемония (съдържаща и известни елементи на “вътрешна многополюсност”) и “многополюсния модел” (в чистия му вид) е, че в първия случай западното икономическо, политическо и военно превъзходство ще гарантира ефективното париране на всеки агресивен опит на геополитическите съперници да нарушат така оформилият се световен ред, докато във втория светът отново ще стане бойно поле на безкрайните схватки между отделните полюси, а фронтовите “зони” и границите на отделните сфери на влияние ще страдат от постоянна нестабилност, превръщайки се в убежище на всевъзможни престъпни и терористични организации.

Заключителни бележки

Както при всеки проблем, откриването на решение, започва с признанието за това, че проблемът действително съществува. Европа и САЩ значително се отдалечиха след края на студената война и бе необходимо доста време за да го осъзнаят. Показаха го войните на Балканите, в Афганистан и, особено, в Ирак.

Задълбочаващото разделение между двата бряга на Атлантика би следвало да тревожи повече Европа, отколкото САЩ. Защото проблем на Европа ще бъде, ако САЩ решат вече да не се съобразяват с нейните претенции. Америка действа глобално и е възможно днес да се интересуват

Поръчай онлайн бр.5-6 2024