ГЕОПОЛИТИКА

Преди малко повече от година Мохамед Боуйери – мюсюлманин, роден в Холандия и добре говорещ холандски, преряза гърлото на местния режисьор Тео Ван Гог. Това убийство доведе до радикална промяна в холандската политика. Беше въведен тотален и толкова строг полицейски контрол, че днес притокът от нови имигранти в тази страна е сведен до минимум. Убийството на Ван Гог, както и атентатите в Лондон от 7 юли (чиито извършители също са местни мюсюлмани от второ поколение, притежаващи британско гражданство) или пък палежите в Париж през ноември, би трябвало окончателно да ни отворят очите за същността на заплахата, свързана с радикалния ислямизъм.

Доскоро бяхме склонни да разглеждаме джихада и съпътстващият го тероризъм като феномен, възникнал в дисфукционалните, болни и парализирани региони на света, като Афганистан, Пакистан или Близкия изток например, и едва след това пренесен в западните държави. Оттук и идеите, че за да се защитим трябва или да се оградим със „стена” от опасните райони на планетата, или пък (както навремето е действала британската администрация) да атакуваме именно тези места, опитвайки се да разрешим проблема там, където е възникнал, налагайки демократичните ценности във всички точки на планетата.

Всъщност, налице са всички основания да смятаме, че основният източник на съвременния радикален ислямизъм съвсем не се намира в Близкия изток, а е по-скоро в самата Западна Европа. И Боуйери, и лондонските атентатори, и организаторите на атаката от 11 септември, или пък от 11 март в Мадрид – всички те са живели и учили в Европа, където са възприели и своите радикални идеи. Холандия очевидно е демократична държава, прогресивна във всяко отношение, но над 6% от нейното население са мюсюлмани, преобладаващата част от които са заразени от радикализма. И просто няма как да се изгради стена, с чиято помощ Холандия да се спаси от този проблем.

Когато се опитваме да тълкуваме ислямистката идеология като отстояване на традиционните мюсюлмански ценности и укрепване на мюсюлманската култура, всъщност показваме дълбоко неразбиране на днешната ситуация. В никоя традиционно мюсюлманска страна религиозната позиция на индивида не е резултат на личен избор – той я получава от социалната среда, заедно със социалния си статус, законите и обичаите, дори с бъдещия си брачен партньор. В подобно общество не могат да възникнат никакни съмнения за това, какво точно представлява конкретния индивид, защото неговата персонална идентичност е предварително зададена и „осветена” от всички обществени институции - от семейството до джамията и държавата.

За мюсюлманина, който живее като имигрант в предградията на Амстердам или Париж, ситуацията обаче изглежда съвсем различно. Неговата идентичност неочаквано се оказва оставена на произвола на съдбата и той е изправен пред неограничен избор, т.е. пред безкраен брой възможности за това, доколко иска и е в състояние да се интегрира в обкръжаващото го немюсюлманско общество. В книгата си „Глобализираният ислям” френския анализатор Оливер Рой убедително доказва, че съвременният радикализъм е пряк продукт на „детериторизацията” на исляма, когато самоидентификацията на мюсюлманине бива лишена от онази социална подкрепа, с която разполага в традиционната мюсюлманско общество.

Особено сериозен е проблемът със самоидентификацията за потомците на имигрантите от второ и трето поколение. Те растат извън структурата на традиционната култура на своите родители, но (за разлика от повечето имигранти, пристигащи в САЩ) малцина от тях се чувстват наистина приети от местното общество.

Днешните европейци са склонни да принизяват чувството за национална идентичност за сметка на отвореното и толерантно „пост-национално” чувство за принадлежност към т.нар. единна Европа. Истината обаче е, че холандците, немците, французите и другите европейци, сами по себе си, съвсем не са загубили изключително дълбокото чувство за собствено национално самосъзнание, но това чувство остава недостъпно за хората дошли в Европа от Турция, Мароко или Пакистан. Проблемите с интеграцията на пришълците се задълбочават и от факта, че категоричното европейско законодателство в областта на трудовите отношения затруднява имигрантите и техните деца в търсенето на нискоквалифицирани работни места. В резултат от това значителна част от тях живеят със социални помощи, т.е. нямат възможността да се самоутвърдят, допринасяйки със собствения си труд за общото благосъстояние. Както те, така и децата им, се чувстват като аутсайдери. Именно в подобен контекст се появяват и персонажи като Бин Ладен и съратниците му, предлагащи на младите си привърженици своята универсалистка, „чиста” версия на исляма, освободена от такива местни наслоявания като национални светии, обичаи и традиции. Радикалният ислямизъм внушава на своите адепти, че те всъщност са уважаеми членове на глобалния мюсюлмански свят, към който принадлежат, независимо, че обитават земите на неверниците. Тоест, религията вече не се укрепва (както е в традиционните мюсюлмански общества) за сметка на подчиняването на цялата съвкупност от външни социални обичаи и условности, а става по-скоро въпрос на вътрешно убеждение и сляпа вяра.