В една своя статия, появила се през декември 2014 в "Уолстрийт Джърнъл", известният американски външнополитически анализатор Джон Винъкюр твърди, че в Германия се задълбочават разногласията относно източната политика на страната и, в частност, за характера на отношенията и с Русия. В нея той напомня, че предоставяйки негласно на Берлин правото да представлява Запада по отношение на всичко свързано с украинската криза, администрацията на Обама все пак е очертала определени "червени линии", които немската дипломация да не престъпва. В тази връзка, авторът твърди, че "по текущите проблеми и по отношение на контактите с Владимир Путин, САЩ позволяват на германците да играят водещата роля, но те много внимателно следят ситуацията и гледат Германия да не се отклонява от предварително зададените от Вашингтон тезиси, чиято същност е, че Русия е единствения и безспорен виновник за украинската криза".
В самата Германия обаче, съществуват много сериозни противоречия относно източната политика на страната. Така, докато канцлерът Меркел очевидно използва много по-твърд тон към Москва, отколкото си позволяваше доскоро, външният министър Франк-Валтер Щайнмайер се превърна в основния изразител на противоположната тенденция, която също укрепва, тъй като (както се твърди във въпросната статия в "Уолстрийт Джърнъл") "проруските настроения в Германия се усилват и Берлин реагира с предупреждението "не дразнете Русия" на почти всяка стъпка на НАТО за сдържането на Москва, предприета под натиска на САЩ". Повечето германци несъмнено биха искали позицията на страната им да бъде "равноотдалечена" от тези на Вашингтон и Москва. Освен това те се опасяват, че НАТО и САЩ съзнателно изострят конфронтацията с Русия, като израз на тези опасения стана предложението на Щайнмаейр за създаването на група експерти на НАТО и Русия, които да обменят спешна информация във военната сфера. "Необходими са ни канали, по които да проверяваме достоверността на някои твърдения и съобщения" - поясни в тази връзка Щайнмайер. Мнозина наблюдатели оцениха инициативата му като "шамар" за генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг и командващия силите на пакта в Европа генерал Филип Брийдлав, тъй като поставя под въпрос достоверността на подаваната от тях информация. В коментара на "Уолстрийт Джърнъл" се твърди, че тъй като Меркел държи да запази целостта на управляващата коалиция, тя едва ли ще влезе в открит конфликт с външния си министър Щайнмайер, нито пък е склонна да се конфронтира с влиятелните кръгове в Германия, които не искат да се карат с Русия, и в тази връзка се призовава президентът на САЩ Обама "да преразгледа решението си именно Берлин да представлява Запада по въпросите, свързани с украинската криза и отношенията с Москва".
Германската дилема
Както е известно, германската икономика е не само най-проспериращата, но и най-динамичната в Западна Европа. Въпреки, че кризата в еврозоната не е преодоляна, Германия продължава да демонстрира стабилен растеж, като в сферата на външната търговия например, тя е също толкова активна колкото и Китай. В същото време обаче, според немалко анализатори (особено принадлежащите към лявото политическо пространство) относителният просперитет на Германия се дължи, освен на всичко друго, и на факта, че тя успешно "експлоатира" другите членове на ЕС. Като доказателство се посочва, че значителна част от огромната финансова помощ, която Брюксел отпуска за спасяването на проблемните икономики на страни като Гърция или Испания, в крайна сметка се оказва в сейфовете на германските банки (където ги прехвърлят бизнесмените от съседните държави). Тоест, финансовата система на еврозоната се използва за трансфер на средства от по-слабо развитите и недотам успешни страни към динамично развиващата се и стабилна Германия. В резултат от това, проблемните държави ускоряват движението си надолу, а германското правителство - благодарение на растящите простъпления от немския бизнес - има възможност да подпомага с част от тях закъсалите членове на ЕС. Именно това позволява вече в течение на доста време на последните да не фалират и, в същото време, гарантира по-нататъшното прехвърляне на финансови средства по частни канали към Германия. На този фон в южноевропейските държави нараства недоволството от "германския грабеж", докато сред германците се затвърждава убеждението, че страната им се е превърнала в донор на мързеливите европейци от южната периферия на ЕС. Но тъй като, поне засега, системата работи, никой - включително и в Берлин - не се опитва да търси алтернатива. Единствената причина тази ситуация да се промени може да стане случващото се в Украйна. Конфронтацията с Русия в рамките на украинската криза води до все по-големи загуби за немската икономика, а финансовата помощ за новите управляващи в Киев не дава очакваните резултати.
В тази връзка редица експерти напомнят, че в качеството си на водещата държава в ЕС, именно Германия бе в основата на "украинската политика" на Брюксел. Според тях, Договорът за асоциация на Украйна с ЕС ще доведе до ликвидирането на нейната индустрия, а десетките милиони жители на страната ще се превърнат в потребители на германската продукция и в "гастарбайтери" в немските предприятия. За разлика от големите германски компании обаче, последното не поражда никакъв ентусиазъм у немското общество, което се опасява, че появата на няколко милиона нови "гастарбайтери", при положение, че не се очаква сериозен икономически растеж, може да означава само безработица и по-ниски заплати. Това бе и една от причините, поради която украинската политика на Берлин и Брюксел, още от самото начало не се ползваше с особена подкрепа сред обикновените германци.
Недоволството обаче сериозно нарасна, след като стана ясно, че украинската политика на Германия, вместо очакваните печалби, носи само загуби на страната. Насочените срещу Русия санкции се стовариха като бумеранг върху немската индустрия, като към тях сега се прибавят и ответните санкции на Москва. При това не става дума само за преките загуби, които търпят германските компании, губещи достъпа си до руския пазар, но и за претенциите за компенсация от страна на другите членове на ЕС, които вероятно ще се плащат пак от Германия, в качеството и на основен "донор" в рамките на Съюза. Към всичко това следва да се добави и огромната и неефективна финансова помощ, отпускана на Украйна. Истината е, че в Берлин просто не са в състояние да установат, каква част от нея отива за плащане на дълговете на Киев към руския Газпром, каква част се краде, и какво остава за реализацията на предварително договорените цели. В случая, между помощта, отпускана на проблемните южноевропейски държави (като Гърция и Испания) и тази за Украйна съществува фундаментална разлика. Докато в първия случай, разходите на Германия се компенсират от мощния финансов поток в обратната посока - т.е. към немските банки, Украйна представлява своеобразна "черна дупка", която поглъща огромни средства, без това да има сериозен положителен ефект.Затова не е чудно, че идеята за евентуално преразглеждане на източната политика на Германия се споделя от мнозина в Берлин (при това както в средите на левицата, така и на консервативната десница). За да се случи това обаче, има две основни пречки, като и двете, поне засега, изглеждат трудно преодолими.
Първият е свързан с това, че канцлерът Меркел отиде прекалено далеч в подкрепата си за новите управляващи в Киев и, съответно, в конфронтацията с Москва. Тя очевидно надцени потенциала на украинските националисти и подцени съпротивителния потенциал на руснаците. Сега пък Меркел се опасява, че ако публично признае досегашната си източна политика за погрешна, моментално ще бъде атакувана от многобройните си политически противници.
Далеч по-сериозната пречка обаче е свързана с отношенията по оста Берлин-Вашингтон. По време на управлението на Меркел тези отношения винаги са изглеждали стабилни и здрави. Което разбира се не означава, че противорачеята между двете страни, проявили се по времето на нейния предшественик Шрьодер, вече не съществуват. Напротив, германските елити са наясно, че интересите на страната се разминават с американските и не са склонни да ги жертват с лека ръка.
