ГЕОПОЛИТИКА

Бурните събития, които се случиха през първата половина на 2005 в Централна Азия, включително “революцията на лалетата” в Киргизстан и кървавото потушаване на протестите в Узбекистан, промени геополитическия баланс на силите в региона. Като най-голяма полза от тези промени има Русия, докато отношението на регионалните държави към САЩ продължава да се влошава.

Укрепвайки стратегическите си позиции в Централна Азия, Москва използва за тази цел най-вече различните регионални организации. Една от тях – Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), обединяваща Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан, проведе на 5-6 юли в Астана годишната си среща с участието на държавните глави на страните-членки. На срещата беше приета обща декларация за борба с тероризма и бе решено Индия, Иран и Пакистан да получат статут на наблюдатели. Всичко това обаче остана в сянката на съдържащото се в заключителната декларация на участниците искане САЩ да уточнят крайния срок за изтеглянето на военния си персонал от региона.

В случая става дума за най-вече за американските военно-въздушни бази Карши-Ханабад (Узбекистан) и Манас (Киргизстан), въпреки че логистични структури на НАТО са разположени и в Термез (Узбекистан) и Колуб (Таджикистан).

Според редица руски анализатори, инициатор на тази, по същество, антиамериканска декларация, е бил узбекският президент Ислам Каримов, чиято страна силно влоши отношенията си със САЩ след силовото потушаване на бунтовете в Андиджан през май. Това предположение са потвърждава от изявлението на узбекския външен министър, направено непосредствено след срещата на ШОС, в което той подчерта, че американската база в страната му е била създадена за да улесни разгрома на талибанския режим в Афганистан, както и, че Узбекистан не е получил никакви компенсации за предоставянето и.

След “пробива” на САЩ в Централна Азия и появата на американските бази в региона, в столиците на бившите съветски републики започнаха да гледат на ШОС като на алтернативен силов полюс в региона. Значителни надежди се възлагаха на способността на организацията да се противопостави ефективно на различните регионални и транснационални заплахи и да гарантира по-голяма сигурност. Като в основата на подобна визия са не толкова антиамериканските настроения на местния елит, колкото отчитането на геополитическите реалности: ядрената мощ на две от страните-членки на ШОС - Русия и Китай, големият енергиен потенциал на организацията, както и фактът, че в нея членуват страни, контролиращи 61% от територията и 25% от населението на Евразия.

Напоследък, все по-актуални са въпросите, свързани с потенциалното разширяване на ШОС. Готовността си да се присъединят към нея (под една или друга форма) вече обявиха Индия, Пакистан, Иран (които през юли получиха статут на наблюдатели), Монголия (със статут на наблюдател от 2004), Южна Корея, Туркменистан, Афганистан и дори… САЩ. Толкова голям външен интерес открива пред организацията няколко алтернативни възможности:

• да се развива като “отворена” и проамериканска организация с широк състав от участници и дори интегририрана с някои западни структури (преди всичко с НАТО);
• да се трансформира в откровено антизападен алианс;
• да се развие като организация, водещи позиции в която ще заеме Русия;
• да се превърне в алианс, доминиран от Китай;
• да се разширява на основата на “отворения регионализъм” – т.е привличайки и други азиатски държави, включително принадлежащи към света на Исляма.

Първият сценарий не дава възможност на ШОС да реализира задачите, които организацията си поставя, защото в този случай участничките ще трябва да съобразяват поведението си с естествения лидер на НАТО – САЩ. А американците (както показват и отношенията с “партньорите” им от постсъветското пространство) не допускат и най-малкото отклоняване от очертания от самите тях политически курс. Следователно, при реализацията на първия сценарий, на съществуването на ШОС като самостоятелно регионално обединение спокойно може да се сложи кръст.