ГЕОПОЛИТИКА

Вече няколко месеца (от април насам) Ирак се управлява от странна коалиция включваща президента Джалал Талабани (водач на кюрдската общност), вицепрезидентите Адел Махди (шиит и бивш маоист, а днес един от водачите на Висшия съвет на ислямската революция - SCIRI) и Гази ал-Явер (сунит и бивш временен президент, определен за такъв от американската армия), както и назначеният от тях за министър-председател Ибрахим Джафари (лидер на умерената ислямистка партия “Ал-Даваа” и баджанак на великия аятолах на шиитите в Ирак Али ал-Систани). Въпреки че коалицията се раздира от противоречия – най-вече между проамерикански настроените кюрдски политици и колегите им от шиитската общност (които са откровени ислямисти и се подкрепят от съседен Иран), трябва да признаем, че изборите в Ирак бяха едновременно и исторически, и революционни: за първи път в историята на страната на власт се оказаха представители на потиснатото болшинство, тъй като досега държавата бе управлявана с желязна ръка от сунитския елит, докато представителите на шитската и кюрдската общности (80% от населението) присъстваха само по периферията на властта. Днес обаче, т.нар. “сунитски триъгълник” преставлява кърваво бойно поле, в резултат от което сунитската общност на практита бойкотира изборите. И още нещо много важно- въпросните избори бяха първата стъпка към федерализацията на Ирак. А основният проблем пред страната днес е, дали кюрдскике лидери, които доскоро се сражаваха под лозунга за независим Кюрдистан, ще останат в рамките на тази федерация или (въпреки американския натиск и турските заплахи) ще поискат пълна самостоятелност, тъй като революционният процес експортиран в Ирак от американците все повече излиза извън контрола на Вашингтон. Илюстрация за това бе и замяната на откровената американска креатура - бившият премиер Иляд Алауи с креатурата на шиитския върховен аятолах Ал-Систани в лицето на сегашния министър-председател Джафари.

Очевидно е, че днес в Ирак има само един човек, който може да се реално да се противопостави на американските планове за бъдещето на страната и дори да ги провали, и това е именно Али ал-Систани. САЩ са наясно, че е достатъчна само една фетва на върховния аятолах за да пламне и населеният с шиити юг (както вече е пламнал сунитският триъгълник). Според сирийския анализатор Сами Мубайед, “именно необходимостта да сътрудничат с Ал-Систани удържа американците от намерението им да ударят фундаменталисткия режим в Иран или шиитската милиция в Ливан. Днес те са принудени да съобразяват с това, че неговата представа за демокрацията в Ирак след Саддам, значително се отличава от тяхната собствена”. Победата на аятоласите в Ирак накара Вашингтон да преустанови реализацията на подготвяния от Алауи и американские посланик в Багдад Джон Негропонти (с голям опит в подривната дейност срещу редица латиноамерикански режими) “салвадорски вариант” за по-нататъшен силов износ на демокрация в съседен теократичен Иран. Така, Ирак не само че не стана плацдарм за по-нататъшното настъпление на Америка срещу “оста на злото”, но и се превърна в една от слабите и точки. Защото, както предупреди и самият Алауи, ако националното помирение между кюрди, сунити и шиити се провали, страната ще бъде изправена пред катастрофа и вероятно ще попадне под влиянието на Иран и неговата откровено фундаменталистка идеология.

Вашингтон се учи от грешките си

Всъщност, тържествуващата реакция на американския президент Буш на резултатите от изборите в Ирак беше само маска. Неслучайно, непосредствено след провеждането им и Джон Негропонте, и заместник-държавният секретар по отбраната Пол Уолфовиц (смятан за архитект на войната срещу “оста на злото”), загубиха местата си. За нов посланик на САЩ в Ирак бе назначен Залмей Халилзаде, който по националност е пущун, и който преди това демонстрира в Афганистан, че е далеч по-наясно със спецификата на източния манталитет, отколкото Негропонте. Назначаването му означаваше временно преустаняваване (заради проблемите в Ирак) на плановете за стартиране на поредната пълномащабна война срещу “оста на злото”. В същото време, нито Негропонте, нито Уолфовиц бяха изхвърлени на улицата, а напротив – получиха нови и при това отговорни длъжности. Първият фактически оглави американското разузнаване и ще отговоря за неговата реорганизация, а вторият оглави Световната банка. Много показателно е и назначаването на още един “ястреб” – Джон Болтън, за американски представител в ООН.

Всички тези промени са неочаквани, но напълно логични, ако разсъждаваме глобално (както със сигурност мислят в Белия дом). Изглежда Вашингтон променя тактиката си, предпочитайки да използва по-меки форми на намеса – например т.нар. “кадифени революции”. Като паралелно с това, се готви да стартира мащабна реорганизация на собствените си специални служби и институционалната инфраструктура (включително Световната банка и ООН) за да може да ги използва максимално за постконфликтното възстановяване на т.нар. failed states (т.е. “пропаднали държави”).

Светът в ерата на световната либерална революция

Напоследък като последен вик на модата в сферата на “износа на демокрация” се очертават т.нар. “цветни революции”. Дори идеологическите противници на Джордж Сорос в средите на американските неоконсерватори признават, че успехите му (т.е. успехите на финансираните от него неправителствени организации) в постсъветското пространство са далеч по-впечатляващи, отколкото тези на Буш и неговата администрация в Близкия изток. Според Макс Бът, един от ръководителите на американския Съвет по външна политика (CFR): “Сред най-вдъхновяващите събития през миналата 2004 беше изборната победа на Виктор Юшченко. Украйна не съответства на нито един критерий за “обещаваща демокрация” и в този смисъл по-малко перспективен от нея изглеждаше само Афганистан. Но “цветните революции” в републиките от бившия СССР демонстрираха несъстоятелността на представата, че демократичните преобразования не могат да бъдат наложени отвън. През последните две години американското правителство похарчи за демократизацията на Украйна 58 млн. долара. Сега уроците от украинските събития трябва да бъдат използвани и другаде, например в Иран”. Бът смята, че единствената реална преграда пред осъществяването на подобна политика на “нежните интервенции” в световен мащаб е …фактът, че “цветните революции” не са включени в официалната доктрина на сегашната американска администрация.