За разлика от Шрьодер обаче, който навремето не се поколеба открито да се противопостави на американската политика в Близкия Изток и се опитваше да формира около Германия собствена коалиция, Меркел предпочита да комбинира задкулисните договорки с руснаците с гръмки декларации за привързаността на страната към евроатлантическите ценности. Тя съзнателно не иска да се кара с американците, включително и защото разчита на подкрепата на Вашингтон при евентуалното възникване на криза в Европа. Проблемът е, че след като такава криза възникна в Украйна (при това не без съдействието на самата Германия), стана ясно, че американската помощ превръща Берлин в заложник на собствената му стратегия, изискваща по-нататъшна ескалация на кризата. За разлика от САЩ обаче, германците не са заинтересовани от подобно развитие, тъй като то удря директно върху тяхната икономика, доколкото днес именно германците плащат сметката за "европейския избор" на Киев и именно техните предприятия търпят най-големи загуби от санкциите срещу Москва. Впрочем, както изглежда, отслабването на Германия (а и на Европа, като цяло), също е част от стратегията на САЩ. Ето защо, докато Берлин тихомълком се опитва да открие начин да се измъкне от тресавището на украинската криза, Вашингтон прави всичко възможно той да затъне там още повече.
Според някои анализатори обаче, дългосрочните резултати от подобна политика могат да се окажат и във вреда на самите Съединени щати, тъй като задълбочаването на политическата криза на фона на нерешението икономически проблеми може да доведе до сериозни сътресения в Европа, включително до разпадането на ЕС. Все пак, възможно е във Вашингтон да смятат, че тактическата полза от сегашната им политика в Европа е от по-голямо значение.
Ето защо, не искайки да рискува и открито да се противопостави на САЩ и, в същото време, съзнавайки опасностите, ако продължи да се съобразява с американската стратегия по отношение на Украйна и Русия, Берлин се оказва раздвоен и нерешителен. Меркел не е наясно, кое точно е най-правилното поведение в тази ситуация, затова избягва резките движения и се опитва да прави само козметични корекции на източната си политика, отчаяно надявайки се, че руснаците в крайна сметка ще бъдат принудени да отстъпят и Германия ще може да излезе от украинското блато ако не с печалба, поне без сериозни загуби. Не е ясно обаче, доколко във Вашингтон, да не говорим за Москва или Киев, ще бъдат склонни да се съобразят с тези проблеми на Берлин. Всичко това обяснява, защо в крайна сметка украинската криза се превърна и във вътрешногерманска.
Трансформацията на германската външна политика
Поне от две години насам в Германия се води сериозна дискусия относно концепцията на новата външна политика на страната. Началото и беше поставено от президента Йоахим Гаук, който в края на 2013 подчерта, че "в днешния, изпълнен с кризи и сътресения, свят новата отговорност на Германия нараства". Няколко месеца по-късно, тезата му беше развита от външния министър Франк-Валтер Щайнмайер и министъра на отбраната Урсула фон дер Лайен, които очертаха контурите на бъдещата външна политика на страната, ключов елемент от която бе готовността и за пряка военна намеса в чужбина. Очевидно, "нерешителният хегемон" (както дефинират Германия някои анализатори) трябваше, рано или късно да поеме отговорността си не само като икономически, но и като политически лидер на ЕС. И макар че засега все още става дума по-скоро за декларация на намерения, бързото развитие на събитията в света, включително в Европа, принуждава Берлин да започне постепенно да руши "табутата", ограничаващи досегашната му външнополитическа активност.
Корените на новата германска външна политика
Всъщност, сегашните спорове в обществото относно външната политика на Германия бяха предшествани от стартиралата преди няколко години дискусия между експертите на същата тема. След началото на финансово-икономическата криза ролята на страната започна да се променя. Тя окончателно се утвърди като лидер на ЕС, което на теория би трябвало да доведе и до промяна на тежестта и на световната сцена. Което пък императивно поставя въпроса за основния вектор на германската геополитика.
