ГЕОПОЛИТИКА

Европейската конституция не беше единствения потърпевш от отрицателния вот на французите и холандците, провокирал най-сериозната криза в половинвековната история на ЕС. Под въпрос бе поставен целият досегашен модел на развитие на Съюза, изправен пред очевидното нежелание на значителна част от европейците да жертват националния си суверенитет в името на неговия успех. Застрашено е бъдещето на европейския проект, при това в момент, когато най-сетне се заговори за включването в него на вечно неспокойните Балкани. През последното десетилетие членството в европейската зона на мир и просперитет се превърна в мечтана цел, оправдаваща провеждането на особено болезнени демократични, законодателни, правни и икономически реформи в посткомунистическите държави от континента, чиито правителства правят всичко възможно за да докажат, че вече са готови да се присъединят към „европейския клуб”. Може би най-впечатляващото изключение от този процес, до пролетта на 2005, беше Сърбия. Именно през тази пролет Белград най-сетне се реши да изостави дотогавашното си подозрително безразличие към Европейския съюз и да поеме по пътя на другите посткомунистически държави, като за целта дори смекчи твърдата си позиция по въпроса за бъдещето на Косово и предаде Международния трибунал в Хага дузина сръбски граждани, обвинени, че са военнопрестъпници (нещо, което досега категорично отказваше).

След референдумите във Франция и Холандия обаче, новият курс на Белград внезапно се сблъска с нежеланието на французите (и не само тяхното) разширяването на Европейския съюз да продължи и, особено, в него да бъдат приети Сърбия и Косово. Този нов манталитет, който започва да взема връх в ЕС, може да ликвидира стимулите, каращи нестабилните режими в страните от бивша Югославия да се борят със съпротивата на влиятелните местни мафии, част от политическия елит и селското население срещу реформите и демократизацията. Разбира се, не може да се твърди, че връщането към кървавите балкански конфликти от 90-те години на миналия век (например, чрез по-нататъшната ескалация на спорадичните сръбско-албански сблъсъци в Косовска Митровица) е неизбежно. Истината обаче е, че рискът от подобно развитие днес е доста по-голям, отколкото преди референдумите във Франция и Холандия.

Може би най-добрия тест за наличието за такъв риск за Балканите (както и за Запада, като цяло) е заплахата, която кризата в ЕС представлява за решаването на въпроса за бъдещето на международния протекторат Косово, чрез ускоряване постигането на споразумение за неговия „окончателен статут”. Както е известно сърбите и албанците, които оставаха непреклонни през последните шест години (като сърбите претендираха Косово завинаги да остане провинция на Сърбия, докато косоварите (2) твърдо държаха на обявяването му за независима държава), напоследък смекчиха исканията си, водени изключително от стремежа да изпълнят предварителните условия за бъдещото им присъединяване към ЕС. Действително, всяко мирно решение, изключващо подновяването на етническите войни, които през 90-те години доведоха до най-голямото клане в Европа след края на Втората световна война, ще зависи пряко от перспективата за евентуалното приемане в ЕС на Сърбия и Косово. И, ако днес тази перспектива започва да избледнява, дълг на Европейския съюз е да съдейства за задълбочаването на необходимата трансформация на съзнанието, която единствена би могла да помогне за преодоляване на старите навици и вражди и, макар и с огромно закъснение, най-сетне да върне Балканите в Европа, давайки поредния положителен пример за ползата от демократизацията, която днес се е превърнала в основна цел и на американската външна политика.

Първоначалният прогрес

Засега, най-голямото постижение в Западните Балкани е прекратяването на масовите кръвопролития, последвали разпада на Югославия. През 1995, клането на 800 невъоръжени мъже и момчета в босненското градче Сребреница, най-сетне накара Запада да се намеси. И тази намеса се оказа успешна. Пред международния трибунал за бивша Югославия бяха повдигнати стотици обвинения в геноцид и военни престъпления. Един милион бежанци бяха върнати по домовете си в Босна и Херцеговина и вече не страхуват, че могат да бъдат нападнати през нощта от съседите си – сърби, хървати, или мюсюлмани. Правителството на т.нар. Република Сръпска (сръбският анклав в Босна и Херцеговина) най-сетне призна през миналата година, че сърбите са извършили престъпление в Сребреница, а сръбският президент участва в отбелязването на десетгодишнината от клането на 11 юли т.г. На свой ред македонците и местните албанци, макар и да продължават да имат проблеми с интеграцията си, вече не решават споровете с оръжие, а с политически средства, след като наложеното от Запада през 2001 Охридско споразумение гарантира на албанското малцинство определена квота на представителство в македонското правителство и местната власт. В самата Албания, въпреки че политическите партии, представляващи различните местни кланове, не демонстрират кой знае каква еволюция в процеса на превръщането си в нормални политически организации от европейски тип, в страната вече ги няма въоръжените междуособици, типични за края на 90-те години. В Косово, антисръбските погроми от пролетта на миналата 2004 не се повториха през тази, отчасти поради превантивните действия, предприети от силите на НАТО в Косово (KFOR), отчасти защото доскорошният премиер Рамуш Харадинай стана първия етнически албанец, който доброволно се яви пред трибунала в Хага, отчасти защото косовските албански лидери най-сетне осъзнаха политическата цена на евентуални нови бунтове и се постараха да ограничат действията на радикалните елементи в собствената си общност.

Опитите на държавите от Западните Балкани да постигнат нещо повече от простото прекратяването на войните помежду им, като се превърнат в „нормални” и получат шансове за присъединяване към ЕС, имат променлив успех. Разбира се, задачата, която си поставят, е изключително трудна, защото изисква от тях, в рамките на само едно поколение, да изминат пътя от шовинизма и йерархичния модел, наследени от ХІХ век, към демокрацията, свободния пазар и социалната откритост. И колкото повече отлагат тази трансформация, толкова по-безнадеждно ще става изоставането им от, онова, което те самите определят с простичкия термин „Европа”. „Всъщност, от 500 години насам, това е първата ни възможност сами да определим съдбата си! Затова всичко, което правим за да изпълним изискванията на ЕС, е в наш собствен интерес” – обяснява министърът на евроинтеграцията на една балканска държава, припомняйки османското господство, войните, раздирали полуострова през ХХ век, както и петдесетте години комунизъм (3).