ГЕОПОЛИТИКА

Както е известно, във Филипините започва прословутата „ислямска дъга на нестабилност”, която преминава през цяла Евразия и завършва в контролираните от международните мироопазващи сили Косово и Босна и Херцеговина.

В края на септември 2005 Националният център за противодействие на тероризма на САЩ включи Филипините в списъка на държавите с най-високо ниво на терористична активност в Азия. Днес на територията на Филипинския архипелаг действат поне десет терористични групировки. Най-активни са организациите „Абу Саяф”, „Джамаа Исламия” и Ислямският фронт за освобождение на моро (ИФОМ). Въоръжените сблъсъци между филипинското армия и местните бунтовници-ислямисти продължават вече няколко десетилетия, като в тях са загинали над 120 хиляди души. Показателно е, че загубите на другия вътрешен фронт – този срещу ляворадикалните бойци от маоистката Нова народна армия (ННА) са три пъти по-малко – около 40 хиляди.

Проблемът с филипинските мюсюлмани (т.нар. „моро”) има дълга история. На испански „моро” означава „маври” – така на Филипините (които почти четири века са испанска колония) наричат местните мюсюлмански народности, съставляващи 7% от 75-милионното население на страната и населяващи предимно южната част на архипелага. В миналото моро са били мнозинство в тази част на Филипините, но постепенно биват изтласкани от историческите си територии от преселниците-християни. Този процес се усилва особено след провъзгласяването през 1946 на независимостта на Филипините, когато мюсюлманските райони започват да се управляват пряко от новото национално правителство. Стремейки се да решат най-острите социално-икономически проблеми в гъсто населения с християни Север, властите поощряват масовата миграция на населението към южните острови на Филипинския архипелаг.

В същото време, разработването на природните ресурси в мюсюлманските райони води до обогатяване на местния елит, който постепенно се превръща в ключов политически съюзник на централното правителство. В продължение на доста години това ограничава масовата съпротива срещу преселническата политика на управляващите в столицата Манила. Преселниците-християни обаче, заемат все нови и нови райони, принуждавайки мюсюлманите да се изтеглят в незаселените планински части на островите. Стремейки се да смекчат задълбочаващите се религиозни и етнически противоречия, както и да укрепят позициите на ангажирания в модернизационните проекти на централното правителство мюсюлмански елит, властите отменят назначаването на местните администрации от центъра, като вместо това те започват да се избират от местното население. В резултат от това, традиционният племенен елит на моро, ползващ се с подкрепата на мюсюлманския електорат, получава депутатски места в двете камари на филипинския парламент, как и редица престижни длъжности в правителството. Много представители на този елит стават губернатори на провинции или кметове на големите градове в южната част на страната. Традиционно враждуващите помежду си мюсюлмански лидери влизат в различни политически партии, блокирайки се с отделни групи християнски политици – т.е. постепенно се интегрират в общодържавната политическа система. В нисшите слоеве на мюсюлманската общност обаче, се очертава противоположната тенденция. В резултат от първоначално просветната, а след това прогресивно политизираща се, дейност на различни мюсюлмански обществени организации, на границата на 60-те и 70-те години на миналия век се оформят и получават широка популярност идеите за наличието на отделна и единна „нация моро” (бангса моро). Която уж никога не е имала нещо общо с етнически родствените и народности от архипелага, приели католицизма, през столетията на испанско колониално управление. С налагането на единно конфесионално самосъзнание, моро започват да се определят като част от ислямския свят, противопоставяйки своята общност на християнското мнозинство и изцяло отъждествяваното с него филипинска държава.

Постоянната миграция на християни от Севера води до постепенно намаляване дела на мюсюлманския електорат. В резултат от това елитът на моро бива изместен от съперниците си християни и губи част от традиционно принадлежащите му постове в държавните институции. Тази крайно неблагоприятна за нея тенденция тласка върхушката на моро към възприемането на откровено сепаратистки лозунги, включително призива за джихад срещу „християнския натиск”. В южната част на Филипините се появяват многобройни мюсюлмански и християнски въоръжени организации, чиито терористични акции изключително изострят отношенията между двете религиозни общности. Наистина, в началото мюсюлманският елит се стреми да използва сепаратистката заплаха само за да гарантира неприкосновеността на позиците си в южната част на архипелага. Към подобни възгледи се придържа например бившият губернатор на провинция Катабато Удтог Маталам, който през 1968 излиза с „Декларация за независимостта на населените с мюсюлмани райони от Република Филипини”. Пак той оглавява и създаденото по същото време Движение за независимост на мюсюлманите (ДНМ), чиято цел е създаването на независима изслямска държава на територията на южната част на остров Минданао, архипелага Сулу, остров Палаван и съседните им по-малки острови.

Ядрото на ДНМ се състои от въоръжените отряди и личната охрана на местния мюсюлмански елит, които дотогава се използват предимно във вътрешните междуособици. От началото на 70-те години на ХХ век въоръжените сблъсъци между мюсюлманските и християнските отряди прерастват в мащабане конфликт между двете религиозни общности. Армията и местната полиция не са в състояние да възстановят реда и прекратят кръвопролитието. Нещо повече, в много случаи самите полицаи и военните, мнозинството от които са християни, участват в убийствата на мюсюлмани. Тези сблъсъци провокират масово бягство на християнското население на Севере, докато мюсюлманите предпочитат да търсят убежище при единоверците си в съседна Малайзия.

Опитвайки се да нормализира ситуацията, филипинското правителство се съгласява на редица отстъпки пред мюсюлманската върхушка, включвайки отново редица нейни представители в институциите на централната власт в Манила. Оказва се обаче, че дори и с помощта на традиционния племенен елит, редът не може да бъде възстановен, просто защото ситуацията вече е излязла изпод контрола както на центъра, така и на създателите на ДНМ. Последните не са в състояние да спрат насилието, тъй като отрядите на Движението отказват да им се подчиняват и продължават да действат като самостоятелна политическа сила. Освен това, значителна част от мюсюлманския елит смята отстъпките на правителството за недостатъчни и, също както ДНМ, преценява позициите на дотогавашните си лидери като „предателство към нацията на моро”.

Така, в началото на 70-те години, начело на сепаритистите, вместо традиционната племенна върхушка, застават модерно образовани млади хора. ДНМ бива трансформирано във Фронт за национално освобождение на моро (ФНОМ), чиято цел става въоръжената борба за създаването на независима „Република на бангса моро”. Председателят на Фронта Нур Мисуари произхожда от бедно семейство от остров Сулу. В идеологията на новото поколение сепаратисти причудливо се съчетават максистките и маоистки идеи с ценностите на традиционния ислям, което за дълги години определя теорията и практиката на ФНОМ.