Истината обаче е, че Берлин не гореше от желание да стане едноличен лидер в ЕС. Напротив, както посочва проф. Петер Шулце (виж статията му в бр.3/2014 на "Геополитика"), на практика, Германия беше принудена да започне да направлява европейската политика заради слабостта на партньорите си, но очевидно или не е склонна, или просто не може да се справи с това бреме.
Определена роля за тези колебания на Берлин играят две важни тенденции, проявили се след обединяването на Германия и усилили се по време на икономическата криза: критичното отношение към модела на ЕС и отслабването на трансатлантическите връзки, израз на което бе стремежът за преразглеждане на Договора от Маастрихт и на характера на отношенията със САЩ. Освен това фокусът на интересите на германската икономика започна да се измества от европейския пазар към този на държавите от BRICS, а американските гаранции за сигурността на страната все повече се възприемаха като остатък от студената война. Всъщност, поставянето под въпрос на двата основни принципа на немската външна политика през периода до 1989 - алиансът със САЩ и европейската интеграция, беше закономерен резултат от политиката за превръщане на Германия в "нормална държава", възприета по времето на канцлера Герхард Шрьодер. Това обаче означаваше тя да започне отново да се възприема като жизнеспособен играч в новия многополюсен свят, способен да действа самостоятелно, което нямаше как да не разтревожи американските и партньори.
Тоест, от няколко години насам за всички е ясно, че предишната външнополитическа концепция вече не отговаря на новата роля на Германия и Берлин рано или късно ще трябва да я преразгледа. При това става дума за обективен процес, ускорен от германския възход в обзетия от кризата ЕС, като основният въпрос е именно, кой път ще избере Германия.
Според известния немски външнополитически експерт Улрих Шпек от центъра "Карнеги-Европа", пред Берлин има три възможности. Първата е да се ориентира към напълно самостоятелна външна политика, съобразена единствено с националните интереси, което най-вероятно би довело до формирането в Европа на антигерманска коалиция и би породило множество сериозни проблеми за Берлин.
Втория (и оптимален, според Шпек) вариант е "трансатлантическия", т.е. тясното сътрудничество със САЩ при решаването на глобалните задачи. За да формира подобен съюз с Вашингтон обаче, Германия би трябвало да се откаже от пасивната си позиция и да започне да действа като лидер на ЕС (макар и в тясно сътрудничество с Брюксел, Париж и Лондон) и да бъде готова да инвестира не само финансови средства, но и военна мощ. Шпек смята, че това би гарантирало запазването на сегашния "либерален световен ред" още дълго време, което пък ще означава просперитет, мир и свобода за Германия.
Третият път е Германия да се ориентира към максимално възможната реализация на постановките на Лисабонския договор, залагайки на превръщането на ЕС в нова глобална супердържава. Това обаче би означавало пълен отказ от националния суверенитет, да не говорим, че става дума за продължителен и изключително сложен процес, чиито успех зависи от политическата воля на всички членове на ЕС.
Както се вижда, първата и втората възможност са полярно противоположни, затова пък всяка от тях може да се комбинира с третата. Тоест, ако Германия се ориентира към реализацията на собствена външна политика, няма начин тя да запази близките си отношения със САЩ. Напротив, ако Берлин реши да продължи да работи в тясна връзка с Вашингтон за запазването на сегашния световен ред, това би означавала да се откаже от реализацията на голяма част от националните си интереси. И в двата случая обаче, европейската интеграция (чиито модел може да бъде частично променен) би могла да се окаже фактор, повишаващ ефективността на германската външна политика.
Тоест, на практика пред Берлин няма три, а само две възможности - за самостоятелна или за проатлантическа външна политика, в някаква комбинация с "европейския вариант". Впрочем, самият Улрих Шпек признава, че "европейският вариант" е труднопостижим, защото изисква (най-малкото) наличието на дългосрочен стратегически консенсус между членовете на ЕС относно специфичните европейски външнополитически интереси, както и на силен център, в какъвто Брюксел едва ли може да се превърне в обозримо бъдеще.
