19
Сря, Фев
8 Нови статии

Проблемите и амбициите на "турския тигър"

брой 1 2015
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

За средностатистическия западноевропейски гражданин, свикнал с познатите и учебникарски елементарни представи за света, Турция изглежда доста объркана държава. От една страна, това е достатъчно близка територия, която може да се достигне за няколко часа, дори и със скоростта на  „Ориент експреса” на Агата Кристи. От друга страна, пъстрата смес от стилове на живот, културни и религиозни артефакти, противоречивото съжителство на трудно съчетаеми цивилизационни елементи създават впечатлението за екзотично и често нелогично пространство. От геополитическа гледна точка обаче, на Турция не следва да се гледа като на исторически случайна скоба, която едновременно разделя, но и свързва Стария континент с мюсюлманския свят. Вярно е, че когато висшите съвременни политици от управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСP) призовават жените да се въздържат от усмивки на публични места, да не пушат наргиле и да ходят на плаж само в специално оградените за тях места, това звучи някак анахронично и нелепо за една светска държава, за каквато все още минава Турция. Но да се правят големи изводи от подобни факти е все едно да се оценява една книга само по цвета на корицата й.

В качеството си на 15-тата по големина световна икономика, разположена на два континента, с население, в което преобладават гражданите под 30 години, с втората по численост армия в НАТО след американската и със степен на урбанизация почти като тази на Франция, Турция заслужава да бъде анализирана в дълбочина. А това, че България има обща 274-километрова обща граница с нея, прави подобен анализ още по-наложителен.

Пълзящото настъпление на ислямизма

Турция има опит в търпеливото изглаждане на историческите неравности, дори когато цената, поне на пръв поглед, е немислима. Тя неслучайно, единствена от победените в Първата световна война държави, успешно се противопоставя на клаузите от Версайския договор, опитващи да я парцелират и обезсилят. След Лозанския мирен договор от 1923, принудил близо милион и половина гърци да напуснат Мала Азия, и републиканската трансформация, на която я подлага Мустафа Кемал (Ататаюрк), Турция заживява с представата за съвременна единна нация - първата република в Близкия и Средния Изток, съзнателно дистанцирала се от имперското си минало. Проблемът е, че въвеждането на латинската азбука, парламентаризмът, отделянето на политическата власт от религиозната и стриктният държавен контрол върху вероизповеданията, забраната на многоженството,  гражданският брак и избирателните права за жените, които изглеждат недвусмислени белези на модерните общества от западноевропейски тип, не успяват да трансформират турската култура и идентичност Те по-скоро я покриват с нещо като полупрозрачно републиканско було. Въпрос на време е изпод него да се покажат вкореняваните векове наред и моделирани от исляма светоусещане и манталитет. Точно те са здравия корен, върху който израства ПСР на Ердоган.

Всъщност, опитите да се присади ислямистка клонка върху турския републикански дънер се правят още от 50-те години на миналия век, когато Демократическата партия на обесения след военния преврат от 1960 Аднан Мендерес открива първите висши ислямски институти и въвежда задължителното изучаване на Корана в училищата. Но до началото на новото хилядолетие опитите да се върне политическото колело назад не са особено успешни, макар че Партията на националното спасение на Неджметин Ербакан дълго време оцелява, без да крие ислямисткия си характер. В Турция борбата между светските и изградените върху исляма политически движения никога не е стихвала, дори след забраната на редица подобни организации от генерал Кенан Еврен, който през 1987 посочва, че не комунизмът, а мюсюлманският фундаментализъм е главната заплаха за Турция. Наследникът му Тургут Йозал прави сериозен завой, заявявайки, че ислямизмът е консолидиращ фактор за турското национално единство. Така от края на 80-те години на ХХ век реставрацията на религиозните политически движения в Турция придобива ясно изразен и на моменти дори заплашителен характер.

Макар ПРС да е създадена през 2001, тя е с по-дълбока предистория в две други ислямистки партии с по-драматична съдба от формацията на настоящия турски президент. Едната е Партията на националното спасение на Неджметин Ербакан, преименувана по-късно от самия него в Партия на благоденствието, която печели парламентарните избори през 1995, участва в дясната ислямистка коалиция от 1996 и след военната намеса през 1997 е забранена с решение на турския Конституционен съд от 1998.

