Днес Турция обикновено се възприема като развиваща се държава от мюсюлманския Изток, но в миналото тя е сред най-функционалните бюрократични империи, която в течение на столетия контролира огромни територии с различни нива на политическо развитие и културни традиции. Подобно на Русия, Османската империя е евразийска, като в нея влизат не само Балканите: до 1699 тя контролира територията на днешна Унгария, Словакия, част от Южна Полша, а чрез васалното и Кримско ханство - и част от Южна Украйна. След Кримската война Османската империя официално става част от Европейския концерт, т.е. пълноправен участник в европейската система на международни отношения. Европейското влияние до голяма степен определя насоката на османските (както и на руските) реформи. И за двете евразийски империи (преди разпадането им) са характерни религиозната летигимация на властта и, като цяло, голямата роля на религията в политиката (в Съветската евразийска империя комунистическата идея изпълнява ролята на квазирелигия). След разпадането им, възникналите на тяхно място нови държави наследяват етнорелигиозната им хетерогенност и са принудени да търсят пътища за разрешаването на изострилите се конфликти. Форсираната модернизация на Турция (Ататюрк превръща "уестърнизацията" в интегрален елемент от живота на турците), както и постсъветските люшкания на Русия, прокарват дълбоки разделителни линии в обществото.
В този контекст преходът на Турция "от империя към нация" и сегашното и политическо и икономическо укрепване представляват сериозен интерес, още повече, че въпросите за отношението към имперското наследство, публичния характер на религията, смислите и институциите на демокрацията днес придобиват нова актуалност. Тъкмо поради това е интересно да анализираме формирането на турската национално-гражданска идентиччост, която - в нейния сегашен вид - можем условно да дефинираме като "неоосманска".
Несъмнено, използването на това понятие ще породи критики, защото турските управляващи елити дълго време избягваха да акцентират върху имперското минало заради негативните конотации, свързани с освободителната борба на християнските народи, сложните отношения с арабските страни и, като цяло, с епохата на "изостаналост", както интерпретират османския период Ататюрк и неговите последователи. В текущата политическа аналитика, като "неоосманска" се определя предимно външната политика на турската република, предвид нарасналата и регионална активност.
Напоследък обаче, ситуацията в страната започна да се променя и османската история все по-уверено присъства в обществено-политическия дискурс. Характиризирайки формиращата се турска идентичност като неоосманска, бих искала да акцентирам не толкова върху възстановяването на прекъснатата историко-държавническа приемственост, колкото върху преодоляването на вътрешнонационалното разделение между "прозападното" и "местното" течения. Като любопитна илюстрация за това ново състояние можем да посочим знаковото изказване на турския премиер (а от август 2014 - президент на страната) Реджеп Тайип Ердоган, който след победата на управляващата партия на местните избори през 2014 я определи като "османски шамар" за своите противници.
Корените: османският протонационализъм и панислямизмът
През първата половина на ХІХ век политико-икономическото проникване на водещите европейски държави, които преминават към конституционализъм и индустриална икономика и стимулират дезинтеграционните процеси в периферията и (Балканите, Египет), императивно поставя пред Османската империя въпроса за реформите. Модернизацията на управлението, армията и образованието се съпровожда от разпространението на нови културни и религиозни течения. През 60-те години на ХІХ век възниква движението на т.нар. "новите османци" (т.е. словосъчетанието "неосманизъм" не би трябвало да се смята за неологизъм), принадлежащите към което са представители на младата османска интелиганция, повлияни от идеите на Монтескьо, Русо и Френската революция. Те се спремят да укрепят отслабващата империя като утвърдят "османската нация" на основата на превръщането на всички поданици в граждани, които са равни пред закона, независимо от тяхната вяра, произход и език.
За това съществуват известни правни предпоставки. Султанските укази от 1839 и 1856 декларират (опирайки се на шариатското право) принципа за равенството и гарантиране на сигурността за всички поданици на империята, давайки редица права на немюсюлманите (и най-вече на християните). Те залагат основата за формирането на дуалистична ориентация в рамките на Османската империя, която се опитва да се позиционира и като империя на поданици, и като империя на граждани. Според новия закон за поданството от 1869 то се определя само на териториална основа, без оглед на религиозната принадлежност.
Друго влиятелно идейно течение от втората половина на ХІХ и началото на ХХ век е ислямското реформаторство. Принадлежащите към него (Джамалудин ал-Афгани, Мохамед Абду и др.) се опитват да примирят позитивните европейски постижения - научно-техническите познания, новите икономически практики, демократичните политически институции и свободата на словото - с основите на мюсюлманското общество. Те се обръщат към мюсюлманите на разбираемия за тях език на Корана, обяснявайки, че конституционализмът и парламентаризмът съответстват на принципите и институциите на исляма, като "джамаа" (т.е. локалната общност), "шура" (съветът), "иджмаа" (консенсусът сред общността) и "мушавара" (консултациите при вземане на решение). Техните трудове, както и дейността им позволяват да бъде преосмислена практиката на исляма в мащаби, съпоставими единствено с влиянието на протестантската реформация в Европа през ХVІ век.
