ГЕОПОЛИТИКА

Присъединявайки се към НАТО, а през миналата 2004 – и към ЕС, осем нови демокрации постигнаха целите, които си поставиха непосредствено след рухването на комунизма преди петнайсетина години. Какво следва оттук нататък? Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Словакия и Словения постепенно преформулираха стратегическите си задачи в новия трансатлантически контекст, който напоследък бе силно повлиян от такива събития като войната в Ирак, оглавената от САЩ кампания срещу ислямския тероризъм и разногласията относно мерките за предотвратяване разпространението на оръжия за масово поразяване.

Днес всяка от тези осем страни се опитва да поддържа несигурен баланс между Вашингтон и големите западноевропейски столици, нещо което се оказа особено трудно през януари 2003 (непосредствено преди войната в Ирак), когато американският държавен секретар Ръмсфелд предизвика международен скандал, разделяйки Европа на „стара” и „нова”.

По онова време, страните от Централна и Източна Европа (т.е. „нова Европа”) вече бяха поканени да се присъединят към НАТО. Чехия, Унгария и Полша, станаха членки на пакта още през 1999, докато другите пет държави, заедно с България и Румъния, получиха покана за присъединяване през ноември 2002 и бяха официално приети през март 2004. Междувременно, през март 2003, Европейският парламент гласува за присъединяването на Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Словакия и Словения към ЕС. Официално, всички те станаха членки на Съюза през май 2004. За България и Румъния се очаква това да се случи през 2007. Всички тези държави демонстрираха солидарността си със САЩ, въпреки опасенията, че подобно поведение би могло да затрудни влизането им в ЕС. Дори прословутото предупреждение на френския президент Жак Ширак, че страните-кандидатки би трябвало да са по-сдържани в подкрепата си за американците за да не поставят под въпрос своя европейски избор, нямаше очаквания от Париж ефект. Всички държави от Централна и Източна Европа подчертаха солидарността си с Вашингтон, макар че едва ли някоя от тях би искала един ден пак да бъде изправена пред подобен избор.

Но, ако отношенията между САЩ, от една страна, и Франция и Германия – от друга, продължат да се влошават (като причината може да бъде нова криза, касаеща Иран, израелско-палестинския конфликт, Северна Корея и т.н.), нищо чудно правителствата на страните от Централна и Източна Европа отново да бъдат заставени да избират между лоялността си към ЕС и ангажиментите към САЩ. И тогава е възможно единната им позиция по отношение на иракската криза да не издържи на новите предизвикателства и някои от тях да тръгнат по пътя на западноевропейските страни, които от най-верни американски съюзници се превърнаха в най-яростни критици на сегашната стратегия на САЩ.

Ето защо основната цел, която си поставят държавите от Централна и Източна Европа днес, е да съдействат за възстановяването и укрепването на политическите връзки между двата бряга на Атлантика, както и за възраждането на трансатлантическия алианс. Те вече помогнаха за съживяването и разширяването на НАТО, както и за поемането на нови функции от алианса, виждайки в него основния инструмент за съхраняване и задълбочаване на трансатлантическото сътрудничество. Предизвикателството пред новите съюзници не се изчерпва само с необходимостта да балансират между американските и европейските интереси. Те трябва да докажат, че тези интереси се допълват и могат да се реализират съместно. Дали обаче, осемте държави (плюс България и Румъния) могат да се справят с подобна задача, или ще си останат второстепенни играчи, манипулирани от големите сили и превърнати от тях в изкупителни жертви на конфликтите вътре в Северноатлантическия пакт? Със задълбочаването на интеграцията в ЕС, външната политика и сигурността на страните от Централна и Източна Европа все повече ще трябва да се съобразяват с Брюксел, а лоялността им към САЩ вероятно ще отслабне. Подобно развитие ще доведе до появата на една далеч по-широка и единна опозиция на Америка в Европа.

Какво ще означава за Вашингтон евентуална промяна в ориентацията и целите на десетте страни от Централна и Източна Европа (т.е. на 8-те нови членки на ЕС плюс България и Румъния). Продължаването на непопулярната американска политика, основаваща се на едностранния подход към регионалните проблеми може да промени политическите тенденции във всяка от тях, като желанието за сътрудничество със САЩ отстъпи на една по-проевропейска позиция, а успоредно с това ще укрепнат и позициите на популистките партии, залагащи на нежеланието на много източноевропейци страните им да участват в американски военни акции на другия край на света. Ако администрацията на Буш не обърне нужното внимание на тези тенденции в Централна и Източна Европа, Вашингтон рискува постепенно да ерозира подкрепата за своята политика от страна на източноевропейците и, същевременно, да се сблъска с все по-силното нежелание на ЕС да продължи да поддържа тесни съюзнически отношения със САЩ.

Атлантическият избор

От гледна точка на посткомунистическите държави, европейското единство е сериозно отслабено от липсата на силна трансатлантическа връзка и, обратно, трансатлантическите отношения страдат от разделянето на Европа на „стара” и „нова”. Новите членки на НАТО подкрепят идеята за една по-силна и по-интегрирана Европа, силно ангажирана в пакта (също както и САЩ), а не действаща като негов конкурент или като фактор, поставящ бъдещето му под въпрос. Събитията от 11 септември бяха добър повод за тези страни да демонстрират подкрепата си за трансатлантическата солидарност, както и за глобалната ангажираност на САЩ с новите заплахи за сигурността. Затова повечето от тях побързаха да се солидаризират с американската кампания срещу ислямския тероризъм и свалянето на талибанския режим в Афганистан. Като членка на НАТО и ЕС, всяка от държавите от Централна и Източна Европа би искала да участва във вземането на решение по стратегически важните въпроси, без при това да е принудена да избира между Вашингтон и Брюксел, но усилията им да поддържат някакво равновесие между САЩ и ЕС се оказват твърде проблематични на практика.