Втората е Партията на добродетелта, създадена от бивши депутати на вече забранената Партия на благоденствието през 1998. Тя също е забранена от Върховния съд през юни 2001за нарушаване на светските закони. Впрочем, самият Ердоган, който е нейн член по това време, е осъден през 1999 на 4 месеца затвор за пропаганда на разпалващи национална вражда възгледи, тъй като рецитира проислямистко стихотворение на партиен митинг.

Този тежък за турските ислямисти период на сблъсък със съдебната власт приключва, поне засега, с историческото решение на турския Конституционен съд от 30 юли, 2008, когато той отхвърля искането на главния прокурор на страната ПСР да бъде обявена за незаконна. Десет от единадесетте  конституционни съдии обаче се обединяват около мнението, че партията се е превърнала в център за антисветска дейност и към нея трябва да бъде отправено строго предупреждение. Макар че се налага да преглътне орязаната субсидия за партията си, Реджеп Таип Ердоган успява да завоюва важна победа в легитимирането на  политическия ислямизъм и превръщането му в идейна база за промяна на турските институции и общество. И то в посока, която не би направила никак щастлив бащата на турската нация.

Въпросът е, ще успее ли Ердоган да продължи ислямисткия поход след избирането му за президент на Турция и какво ще се случи на парламентарните избори през лятото (или пролетта) на 2015? Всъщност, голямата битка не е, дали ПСР да остане във властта и след парламентарните избори през 2015, а за цивилизационния избор на Турция. Секуларизмът, еманципирането на държавата от религиозните институции и идеология, се възприема от много турци в Централен Анадол (Кайсери, Коня, Газиантеп и др.) като посегателство върху тяхната духовна и етническа идентичност. В тези региони са и най-фанатичните поддръжници на Ердоган. Често споровете за или против ислямизацията на Турция имат конкретни и лесно смилаеми за избирателите на ПСР теми – например, дали жените да носят мюсюлмански забрадки или не. Но често се премълчава, че религиозният символ (мюсюлманската забрадка) е само външен израз на редица други дискриминационни елементи, които следват от нея, като забраната тези жени да посещават държавни учреждения, да заемат чиновнически длъжности или да преподават. Това обаче е близко до манталитета на консервативните,  силно религиозни и поначало многочислени семейства от азиатската част на Турция.

Досегашният възход на ПСР може да се разглежда като своеобразна амнистия на едно минало, в което за много от турските граждани, особено от по-старото поколение, има силен емоционален елемент. Но след избора на Ердоган за президент все повече турци от по-образованите и икономически активни общности започват да разчитат политическите знаци като сериозен риск за секуларния характер на държавата и заплаха за собственото си битие и бъдеще. Затова най-вероятно парламентарните избори ще имат характер по-скоро на решителна битка за и против светското бъдеще на Турция, отколкото за това, кои точно партии ще влязат в законодателния орган.

Икономиката – неочакваният съюзник

Най-силният съюзник на Ердоган и неговата партия досега е икономиката. Както отбелязват в своето изследване „Защо нациите се провалят”, Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън, няма нищо изненадващо в това, че държави, чиято икономиката е била силно дезорганизирана вследствие на политически, етнически или други проблеми, бележат впечатляващ ръст, когато се появи партия или лидер, които са в състояние да внесат определен ред и сигурност[1]. Цената на подобно спокойствие обаче, по-често е създаването на олигархични или авторитарни институции, в които икономическият растеж не може да е траен. Турция е пример за успеха на едно политическо движение, което макар и с известна доза късмет съумява да се възползва от обективните геополитически и икономически процеси. По данни на Турския статистически институт, за периода 1999-2014 турската икономика нараства средно с 3,92% годишно, макар в последните две-три години тенденцията да е към постепенно намаляване на този темп[2].

След разпадането на социалистическия блок в края на 80-те и началото на 90-те години южният щит на НАТО на практика се оказва излишен. Сделката на САЩ с Турция по време на Първата война в Залива за подкрепа срещу Ирак и за противодействие на настъпващия от изток ислямски фундаментализъм е солидно подплатена с важни преференции в търговските отношения с отвъдокеанския съюзник, особено в текстилния бранш. Този отрасъл и досега е сред най-мощните и структуроопраделящи за турската икономика.  Същевременно, след 1995, когато между Турция и ЕС е сключено митническото споразумение, довело до фалита на много малки и средни фирми, отрицателното търговско салдо със Съюза непрекъснато набъбва. Така достъпът до нови пазари за традиционните турски стоки, съпроводен от бързо формиращия се потребителски бум и търсене на промишлени и луксозни западни стоки, особено сред средните слоеве, създават потребността от по-спокойна и предвидима политическа среда. Нещо, което през 90-те години на ХХ век турците усещат особено остро. Умората от непрекъснато сменящите се правителства и намесата на военните пораждат сериозен дисонанс между турската икономика и политика. Затова възходът на ПСР на Ердоган съвсем не се дължи само на личния чар и ораторските му умения.