През 1876 Османската империя се сдобива с конституция, която официално прогласява основните прави и свободи на гражданите на империята, независимо от тяхното вероизповедание, и учредява двукамарен парламент, като по този начин косвено ограничава правата на султатн (1). Най-важният резултат от конституционния експеримент е санкционирането на съществуването на общност, наричана народ, като източник на властта и признаването на османския народ (нация), състоящ се от множество етнически групи. Концепцията за единна държава-нация, чиято хомогенност се постига чрез гарантирането на равни граждански права, няма прецедент в османската или ислямската история.
Политическите реформи имат нееднозначни последици в социално-културната сфера: от една страна, те укрепват усещането за принадлежност към обща култура сред мюсюлманите (така например, парламентарните дебати са монополизирани от мюсюлманите, подчертаващи ислямския характер на държавата), а от друга - налице е ръст на етническото и регионалното самосъзнание, нарастват противоречията между центъра и периферията. Задълбочаването на финансовата криза и продължаващото разчленяване на империята (в резултат от Руско-турската война през 1877-1878 тя губи почти всичките си балкански провинции) води до коригиране на идейно-политическия курс в посока към панислямизма (2) и преустаняване на действието на конституцията и парламента. За първи път в мюсюлманския свят политическото "възраждане" на халифата провокира потенциален конфликт между религията и държавата. Лишаването на държавата от идеалния авторитет е стъпка към нейната автономия (3). През този период султан Абдул Хамид ІІ осъществява активна символична политика, укрепвайки "материалната сфера" на исляма - възстановяване и благоустройство на свещените градове Мека, Медина и Кербала, джамии и гробници на суфистки шейхове, откриване на нови медресета и вкарване на религиозно-етнически елемент в системата на училищното образование.
Тук е мястото да напомня, че османските владетели, подобно на европейските монарси, разграничават държавните и религиозните интереси. През ХVІ век идеите за единна християнска Европа и кръстоносните походи се превръщат в мит или средство за политически манипулации от страна на управляващите елити (4). Те биват изместени от т.нар. realpolitik, като формиращите се европейски национални държави се стремят да извлекат полза от противопоставянето между османците и австрийските Хабсбурги. От друга страна, със сключването на Карловицкия мир (1699) Османската империя на практика признава най-важните норми на европейската публично право и в частност, принципа за равнопоставеност на договарящите се страни. Вече споменах по-горе за членството в Европейския концерт.
Друга важна черта на имперската култура е религиозната толерантност и способността за инкорпорация на завоюваните територии. След като в състава на империята се оказват милиони християни от Балканите, Портата е принудена, за да си гарантира тяхната лоялност, да се съобразява с локалните властови отношения, запазвайки местните религиозни, митнически, данъчни и други институции. За немюсюлманите, официалната им идентичност се определя от тяхната принадлежност към "миллетите" - т.е. лишените от административни или териториални граници религиозно-културни общности, ползващи се с покровителството на халифа (т.е. султана). Сътрудничещите със завоевателите гръцки, сръбски, български, албански военни командири биват включени като държатели на т.нар. "тимари" (ленни владения) в османската военна прослойка, без да бъдат поголовно задължени да приемат исляма (5). Гръцкият, латинският, унгарският и сръбският се използват в официалните преписки. Самият управляващ елит е доста пъстър от гледна точка на етноконфесионалните му корени. Обединява го "дворцовата култура", представляваща сплав от византийски, арабско-мюсюлмански, персийски и тюркски елементи (6).
Преосмислянето на имперската нация: тюркизмът
В нова политическа сила, опитваща се да спаси империята, се превръщат т.нар. "младотурци" - предимно млади и образовани офицери, мнозинството от които служат на Балканите. Първоначално между тях съществуват разногласия относно бъдещото имперско строителство: една част подкрепят широките пълномощия на султана, централизацията на властта и водещата роля на тюрко-мюсюлманските елементи, а други - децентрализираните форми на управление и федерализацията на империята, включително предоставяне автономия на християните и другите малцинства. В основата на програмата и на едните, и на другите е конституционализмът (7).
В крайна сметка младотурската революция от 1908 лансира нова версия на османизма: формирането на полиетнична османска нация, включваща албанци, гърци и други по-малки етнически групи (авторката очевидно има предвид македонските и тракийски българи и арменците - б.р.), както и тюркското население на Анадола - и нейната тюркизация (8). Тъй като по исторически и географски причини селските анадолски турци (9) са основните претенденти за османското наследство, на тях се отрежда ролята на "най-старата" и едновременно "най-новата" нация, която следва да се превърне в ядро на държавата (10). В резултат от победата на младотурците са възстановени конституцията и дейността на парламента.
