ГЕОПОЛИТИКА

Настоящата статия се основава на прозрачната геополитическа логика. В нея съществуващите или изграждащите се транспортни коридори се разглеждат като своеобразни “мостове” или “тунели” на геополитическата карта на евразийския суперконтинент. Тя наподобява обикновената географска карта, но (както ще видим по-долу) се отличава от нея в редица важни детайли. Разбира се, анализирайки съответните реалности, трябва да имаме предвид неизбежния впоследствие преход в сферата на икономическата география, тъй като в крайна сметка геополитическите амбиции са свързани най-вече с оптимизацията на геоикономиката.

1.

Както е известно, геополитическият потенциал се преразпределя в морските простори, но се създава на сушата (т.е. на континентите). Приложено към конфигурацията на транспортните мрежи, това определя необходимостта (и дори неизбежността) от изграждането на транспортни възли, структуриращи потоците през границите на геополитическите континенти. Тези възли нерядко обхващат териториите на цели държави, понякога дори формират собствени географски общности (например Евроамерика или Австралазия).

От друга страна, на геополитическия глобус (за разлика от географския) липсва Антарктида, а Африка не представлява самостоятелен континент, тъй като северната и част е “присъединена” към Европа, североизточната – към Азия, а Нигерия – към Евроамерика. Австралия също е разделена, като северната и част е включена в т.нар. Австралазия (заедно с Малакския полуостров, който пък е “откъснат” от Азия).

Изключително сложна е геополитическата структура на Евразийския суперконтинент, който се разпада на няколко отделни “блока” като последните на места се наслагват един върху друг, а понякога са разделени от т.нар. “цивилизационна пустош”. От геополитическа гледна точка, природата на въпросната “пустош” е по-скоро морска, отколкото континентална – обикновено този тип зони формират комуникационно, а не производствено пространство (неслучайно в миналото са стравнявали т.нар. Велика степ в днешна Южна Русия и Украйна с “море от трева”).

Най-устойчивата структурна “единица” на Евразия е Китай. Независимо от това, коя държава притежава в една или друга епоха т.нар. цивилизационен приоритет – дали Монголия, Манчжурия, Япония, Великобритания, САЩ или самият Китай – именно китайската територия определя структурата на изключително важния Азиатско-Тихоокеански регион. Като зоната на влияние на последния включва също Алеутските острови, Аляска, Филипинския архипелаг, Виетнам и Тайланд.

Следващата такава “единица” е Индийския субконтинент, включващ освен полуостров Индустан и остров Цейлов (Шри Ланка). Днес, както и по време на Втората световна война, териториите на Бангладеш, Бирма, Лаос, Камбоджа и (в по-малка степен) Виетнам представляват своеобразна геополитическа “пустиня” (1), непригодна за разгръщане на мащабни операции – независимо дали военни или финансово-инвестиционни.

Въпреки несъмненото значение на Европейския субконтинент, въпросът за геополитическите му граници, съвсем не е очевиден. Не е ясно например, дали Ирландия следва да се приеме за част от Европа, или трябва (заедно с Фарьорските острови и Исландия) да се отнесе към Евроамерика? От друга страна, разглеждайки територията на някогашната Римска република като своеобразна “прото-Европа”, стигаме до извода, че цяла Северна Африка (Египет, Либия, Тунис, Алжир и Мароко) би следвало да се включи в геополитическите граници на Европа. Що се касае до източните европейски граници, този проблем вече няколко столетия се дискутира от икономисти и политици. Напоследък например, под влияние на теориите на Хънтингтън, е модерно Русия и Европа да се отделят една от друга, като границата между тях върви по линията на проникване на западното християнство (католицизма), т.е. по източните граници на Полша.

Следва обаче да отбележим, че остава неясно, точно коя граница (и на коя измежду съществувалите в историята полски държави) се има предвид. На второ място, разногласията между католицизма и православието имат по-скоро догматичен характер, т.е. засягат най-вече чисто ритуалната страна на християнската религия. На практика те са много по-несъществени от етичната пропаст, съществуваща между католицизма и протестанството например. И накрая, от геополитическа гледна точка, конфесионалните “разломни линии” определено са вторични спрямо географските.

Всъщност, естествена геополитическа преграда, затваряща от изток европейския субконтинент, представлява линията Западна Двина – