ГЕОПОЛИТИКА

Немският политолог Александър Рар е роден през 1959. Завършва история в Мюнхенския университет. Смятат го за един от водещите западни специални по Източна Европа и Русия. Той е програмен директор на Фондация Кьорбер и ръководи изследователските програми, свързани с Русия, в Германското дружество за външна политика (DGAP). Координатор на Форума “ЕС-Русия” (в сътрудничество с Европейската комисия). Автор на десетки статии и анализи във водещи западноевропейски печатни издания, както и на няколко книги. В България е известен с биографията на сегашния руски президент “Владимир Путин – “немецът” в Кремъл”.

Г-н Рар, напоследък не спирате да повтаряте, че Русия има един шанс и това е Европа. Защо мислите така?

Ами защото Москва действително няма друг шанс, освен тясно да си сътрудничи с Европа, да изгради съюз с нея и, в крайна сметка, да стане част от Европейския съюз. Русия не може да се утвърди по отношение на очертаващата се нова световна свръхсила – Китай, сама. Освен това, да не забравяме, че и през следващите десетилетия ислямските фундаменталисти ще продължат да създават проблеми в Близкия и Средния изток. Бзе значение, дали опитът да САЩ да наложат демокрацията в тези региони ще успее, сблъсъкът ни с исляма е само въпрос на време. А това пряко засяга Русия с нейните многобройни мюсюлмански малцинства, разположена в непосредствено съседство с ислямския свят. Затова тази страна има само един шанс да гарантира сигурността, реформите, икономическия ръст и своето благосъстояние: и този шанс е в нейното присъединяване към Европа.

Какво разбирате под “утвърждаване на Русия по отношение на Китай” и дали това “утвърждаване” има икономически, военни или териториални измерения?

В източните руски региони се заселват стотици хиляди китайци. Те вече създават там собствени политически структури. Китай е заинтересован от сибирските суровинни ресурси. Тоест, значението на руските азиатски територии за Пекин прогресивно ще нараства в стратегически план. Китай се нуждае от Русия за да покрива енергийните си нужди и продължи да се въоръжава. Темповете на китайския икономически ръст са десет пъти по-високи от тези на руския. И трансформирането на Китай в свръхдържава ще засегне Русия още преди да засегне Запада.

Но нима Москва не може да се ориентира към стратегически алианс едновременно и с Брюксел, и с Пекин? По време на иракската война мнозина анализатори говореха за ос Европа-Русия-Китай, дори изглеждаше, че тя започва да се реализира на практика.

Европа не разглежда Китай като свой стратегически партньор, още по-малко пък като съюзник в противопоставянето си на САЩ. Това би било политическо самоубийство. Русия често дразни Запада, лансирайки идеята за изграждане на стратегически триъгълник “Москва-Пекин-Делхи”. Но, на първо място, Русия по своя манталитет е повече европейска, отколкото азиатска държава, а, на второ, едва ли може сериозно да се разчита, че Индия и Китай ще застанат на руска страна, срещу западните интереси. Какво ще им донесе това, освен влошаване на отношенията със Запада?

Кой би играл водещата роля в евентуален геополитически съюз между Москва и Пекин?

Със сигурност, това няма да са руснаците. В подобен хипотетичен съюз Пекин би разглеждал Москва като младши партньор. Днес Русия въоръжава Китай с най-съвременно оръжие, но няма гаранции, че след няколко десетилетия, то няма да бъде използвано срещу нея.

Твърдите, че Русия се нуждае от Европа. Но дали Европа е готова за съюз с руснаците?

Европейският съюз продължава да е прекалено ориентиран към т.нар. “трансатлантическа общност” и поради това все още се съобразява с американските позиции. А американците следват ясно очертана стратегия, целяща да не се допусне Русия отново да стане велика държава. Същото врочем определя и американската политика към Китай и Индия. Вашингтон не иска да те да бъдат световни държави. Той ограничава действията им, например с помощта на Световната търговска организация, и се опитва да контролира процесите, извършващи се в тях. Между другото, днес САЩ вече не възприемат Русия като враг, но не я смятат и за приятел. От една страна, американците се отнасят към нея с безразличие, а от друга – не пропускат да я критикуват остро по един или друг повод. Що се отнася до ЕС, очевидно на европейците им липсва далновидност, те не могат да си представят истинските очертания на “големия европейски дом”. Но съм сигурен, че след 10-15 години, ЕС и Русия тясно ще си сътрудничат по много въпроси.

Възможно ли е Русия да стане член на ЕС и какво би означавало това?

Точно сега не бих препоръчал на Москва да активизира усилията си за приемане в ЕС, както го прави Украйна например. Това би било сериозна грешка. В случая политическото изкуство изисква да се избере много точно моментът за политическата интеграция на руснаците и европейците, така че тя да се осъществи на практика. Но, без съмнение, Русия ще стане част от нова Европа не по-късно от 2020. Във всеки случай, през 2020, ЕС ще бъде доста по-различен от ЕС през 2005, също както ЕС от 2005 силно се отличава от ЕС през 1990.