Идеите на тюркизма са заложени в основата на формирането на новата политическа идентичност. Турският език бързо се развива, като по времето на младотурците той се превръща в език на държавата и съвременната култура (арабската орфография бива опростена). Сред най-известните идеолози на новото движение е живеещият в Истанбул татарски писател и издател Юсуф Акчура, който поставя етнонационалния принцип в основата на силната държава. Според него, политиката на тюркско единство "би стимулирала процеса на формиране на голяма политическа нация, която да е състояние да се съхрани сред другите велики нации". Той не отрежда на исляма самостоятелна роля в този процес, смятайки, че религиите могат "да запазят своето политическо и обществено значение, само обединявайки се с етносите като ги подпомагат и дори обслужват".
На практика, Акчура очертава три възможни пътища за национална консолидация на империята. Първият е османизмът, т.е. великодържавният модел. Според него, пред този път не се откриват сериозни перспективи поради невъзможността на централната власт да удържи контрола си над огромната територия на империята. Вторият е панислямизмът, който Акчура също смята за лишен от перспектива поради възможните усложнения с европейските съседи. Третият и най-оптимален е пантюркизмът, тъй като само голямата политическа нация е "способна да се съхрани сред другите велики нации". На практика, това е концепция за изграждането на етническа нация, която при положение, че не съществуват национални тюркски държави, има паннационален характер (11).
Вторият най-известен идеолог на тюркския национализъм е Зия Гьокалп, който де факто свързва в едно исляма и тюркския национализъм, концептуализирайки исляма като културна категория. Подобна постановка на въпроса премахва противоречието между религиозните основи на мюсюлманската държава и политическите реформи. Според Гьокалп, нацията, чиято ос е културата, формирала се на основата на езика, вярата, традициите и специфичния етнокултурен облик, може в течение на векове да съществува в неявно състояние, при неблагоприятни политически условия. Тя може да възстанови своя основен и "истински тюркски" образ (Гьокалп смята, че "истинските тюрки" са съхранени в анадолските села) само в хода на разпадането на потискащия я политически строй (в случая това е султанатът и имперската бюрокрация) [12; 13].
И Акчура, и Гьокалп смятат, че ХХ век е векът на национализма, но първият отрежда водещата роля при формирането на националната идентичност на държавата, докато вторият предполага, че този процес се развива "отдолу", а държавата трябва просто да популяразира идентичността посредством образователната система и медиите. Идеите на Гьокалп оказват силно влияние върху Кемал Ататюрк.
Републиканският национализъм на Ататюрк: появата на турската нация
Турската република е първата мюсюлманска полития, която отделя религията от държавата и съумява да се трансформира "от империя в нация". До голяма степен, това е обусловено от изключително тежките исторически обстоятелства, когато - в резултат от поражението си в Първата световна война - империята на практика губи всичките си територии. За да избегне превръщането и в европейски протекторат се налага в съвсем кратки срокове една от най-изостаналите османски провинции - Анадола, да се трансформира в жизнеспособен политически организъм.
Турският лидер Ататюрк разглежда нацията като общност, включваща хора с общо историчесто наследство, които искрено желаят да живеят заедно и да го съхранят. Принадлежността към нацията предполага покриването на три основни условия: признаването на турския език за роден и приемането на турската култура и на идеалите на тюркизма (14). На практика, става дума за своеобразен антиимперски проект, базиращ се на отричането на културната, езикова и етническа хетерогенност. Съобразно този модел се формират официалната идеология и държавните институции. Както посочва руският експерт по проблемите на Изтока д-р Елена Барковская, дошлите на власт кемалисти настойчиво прокарват идеята за нацията като единствен носител на държавния суверенитет, съумявайки да блокират противодействието на религиозно-традиционалистките кръгове, включително с помощта на чисто терминологични "трикове" - например, използвайки за обозначаване на нацията един толкова нееднозначен термин като "миллет" (15).
Принципите за държавно и национално строителство на Ататюрк са добре известни и от 1937 са част от преамбюла на турската конституция: това са републиканството, национализмът, народността (тълкувана като равенство и липса на антагонистични интереси между различните обществени слоеве), етатизъм, лаицизъм и революционност (т.е. утвърждаване на нови държавни институции и традиции, съдействащи за прогреса на нацията). В обществено-политическия живот е възприет курс към европеизация (т.е. на турцификация и национализация), а в икономическото развитие - към етатизъм, което се обяснява със слабостта на турската буржоазия. В организатор на властта в кемалистка Турция се превръща масовата Народно-републиканска партия (НРП), представляваща инструмент за реализацията на своеобразен "мобилизационен авторитаризъм".
