Напоследък, редица могъщи сили ерозират институционните основи на световната политика. Икономическата мощ все повече преминава към развиващите се държави (особено тези от Азия), ясно се очертават редица транснационални заплахи за сигурността, от ядреното разпространение до климатичните промени, а влиятелни мрежи и недържавни играчи се конкурират със суверенните държави за глобално влияние. Въпреки тези тектонични промени обаче, суперструктурата на глобалното сътрудничество почти не се е променила. Тоест, принудени сме да разчитаме на все по-трудно функциониращи институции, отразяващи реалностите на един свят, който отдавна вече не съществува, с всички произтичащи от това рискове за глобалната стабилност и просперитет (1).
Все пак, нещата сякаш започват да се променят, особено с избирането на Барак Обама за президент на САЩ. По време на предизборната си кампания, Обама предложи на американските избиратели нова визия за лидерството през ХХІ век, обещавайки „да преустрои досегашните алианси, партньорства и институции, така че да могат да посрещнат общите заплахи и да укрепят общата сигурност” (2). В първото му външнополитическо послание, като кандидат-президент, беше отделено специално място на „поколението лидери”, като Хари Труман и Джордж Маршал, които „съумяха да изградят система от международни институции, позволила ни да преминем успешно през периода на студената война”. Освен това, Обама призна, че „днес е модерно да се отнасяме с пренебрежение към ООН, Световната банка и други международни организации”, но големите лидери от 40-те, „са били наясно, че тези институции не само не ограничават нашата мощ, а я усилват”. Днес обаче, „реформата на всички тези организации става все по-належаща, ако искаме те да функционират адекватно на бързо нарастващите нови заплахи, с които се сблъскваме” (3).
Вече като президент, Обама направи символични и практически стъпки за да върне САЩ в руслото на мултилатералния подход. Той демонстрира склонност страната му да се съобразява с международното право, закри тайните затвори на ЦРУ и обеща, че ше стори същото и със затвора за международни терористи в Гуантанамо; предложи редица промени, целящи укрепването на режима за неразпространение; подготви влизането на САЩ в Съвета по човешките права на ООН; възроди американското лидерство в дебата за климатичните промени; подкрепи новите правила и управленски структури в глобалната финансова сфера; призова за реформиране на Съвета за сигурност на ООН и сигнализира за намерението си да постигне ратификацията на отдавна чакащи договори като Договора за пълна забрана на ядрените опити (ДПЗЯО) и Конвенцията на ООН за морското право (UNCLOS). Всичко това вдъхна оптимизъм на онези, които вярваха, че именно Обама ще оглави процеса на фундаментални реформи на глобалните институции.
В същото време обаче, перспективите, че САЩ ще поведат мощна кампания за трансформирането на демодираните глобални институции, като Съвета за сигурност на ООН и тези във финансовата сфера, или пък, че ще съумеят да постигнат някаква „голяма сделка” между западащия Запад и възходящия Изток (4), си остават твърде скромни. Налице са поне пет големи пречки пред осъществяването на подобна фундаментална трансформация на основните световни организации. Вместо да опита да промени международния ред, администрацията на Обама би следвало да възприеме един по-прагматичен подход към международното сътрудничество, избирателно прилагайки два, на пръв поглед противоположни, но фундаментално допълващи се форми на мултилатерализма: тази в рамките на официалните организации и другата – под формата на коалиции между държави със сходни интереси по отношение на един или друг конкретен проблем. Всеки от тези два подхода има своите предимства: първият предлага постоянен капацитет, технически умения и международна легитимност, докато вторият се характеризира с по-голяма гъвкавост, сходство на интересите и решителни действия. От гледна точка на американските интереси, тези относителни предимства зависят от конкретния контекст и това често обърква експертите, които анализират, или се опитват да обяснят външната политика на САЩ.
Петте пречки пред реформирането на Световния ред
Както вече споменах, има пет големи пречки пред всеки евентуален опит за „основен ремонт” на сегашната система за глобално управление, под егидата на САЩ. На първо място, днес Америка не разполага с онази мощ и идеологически предимства, които навремето и позволиха да промени световния ред. Всъщност, истината е, че лидерството на САЩ вече не е нещо, подразбиращо се от само себе си, дори на Запад. През 1945, Съединените щати бяха безспорна икономическа свръхсила, осигуряваща половината от световния брутен вътрешен продукт (БВП), както и лъвския дял от глобалните кредити. Днес, икономическата мощ на Европа може да надмине тази на САЩ, които пък са се превърнали в най-големия длъжник на планетата и зависят от добрата воля на Китай за да запазят ролята на долара като световна резервна валута.
Междувременно, Америка пропиля и значителна част от своята „мека сила”, която трудно може да бъде възстановена, дори и след личния призив на Обама да се работи в тази посока. За мнозина, опитът САЩ да се върнат към лозунгите от ерата на Клинтън за „американската изключителност” и способността на страната „да следва уверено курса си” и „да вижда по-далеч в бъдещето, отколкото останалите” (5), може да изглежда привлекателен. Само че, дори ако САЩ имат волята да водят, дали останалите все още са склонни да ги следват? Малко международни инициативи биха могли да се реализират без американско участие, но възходящите световни сили вече не приемат, че САЩ трябва да определят правилата. Възприемането на по-колективен стил на глобално лидерство ще изисква от Вашингтон дълбока промяна в начина на мислене и практическото му поведение.
Макар че нито една от възходящите държави е настроена „революционно” или пък е склонна да промени драматично сегашния световен ред (6), повечето от днешните силови центрове – като Китай, Русия и САЩ, възприемат по различен начин съществуващите заплахи, следват различни политически ценности и имат различни икономически визии. Дори и в рамките на Запада, финансовата криза разклати Вашингтонския консенсус, демонстирайки наличието на разминаващи се виждания за глобалната икономическа регулация. Необходимостта възходящите сили да бъдат привлечени към процеса на модернизация на глобалните институции, превръщайки ги, по този начин, в „отговорни акционери” (ако използваме актуалния политически жаргон), ще изисква те да получат възможност да участват във формиране на нормите и правилата по отношение на най-различни проблеми – от търговията до финансите, климатичните промени и неразпространението. Тази растяща диверсификация обаче, ще затрудни усилията за постигане на мултилатерален консенсус по целите, които си поставят САЩ или пък, в по-широк план, Западът, като цяло.
На второ място, светът вече не е „бялото платно”, върху което Америка и другите победители в Световната война можеха спокойно да чертаят ред, отговарящ на собствените им интереси, предпочитания и мощ. Днешният свят вече не е институционална tabula rasa, и, както посочва професор Дан Дрезнър „се намира в доста неясно състояние”. Между 1951 и 1999, броят на междуправителствените организации нарасна шест пъти (от 955 до 6076), така че те вече покриват виртуално почти всеки аспект на международните отношения (7). Паралелно нарасна и броят на мултилатералните договори с американски участие (от 100 до над 700) (8). В същото време възникнаха стотици регионални и субрегионални организации, без да броим неформалните мултилатерални общности. Резултът е един „мулти-мултилатерален” свят, покрит от непрекъснато усложняваща се мрежа от международни организации, която излиза далеч извън рамките на центрирания около ООН световен ред. Тези нови рамки могат да бъдат универсални или селективни, глобални или регионални, базирани на конкретни договори или неформални, целящи решаването на глобални проблеми или пък на конкретни въпроси, постоянно действащи или временни, институционализирани или ефимерни, междудържавни или с участието на недържавни играчи.