Към тези благоприятни за ислямистите условия следва да добавим още две събития, дооформили и катализирали очакванията на турските избиратели в посока към силния и предвидим политически лидер. Първото е разрушителното земетресение от 1999, в което намират смъртта си около 18 000 души. То нанася сериозни щети на индустриализираната западна част на страната. Природният катаклизъм показва и неадекватността на публичните власти, парализирани от корупция и икономически зависимости.

Второто събитие е икономическата криза от 2001. Парадоксалното е, че коалиционното правителство на Бюлент Еджевит, поело властта през 1999 с първоначално обнадеждаващите резултати от икономическата си реформа, изиграва ролята на своеобразен портиер, отворил широко политическата врата за ислямистите. Обнадеждаващите на първо време постижение на това правителство (поставянето под контрол на хроничната инфлация, големия бюджетен дефицит и високите лихви) отключва спиралата за обезценяване на лирата и тласка турската икономика към ръба. избегнат впрочем заради навременната помощ от МФВ. Основен  проблем  на  икономическата реформа на коалиционното правителство е превключването на икономиката от режим на висока инфлация, постоянно банково рефинансиране и непрекъснато теглене на външни кредити с държавна гаранция, към обстановка на ниска инфлация, по-свободна конкуренция и без държавни гаранции. Постигнатото в края на 2000 споразумение с МВФ за подкрепа от близо 11 млрд. долара и получаването на дългоочаквания статут на кандидат-член на ЕС на пръв поглед би трябвало да успокоят тревогите и да нормализират ситуацията. Но високата социална цена на реформите и реакцията на т. нар. „лихвено лоби”, специализирало се в присвояването на големи дивиденти за сметка на държавния сектор и източването на частните банки, на практика превръщат икономическите реформи в политически провал.

Основната причина, ускорила краха на това правителство, е отказът от фиксирания валутен курс през февруари, 2001, тъй като поддържането му при висока инфлация вреди сериозно на турския износ. Вторият важен момент е  приватизацията на турските авиолинии, телекома и някои държавни банки, както и вдигането на държавния монопол върху тютюневите изделия, захарта и алкохола. Острият сблъсък на различни частни и групови интереси при тази приватизация, както и недостатъчното време за адаптиране на турската икономика към плаващия валутен курс, са основните причини за неосигуряване на бюджетните приходи и тревогата на външните кредитори за способността на Турция да покрива задълженията си. Цялата тази сложна и динамична система от процеси и отношения се допълва и от формиралото се обществено мнение, че Бюлент Еджевит се опитва да отклонява и отлага  проблемите, вместо да ги решава.

На този фон триумфът на ПСР на парламентарните избори от 3 ноември 2002 едва ли е изненадващ. Той е следствие от множество благоприятни за партията на Ердоган обективни икономически, социални и политически условия, допълнени впрочем с впечатлението на мнозинството избиратели, че светската власт е прекалено репресивна към движенията, изградени върху консервативно-религиозни ценности. А не бива да изпускаме и елемента на наказателен вот срещу провалите на традиционно управлявалите дотогава турски партии.

В десетилетието след 2002 Турция до голяма степен бере плодовете от сериозните икономически реформи, проведени в края на 90-те години на ХХ век. Но вече има множество симптоми, като зачестилите борсови сривове след лятото на 2013, обезценяването на турската лира и скромните 2-3% ръст на турската икономика през последните две години, които показват, че потенциалът на тези реформи започва да се изчерпва.  Турската икономика е много зависима от външните инвеститори, тъй като гражданите й не се славят със спестовността си. А и промяната в паричната политика на Федералния резерв на САЩ след лятото на 2013 вляе негативно върху потока от инвестиции към бързоразвиващите се пазари, какъвто е турският. Към това трябва да се добави и намаляващият стокооборот със затъналите в конфликти Сирия и Египет, които традиционно са сред най-важните търговски партньори на Турция.