Форсираното изграждане на национална държава се осъществява с твърди методи. Вярващите са принудени да ограничават и нерядко да крият религиозните си чувства, а малцинствата, включително най-голямото измежду тях - кюрдите, са лишени от етнокултурни права. Кюрдските бунтове (например най-голямото въстание, избухнало през 1925 под ръководството на шейх Саид) са удавен в кръв.
Обвързването на националната идентичност, която в основата си е светска концепция, с религиозната идентичност, винаги е било и си остава сред най-големите проблеми на политическото развитие в мюсюлманските държави. Водачите на републиканска Турция се опитват да заобиколят проблема като целенасочено пренебрегват ислямското измерение на мюсюлманската идентичност. Тъй като не са в състояние да дадат логично обяснение за "оцеляването" на исляма, те обявяват дискусиите за синтеза между вярата и национализма за "подривни". В този случай обаче, идеите за държавата, религиозната общност и етническата нацията не могат лесно да бъда разграничени една от друга.
Тургут Юзал и новата визия за османското наследство
След Втората световна война Турция е принудена да се отклони от политиката на етатизъм, еднопартийна система и авторитарна модернизация, провеждана по времето на Ататюрк. Това се налага най-вече от изискванията за получаване на икономическа помощ от Запада и общата прозападна ориентация на страната. Демократизацията обаче поражда сложни процеси и неведнъж провокира дестабилизацията на политическата система. Неслучайно на три пъти тя бива прекъсвана от военни преврати (16).
От края на 40-те години на ХХ век започва и постепенна "реабилитация" на исляма. По времето на Ататюрк в страната, която до 1924 е халифат, са затворени дори училищата за подготовка на имами. След войната правителството ги възстановява (впоследствие такова училище завършва и сегашният президент Ердоган), разрешава курсовете по религия, либерализира условията за поклоничество в Мека и т.н.
След 1969 се осъществява и политическа институционализация на исляма - започват да се създават ислямски политически партии и организации. Първото религиозно-политическо движение е "Национална визия" на Неджметтин Ербакан. После възникват ръководените от него Партия на националния ред, Партията на националното спасение, Партията на благоденствието (Рефах) и Партията на добродетелта (Фазилет). На практика, всяка нова партия е наследник на предишните, забранени с решения на Конституционния съд по обвинение, че ерозират светските устои на държавата.
По времето на президента генерал Кенан Еврен, оглавил военния преврат през 1980, бива коригирана самата концепция за светския граждански национализъм. През 1986 дяснолибералното правителство на Тургут Йозал официално прокламира идеята за националната култура, в чиято основа е поставен тюркско-ислямският синтез. Анализирайки възгледите на Йозал, турският академик Седат Лачинер акцентира върху следните от тях:
- Турция не се нуждае от промяна на своите културни традиции и манталитет и възприемане на европейските ценности, тъй като е интегрална част от европейската цивилизация ("турците са европейски мюсюлмани");
- ислямската идентичност на турците не е препяствие, а - обратното - предимство за европейската им интеграция, тъй като тюркската версия на исляма се характеризира с по-голяма толерантност и демократичност, в сравнение с останалите;
- либерализмът, човешките права, демокрацията, технологичните и научни иновации на Запада са необходими на Турция за да преодолее изоставането в развитието си [17; 18].
Първият, който посочва тенденцията към възраждане интереса към османското наследство, определяйки го като "неоосманизъм", е британският анализатор Дейвид Барчард в статията си "Турция и Западът" (1985). Там той посочва, че: "В политическите речи, мадиите, както и в училищните учебници, се отделя специално внимание на турската държава и необходимостта да бъдат укрепвани нейното единство и мощ. Историята на Османската империя - от нейния разцвет през ХVІ век до упадъка и през ХІХ век, обикновено се поднася в пряка връзка с настоящето. Усещането за принадлежност към една велика империя е характерно както за действията на официалните власти, така - до голяма степен - и за общественото мнение" (19).
Промяната на стратегията е свързана не само с идейните и религиозни възгледи на Йозал (който е прозападно насторен либерал и вярващ мюсюлманин), но и - което е основното - с необходимостта за намиране на изход от омагьосания кръг на "авторитарните стабилизации", които не дават реален импулс за развитие. Неолибералната модернизация, стартирала през 80-те години с цел да бъдат решени най-острите социално-икономически проблеми, изисква ограничаване на държавния патернализъм и развитие на политическата инфраструктура на участие.
В средата на 90-те години заложеният от Йозал идеологически фундамент на "неоосманизма" бива възприет от привържениците на политическия ислям, склонни към патетична реторика за бъдещето на Велика Турция. От друга страна, именно курсът към политизиране на исляма съдейства за укрепването в съзнанието на мнозина турски политици на неосманистката визия за действителността (в исторически план ислямската идея тясно се преплита с имперската).