Непрекъснато нарастващата институционална „плътност” изправя съвременните политици пред две много сериозни предизвикателства: как „да управляват пресичащите и преливащи се пълномощия на нарастващия брой международни режими” и „как да пренасочат мощта на съществуващите институции” в съответствие с новите геополитически тенденции (10). В крайна сметка обаче, това институционно разнообразие обслужва американските интереси и каузата на глобалното управление. Гъвкавите ангажименти могат да придадат на отдавна съществуващите, но поизчерпани институции необходимия им здравословен конкурентен дух, ще улеснят споделянето на бремето на отговорностите и използването на относителните предимства на всеки участник. Подобен институционален плурализъм би разширил възможностите за „форум-шопинг”, позволявайки на Вашингтон да избере рамката, която смята за най-ефективна, запазвайки си в същото време свободата на действие и вътрешния си суверенитет (11). От друга страна, ако не бъдат използвани правилно възможностите, които създава сегашното изобилие от институции, това може да повиши цената на операциите, да доведе до разнобой или до дублиране на усилията, или пък да окуражи прехвърлянето на основното бреме върху институции, които са зле подготвени да се справят с възложените им задачи, като всичко това ще поставин на дневен ред дилемите за легитимността, отговорността и прозрачността.
Колкото и трудно да е създаването на нови институции, още по-трудно е да се направи „основен ремонт” на управленските структури на вече съществуващите, така че да бъдат удовлетворени претенциите на възходящите сили и да бъдат елиминирани безнадеждно остарелите форми, предвид съпротивата от привържениците на статуквото и бюрократичнитке интереси на самите институции. Колкото по-важна е една институция, толкова по-неподатлива е тя към фундаменталните промени. Пример за това е провалът на опитите (от 1965 насам) да бъде разширен Съветът за сигурност на ООН. Франция и Великобритания, чиито основания да разполагат с постоянни места в Съвета бледнеят с всеки изминал ден, оказват яростна съпротива на подобни промени, опитвайки се да съхранят привилегиите си, което пък води до това, че вместо да се променят постоянните му членове, се налага тезата за неговото разширяване. Последният опит за такова разширяване обаче, се провали, през 2004-2005, заради апатията или неприемането му от постоянните членове и нереалистичните претенции на Африканския блок (12). Междувременно, безрезултатната игра за приспособяването на институциите от Бретън Уудс към новите реалности, свързани с възхода на Китай, Индия и другите, се сблъска с яростната съпротива на привилегированите „акционери”, като Белгия например, опитващи се да съхранят влиянието си в тях, макар то отдавна да не отговаря на реалната им роля в света.
На трето място, световната икономическа криза бе сериозен, но очевидно недостатъчно силен, мотив за ускоряване на промените в глобалните институции. В исторически план, дълбоките институционални промени обикновено са последица от катастрофални събития, когато политическите провали отслабват привързаността към ортодоксалните структури и правителствените чиновници внезапно се „отварят” за алтернативни идеи (13). Глобалният „институционен ренесанс” от 40-те години на миналия век нямаше да е възможен без катаклизмите на Голямата депресия и Втората световна война. Както отбелязва сегашният шеф на кабинета на американския президент Рам Емануел: „Никой не би искал една сериозна криза да се превърне в опустошителна” (14). Сегашният икономически спад вече ускори, макар и скромното, преструктуриране на глобалната финансова система. Освен появата на Г-20, като лидерски форум, сред признаците на този процес са създаването на разширен Борд за финансова стабилност, нарасналият контрол над ключовите финансови институции, новите правила за управление на офшорните данъчни „райски кътчета”, рекапитализацията на МВФ и укрепване капацитета му да осъществява надзор, както и генералната линия към подобряване управленските структури на международните финансови институции.
Все пак, днешният свят е доста различен от този през 40-те. Икономическата криза не е чак толкова мащабна, колкото се опитват да я представят някои, и е по-скоро криза в рамките следвоенната система (а не на самата система). В отсъствието на продължителна депресия – или на друг катаклизъм, от типа на ядрената атака например, можем да очакваме само постепенно ускоряващи се реформи, посредством прагматичното урегулиране на съществуващите ангажименти.
На четвърто място, нарастващият брой играчи и наличието на все по-сериозни международни проблеми, затрудняват поостигането на многостранно споразумение за новите правила на управление. В Бретън Уудс и Дъмбъртън Оукс, архитектите на следвоенния световен ред решиха да заложат на една отворена система на търговия и разплащане, както и на система за колективна сигурност, която да не допуска войни между големите сили. Институциите, които бяха създадени тогава: МВФ, ООН и Световната банка (СБ), отразяваха трудните преговори между САЩ, Обединеното кралство и (в случая с ООН) Съветския съюз. Днес, осъществяването на фундаментална реформа на глобалното управление изглежда много по-трудно, имайки предвид броя на ключовите играчи и различията в позициите им. Обама намекна за тази пречки, оправдавайки скромните резултати от срещата на Г-20 в Лондон, като посочи, че сравненията със срещата от Бретън Уудс, където „цялата световна архитектура беше променена”, са неоснователни. „Ако ставаше въпрос само за Рузвел и Чърчил, разговарящи на чаша уиски, нещата щяха да са прости. Само че това няма нищо общо със света, в който живеем” (15).
Днешният мултилатерален дневен ред също е много по-комплексен и противоречив. Някога управлението на икономическата взаимозависимост изискваше установяването на златен стандарт (както бе в рамките на Бретън Уудс), или преговори за намаляване на тарифите и квотите (както бе в началните етапи на Общото споразумениа за митата и търговията - ГАТТ). Днес обаче, то изисква регулиране действията на частни играчи, като капиталовите пазари, хеджовите фондове и застрахователните компании. Така например, управлението на взаимозависимостите в сферата на сигурността днес е свързано много по-малко с предотвратяването на войни между държавите, отколкото с лечението на такива транснационални заплахи, като тероризма или глобалното затопляне. Колективната сигурност все повече зависи от такива механизми като Допълнителния протокол към Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО) или Международните здравни правила на Световната здравна организация (СЗО). Накрая, дневният ред на глобалното управление все повече се ангажира с условията във, отколкото просто с отношенията между, държавите. Освен това, светът остава дълбоко разделен по въпроса за принципа на „споделения суверенитет” и правилата за намеса (включително военна) срещу държави, които не изпълняват фундаменталните си задължения, спонсорирайки тероризма, разпространявайки оръжия за масово унищожение (ОМУ) или извършвайки масови убийства (16).
Не пето място, простото разширяване на международните институции не е панацея. Привържениците на разширяването на Съвета за сигурност, с включването, като постоянни членове, на държави от Г-8, или на промяната в начина на вземане на решенията в международните финансови институции, обикновено се аргументират с това, че подобни стъпки не само биха направили съответните институции по-представителни, но и по-ефективни. Но, както отбелязва известният анализатор Томас Райт, тези две цели често водят в противоположни посоки (17). Така, по-големите институции, отразяващи различията в глобалните перспективи и интереси, биха имал по-голяма международна легитимност, докато по-селективните съюзи (и институции) могат да вземат по-бързи и адекватни решения. Представителят на САЩ в ООН Сюзън Райс намекна за това, през февруари 2009, обявявайки: „Съединените щати вярват, че дългосрочната легитимност и жизнеността на Съвета за сигурност на ООН зависят от способността му да отразяват проблемите на света през ХХІ век. В същото време, всяко евентуално разширяване не бива да води до ограничаване на неговата ефективност” (18).