Мястото и ролята на САЩ
За Вашингтон, самостоятелната външна политика на Германия, включваща близки партньорски отношения с държавите от BRICS, е фактор ускоряващ ерозията на и без това все по-нестабилното глобално лидерство на Америка. При подобно развитие, САЩ рискуват не само да загубят Германия (а това означава и Европа), но и да изпаднат в стратегическа изолация пред лицето на нарастващото противопоставяне на сегашния световен ред и модела на глобализация, който е основния източник на американската икономическа мощ и доминация в света. Тоест, ясно е, че залогът е изключително висок, като на този фон опасенията на европейските партньори на Берлин от нарастването на неговата мощ, не изглеждат особено съществени или пък са просто производни от тези на САЩ, имащи екзистенциален характер.
Въпреки това този сценарий не е невъзможен, предвид факта, че през последните години Германия, чиито икономически интереси винаги са били в основата на външната и политика, обръщаше все по-голямо внимание на развиващите се пазари и се опитваше да гради "стратегически партньорство" с незападните държави и най-вече с Русия и Китай, които са основните конкуренти на САЩ във военно-стратегическата и икономическата сфери.
Както посочват в тази връзка немските въшнополитически експерти Томас Клайне-Брокхоф и Ханс Маул: "Германия е съвсем близо до края на сегашната ситуация, когато най-важният и търговски партньор е и основният и стратегически съюзник", посочвайки, че буквално всеки момент Китай може да измести Франция като основен потребител на германските стоки, което ще има дългосрочни последици.
Ето защо от ключово значение за САЩ се оказва неутрализирането на "едностранните тенденции" в германската външна политика и пренасочване усилията на Берлин към подкрепата на съществуващия световен ред и американското глобално лидерство. Но за да се случи това, Германия следва да бъде убедена, че "трансатлантическият вариант" не само е без алтернатива, но и е полезен за нея, тъй като тя може да поддържа наистина "стратегически" отношения само със западноевропейските и северноамериканските си партньори, споделящи едни и същи интереси, ценности и политически системи.Вашингтон разполага с достатъчно солиден инструментариум за да наложи тази своя визия на Берлин, включително вътре в ЕС, както и в самата Германия, където има силно "проатлантическо" лоби. В чисто концептуален план пък, "атлантическият вариант" за развитие на германската външна политика беше формулиран още през 2013 в доклада "Новата мощ и новата отговорност" на германската Фондация за наука и политика (Stiftung Wissenschaft und Politik - SWP) и немския филиал на американската Фондация Маршал. Показателно е, че споменатият по-горе експерт Клайне-Брокхоф, който по онова време беше директор на Фондация Маршал, малко по-късно стана ключов съветник на германския президент Йохан Гаук, което вероятно обяснява защо в последните си речи Гаук на практика се изказва в подкрепа именно на "атлантическия вариант" за развитие на немската външна политика.
Проатлантическата ориентация на Германия
В основата на лансираната в споменатия по-горе доклад концепция за новата германска външна политика е заложена идеята, че страната има голяма полза от глобализацията и съществуващия световен ред, затова нейна стратегическа цел следва да стане неговото запазване и развитие. В тази връзка се предлага Германия, съвместно с държавите от ЕС и използвайки интрументариума на общата европейска външна политика, да работи по-усилено за съхраняването на изгодното за нея статукво. Това става още по-актуално предвид факта, че тъй като ресурсите на САЩ са доста по-ограничени, отколкото преди, тяхното участие в международната политика вече ще има избирателен характер като Вашингтон планира да концентрира вниманието си най-вече в Азиатско-Тихоокеанския регион.
Следователно Берлин трябва да поеме по-голяма отговорност както в Европа и съседните райони, така и в света, и да бъде готов за решителни действия (включително за използване на военна сила) против онези, които застрашават сегашния световен ред.
