ГЕОПОЛИТИКА

Падането на Берлинската стена и решението на Китай да прегърне пазарната икономика, сякаш сложиха край на епохата, в която идеологическото и геополитическо противопоставяне между демокрацията и агресивния комунизъм определяше съдбата на Латинска Америка. Днес обаче (и особено след като вниманието на САЩ се концентрира в съвсем други точки на света) това противопоставяне отново се възражда на юг от Рио Гранде.

В последно време комунистическият режим в Куба, както и неговият нов съюзник – венецуелския президент Уго Чавес прогресивно разширяват влиянието си и печелят нови позиции в Южна Америка – при това в мащаби, непознати от 60-те години на миналия век насам. В същото време, единствената регионална сила, способна да спре тази тенденция – Бразилия, демонстрира озадачаваща пасивност. Поведението на най-голямата, икономически силна и амбициозна държава в Латинска Америка е повече от странно на фона на плановете, които лансира през последните месеци венецуелският лидер Чавес и чието осъществяване, според редица местни анализатори, ще означава началото на края на прословутата геополитическа доктрина Монро, гарантираща доминацията на САЩ на американския континент.

Както е известно, през юни т.г. в заключителната декларация на срещата на държавните и правителствени ръководители на страните от Карибския басейн във венецуебския град Пуерто ла Крус, 16 от участниците (т.е. всички без Тринидад и Тобаго и Барбадос) подкрепиха предложението на Венецуела за създаването на съвместна държавна петролна компания „Петрокарибе”. Според Чавес, целта е появата на „енергийна дъга на солидарността” в Карибския басейн, в рамките на регионалната интеграция. „Петрокарибе” ще действа без посредници, което ще и позволи да предложи на страните-участнички петрол на цени, по-ниски от световните. Като венецуелският президент подчертава необходимостта от постигането на регионална междудържавно споразумение в тази сфера „изключващо участието на транснационалните петролни корпорации”.

На пръв поглед, инициативата на Чавес е в разрез с националните интереси на собствената му страна. Както е известно, Венецуела е силно зависима от състоянието на петролния сектор, формиращ окол 1/3 от нейния БНП и осигуряващ 80% от експортните приходи и над половината от текущите постъпления в бюджета. А според пазарната логика, колкото по-висока е цената на основния експортен продукт, толкова по-изгодно е това за националната икономика. Чавес обаче, предлага да доставя петрол на държавите от Карибския басейн по цени по-ниски от световните, т.е. на загуба.

Точно така разсъждават и лидерите на двете, отказали да подпишат декларацията, държави – Барбадос и Тринидад и Тобаго. Президентът на последната - Патрик Менинг, се обяви против венецуелската инициатива, защото осъществяването и би се отразило отрицателно върху нефтопреработвателната промишленост на собствената му страна.

Днес Западът разполага на практика с всичко необходимо за поддържането на своето високо жизнено развище с изключение на собствени природни ресурси и най-вече енергоносители. При това не може да се твърди, че развитите западни държави въобще не разполагат с такива ресурси. Както е известно, САЩ, които са основния потребител на петрол в света, добиват почти толкова собствен петрол, колкото и Русия например. На свой ред, по този показател, руснаците са непосредствено след лидера в добива на петрол Саудитска Арабия. Но собственият петрол покрива само половината от американските нужди, докато руският предимно се изнася. Т.е. макар да притежава немалки енергийни ресурси, Западът се нуждае от много повече.

Не е тайна, че контролът върху богатите на петрол региони на планета и маршрутите на неговия трафик са сред най-жизненоважните интереси на Вашингтон. Пряката окупация (Ирак), по правило, е най-сигурния начин за контрол, но той съдържа и сериозни рискове, затова за постигането на същата цел се използват и други методи. Режимът в Ер-Риад например, се намира под политическия контрол на Вашингтон и е ключов американски съюзник в Близкия изток, въпреки очевидно тоталитарния му характер и фактът, че прекалено много следи, свързани с т.нар. „международен тероризъм”, могат да се открият тъкмо в тази страна. Всичко това обаче, не може да повлияе върху обстоятелството, че Саудитска Арабия разполага с най-големите петролни запаси в света.