В този контекст следва се разглежда и проблемът за разширяването на Съвета за сигурност. Защото, вместо да улесни постигането на консенсус по отношение на такива горещи точки, като Дарфур, Ирак или Северна Корея, разширяването на Съвета може само да задълбочи сегашната какофония. В същото време, идеята за реформирането и модернизирането на водещите мултилатерални институции не е особено привлекателна. Може би ще е по-лесно да се формулират правила и да се вземат решения в по-малки институции. Това обаче не гарантира автоматично ефикасността им, т.е. въпросните решения да имат и практически ефект. Глобалното управление, във все по-голяма степен, изисква от възходящите пазарни икономики да прилагат решенията на (повече или по-малко) авторитарни институции. Ако доминираните от Запада институции не съумеят да се приспособят към геополитическите реалности, те могат да изпаднат в криза на легитимността, което пък би парализирало глобалните режими. Вече сме свидетели на опитите на недоволните възходящи сили да осъществяват своеобразен „мек баланс”, формирайки регионални групировки, от типа на Азиатския валутен фонд, Източноазиатския форум или Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Тоест, много глобални институции за поразени от двойна криза: те нито са особено представителни, нито кой знае колко ефективни. В същото време, не е задължително решаването на единия проблем да улесни и разрешаването на втория.
Балансът между утвърдените институции и Ad Hoc коалициите
Както признава и Обама, „Предизвикателствата на ХХІ век не могат да бъдат псрещнати достойно, ако не действаме заедно” (19). В същото време, очевидно е недостатъчно да концентрираме вниманието си само върху няколко основни институции. В епоха на различни, комплексни транснационални проблеми, би било илюзия да разчитаме, че едно единствено институционално решение – без значение дали това ще е един реформиран Съвет за сигурност, една разширена Г-8 или пък нов „Концерт на демокрациите” (20), може да осигури адекватна архитектура за международно сътрудничество. Глобалното управление неизбежно ще се ориентира към една „променлива геометрия”, в чиито рамки САЩ и останалите държави ще разчитат на „припокриващи се и нерядко конкуриращи се международни институции” (21), както и на цял спектър от иновативни, свързани с решаването на конкретен проблем, партньорства. Вместо да разчита само на официалните организации, администрацията на Обама ще трябва да съчетава множество инструменти: ad hoc, регионални или глобални коалиции, които могат да бъдат постоянни или временни, в зависимост от конкретния проблем и необходимостта САЩ да платят възможно най-ниската цена.
Внимателно формулирана, подобна стратегия на мултилатерализма “a la carte” (както я определи бившият директор по политическото планиране в Държавния департамент Ричард Хаас ) (22), ще съчетае легитимността и капацитета на утвърените международни организации с динамичността и гъвкавостта на ad hoc коалициите. Практическото приложение на подобна „хибридна” стратегия никак няма да е лесно. Ако не бъдат правилно управлявани, опитите на САЩ в сферата на ad hoc мултилатерализма могат по-скоро да ерозират, отколкото да допълват официалните институции, от които Съединените щати продължават да зависят (23). Негативният опит на администрацията на Буш нагледно демонстрира както предимствата, така и недостатъците на „коалиционния” подход.
Въпреки заслужената си репутация на правителство, заобикалящо утвърдените международни институции и склонно към едностранни решения, по време на първия си мандат, администрацията на Буш-младши често прибягваше към формирането на коалиции за решаване на специфични проблеми и изпълнение на деликатни мисии. За разлика от големите официални институции, ограничаващи свободата на действие на Вашингтон, усилващи позициите на критиците му и принуждаващи САЩ да търсят консенсус, тези селективни ангажименти позволяваха обединяването около Съединените щати, на разполагащи с необходимия капацитет и разсъждаващи по сходен начин страни, улеснявайки предприемането на решителни действия, съобразени с американските приоритети. Първият пример за този подход на администрацията на Буш беше Инициативата за сигурност за неразпространението на оръжията за масово унищожаване (PSI) – нов тип партньорство между държави с общи интереси, целящо пресичане на нелегалните доставки, по море, въздух и суша, на ядрени, химически и биологични оръжия, балистични ракети и съответните технологии. Според нейните привърженици, смисълът от PSI беше да се отговори бързо и адекватно на една нарастващата заплаха.
Рамката на PSI беше използвана като модел: администрацията на Буш се ориентира към формирането на ядро от сходно мислещи държави и формулирането на съвкупност от принципи, ясно дефиниращи мандата на коалицията. След това, към нея можеха да се присъединят и друти страни, но при американските условия. САЩ използваха този подход в редица случаи, включително когато лансираха Глобалната инициатива за борба с ядрения тероризъм, Групата за действия за борба с птичия грип, Азиатско-тихоокеанското партньорство за промените в климата, и Групата на ядрото за преодоляване на последиците от цунамито в Индийския океан. Администрацията на Буш се надяваше, че след като ползата от използването на тези гъвкави механизми веднъж вече е доказана, те постепенно ще заместят зле функциониращите, постоянни институции, като основен инструмент за мултилатерално сътрудничество (24).
Макар че администрацията на Обама едва ли ще пренебрегне ползата от използването на подобни „коалиции и групи по интереси”, като допълнения или дори заместители на често демодираните и склерозирали официални международни организации, тя би следвало да е по-предпазлива и да действа по-балансирано от своите предшественици. Най-новата история показва, че маргинализирането на международните институции може да има твърде висока цена, като ерозира легитимността на американското лидерство, ограничи възможностите за „споделяне на бремето” и постави под въпрос световния ред. Продължавайки напред, американските стратези следва да разсъждават много по-трезво за баланса между вредите и ползите от този подход.
Ползата от коалициите изглежда най-очевидна в случаите, когато САЩ трябва да изпратят някъде ограничен контингент, липсват постоянни международни институционални рамки, постоянните институции са парализирани от вътрешни противоречия, приетите от тях правила застрашават жизнени американски интереси, или бюрократичната инерция пречи за вземането на бързи решения. И обратното, постоянните институции могат да се окажат полезни, когато няма време или липсва воля за формиране на нова коалиция, изпълнението на задачата изисква специализирани умения, каквито имат само утвърдените организации, предизвикателството е прекалено сериозно и се задълбочава с тенденция да се превърне в перманентно, задачата налага споделяне на бремето по изпълнението и за достатъчно дълъг период, или пък изискванията на международното и местното право изисква наличието на формални, основани на официален договор, рамки, които да предоставят необходимото политическо основание на колебаещите се държави (25).
Където е възможно, САЩ следва да комбинират най-доброто от двете стратегии. Предизвикателството пред Обама е да гарантира, че коалициите наистина ще усилват, а няма да ерозират, институциите и съюзите, от които Америка продължава да се нуждае. Историята сочи, че ефективното мултилатерално сътрудничество често се базира на предварително сключено „минилатерално” споразумение между малък брой ключови заинтересовани държави, към което по-късно могат да се присъединят и други. Понякога, този процес се развива в рамките на големи и утвърдени институции, като ООН и СТО, където група от влиятелни държави (или кръгове) „изпълняват функцията на „брокер”, създавайки основа за постигане на баланс в хода на преговорите по даден проблем”. Но, минилатералното сътрудничество може да се развие и извън универсалните, утвърдени организации, давайки тласък на паралелен преговорен процес. Подобен „двупистов модел” позволява на малка група държави да поемат амбициозни ангажименти, разчитайки, че с течение на времето и други ще се присъединя към техния „клуб” (26).