В доклада се посочва, че възходът и появата на световната сцена на "новите" държави е фундаментално предизвикателство за Запада и, в частност, за Европа и най-вече за Германия, която обаче осъществява "стратегически партньорства" с много от въпросните държави. Твърди се, че последните не само оспорват доминиращата роля на западните държави в институциите на съществуващия международен ред, но и поставят под съмнение неговите норми и архитектурата му, включително опитвайки се да формират собствени "контраинституции", от типа на Евразийския съюз и Банката за развитие на BRICS.
В същото време, в доклада като "потенциално опасни" се определят само няколко конкретни държави: Иран, Сирия, Северна Корея, Куба и Венецуела. По отношение на "новите" големи играчи на световната сцена пък се предлага да се провежда политика, която да ги убеди да се включат в решаването на глобалните проблеми в рамките на сегашния световен ред, а ако не поискат да го направят - да бъдат изолирани или "сдържани".
В тази връзка, за ограничаване на негативните последици от неизбежния конфликт между стремежа на Германия за "мирно презареждане на съществуващия световен ред" и заинтересоваността и от развитието на двустранните отношения, гарантиращи и "икономически растеж, приходи и достъп до ключови ресурси", се предлага в случаите, когато немските "стратегически партньори" не демонстрират желание за конструктивно сътрудничество за запазване на сегашния световен ред, Берлин да жертва изгодите от двустранните си отношения с тях в името на запазването на "трансатлантическата връзка".
В същото време, в доклада се препоръчва на Германия да не позволява на "стратегическите си партньори" да я шантажират, като се твърди, че най-добрата гаранция за това в сферата на политиката за сигурност е активното и участие в НАТО, а в икономическата сфера се налага диверсифицирането на източниците на енергоносители и пласментните пазари, но най-вече - укрепването на икономическия потенциал на ЕС и разширяване на трансатлантическата свободна търговия.
Като цяло, докладът дава ясна представа за същността на "проатлантическия вариант", предлаган на Берлин. Ако го приеме като основа на външната си политика, Германия на практика се съгласява да подчини тази политика (както и политиката си за сигурност) на интересите на САЩ, оставяйки на заден план собствените си интереси, ако те противоречат на стратегията на Вашингтон. Основният аргумент в тази посока на авторите на доклада са ползите за Германия от глобализацията и съществуващия световен ред, както и общата ценностна система с държавите от Запада.
Източният вектор на германската външна политика
Влошаването на политическата ситуация в Европа и света се превърна в своеобразно изпитание за Германия и готовността и да осъществява по-активна външна политика. На практика, Берлин вече започва да реализира онова, което доскоро беше само предмет на теоретични дискусии. При това се рушат редица традиционни за следвоенната немска външга политика "табута", пример за което стана решението за оръжейни доставки за сражаващите се с т.нар. Ислямска държава кюрди. Както е известно, в навечерието на дебатите по него в Бундестага, германският външен министър Урсула фон дер Лайен подчерта, че "по-важна от въпроса за доставките на оръжие е готовността ни да преодолеем "табутата" и да поставим открито въпросите, които ни вълнуват".
Украинската криза доведе до сериозни промени в т.нар. източна политика на Берлин, т.е. в отношенията му с Русия, където също бяха разрушени немалко традиции. Така, опитът на въшният министър Франк-Валтер Щайнмайер да възстанови положителния импулс в руско-германските отношения, се оказа под въпрос след присъединяването на Крим към Русия и още през пролетта на 2014 Германия започна постепенно да втвърдява позицията си към Москва. За това активно съдействаше и политиката на САЩ, оказващи силен натиск върху Берлин и ЕС, като цяло, особено по въпроса за налагането на санкции на руснаците. При това Вашингтон очевидно се стреми максимално да ерозира икономическите и политически връзки между ЕС и Германия, от една страна, и Русия - от друга.