Възстановяването на многопартийната система и политическата конкуренция укрепва позициите на привържениците на турската специфика. На първо място, многопартийната система стимулира политическото участие на масите, като ислямът запълва вакуума, възникнал след смазването на левицата в резултат от преврата през 1980. На второ място, либералите няма как да "заобиколят" исляма в качеството му на най-важен инструмент за социополитическа регулация. На трето място, неблагоприятните промени в положението на традиционалистките слоеве, особено в селата, разширяват базата на ислямската опозиция. На четвърто място, постсоциалистическите войни в Западните Балкани и Кавказ, задълбочаването на културните разломи и натискът на глобализацията стимулират търсенето на цивилизационен отговор.
Впрочем, налице са и преки външни причини: плановете за европейска интеграция (през 1987 Турция подава молба за членство в ЕС) се възприемат негативно от значителна част от бизнеса и особено от представителите на средния капитал в централните и източни райони на страната, опасяващи се от конкуренцията на европейските производители и отстояващи един "по-национален" и протекционистки курс. Така ислямът се превръща в белег за социално-икономическа ориентация. Асоциацията на независимите производители и предприемачи, обединяваща тези слоеве, формира основната опора на основаната през 1987 Партия на благоденствието (ПБ) начело с Ербакан.
Партията постига голям успех на парламентарните избори през 1995. В резултат от това Ербакан оглавява коалиционно правителство, което обаче твърде бързо е принудено да подаде оставка под натиска на военните. За самия Ербакан "неоосманизмът" не е задължителна платформа - той се стреми да наложи в обществените и държавни институции ислямските норми и ценности, както и сближаването със страните от ислямския свят.
Според него, Западът е носител на мощта и рационализма, докато Турция и другите мюсюлмански държави са носители на справедливостта, правилната социална организация и морала. Както посочва руският тюрколог проф. Сергей Дружиловски, "партията обявява за своя цел изграждането на индустриално общество, в което ще доминират идеите за солидарността и взаимното подпомагане" (20).
Създадената през 1997 (след разпускането на ПБ) Партия на добродетелта става първата национална ислямска политическа формация, акцентираща най-вече върху развитието на демокрацията и човешките права. След забраната и през 2001, се осъществява важно политическо разграничаване, илюстриращо еволюцията на движението: традиционалистите се обединяват в Партията на просперитета (Саадат), а реформистите - в Партията на справедливостта и развитието (ПСР) начело с Ердоган.
В същото време, през 90-те години съжителството на традиционните и съвременните ценности и ориентации в публичното простраснство престава да провокира твърди политически отговори. За това съдейства бурното икономическо развитие на страната, което води в края на 90-те до формирането на сравнително голяма средна класа и укрепване на социалната стабилност.
През същия период терминът "неоосманизъм" започва да се използва и по отношение на турската външна политика. Според канадския политолог Стефанос Константинидис, това се дължи на укрепването на ислямския фактор във външната политика (въпреки запазването на европейския и вектор), отстъплението от кемалисткото наследство (т.е. от концентрацията върху държавното и национално строителство) и курса към покровителство на тюркските малцинства (най-вече в балканския регион) (21). Лично аз обаче смятам, че нарастването на регионалната активност на Турция и излизането отвъд рамките на характерната за нея през ХХ век външнополитическа пасивност и атлантизма, може да се обясни не толкова с "османските традиции", колкото с новата геополитика на постбиполярния свят.
Политическата формула на Партията на справедливостта и развитието
Сред основните идейни принципи на ПСР, която управлява страната от 2002 насам, са социалният консерватизъм, демокрацията и привързаността към европейските ценности, икономическия либерализъм и нравствените (ислямски) убеждения. Тази масова партия, позиционираща се като социално-консервативна и често определяна от анализаторите като "демократично-ислямистка", продължава да удържа властта в условията на остра политическа конкуренция, увеличавайки подкрепата си на всички нови избори.
През годините на управление на ПСР турската политическа система стана по-отворена, конкурентна и стабилна. За това си има ред причини.
На първо място, консервативно-религиозните слоеве в страната престанаха да се усещат дискриминирани и започнаха по-активно да участват в обществено-политическия живот. Легалното функциониране на партията, прокарваща ислямските ценности в социалната сфера, промени самочувствието на милиони практикуващи мюсюлмани (електоратът на ПСР е около половината от населението на страната, като на последните парламентарни избори през 2011 за нея гласуваха 49,83% от избирателите).