Вече утвърдилата се Г-8 и нововъзникналата Г-20, които бързо си извоюваха ключово място в класацията на глобалните срещи на върха, днес са най-важните минилатерални форуми, позволяващи на най-големите държави да преодолеят инерцията на утвърдените международни организации. Но минилатералният модел е полезен и при формирането на ad hoc коалиции за решаването на съвсем конкретни проблеми. Така например, САЩ спонсорираха PSI и Форума на водещите световни икономики за да поставят на дневен ред такива глобални проблеми като разпространението на ядрените технологии и климатичните промени. Засилвайки участието си в „минилатералните” преговори, водени в далеч по-широката мултилатерална рамка, САЩ могат едновременно да използват ефективността и динамиката на малките коалиции и легитимността, която дават универсалните международни организации.
Бъдещето на новите международни „клубове”: балансът между ценности и мощ
Въпреки че ефективното съвременно глобално управление ще включва множество елементи, от особено значение ще са три основни стълба на международното сътрудничество. Първият е наличието на достатъчно силна и легитимна изпълнителна власт, която да е в състояние да взема необходимите решения по въпросите на мира и сигурността. Засега, идеален за целта си остава Съветът за сигурност на ООН, но с осъвременен механизъм на членство и по-прозрачни и отговорни методи на действие. Вторият е мрежата от утвърдени функционални институции – включително различните агенции на ООН, МВФ, СБ и СТО, които представляват основните форуми за преговори и осигуряват необходимата техническа експертиза и помощ в проектирането, доставката и приложението на глобалните обществени блага. Наред с тези официални институции, глобалното управление се нуждае от други организации, в рамките на които световните лидери биха могли да се осъществяват неформални срещи помежду си за да обсъждат ключови проблеми, да координират политиката си и да уточняват действията си в рамките на своите национални правителства или на международните организации (27). Доскоро монополът в това отношение принадлежеше на Г-8.
След Вашингтонската среща, през ноември 2008, и тази в Лондон, през април 2009, мнозина стигнаха до извода, че Г-20 бързо може да се превърне в основната „направляваща” група за световната икономика и дори в нов глобален политически директорат, засенчвайки Г-8. „Вече няма причини Г-8 да продължи да съществува” – обяви бразилският президент Лула да Силва (28). На практика обаче, все още няма глобален консенсус (дори и в администрацията на Обама) за това, дали Г-20 действително следва да се превърне във водещ форум за дискусии по глобалните проблеми, нито дори, дали може да излезе извън рамките на чисто финансовата проблематика. Всички са съгласни обаче, че Г-20 се оказа полезна в специфичните условия на сегашната криза. От друга страна, срещата на Г-8 в Акила показа, че този формат си остава достатъчно жизнеспособен.
За бъдещето на тези институции има четири възможности. Първата е превръщането на Г-20 във водеща глобална групировка. Разбира се, Г-20, чиито членове осигуряват 85% от световния БВП, 80% от световния търговски обмен, а населението им е 2/3 от световното, е по-представителна от Г-7/8 (29). Привържениците на Г-20 смятат, че повечето глобални проблеми – от финансовите до тези за неразпространението – ще изискват участието на възходящите икономики, които не са част от Г-8. На фона на продължаващото протакане на реформата на Съвета за сигурност, в очите на мнозина Г-20 започва да изглежда като подходящ заместител, с чиято помощ да се реализира едно по-представително глобално управление.
От друга страна, Г-20, която и в този си състав изглежда доста тромава, започва да се пука по шевовете. На срещата в Лондон, групата се трансформира в Г-24, включвайки Испания, Холандия, Новото партньорство за развитие на Африка (NEPAD) и Тайланд (в качеството му на временен председател на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия - ASEAN). САЩ също бяха подложени на натиск да разширят списъка на участниците в провелата се през септември 2009 следваща среща на групата в Питсбърг. Както отбеляза президентът Обама в Акила: „Всеки предлага възможно най-малката по състав група, която обаче задължително да включва и него” (30). Г-20 рискува да стане заложник на тези настроения.
Алтернативна възможност е Г-8 да се запази като най-важен глобален форум, или поне като формация, действаща паралелно на Г-20. Тя е особено привлекателна за по-малките членове на Г-8, като Канада, Италия и дори Русия, тъй като им осигурява по-голямо влияние от обичайното. Но тази възможност е изгодна и за САЩ и другите западни държави-членки, доколкото (като изключим Русия) участниците в Г-8 са развити пазарни демокрации, споделящи общи политически и икономически ценности. Тоест, това е по-подходящ форум, отколкото Г-20, за обсъждане на деликатни политически (или касаещи сигурността) въпроси. И преди да реши да замести изцяло Г-8 с Г-20, Западът би следвало да се запита, дали възходящите икономики са готови да поемат отговорностите (както и ползите), свързани с членството в клуба, които касаят проблеми от либерализацията на търговията и климатичните промени до неразпространението. Китай например, е по-склонен да се ангажира в глобалното управление, но не и със задължения (като например квотите за емисии на вредни парникови газове), които могат да забавят неговия „мирен възход” като (както сам се представя) бедна развиваща се държава (31). Възходящи сили, като Китай и Индия, не демонстрират особен ентусиазъм и към налагането на допълнителни санкции на Иран, което беше обсъждано на срещата на Г-20 в Питсбърг. Затова, Вашингтон би трябвало да запази Г-8 като отделно „западно ядро” в рамките на Г-20.
Третата възможност е да се формира група с междинен размер, т.е. по-голяма от вече остарялата Г-8, но не чак толкова неконтролируема като Г-20. Франция например, предлага формата Г-13, с включването на Бразилия, Китай, Индия, Мексико и ЮАР, т.е. официализирайки рамката „Г-8 + 5”, която се оформи на срещата на Г-8, в германския град Хайлигендам, през 2006 (32). Сред недостатъците на подобно решение е, че в Г-13 не участва нито една мюсюлманска държава, за разлика от Г-20, включваща Индонезия, Саудитска Арабия и Турция.
Всяка от изброените дотук институционални възможности се основава на различните предпоставки за целта на формиращата се водеща глобална групировка. Така, привържениците на Г-20 залагат на институция, която да е глобално представена, т.е. искат тя максимално точно да представя разнообразието на съвременния свят. Тези, които предпочитат група със средни размери, възприемат геополитическия подход, задавайки въпроса „какво общо може да има между развитите и развиващите се държави?”. Тоест, критерият им за членство е геополитическата мощ. Привържениците на Г-8 пък залагат на нормативната (и ценностна) общност. Опитвайки да формират коалиция от стоящи на сходни позиции демокрации, те се питат „кой мисли като нас?”. Тоест, при тях критерия са общите ценности. Всичките три възможности обаче, имат един и същи недостатък. Всяка се базира на остарялата концепция за „концерта на силите”, предполагайки, че едни и същи държави следва да решават всички глобални въпроси.