Не трябва да се изпуска от внимание още един важен щрих – енергийният дефицит. Обратната страна на впечатляващия икономически ръст в резултат на неолибералната политика, провеждана от ПСР през последното десетилетие, е удвояването на енергийната консумация.  Страната обаче няма достатъчно енергийни източници, които да покрият тези нужди. Това важи най-вече за нефта и природния газ, внасяни от Русия, Иран и Азербайджан и заплащани в американска валута. Затова отслабването на лирата спрямо долара влияе много негативно върху и без това отрицателния външнотърговски баланс, В момента на Турция се налага да харчи между 25 и 30 млрд. долара годишно за вноса на нефт и газ Дори идеята за разширяването на „Син поток”, лансирана от руския президент Владимир Путин при посещението му в Анкара през декември, 2014 да се осъществи, което съвсем не е сигурно при голямата рецесия, в която навлиза руската икономика, това няма да стане през близките две-три години. А Ердоган няма толкова време. Макар че не може категорично да се каже, дали звездата на сегашния турски президент ще започне да помръква постепенно или по-бързо, има достатъчно обективни икономически симптоми, че зенитът на оглавяваното от него  ислямистко движение вече е зад гърба му.

Войната срещу „вътрешния” враг

Въпреки поредицата от изборни победи Реджеп Ердоган все по-определено се сраства с образа на турския политик, градящ политическата си кариера върху създаването на обществени конфликти и превръщащ езика на омразата в норма. Това може би му помага да печели отделни битки, но го води до все по-голямо затъване в окопна война срещу многобройните опоненти и врагове. В тази война сблъсъците на управляващите с представяните за екоактивисти граждани в парка „Гези” на площад „Таксим” са само видимата част на мощната обществена опозиция, набираща сила и популярност. Онова, което се подценява в тези протести е, че основната част от хората, които полицията разгонва с брутална сила през лятото на 2013, са родени през 80-те и 90-те години на миналия век, т. е. това е бъдещето на Турция. Техните ценности, морал и визия са формирани в среда, в която свободният обмен на информация и мнения, както и личната свобода са базов фундамент за начина им на живот и посегателството над тях се възприема като заплаха за самата им същност като граждани на една съвременна, светска държава. За всеки, който е следил протестите отблизо, не е тайна, че истинското острие на недоволството е срещу масирания строеж на джамии, опитите да се възраждат символите на османската държава и все по-активната намеса на религията в политиката. Бруталната сила, използвана от полицията, както и временната забрана на някои социални мрежи от страна на управляващата партия, пък се възприемат като настъпление срещу гражданските права и възможността свободно, ненасилствено да се заяви определена обществена позиция. В този смисъл обществените нагласи, макар и не така явно заявени в момента, са към радикализиране и създаване на все по-дълбока пропаст между Ердоган и партията му, от една страна, и икономически активните, образованите и умеещи да защитават своите позиции турски граждани - от друга. А това е като буре с барут –  може да изглежда лесно да бъде обезопасено, но рискът всичко да се превърне в трагедия от най-дребната искра се запазва.

Втората заплаха за Ердоган си остава армията. Не може да се отрече, че сегашният турски президент добре е усвоил поуките от опасния валс, който мнозина от предшествениците му са опитвали да играят с турските военни. Затова от идването му на власт през 2002 той е най-последователен в кампанията да парализира евентуалните опити на армията да се меси в политическите процеси. От 1960 военните са основния виновник за свалянето на четири ислямистки правителства, включително и последното на Неджметин Ербакан. Повратната точка в това противоборство на армията и пълзящия ислямизъм е на 27 април 2007, когато военните неуспешно се опитват да осуетят издигането на Абдуллах Гюл за президент и да свалят Ердоган от премиерския пост. През следващите години над 300 офицери, обвинени в опит за преврат, се озовават зад решетките след съдебните дела "Енергекон" и "Чук". Много от генералите са принудени да подадат оставки, като  някои от тях са арестувани и вкарани в затвора.

Въпреки че армията все още не се е разделила напълно с имиджа си на пазител на светските устои на Турция, незадоволителните изяви на турските военни в качеството им на действащи политици са сериозна пречка пред повтарянето на епохата на военните преврати. Което не означава, че военните трябва да бъдат задраскани от сметката, особено ако се стигне до по-остри сблъсъци и безредици. Въпросът е, ако в някой момент все пак се наложи да се прибегне до армията, докъде ще е стигнало овладяването й от верните на ПСР и на Ердоган кадри.