През 2013 беше отменена наложената още през 1925 забрана жените мюсюлманки да носят хиджаб на обществени места, включително в държавните учреждения, където работят (това не се отнася за службите за сигурност, армията, съда и прокуратурата). Седем от "жените с хиджаб" - кандидатки както на ПСР, така и на прокюрдската Партия на мира и демокрацията (ПМД), бяха избрани за кметове на общинските избори през 2014. Една от тях заяви, че: "Днес жените с хиджаб могат да ходят, където си поискат. И това е добре, защото можем да изразим себе си, независимо от всичко" (22). Друга пък коментира твърдението, че ПСР не само издига жени на изборни длъжности, но и ги поощрява да запазят традиционната си роля на майки (например като имат не по-малко от три деца), отбелязвайки, че не вижда противоречие в това: "Това е социално-консервативна партия и не виждам, защо много от членовете и да не бъдат доволни и в двата случая" (23). Като цяло, последните избори разшириха женското присъствие във властта от по-малко от 1% до 3,7% (от общо 1000 кметове 37 са жени) (24).
На второ място, в резултат от редица целенасочени политически стъпки, бяха ограничени възможностите на военния елит да влияе върху развитието на политическите процеси. Сред тези мерки са шумните съдебни процеси (операция "Чук" през 2003, делото "Ергенекон" през 2007, делото "Еврен" през 2012), довели до публичната дискредитация на редица висши военни, промяната на структурата и пълномощията на Съвета за национална сигурност (2003), който загуби контролните си функции по отношение на правителствените решения, както и участието на правителството в процеса на формулиране и утвърждаване на Концепцията за национална сигурност на Турция (2005). Според арменския тюрколог Левон Овсепян, реформите във военно-политическата сфера са част от сложния и продължителен процес на демократизация и засягат системните основи на държавата (25).
Сред другите стъпки на ръководството на ПСР за демократизация на политическата система следва да посочим хармонизирането на турското законодателство с критериите на ЕС, включително породилата нееднозначни реакции съдебна реформа (26).
На трето място, за първи път в турското общество бяха използвани механизмите на публичното обсъждане на проблемите на религиозните и етнически малцинства. В съвременна Турция живее не само значително кюрдско малцинство, но и големи диаспори на черкези, бошнаци, албанци, както и сериозна алауитска общност. В същото време, според Лозанския доовор от 1923, за малцинства се смятат само арменците, евреите и гърците. От началото на 80-те години въоръжената борба на Кюрдската работническа партия (КРП) се превърна в основна заплаха за националната сигурност на страната.
Т.нар. "кюрдска инициатива", лансирана от правителството през 2009 и реално стартирана през 2012, откри възможност за политическата интеграция на кюрдите. В резултат от преговорите с водача на КРП Йоджалан ("процесът Имралъ") през 2013 беше постигнато споразумение за разоръжаване и оттегляне на кюрдските бойци срещу освобождаването на задържаните партийни активисти и гаранции за правата на кюрдите. През есента на 2013 Ердоган представи пакет от демократични реформи, включващи правото на образование на майчин език, възстановяване на истинските имена на кюрдските селища и провинции, провеждане на изборна агитация на кюрдски език и т.н. През ноември същата година беше осъществена символична среща между турския премиер и водача на иракските кюрди Месуд Барзани. Разбира се, напредъкът в усилията за разрешаване на кюрдския проблем до голяма степен се дължи на геополитическите промени - появата на кюрдската автономия в Ирак и възможноото възникване на такава в Сирия. В същото време, доскоро турските управляващи елити бяха склонни да обвързват публичното признаване на етнокулкурните различия със социално-политическата дезинтеграция (27).
"Ислямският вектор" в дейността на ПСР - увеличаването на бюджета на Управлението по религиозните въпроси (Diyanet İşleri Başkanlığı), разширяването на системата за религиозно образование, налагането на забрани на развлеченията и продукцията, противоречащи на ислямските норми (например продажбата на алколохол в деня на парламентарните избори), инициативите за криминализация на изневерите и абортите, легализацията на хиджаба и т.н. - поражда много дискусии в научните и политически среди (28), които по един или друг начин касаят отношенията между исляма и демокрацията.
В същото време, от една партия, чиято опора са хората, споделящи ислямските ценности, трудно може да се очаква да следва кемалисткия вариант на секуларизма, който при това понякога е в разрез с човешките права. В официалните документи на ПСР секуларизмът се тълкува като "институционален подход и метод, гарантиращ, че държавата остава неутрална и равноотдалечена от всички религии и идеи" (29). Подобен подход е възприет например в Индия (30).
Продължителната политическа доминация на ПСР и нейните лидери през последните години дава основания на мнозина да обвиняват лидерите и (особено Ердоган) в склонност към авторитаризъм. Подобни оценки можеха да се чуят много често по време на антиправителствените демонстрации през лятото на 2013. Следва да признаем, че политическата доминация води до концентрирането на властови пълномощия и бюрократизация на партийната структура. В същото време обаче, тези негативни тенденции се сблъскват не само със законовите норми, но и с демократичната активност и убежденията на турските граждани.