Четвъртата, по-прагматична, възможност се основава на принципа на „променливата геометрия”, според който държавите, участващи във форматите „Г-х”, се включват в тях, само ако имат специални интереси в конкретната област (например запазването на околната среда, финансите, неразпространението) и разполагат с реален капацитет да помогнат за решаването на проблемите. Вместо да се пренатоварва един единствен форум с прекалено обширен дневен ред и да му се възлагат очевидно нереалистични надежди, световните лидери би следвало да предпочетат институционалния плурализъм. Подобен прагматичен подход към глобалното управление изглежда привлекателен. Основният въпрос обаче е, дали държавите ще имат политическа воля и бюрократичен капацитет за да подкрепят формирането на отделни групи за решаване на различните глобални проблеми. За да се избегнат прекалено големите разходи, най-реалистичната възможност (в краткосрочна перспектива) е да се очертае едно ядро (без значение, дали това ще е Г-8, Г-13 или дори Г-16 (33)), като водеща консултативна институция, с различни конфигурации на срещите, посветени на отделни специфични проблеми. Г-8 вече се движи в тази посока, по линия на процеса Хейлигендам-Акила, осъществявайки диалог по редица специфични проблеми с Бразилия, Китай, Индия, Мексико и ЮАР (34).
Без значени, кой от изброените формати ще се наложи в крайна сметка, администрацията на Обама трябва да преодолее изкушението да смята всеки от тях за своеобразен deux ex machinа, или пък да разчита, че една годишна среща може да се превърне в орган за вземане на глобални решения, която да замести такива, притежаващи легитимност, капацитет и авторитет официални институции, като МВФ, ООН и СБ. На бъдещите срещи във формат „Г-х”, световните лидери следва да изработят подходящите процедури за обвързване на лансираните на тях инициативи и поетите ангажименти, така че тези консултативни форуми да се превърнат в работещи органи, стимулиращи реформирането на официалните световни организации.
Неразпространението на ядрените технолоогии: PSI
Режимът на ядрено неразпространение илюстрира необходимостта от комплексна стратегия за справяне с глобалните проблеми, на базата на официалните международни институции, позволявайки, в същото време, осъществяването на определени инициативи в по-тесен коалиционен формат. Както е известно, този режим е съвкупност от международни споразумения (включитлно ДНЯО, Конвенцията за физическа защита на ядрените материали и договорите за съкращение на стратегическите оръжия и стратегическите нападателни оръжия), специализирани мултилатерални институции (като Международната агенция за атомната енергия – МААЕ, Комитетът на ядрените износители – Zangger, Групата на ядрените доставчици – NSG и Конференцията по разоръжаването на ООН) и ad hoc инициативи (като Глобалната инициатива за борба с ядрения тероризъм, Глобалното ядрено енергийно партньорство – GNEP, Инициативата за ограничаване на глобалните заплахи, Режимът за контрол на ракетните технологии – MTCR и Инициативата за сигурност за неразпространението на оръжията за масово унищожаване - PSI) (35).
PSI е може би последната и най-интересна новост в архитектурата на неразпространението. Тя бе създадена за да запълни вакуума, оставен от ДНЯО и да ограничи нелегалните програми за създаване на ядрени оръжия – предизвикателство, чиито мащаби станаха очевидни след разкриването на мрежата на пакистанеца Абдул Кадир Хан. Имайки това предвид, през 2003 администрацията на Буш, лансира PSI, първоначално като мултилатерално партньорство между 11 държави, ангажирали се с предотвратяване на придобиването и трафика (от държави или недържавни играчи) на оръжия за масово унищожение, системи за доставката им и свързани с тях технологии. Днес в PSI участват 93 държави, споделящи разузнавателни данни и информация за възможни въздушни, морски и сухопътни доставки на забранени материали и осъществяващи съвместни операции за пресичането им на територията, водното или въздушното пространство на страните-участнички.
Силата на PSI е в гъвкавия и мрежови формат, позволяващ на участниците да реагират бързо на подадената от разузнаването информация, въз основа на предварително поетите ангажименти и съвместното обучение. За разлика от официалните институции, като ООН или НАТО, „PSI не е обременена с централа, бюрократичен апарат, секретариат, официален правилник или строго определен механизъм на действие” (36), затова може да действа достатъчно бързо. При това действията и не изискват постигането на предварителен консенсус в рамките на Съвета за сигурност или Северноатлантическия съвет, нито пък се губи време за преговори по разпределението на функциите и разходите. Ангажиментите на участниците в PSI са по-скоро политически, отколкото правни, като страните-членки проосто се съобразяват с шест най-общи „забраняващи” принципа (37). Затова и администрацията на Буш, съвсем правилно, гледаше на този проект като на вид дейност, а не като на институция.
PSI със сигурност представлява полезна мултилатерална форма на “hub and spoke” споразумение между САЩ (единствената държава, разполагаща с наистина световен флот) и група от регионални сили и по-малки държави. Както е известно, повечето конкретни действия се договарят не по време на мултилатералните форуми, а на двустранните срещи със САЩ, в кулоарите на периодичните конференции на 20-те водещи държави от PSI (38). Ролята на останалите 70 държави е най-вече да предоставят разузнавателна информация и право да се използват пристанищата им, както и да дават съгласие САЩ да проверяват съмнителни кораби, регистрирани под техния флаг. Гарантирайки необходимата бързина и гъвкавост, PSI представлява потенциална алтернатива на традиционния междудържавен модел на глобално управление (39).
Уязвимостта на PSI се дължи на недостатъчното и покритие, нейния неуниверсален характер и липсата на общопризната международна легитимност. PSI не включва всички ядрени страни, като Китай, Индия и Пакистан, нито редица стратегически крайбрежни държави, като Египет и Индонезия. Тази липса на универсалност ерозира както практическата и ефективност, така и нейната легитимност. PSI не може да проверява корабите на държави, които не участват в нея (като Иран и Пакистан), без предварително споразумение с тях, а редица страни извън PSI (като Китай и Индия) поставят под съмнение законността на налаганите от нея забрани. Особено застрашително е поведението на Пекин, доколкото морският контрол, в рамките на PSI, е в основата на продължаващите мултилатерални усилия за пресичане на севернокорейската търговия с ядрени материали и технологии и е от ключово значение за ефективността на резолюция 1874 на Съвета за сигурност (40).
САЩ смятат PSI за напълно „съвместима с националното законодателство и международното право и институции, включително Съвета за сигурност”, както и с клаузите на чл.19 на Конвенцията по морско право на ООН (UNCLOS)|, позволяващи претърсването на всеки кораб, за който се смята, че „може да представлява заплаха за мира, реда или сигурността на крайбрежните държави” (41). Законовата основа на PSI се укрепва посредством ясно формулирани двустранни споразумения с „подходящите държави”. Накрая, САЩ интерпретират резолюция 1540 на Съвета за сигурност (която задължава всички членки на ООН да не допускат недържавни играчи да разработват, придобиват, произвеждат, притежават, транспортират, трансферират и използват оръжия за масово унищожение), като виртуална подкрепа за PSI (42). В същото време е очевидно, че Вашингтон следва да направи повече за да може светът да приеме PSI като легитимен инструмент за гарантиране на режима на неразпространение. Имайки това предвид, през април 2009, в Прага, Обама предложи трансформирането на PSI, както и на Глобалната инициатива за борба с ядрения тероризъм, в „постоянни международни институции”, което да бъде съпроводено от официално поети ангажименти и установяване на ясни механизми за вземане на решения (43).