Третото важно огнище на съпротива е съдебната власт. Досега тя, наред с армията, винаги е играла ключова роля в осуетяването на ислямистките опити за превръщане на политическа власт в плацдарм за атака срещу светската държава. Както изглежда обаче, Ердоган е научил добре и този урок. В проведените през есента на 2014 избори за Върховния съвет на съдиите и прокурорите (HSYK) проправителствените кандидати печелят 8 от 10-те овакантени места. Битката за този върховен 22-членен орган, който назначава, премества, повишава и уволнява административните ръководители в турската съдебна власт, е изключително важна за ПСР. Той се оказва особено ключов на фона на корупционните скандали, разтърсили турското общество през зимата на 2013-2014.

Корупционният скандал всъщност избухва на 17 декември 2013, когато в някои медии и социални мрежи се появяват записи на разговори между високопоставени политици от партията на Ердоган и крупни бизнесмени за нелегални сделки със злато от Иран и даване на големи подкупи при узаконяване на нелегални строителни проекти. В запис, разпространяван в Youtube, се твърди, че в един от разговорите са записани  самият премиер Реджеб Ердоган и един от синовете му - Билял, като темата е укриването на големи парични суми за да се осуети евентуалното разкриване на аферата. Въпреки че скандалът разтърсва сериозно управляващата партия, правителството на Ердоган успява да излезе от него без да загуби съществена част от подкрепата си. Ако не броим разбира се десетимата сменени министри, включително на вътрешните работи Муамер Гюлер, на икономиката Зафер Чаглаян, на екологията и градоустройството Ердоган Байрактар и отговарящия за преговорите с  ЕС Егемен Багъш.

В отговор на арестите на над 50 приближени на Ердоган политици, роднини и бизнесмени, включително и генералния директор на държавната Халкбанк, турският премиер с присъщия му маниер да разкрива заговори, щом се зададе криза, обявява разследването за „мръсна операция”, водена от полицията и съдебната власт за да подкопае управлението му. В изключително кратки срокове са отстранени близо 600 полицаи, участвали в антикорупционната операция, в това число полицейските началници в Анкара, Измир, Анталия, Диарбекир и др. Сменен е и водещият прокурор по случая, а  малко по-късно са отстранени от длъжност главният прокурор на Истанбул и още двайсетина прокурори на ръководни позиции, включително тримата му заместници.

Сериозните сътресения в армията, съдебната власт и полицията са видимата част на един друг сценарий, който от няколко години определя обществените и политически процеси в Турция. Това е противоборството между живеещия в САЩ ислямски проповедник Фетхуллах Гюлен и движението му „Хизмет” (Служба), от една страна, и Реджеб Таип Ердоган и неговата ислямистка партия ПСР - от друга. Специално в битката за съдебната власт, Ердоган често обвинява Гюлен, че използва влиянието си там за да манипулира държавното управление.

Роденият в село Коруджук (област Ерзурум) през 1941, Гюлен е известен и популярен в ислямските религиозни среди проповедник и духовен водач. Като последовател на Саид Нурси, Гюлен създава своето движение, носещо неговото име, с цел да насърчава мюсюлмани и християни в отстояването на религията срещу агресивния атеизъм. Той смята, че между двете религии няма непреодолими различия и те могат да си взаимодействат. През 2008 списание „Форийн Полиси” го обявява за най-влиятелният жив интелектуалец.

След като известно време са съмишленици с Ердоган, отношенията им постепенно се обтягат и в момента зад всяко действие срещу своето управление Ердоган привижда дългата ръка на Гюлен. Интересен факт е, че критиците на Гюлен го обявяват за враг на светския характер на турската държава, докато  консервативните и радикални кръгове в Турция го смятат за неверник, тъй като е приел да се срещне с папа Йоан-Павел ІІ, вселенския патриарх Вартоломей и равина Елияху Бакши Дорон. Това, което го прави значим е и, че се противопоставя на комбинацията между исляма и тероризма.

Ердоган се дразни от световната популярност на Гюлен и влиянието му върху мюсюлманите в Турция, които сегашният турски президент счита за свой електорален бастион. Драстичните чистки в полицията, тайните служби и съдебната власт, където се смята, че има много поддръжници на Фетхуллах Гюлен, е, едновременно, кампания за налагане на лоялни на ПСР кадри в тях и опит да бъде подронено и компрометирано духовното влияние на Гюлен в Турция. Това обаче е твърде амбициозна цел, дори за кален политически боец като Ердоган.

