ГЕОПОЛИТИКА

Поредният изблик на напрежение между двата бряга на Атлантика, породен от предложението на Европейския съюз за вдигане на оръжейното ембарго, наложено на Китай след 1989, е знаков за промените в глобалния геополитически ред, в който отношенията между САЩ, Китай и ЕС ще бъдат от ключово значение за развитието на международната система през идните десетилетия. Днес трите световни сили контролират преобладаващата част от световната икономика и военен потенциал и оказват огромно политическо влияние върху останалата част от планетата. Оценявайки общата икономическа, политическа и стратегическа мощ на тези водещи актьори на съвременната политическа сцена, анализаторите обръщат все по-голямо внимание на взаимодействието в новия глобален стратегически триъгълник „Вашингтон-Брюксел-Пекин”.

Наред с огромното военно превъзходство и безпрецедентна мощ на Съединените щати, все по-интегрираният и икономически силен ЕС и задълбочаването на технологичната и икономическа глобализация, китайската роля в световните дела е сред четирите основни тенденции, дефиниращи новия глобален ред. В този нов ред Китай играе много по-значима роля, ангажирайки се с все повече международни проблеми, като борбата с тероризма, замърсяването на околната среда и глобалното затопляне, енергийната сигурност, международната организирана престъпност, интернационалните мироопазващи мисии, неразпространението на ядрените оръжия, здравеопазването и стабилността на глобалната финансови система. Тази промяна в поведението на Пекин, който доскоро бе далеч по-пасивен и избягваше да се ангажира с подобни въпроси, говори както за значително нарастналото самочувствие на китайските лидери, така и за това, че те са наясно с новите отговорности на Китай в глобален аспект. Паралелно с ангажирането на Пекин в международната система, САЩ и Европа се стремят да си сътрудничат с китайците в решаването на едни или други проблеми пред глобалното управление. В същото време обаче, интересите на трите полюса в „новия стратегически триъгълник” по редица въпроси значително се различават.

Така, споровете около вдигането на оръжейното ембарго демонстрират, колко различно е отношението на САЩ и Европа към китайския възход. Вероятно, ако ЕС имаше някакъв интерес да поддържа свое военно присъствие в Източна Азия, или пък беше поела определени ангажименти към сигурността на Тайван, Брюксел едва ли щеше да настоява за премахване на ембаргото.

Затова е важно да се установят онези интереси и подходи в американската и европейска политика по отношение на Китай, които стоят в основата на напрежението, породено от спора за оръжейното ембаргото. В същото време различията между тях не бива да се хиперболизират, защото САЩ и Европа имат и мното общи виждания за мястото на Китай в световната общност, балансиращи в значителна степен различията помежду им.

Общите моменти в отношението на САЩ и ЕС към Китай

Въпреки наличието на известни нюанси, като цяло, САЩ и ЕС споделят стремежа към утвърждаване на Китай като глобален геополитически играч и все по-тясното му ангажиране със световните проблеми. И Вашингтон, и Брюксел искат Китай да стане част от статуквото, а не държава, стремяща се към неговото ревизиране и вярват, че предоставяйки на Пекин максимално висок статут и представителство в различните международни институции, ще постигнат тази цел, принуждавайки китайците да се съобразяват с международно приетите норми на поведение. Подкрепата за интегрирането на Китай в международната система бе в основата на европейската и американска политика спрямо Китай от началото на 80-те години на миналия век насам.

Всъщност, още преди това – през 1968, тогавашният американски президент Ричард Никсън отбеляза, че изолацията на Китай от международната общност би оказала дестабилизиращо влияние върху международните отношения и тъкмо това схващане бе в основата на решението му да възобнови контактите с Пекин през 1972. Тази позиция се споделяше и от президента Джими Картър, който реши да възстанови дипломатическите отношения между САЩ и комунистически Китай през 1979. В същия дух действаше и администрацията на Ронълд Рейгън, която направи много за да ангажира, на двустранна основа, Пекин с редица глобални проблеми и съдейства за приемането на Китай в някои международни организации. Президентът Джордж Буш-старши първоначално възнамеряваше да продължи и дори да задълбочи тази политика, но трагичните събития на пекинския площад Тянанмън през 1989 му попречиха да го направи. След него обаче Бил Клинтън поднови преговорите с китайците, довели до включването на страната в Световната търговска организация (СТО). Впрочем, дори сегашната администрация на Буш-младши, която не крие неодобрението си към дейността на много международни институции, настоява Китай да се ангажира конструктивно в тяхната дейност. Разбира се, това не винаги е така (през 2004 например, американците забавиха максимално приемането на Пекин в Режима за контрол на ракетните технологии, въпреки настояването на ЕС), но като цяло САЩ одобряват интегрирането на Китай в международния институционен ред.

В това отношение обаче, Европа е по-активна от Вашингтон. Като в основата на тази активност е традиционното за европейската геополитика схващане, че появата на една велика сила, трябва да бъде балансирано от наличието на други; че мнополюсният свят е далеч по-стабилен от еднополюсния; че отделните държави и нации следва да се съобразяват с международното право и общоприетите норми на поведение; че международните институции трябва да бъдат укрепвани за да гарантират ефективно управление на глобално ниво; че суверенитетът има своите граници и при определени условия (както е в ЕС) той следва да бъде споделен; както и че, употребата на т.нар. „мека сила” обикновено е далеч по-ефикасно от грубия диктат. Тези ключови елементи от европейската визия за света са в основата на начина, по който Брюксел оценява Китай и потенциалната му роля в международната система.