Макар на пръв поглед да изглежда привлекателна, идеята за „институционализирането” на PSI е свързана с потенциални заплахи. С превръщането на PSI в официална институция, или подчиняването на нейната активност на една или друга международна организация, САЩ могат да навредят на нейната ефективност. По-благоразумният подход за утвърждаване на легитимността и е да се търси приемането на съответната резолюция на Съвета за сигурност, касаеща PSI и позволяваща на държавите-участнички, в рамките на Глава VІІ, да претърсват кораби, както в териториални води, така и в открито море, както и да забраняват полети на самолети, подозирани, че осъществяват нелегален трафик. Това би било естествено допълнение към Резолюция 1540, задължаваща държавите-членки на ООН да предприемат сериозни стъпки във вътрешнополитически план. Паралелно с това, Вашингтон следва да наблегне на съвместимостта между PSI и UNCLOS (44). Накрая, САЩ трябва да задълбочат взаимодействието си с онези над 70 участници в PSI, които обикновено не присъстват на срещите на 20-те държави от нейното ядро (45).
Проблемът с промените в климата: форумът на най-големите световни икономики
Доколко мултилатералните форуми са способни да ръководят процесите, развиващи се в рамките на големите международни институции, може най-ясно да се проследи в опитите да се реши проблемът с глобалното затопляне. От 1992 насам, в основата на международния отговор на това предизвиателство е Рамковата конвенция на ООН за промяната на климата (UNFCC), чиито участници провеждат ежегодни срещи. Подобни универсални формати са подходящи за постигане на „пробиви” в решаването на най-сложните световни проблеми. Така, от лятото на 2007 насам, САЩ в активно участват в дипломатическия форум, включващ най-големите производители на парникови газове в света, който по времето на Буш беше известен като Среща на държавните, генериращи най-големи парникови емисии (МЕМ), а по времето на Обама – като Форум на най-големите икономики по проблемите на енергетиката и климатичните промени (МЕF). Предизвикателството пред сегашната администрация е да гарантира, че MEF по-скоро стимулира, отколкото пречи на преговорите в рамките на UNFCC, осигурявайки още един форум за преговори за съкращаване на емисиите, чуждестранната помощ и споделяне на разходите.
Мнозина анализатори първоначално смятаха MEM за елемент от стратегията на САЩ за ерозиране на UNFCC с цел да избегнат евентуални ангажименти, изискващи сериозни икономически жертви. Наистина, МЕМ не можа да постигне кой знае колко значими резултати. Въпреки това обаче, смисълът от съществуването на подобен минилатерален форум е очевиден. Още през 2004, Тод Стърн (който днес е специален представител на САЩ по проблемите с климатичните промени) и Уйлям Антолис от Института Брукингс посочиха защо това е така, предлагайки осемте водещи развити и развиващи се държави да влязат в един нов форум Е-8 (Enviromental 8), за да бъде преодолян застоят в сложните многостранни преговори по екологичните проблеми (46). Няколко години по-късно, през 2008, авторитетният Съвет по международните отношения (CFR) лансира идеята за „постоянен процес който да обедини най-големите световни производители на парникови газове, като ключов елемент от една нова стратегия, която да допълни и даде тласък на усилията, полагани в рамките на ООН, както и тези на двустранно или регионално равнище”. Освен че ще помогне на държавите-членки да изпълнят ангажиментите си пред ООН, предложеното от CFR Партньорство за сътрудничество по климатичните проблеми би позволило осъществяването на един „по-фокусиран, но по-малко формален процес”, в рамките на който основните производители на парникови газове ще могат да предложат нови инициативи и „да изградят доверието, необходимо за евентуалното им ангажиране в по-мащабни действия, под егидата на ООН” (47). Тази логика обаче, се оспорва от онези, които се страхуват, че двете „писти” могат да водят в различни посоки. Изразявайки несъгласието си с идеята на CFR, президентът на Фондацията в подкрепа на ООН Тим Уирт и бившият президент на Световната банка Джеймс Улфенсън заявиха, че „идеята за партньорството отклонява вниманието от постигането на всеобхватно и задължително за всички споразумение в рамките на Конвенцията на ООН”. Те се опасяват, че „в най-добрия случай тя може да отклони и без това недостатъчното политическо внимание, човешки ресурси и време, а в по-лошия не само че няма да подпомогне, а по-скоро ще ерозира преговорния процес в рамките на ООН, с появата на нов форум по проблемите с климата, който ще изключва повечето държави на планетата” (48).
Очаквайки подобни критики, администрацията на Обама лансира идеята за създаването на MEF с обещанието, че тя ще допълва, а няма да пречи на паралелните усилия в рамките на UNFCC. По време на първата среща на MEF, през април 2009, държавният секретар Хилари Клинтън напомни на участниците за тяхната „специална отговорност заедно да тласнат напред и да работят за успешния резултат на преговорите по проблемите на климата, в рамките на ООН, които трябва да се проведат през декември 2009, в Копенхаген”. В същото време, тя посочи, че основните производители на парникови газове ще играят уникална роля в тях: „Смятаме, че обединяването ни и съвместните усилия за решаване на проблема с климатичните промени може да се сравни с усилията на Г-20 за преодоляване на глобалната икономическа криза” (49).
В същото време, както показаха скромните резултати от срещата на MEF, провела се през юли 2009 в Италия, само по себе си, свикването на подобни срещи не гарантира постигането на „пробив” (50). От друга страна, трудно можем да си представим, че UNFCC може да постигне сериозен прогрес, ако преди това големите държави от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и ключовите развиващи се страни не постигнат споразумение по такива важни въпроси, като емисионните квоти, финансирането и условията за транфер на технологии. Както посочва Антолис, подобна минилатерална стратегия на преговори доста прилича на начина, по който се приемат важните закони в САЩ, където те първо се формулират в комисиите на Конгреса или се обсъждат на срещите между представители на Белия дом и водещи конгресмени, т.е. долеч невинаги се изработват от правителството (51).
Създаването на MEF отразява една неизбежна реалност. Нито една група от държави не може сама да се справи с комплексните глобални проблеми. Светът се нуждае по-скоро от цяло съзвездие такива организации и формати. Що се отнася до проблема с глобалното затопляне, тези механизми включват не само UNFCC, която представлява универсален форум и законова основа за мултилатералното сътрудничество в тази област, а и MEF, обединяваща най-важните развити и развиващи се държави, както и Г-8, която помага за провеждането на координирана икономическа политика.
Изборът пред САЩ
Изправени пред днешните заплахи и предизвикателства, САЩ едва ли ще трябва да избират между това да се справят с тях сами, или да го направят съвместно с останалите. Те по-скоро ще трябва да избират между (търсейки необходимия баланс) алтернативните форми на мултилатерално сътрудничество. Мнозина, инстинктивно, се насочват към официалните, универсални международни организации и договори, които гарантират необходимата международна легитимност и капацитет, докато други са привлечени от идеята за създаване на неформални коалиции, позволяващи на САЩ да запазят максимална свобода на действие, както и националния си суверенитет. Най-новата история обаче ни демонстрира вътрешните ограничителни рамки и на двете форми на колективно действие. Първата осигурява легитимност, но често това става за сметка на една безотговорна и слаба политика. Втората пък позволява на САЩ да действат по-свободно, но без широката подкрепа, необходима за реализацията на дългосрочни мерки и споделяне на бремето по тях.