Кюрдският проблем и външната подкрепа

За всички, които следят еволюцията на Реджеб Ердоган, кандидатирането за президент и последващото му избиране на поста, вероятно не е изглеждало много логична стъпка. В сега действащата турска конституция от 1982, приета след военния преврат от 1980, на държавния глава са отредени предимно церемониални функции. Единственият смислен отговор е, че усещайки обществената съпротива срещу опита си да трансформира Турция от република в нещо друго, Ердоган смята, че ще му е по-лесно, ако първо си спечели сигурен петгодишен президентски мандат. Разбира се, не бива да се забравя и егоцентричният елемент. След като през май 2007 Конституционната комисия във Великото национално събрание на Турция преодолява ветото на президента Ахмет Сезер и приема поправките в конституцията в частта за прекия избор на държавния глава, изкушението Ердоган да стане първият пряко избран турски президент е прекалено голямо, за да му устои. Въпросът обаче е, какво следва оттук-нататък? Въпреки че новосформираното правителство на ПСР на практика повтаря в кадрово отношение оглавявания от Ердоган преди президентските избори кабинет, второстепенната роля, отредена за турския държавен глава от сега действащата конституция, със сигурност не е по вкуса на експремиера. Дали обаче ще може да я промени?

Въпросът опира до един много чувствителен за Турция проблем – кюрдския. Той е сложен и със солидна предистория, като засяга не само Турция, но и нейните съседи - Сирия, Ирак и Иран. Ето защо неговите перспективи могат да са предмет на отделен геополитечески анализ. За момента, ако иска да започне процедура за промяна на конституцията в посока към по-големи правомощия на държавния глава, ПСР ще се нуждае от покрепата на прокюрдската Партия на мира и демокрацията (ПМД). С всички останали парламентарно представени сили Ердоган е в изострени отношения. Това обаче няма да е никак просто. ПМД е типична идеологическа партия, чиято програма е изградено около получаване на кюрдска автономия, федерализиране на Турция и освобождаване на Абдула Йоджалан. Дали ще може да се намери компромис и срещу какво ще бъде спечелена подкрепата на ПМД за промяна на турската конституция е въпрос, който за момента няма лесен отговор.

Най-същественото препятствие пред амбициите на Реджеб Таип Ердоган да превърне Турция в полупрезидентска република, по подобие на Франция, е външната подкрепа. Въпреки официалната външнополитическа линия за „нулеви проблеми със съседите”, на практика Турция  е в своеобразна изолация в Близкия изток, а на Балканите отделни непремерени изказвания на високопоставените й политици дават повод да бъде обвинявана в "неоосманизъм". Твърдата подкрепа за сирийската опозиция, която в момента е доминирана от ислямските терористични групировки, осуетява възможността за диалог с Дамаск, а след преврата в Египет, заради поддръжката на Анкара за „Мюсюлманските братя”, турският посланик е обявен за персона нон грата от дошлите на власт военни. САЩ и ЕС все повече залагат на Иран като посредник за разрешаване на сирийската криза, което праща Турция в масовката при вземане на големите решения в този конфликтен регион.

Що се отнася до традиционният съюзник на Турция - САЩ, за разлика от епохата на студената война (а и по времето на Първата война в Залива), сега американските приоритети са други. Идентифицирането на Ислямска държава като враг №1 и на радикалния ислям като идейна основа на тероризма поставя опитите за ислямизация на Турция под сериозно подозрение. Освен това Вашингтон няма интерес да помага на когото и да било, ако той може да бъде заподозрян, че има амбиции за лидерска роля в региона. Както пише Джордж Фридман: „САЩ ще сторят всичко възможно, за да предотвратят стабилността във всеки регион, където започва да се очертава нова сила. Следователно, главната им стратегическа цел не е да стабилизират, а да дестабилизират”[3].

Като страна, разположена по „линията на разлома”, ако ползваме понятието на Самюъл Хънтигтън[4], Турция винаги ще трябва да балансира между ислямския свят и западната цивилизация. Затова, когато политическите й лидери от типа на Реджеп Таип Ердоган се опитват да разпалват конфликти и да задълбочат този разлом, тяхното политическо бъдеще няма как да е безпроблемно или дълготрайно.

 

Бележки:

 


[1] Виж Аджемоглу, Д., и Робинсън, Дж. А, „Защо нациите се провалят”, С., 2013, изд. Изток-Запад, с. 151.

[2] Виж http://www.tradingeconomics.com/turkey/gdp-growth-annual , посетен на 21 декември 2014 г.

[3] Фридман, Дж. „Следващите 100 години”, С., 2009, НСМ Медиа, с.59.

[4] Виж Хънтингтън, С., „Сблъсъкът на цивилизациите”, С., 1999, с.297.

 

* Институт за изследване на обществата и знанието, БАН

{backbutton}