ГЕОПОЛИТИКА

Твърди се, че икономиката на една страна е силно инерционна система, т.е. състояние, което е трудно податливо на промени. Така е, но и тя, примерът е пред очите ни, търпи (точният израз е понася) основни преустройства. За едно десетилетие, през 50-те години на миналия век, българското стопанство от пазарно стана централизирано, също за едно десетилетие – настоящето, се върна към пазарното. Това е драматична промяна, несравнима с тежките си последици (трудова демотивация, нищета престъпност), даже и с последствията от войни и природни бедствия. Така е, защото и икономиката, и нейното преустройство, си остават икономически домен, т.е. домен на елита. А елитът може да бъде уплашен, подкупен, подменен, на което всички ние станахме свидетели. Народът наблюдава ставащото, най-често като безучастен свидетел, макар и страдащ.

За разлика от това, промените в града водят до промени в бита на всички. Това са промени, които мобилизират срещу себе си леността на масата. Тя пази своя онаследен бит, постигнала чрез него равновесието между скромни изисквания и малките усилия за задоволяването им. Поради това всеки, който посегне (макар и с най-добри намерения) на градския бит, бива посрещнат с тиха и повсеместна съпротива.

Поради това и промените в града се осъществяват трудно, с големи усилия. Няма по-консервативна обществена система от тази на града – колко повече това важи за София.

Носталгия по образците

Всеки софиянец се възхищава от градове като Виена, Париж, Прага. Същият, явно или скритоу си пожелава да е част от тяхната подредена и облагородяванща среда и често го постига с цената на отказа от себе си, от общественото си положение в България, от семейната си традиция. За да изпита тази (от малкото останали съвременни) авантюра, да заживее в обстановка на приятни новости, да преживее вълнението на откривателството и на предизвикателството от досега с неочаквани факти, събития и (не винаги) личности, софиянецът заплаща с отказа от свободата и индивидуализма си (изпълнява не само точно, а даже стриктно западноевропейскити полицейски разпоредби), със спирането на интелектуалното и социалното си издигане (работи всичко, което му се предлага), обезличава се (често до степен да крие и даже да се срамува, че е българин!?) за да потъне в пролетарската чуждоземна маса, да се превърне в маргинал на Запад. Всичките му претенции, които в София са прекомерни (до степен да заплашва публично с отказ от българското си гражданство) в чужбина се стопяват и той в повечето случаи изчезва като личност. Остава му само ласкаещата го възхита на неговите доскорошни софийски съграждани, смятащи го за преуспял в странство. Така кръчмарските пианисти се връщат в София като „световни” музиканти, а декласиралите се в чужбина се оставят да бъдат юбилейно празнувани, но у нас.

Виновна за всичко това е и София. Тя се превърна в транзитна гара, която препраща в чужбина младото и способно поколение на България. София се оказа годна само да прекърши връзките на младите българи със селската и провинциална среда, да заличи консервативно-патриархалните навици на новите софиянци. Не успява обаче от придошлите да направи истински софийски патриоти, не успява да ги привърже към себе си.

София се оказа желана от всички, без да бъде обичана от никого.

Чувството за град

Така е, защото софиянци не познават собствения си град. Той е пълен със събития, добри намерения, страсти и битки. И всичко това е овеществено в камък, бетон, асфалт. Много често недонаправено, недовършено, защото страстта и чувствата бързо изгарят в София. Властта обича да тържествува над предшественика си като руши създаденото от него. Така лъжливите аргументи се превръщат с времето в неоспорими факти и ние заживяваме в среда от грешки (действителни и привидни), осуетени амбиции и незавършени намерения. Тази среда наричаме хаос, за разлика от завършеността на Виена, Париж и Прага. Но за разлика от тях софийската среда е изпълнена с десетки възможности и шансове, тя тепърва е годна да създаде такъв стил на живот, който да е и консервативен, и жизнерадостен, и модерно целеустремен, и исторически вглъбен, природен и цитадинен.

Но за да развием тези шансове пред града, е необходимо да култивираме едно особено чувство, ще го наречем чувството за град. В нашия случай – чувството за София. Това е разбирането на (а и обичта към града) природните, историческите и човешки сили, които тласкат, развиват, или унизяват София. Това е особената чувствителност, която възпитават утвърдените градове у своите обитатели и обичта, с която им отвръщат виенчани, парижани и пражани.

Да заобичаме София като вникнем в нея!

Началото на града

Баналният отговор е: Марк Аврелий. Този отговор е в духа и на днешния „правен” синдром, обхванал обществото ни: че от многото истини, истинска истина е само тази, която е институционализирана. Имперският акт, обявяващ София за град, наименован Ulpia Serdica, е институционализираното начало на София. Каменното свидетелство за това е видно и достъпно за всекиго в премиеро-президентския подлез.