За да представи ефективни мултилатерални отговори на сегашните глобални предизвикателства, администрацията на Обама ще трябва да постигне творчески синтез между двете, очертани по-горе, форми на колективно действие. Но, за да вземат най-доброто от тях, САЩ ще трябва да положат много повече дипломатически усилия в рамките на утвърдените институции и международните режими за да формират „групи по интереси” и стратегически партньорства със споделящи сходни ценности държави, т.е. да създадат мрежа от неформални организации и форуми, способни ясно да поставят проблемите и да намират решенията за тях по начин, който да стимулира ефективното мултилатерално сътрудничество. Внимателно подготвени и упорито реализирани, тези две форми на колективни действия ще се допълват и подсилват една друга, т.е. те в никакъв случай не са взаимно изключващи се.
Бележки:
1. За разминаването между мултилатералните институции и глобалните тенденции, вж. National
Intelligence Council, Global Trends 2025: A Transformed World, November 2008,
http://www.dni.gov/nic/PDF_2025/2025_Global_Trends_Final_Report.pdf
2. Barack Obama, ‘‘Renewing American Leadership,’’ Foreign Affairs 86, no. 4 (July/
August 2007): 11.
3. Barack Obama, remarks, The Chicago Council on Global Affairs, Chicago, Illinois,
April 24, 2007, http://www.realclearpolitics.com/articles/2007/04/remarks_of_senator_
barack_obam.html.
4. Виж Robert Hutchings and Frederick Kempe, ‘‘The Global Grand Bargain,’’ Foreign
Policy, November 2008, http://www.foreignpolicy.com/story/cms.php?story_id_4547;
Robert Hutchings, ‘‘A Global Grand Bargain,’’ Washington Post, November 17, 2008.
G. John Ikenberry, ‘‘Grand Strategy as Liberal Order Building’’ (paper, Princeton, New
Jersey, May 29, 2007), http://www.princeton.edu/_gji3/Ikenberry-Grand-Strategy-as-
Liberal-Order-Building-2007-word.pdf.
5. Madeleine K. Albright, interview by Matt Lauer, The Today Show, NBC, February 19,
1998, http://secretary.state.gov/www/statements/1998/980219a.html.
6. Виж Henry Kissinger, A World Restored: Metternich, Castlereagh and the Problem of Peace
1814—1822 (London: Weidenfeld and Nicolson, 1957).
7. Виж Union of International Associations, ‘‘International Organizations by Year and
Type,’’ Web site, http://www.uia.org/statistics/organizations/ytb299.php.
8. Виж Stewart Patrick, ‘‘Multilateralism and Its Discontents: The Causes and
Consequences of U.S. Ambivalence,’’ in Multilateralism and U.S. Foreign Policy:
Ambivalent Engagement, eds. Stewart Patrick and Shepard Forman (Boulder, CO:
Lynne Rienner, 2002), p. 11; U.S. Department of State. Treaties in Force 2009, Office of
the Legal Advisor, Web site, http://www.state.gov/s/l/treaty/treaties/2009/index.htm.
9. Francis Fukuyama, America at the Crossroads: Democracy, Power, and the Neoconservative
Legacy (New Haven: Yale University Press, 2006), pp. 155—180.
10. Daniel Drezner, ‘‘Two Challenges to Institutionalism,’’ in Can the World Be Governed?
Possibilities for Effective Multilateralism, ed. Alan Alexandroff (Waterloo, Ontario:
Wilfrid Laurier University Press, 2008), p. 143.
11. Виж Ruth Wedgwood, ‘‘Give the United Nations a Little Competition,’’ New York
Times, December 5, 2005, http://www.nytimes.com/2005/12/05/opinion/05wedgewood.
html?pagewanted_print; Art Stein, ‘‘Incentive Compatibility and Global Governance:
Existential Multilateralism, a Weakly Confederal World, and Hegemony,’’ in Can the
World Be Governed? Possibilities for Effective Multilateralism, ed. Alan Alexandroff
(Waterloo, Ontario: Wilfrid Laurier University Press, 2008).
12. През 2009, Гененарлната асамблея на ООН отново постави на дневен ред темата за разширяването, но то си остава под въпрос, предвид слабия интерес на САЩ да се ангажират с кауза, чиито шансове за успех намаляват. Виж UN General Assembly, Report of the Facilitators to the
President of the General Assembly on the Consultations Regarding ‘‘The Question of
Equitable Representation on and Increase in the Membership of the Security Council and
Other Matters Related to the Security Council’’ (New York: UN, April 19, 2007), http://
www.un.org/ga/president/61/letters/SC-reform-Facil-report-20-April-07.pdf; ThomasWeiss,
‘‘Toward a Third Generation of International Institutions: Obama’s UN Policy,’’ The
Washington Quarterly 32, no. 3 (July 2009): 141—162.
13. Peter A. Hall, ed., The Political Power of Economic Ideas: Keynesianism Across Nations
(Princeton, NJ: Princeton University Press, 1989).
14. Gerald Seib, ‘‘In Crisis, Opportunity for Obama,’’ Wall Street Journal, November 21,
2008, http://online.wsj.com/article/SB122721278056345271.html.
15. Office of the Press Secretary, The White House, ‘‘News Conference by President
Obama,’’ London, United Kingdom, April 2, 2009, http://www.whitehouse.gov/
the_press_office/news-conference-by-president-obama-4-02-09/ (hereinafter Obama’s
remarks in London).
16. Виж Lee Feinstein and Anne-Marie Slaughter, ‘‘A Duty to Prevent,’’ Foreign Affairs 83,
no. 1 (January/February 2004): 136—151; Edward C. Luck, ‘‘The United Nations and the
Responsibility to Protect,’’ Stanley Foundation Policy Analysis Brief, August 2008, http://
www.stanleyfoundation.org/publications/pab/LuckPAB808.pdf.
17. Виж Thomas Wright, ‘‘Toward Effective Multilateralism: Why Bigger May Not Be
Better,’’ The Washington Quarterly 32, no. 3 (July 2009): 163—180.
18. Susan E. Rice, ‘‘Informal Meeting of the General Assembly on Security Council
Reform’’ (speech, New York, February 19, 2009), http://www.state.gov/p/io/rls/rm/2009/
117617.htm. Obama has acknowledged the same tension with respect to G-8
expansion: ‘‘We’re trying to find the right shape that combines the efficiency and
capacity for action with inclusiveness.’’ See Barack Obama, press conference, L’Aquila,
Italy, July 10, 2009, http://enduringamerica.com/2009/07/11/transcript-obama-pressconference-
after-g8-summit-10-july/ (hereinafter Obama remarks in L’Aquila).
19. Obama’s remarks in London.
20. Виж Ivo Daadler and James Lindsay, ‘‘Democracies of the World Unite,’’ American
Interest II, no. 3 (January—February 2007), http://www.the-american-interest.com/ai2/
article.cfm?Id_220&MId_8; Robert Kagan, ‘‘The Case for a League of Democracies,’’
Financial Times, May 13, 2008; G. John Ikenberry and Anne-Marie Slaughter, ‘‘Forging
a World of Liberty Under Law, U.S. National Security in the 21st Century,’’ Princeton
Project on National Security (Princeton, NJ: Woodrow Wilson School of Public and
International Affairs, September 27, 2006), http://www.princeton.edu/_ppns/report/
FinalReport.pdf.
21. Francis Fukuyama, ‘‘The Paradox of International Action,’’ The American Interest I, no.
3 (Spring 2006), p. 10.
22. Виж Thom Shanker, ‘‘White House Says the U.S. Is Not a Loner, Just Choosy,’’ New
York Times, July 31, 2001, http://www.nytimes.com/2001/07/31/world/white-house-saysthe-
us-is-not-a-loner-just-choosy.html; Richard N. Haass, ‘‘The Age of Non-Polarity:
What Will Follow U.S. Dominance,’’ Foreign Affairs 87, no. 3 (May/June 2008): 44—56.
23. Stewart Patrick, ‘‘Beyond Coalitions of the Willing: Assessing U.S. Multilateralism,’’
Ethics and International Affairs 17, no. 1 (Spring 2003): 37—54
24. Сценарий, основан на интервюта със служители на Съвета за национална сигурност и Държавния департамент в администрацията на Буш-младши, през 2007—2008. Виж Stewart Patrick,
‘‘‘The Mission Determines the Coalition’: The United States and Multilateral Security
Cooperation after 9/11,’’ in Cooperating for Peace and Security, ed. Bruce Jones
(Cambridge, MA: Cambridge University Press, forthcoming 2009).
25. ‘‘Pragmatic Multilateralism: Strategies for Engagement in an Age of Interdependence,’’
Final Report of Council on Foreign Relations Term Member Roundtable (New York:
Council on Foreign Relations, Autumn 2002), http://www.cfr.org/content/publications/
attachments/TM_paper.pdf.
26. Miles Kahler, ‘‘Multilateralism with Small and Large Numbers,’’ in Multilateralism
Matters: The Theory and Practice of an Institutional Form, ed. John Gerard Ruggie (New
York: Columbia University Press, 1993), pp. 293—326 and 320—321. The Cairns Group
played the first role during the Uruguay Round of the GATT.
27. Инетервю на автора с Гарет Евънс, април 2009; Barry Carin and Ramesh Thakur,
‘‘Global Governance for a Global Age: The Role of Leaders in Breaking Global
Deadlocks,’’ CIGI Policy Brief, no. 7 (November 1, 2008), http://www.cigionline.org/
publications/2008/11/global-governance-global-age-role-leaders-breaking-global-deadlocks.
28. See James Quinn, ‘‘Emerging Economic Nations Underline Status at G20 Summit,’’
Telegraph, November 16, 2008, http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/3468614/
Emerging-economic-nations-underline-status-at-G20-summit.html.
29. Членове на Г-20 са: Австралия, Бразилия, Канада, Китай, ЕС, Франция, Германия, Индия, Индонезия, Италия, Япония, Мексико, Русия, Саудитска Арабия, Южноафриканската република, Южна Корея, Турция, Великобритания и САЩ.
30. Думи на Обама на срещата в Акуила.
31. Elizabeth C. Economy and Adam Segal, ‘‘The G-2 Mirage,’’ Foreign Affairs 88, no. 3
(May/June 2009): 14—29.
32. Виж Agata Antkiewicz and Andrew F. Cooper, eds., Emerging Powers in Global
Governance: Lessons of the Heiligendamm Process (Ontario: Wilfried Laurier Press, 2008).
33. Bruce Jones, Carlos Pascual, and Stephen J. Stedman, Power and Responsibility: Building
International Order in an Era of Transnational Threats (Washington, D.C.: Brookings
Institution, 2008), pp. 45—72. The authors list the G-16 as the members of the G-13
plus Indonesia, Turkey, and one other country from Africa, likely Egypt or Nigeria.
34. Комисията на ООН за изграждане на мира, която има постоянен състав, но се събира и в по-широка, съобразен с конкретните кризи, конфигурация, действа по същия начин
35. За по-обхватно описание на режима, виж the Council on Foreign Relations
Global Governance Monitor, Web site, http://www.cfr.org/ggmonitor.
36. Amitai Etzioni, ‘‘Tomorrow’s Institution Today: The Promise of the Proliferation
Security Initiative,’’ Foreign Affairs 88, no. 3 (May/June 2009): 7—11
37. The White House, Office of the Press Secretary, ‘‘Proliferation Security Initiative:
Statement of Interdiction Principles,’’ September 4, 2003, http://dtirp.dtra.mil/TIC/
treatyinfo/PSI/psi_principles.htm (fact sheet) (hereinafter White House PSI Fact
Sheet).
38. 20те водещи държави от PSI са: Аржентина, Австралия, Канада, Дания, Франция, Германия, Гърция, Италия, Япония, Холандия, Нова Зеландия, Норвегия, Полша, Русия, Сингапур, Испания, Турция, Великобритания и САЩ. Виж U.S. Government Accountability Office, ‘‘Non-Proliferation: U.S. Agencies Have Taken Some Steps, but More Effort is Needed to Strengthen and Expand the Proliferation
Security Regime,’’ GAO-09-43, November 2008, pp. 3, 5, http://www.gao.gov/new.
items/d0943.pdf (hereinafter GAO Non-Proliferation report).
39. Etzioni, ‘‘Tomorrow’s Institution Today,’’ p. 19.
40. ‘‘North Korea’s Second Nuclear Test: Implications of UN Security Council Resolution
1874,’’ CRS Report for Congress, R40884, July 1, 2009, http://www.fas.org/sgp/crs/nuke/
R40684.pdf.
41. White House PSI Fact Sheet.
42. Виж UN Security Council Resolution 1540, S/RES/1540 (2004), April 28, 2004, http://
daccessdds.un.org/doc/UNDOC/GEN/N04/328/43/PDF/N0432843.pdf?OpenElement.
43. Office of the Press Secretary, The White House, ‘‘Remarks by President Barak Obama,’’
Hradcany Square, Prague, Czech Republic, April 5, 2009, http://www.whitehouse.gov/
the_press_office/Remarks-By-President-Barack-Obama-In-Prague-As-Delivered/
44. Emma Belcher, ‘‘Throwing out the Bathwater, but Keeping the Baby,’’ Huffington Post,
November 20, 2008, http://www.huffingtonpost.com/emma-belcher/throwing-out-thebathwate_
b_145298.html; Scott G. Borgerson, ‘‘The National Interest and the Law of
the Sea,’’ Council Special Report, no. 46 (New York: Council on Foreign Relations, May
2009).
45. GAO Non-Proliferation report, pp. 18—21.
46. Todd Stern andWilliam Antholis, ‘‘Toolbox: Creating an E-8,’’ The American Interest II,
no. 3 (January 2007): 43—49. The proposed eight were Brazil, China, the EU, India,
Japan, Russia, South Africa, and the United States.
47. ‘‘Confronting Climate Change: A Strategy for U.S. Policy,’’ Task Force Report,
no. 61 (New York: Council on Foreign Relations, June 2008), p. 79, http://www.cfr.org/
publication/16362/.
48. Ibid., pp. 94—95.
49. Hillary Rodham Clinton, ‘‘Remarks at the Major Economies Forum on Energy and
Climate’’ (Washington, D.C., April 27, 2009), http://www.state.gov/secretary/rm/2009a/
04/122240 begin_of_the_skype_highlighting 04/122240 end_of_the_skype_highlighting.htm. The MEF includes G-8 members plus Australia, Brazil, China, EU,
India, Indonesia, Mexico, and South Africa.
50. Виж Peter Baker, ‘‘Poorer Nations Reject a Target on Emission Cut,’’ New York Times,
July 9, 2009, p. A1, http://www.nytimes.com/2009/07/09/world/europe/09prexy.html.
51. Antholis comments at the Council on Foreign Relations conference on ‘‘The United
States and the Future of Global Governance,’’ May 8, 2009.
* Авторът е старши анализатор и директор на Програмата „Международни институции и глобално управление” на американския Съвет за международни отношения
{rt}