Според цитирания по-горе проф. Петер Шулце, още през 2012-2013, определени кръгове в САЩ, а и в самата Германия, на практика са вкарали Русия в списъка на "опасните държави", настоявайки, че Германия следва да промени подхода към руската си политика и приветствайки охлаждането между Москва и Берлин и приетата през есента на на 2012 твърда резолюция на Бундестага. Впрочем, въпросните среди не крият, че биха подкрепили дори пълната изолация на Русия, която окончателно да я "затвори" в Североизточна Евразия.
Причините за това са ясни. Русия, която открито се обявява против сегашния световен ред и активно работи за изграждането на ерозиращи го нови международни институции, очевидно е опасна за американската хегемония. В същото време тесните икономически отношения между Москва и Берлин не само се отразяваха негативно върху проатлантическата ориентация на Германия, но и усилваха стремежа и за по-самостоятелна външна политика.
Затова Вашингтон е заинтересован от ерозията на отношенията между Германия (и ЕС, като цяло) и Русия. Това, от една страна, не оставя на Берлин друг избор, освен да се ориентира към "трансатлантическия" вариант, а от друга страна действително може да дестабилизира Русия, като надеждите на САЩ са, че то може да доведе и до смяна на управляващия елит в Москва, което несъмнено би отстранило много сериозна пречка по пътя към "новия американски век". Украинската криза се оказа най-подходящата възможност за реализацията на този сценарий, макар че, както посочва руският външен министър Лавров: "Ако не беше присъединяването на Крим или въстанието в Югоизточна Украйна, Западът щеше да измисли нещо друго, тъй като си е поставил за цел на всяка цена на извади Русия от равновесие".
Поне за момента би могло да се каже, че нещата се развиват именно в тази посока.
Новата източна политика на Берлин изненада мнозина, особено в Русия. Там очевидно трудно могат да си обяснат, защо Германия реши да се присъедини към антируските санкции, инициирани от САЩ, особено на фона на упорито изгражданите през последните почти двайсет и пет години "специални отношения" между двете страни. Всъщност, още навремето някои руски експерти предупреждаваха за подобно развитие. Така, в книгата си "Русия-Германия: спомени за бъдещето", появила се в началото на 90-те години, бившият съветски посланик в Берлин Юлий Квицински (по-късно зам. министър на външните работи на Русия и депутат в Държавната дума) посочва, че: "Ако преди разпадането на Съветския съюз, страната действително се разглеждаше от германския елит като потенциален партньор в голямата политическа игра за възраждане на някогашната роля на Германия, след като това се случи немските стратези виждат в постсъветското пространство най-вече обект за "усвояване и използване" и интерес на Германия". Според него: "Дори и да не е била сред инициаторите, Германия активно подкрепяше всички решения за разширяването на НАТО и ЕС, т.е. работеше за изтласкването на Русия от Европа, стремейки се да интегрира в тези две организации всички някогашни традиционни зони на влияние на Германския Райх в Източна и Югоизточна Европа. Съвместно със САЩ и други държави от НАТО, Берлин активно прониква в постсъветското пространство и най-вече в Украйна и Южен Кавказ и на практика подкрепя политиката за формиране на антируски санитарен кордон в т.нар. "близка чужбина" на Русия. В икономическите си връзки с Москва, Берлин демонстрира най-силен интерес към разширяване на достъпа си до нейните енергийни, минерални и други природни ресурси, като в същото време се стреми да забави възстановяването и развитието на обработвателната и индустрия". Квицински смята, че източната политика на Германия, а в по-широк смисъл и цялата и външна политика, винаги е била функция на мощта или слабостта на Русия. Берлин се стреми да се приспособи към една силна Русия и понякога е склонен да действа съвместно с нея. Ако прецени обаче, че тя е слаба, той моментално преминава в атака. Затова, според него, решаването на въпросите на отношенията между Русия и Германия минава през предварителното решаване на вътрешните руски проблеми, което би попречило на германците да се поддадат на внушенията на САЩ по отношение на политиката към Москва. Впрочем, то вероятно би стимулирало Берлин да преразгледа и отношенията си със САЩ.