Ще дам един пример. След Втората световна война, въпреки периодите на "авторитарна стабилизация", Турция неизменно се връща към демократичната система. Ръководителят на военния преврат през 1980 генерал Кенан Еврен е последния неизбран президент на страната. През юни 2014, въпреки преклонната си възраст, той, както и бившият командващ на военновъздушните сили генерал Тахсин Шахинкая, беше осъден на доживотен затвор за организирането на този преврат и нарушаване на конституцията. Истци на съдебния процес срещу него бяха не само роднините на пострадалите, но и стотици турски обществени и политически организации, според които, въпреки че по онова време конституцията позволява на армията да се намесва в политиката, тя не е имала право да посяга на демократичните норми.
Според една анкета на американския Pew Research Center, осъществена през април-май 2010, отношението на турските граждани към демокрацията изглежда по следния начин (31):
Демокрацията е за предпочитане пред всяка друга форма на управление (%)
При определени обстоятелства недемократичното управление е за предпочитане ( %)
За хората като мен е без значение, каква е формата на управление (%)
Не знам (%)
76
6
5
13
Също толкова показателни са и резултатите от анкетата през май 2011 за отношението към основаващото се на религията законодателство (31):
Законите следва да са съобразени стриктно с постановките на Корана (%)
Законите трябва да са съобразени с ценностите и принципите на исляма, но да не следват стриктно постановките на Корана (%)
Законите не трябва да са съобразени с учението на Корана (%)
Не знам
( %)8
45
34
13
Социологическите данни показват, че ислямските ценности запазват значението си за турските граждани, но при това се съчетават с демократичните принципи и политическата активност. Основите на тази структура на турската идентичност бяха заложени от дълбоките промени в обществото, настъпили в резултат на модернизацията, която постепенно формира рационални ориентации у огромното мнозинство от населението.
Заключение
През 2001 професорът по международни отношения Ахмет Давутоглу, който впоследствие стана външен министър, а днес е премиер на Турция, публикува известната си книга „Стратегическа дълбочина: международното положение на Турция“. В нея той лансира тезата за потенциала на страната като велика държава – „стратегическата дълбочина“, имаща две основни измерения: историческо и географско. Първото е свързано с дълбоките исторически корени в региона на Близкия Изток и на Балканите, а второто – с разположението на страната в пресечната точка на много геополитически сфери на влияние. Като цяло, това дава възможност на Турция да се превърне в глобален политически играч. Действително, по време на управлението на ПСР, във външната политика на страната се осъществяват сериозни промени: тя става по-активна, многопланова и разностранна.
Според мен, османското наследство се проявява във вътрешната политика на управляващата партия, концентрирала опита на имперската система на управление – прагматизмът, културната толерантност, умението да се използват различните властови технологии. Турско-ислямският дискурс пък позволява не само да бъде възстановена историческата приемственост, но и да се формира образа на новата „Велика Турция“, пораждащ гордост у нейните граждани. В материална основа на новата стратегия на гражданска консолидация несъмнено се превръщат икономическите постижения – създаване на максимално благоприятни условия за развитие на бизнеса и, в резултат от това, утрояването на турския БВП само за девет години. Което, на свой ред, води до укрепване на социалната стабилност.
През 90-те години американският политолог Самюел Хънтингтън дефинира Турция като „разделена страна“, имайки предвид противопоставянето между привържениците на прозападната и „специфично турската“ ориентация. През периода на управление на ПСР това разделение започва да се преодолява – както благодарение на обществената „реабилитация“ на религиозната идентичност, така и на развитието на демократичните институции и практики. Новият дискурс позволява и да се пристъпи към решаването на един от най-сложните проблеми – кюрдския.
Неоосманската идентичност представлява съчетание между турския национализъм, историческия имперски наратив, привързаността към демократичните институции и, паралелно с това, към ислямските ценности. А най-важното е, че в момента тя „работи“, гарантирайки успеха на националната политика за развитие.