Засега обаче, сериозното влошаване на отношенията между Москва и Берлин е налице и дори отмяната на традиционните консултации между двете правителства беше прието като нещо очаквано. В същото време все още не може да се говори за пълното прекратяване на руско-германското партньорство.
Истината е, че Берлин продължава да се колебае и въпреки сериозните усилия на проатлантическото лоби, в средите на германския политически и икономически елит все още има немалко противници на по-нататъшното влошаване на отношенията с Москва, независимо от усилията на медиите за тяхната дискредитация. Неслучайно външният министър Щайнмайер неколкократно потвърди, че Русия винаги е била и ще продължи да бъде ключов съсед на Германия и "не е в наш интерес да изолираме задълго тази страна".
Очевидно е обаче, че ревизията на руската политика на Берлин е неизбежна, впрочем тя вече е налице. В същото време изборът на нова стратегия по отношение на Москва е част от избора за цялостната бъдеща стратегия на германската външна политика и основният въпрос е, какви ще са последиците от този избор - не само за руско-германските отношения, но и за цяла Европа и дори за света.
Някои изводи
Мнозина външнополитически експерти смятат, че сегашната криза в Украйна е израз най-вече на конфликта между САЩ и Русия, в чиято основа, от една страна, е стремежът на Вашингтон да запази глобалната си доминация и сегашния световен ред, а от друга - отказът на Москва да се съобразява с американската хегемония и усилията и за формирането на многополюсен свят.
В рамките на тази конфронтация САЩ предлагат на Германия, както и на останалите държави от Запада, да подкрепят усилията им за съхраняване на съществуващата система, аргументирайки това с "необходимостта да бъдат защитени общочовешките ценности" и обвинявайки противниците на сегашния световен ред, че грубо нарушават международните правни и морални норми. При това обаче, както показват последните разкрития за случилото се в тайните затвори на ЦРУ в Източна Европа, самите САЩ нямат особени скрупули в това отношение и когато им се налага да избират между ценностните принципи и интересите, вторите винаги имат приоритет.
Впрочем, напоследък ЕС все по уверено върви в същата посока. Затова, ако Берлин реши да се ориентира към "трансатлантическия вариант", този вектор в развитието както на европейската, така и на самата германска външна политика, ще се наложи окончателно. Възможно е, германските стратези да смятат този вариант не толкова за най-привлекателния, колкото за най-малко проблемия избор, тъй като позволява на страната им да избегне сериозния сблъсък с партньорите си. При това не само със САЩ, но и с опасяващите се от възхода на Германия европейци, които виждат във Вашингтон защитник не само от "руската", но и от "германската" опасност. В същото време обаче, това ново сплотяване на Запада около САЩ и очевидната му насоченост към запазване на сегашното статукво, неизбежно ще ускори сближаването между незападните държави, пораждайки риск от нова поляризация от типа на студената война с непредсказуеми последици.
Вече има достатъчно ясни признаци, че подобни тенденции действително са налице. Така, през октомври 2014 китайския вицепремиер Ван Ян обяви, че на фона на форсираните от Запада "цветни революции" и Русия, и Китай следва да се концентрират върху развитието на взаимноизгодното си стратегическо сътрудничество, като по този начен дадат достоен отговор на Запада.
Това означава, че ако Германия действително избере "трансатлантическия вариант", загубите и могат значително да нахвърлят временните ползи от запазването на сегашния световен ред. Всъщност, изборът на Германия може да се окаже решаващ и за останалия свят, защото днес именно от Берлин до голяма степен зависи, доли САЩ ще могат отново да обединят Запада и да съхранят американската глобална доминация, както и, в каква посока ще се развива занапред световната политика. Ето защо въпросът за посоката на германската външна политика остава актуален и дори се превръща в ключов проблем на глобалната политика, т.е. придобива качествено ново измерение.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