Бележки:
1. Фадеева И.Л., Официальные доктрины в идеологии и политике Османской империи (османизм – панисламизм) XIX-начало XX в. – М.: Наука, 1985. 271 с. 2. Панислямизмът включва идеите и действията за създаването на световен ислямски съюз и, като понятие, има европейски произход. За да изразят идеята за укрепване на политическото и духовно единство на мюсюлманите, ислямските идеолози използват традиционните понятия "ислямски съюз", "ислямско братство" и "мюсюлманска солидарност". 3. Karpat K.H., The politicization of Islam: Reconstructing identity, state, faith, and community in the late Ottoman state – N.Y.: Oxford univ.press, 2001. P.320-322. 4. Adanir F., Turkey’s entry into the Concert of Europe // European review. 2005. Vol.13, No 3. P.396. 5. Inalcik H., The meaning of legacy: The Ottoman case // Imperial legacy: The Ottoman imprint on the Balkans and the Middle East / Ed. by Brown C.L. – N.Y.: Columbia univ. press, 1996. P.24. 6. Esherick J.W., Kayali H., Van Young E., Introduction // Empire to nation: Historical perspectives on the making of the modern world / ed. by Esherick J.W., Kayali H., Van Young E. – Lanham, Boulder, N.Y., Toronto, Oxford: Rowman & Littlefield Publishers, Inc., 2006. P.12. 7. Кудряшова И.В. Турция как феномен современности // Политическая наука. – М.: РАН. ИНИОН РАН, 2008. - №4. С.137-138. 8. В турския език няма разлика между етнонимите "тюрк" и "турчин". Изследователите разграничават тези понятия, използвайки "тюркско" като езикова и етническа общност, а "турско" като политическа нация. 9. Представителите на състоятелните градски слоеве в Анадола се смятат за "османци" и "мюсюлмани". 10. Karpat K.H., Op. cit. P.348-349. 11. Акчура Ю. Три вида политики, пер. Р. Ф. Мухаметдинова, Татарстан. Казань, 1994. № 3–6. — Цит. по: Мухаметдинов Р. Ф. Идейно-политические течения в постсоветском Татарстане (1991–2006 гг.) (сопоставление с опытом Турции). Казань: Тамга, 2006. C.34-35. 12. Karpat K.H., Op. cit. P.374-407. 13. Киреев Н.Г. История Турции – ХХ век. – М.: ИВ РАН: Крафт +., 609 c. С.87-90. 14. Bali R., Politics of Turkification during the Single Party Period // Turkey: Nationalism, Post-Nationalism and the European Community /Ed. by Kieser H.-L. – L.; N.Y.: I.B. Taurus, 2006. P.43-49. 15. Барковская Е., Ионова А. Проблемы современного государственного строительства и ислам: опыт и уроки Ататюрка // Государственная служба. – М., 2006. - №1. С.134. 16. През 1960 – масови вълнения на студентите и интелигенцията, провокирани от репресиите на управляващата Демократическа партия срещу опозицията; през 1971 – икономическа неефективност и ръст на фракционната и стачна борба; през 1980 – бум на екстремизма, недостиг на продоволствие, суровини и електроенергия, гигантска инфлация. 17. Laciner S., Ozalism (Neo-Ottomanism): An alternative in Turkish foreign policy? // Journal of administrative sciences. - 2003-2004. – Vol.1, No 1-2. P.170-172. 18. Кудряшова И.В., Матюхин В.В. Турция: национальные интересы и имперскость // Политическая наука. - М.: РАН. ИНИОН, 2013. - №3. С.123-124. 19. Barchard D., Turkey and the West // Royal Institute of International Affairs. - Routledge & Kegan Paul Ltd. - 1985. - 100 p. P.10. 20. Дружиловский С.Б. О теории и практике исламского правления в странах Среднего Востока (Иран, Афганистан, Турция)// Ислам и политика. М.: ИВ РАН – Крафт+, 2001. С.63. 21. Constantinides S., Turkey: The emergence of a new foreign policy. The Neo-Ottoman imperial model // Journal of political and military sociology. - 1996. - Vol.24 (Winter). P.323-334. 22. Turkey’s new veiled mayors speak up. – 2014. http://www.bianet.org/english/women/154696-turkey-s-new-veiled-mayors-speak-up 23. Turkey's female mayors pledge to prioritize women's issues. – 2014. http://america.aljazeera.com/articles/2014/6/5/turkey-s-new-femalemayorspledgetoprioritizewomensissues.html 24. Ibid. 25. Овсепян Л., Реформы Совета национальной безопасности Турции в контексте демократических преобразований // Проблемы национальной стратегии. – 2010. - №2. С.52. http://www.riss.ru/images/pdf/journal/2010/2/Ovsepiyn_2010_2.pdf 26. Матюхин В.В. «Постсекулярная» Турция // Политическая наука. – М.: РАН. ИНИОН, 2013. - №2. С.137-138. 27. Somer M., Ethnic kurds, endogenous identities, and Turkey’s democratization and integration with Europe // The global review of ethnopolitics. - Bath, 2002. - Vol.1, № 4. P.74-93. 28. Матюхин В.В. Указ. соч. С.136. 29. Grigoriadis I.N., Islam and democratization in Turkey: Secularism and trust in a divided society. – December 2009. – Vol. 16, No. 6. P.1200. Цит. по Матюхин В.В. Указ. соч. С.134. 30. Egypt, democracy and Islam. Pew research center Q 17. http://pewresearch.org/pubs/1874/egypt-protests-democracy-islam-influence-politics-islamic-extremism 31. Arab Spring fails to improve U.S. image. Pew research center Q 47х. http://www.pewglobal.org/2011/05/17/chapter-3-views-of-democracy-and-the-role-of-islam/
* Преподавател в Московския държавен университет за международни отношения
{backbutton}
Турският опит в сферата на националната консолидация
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode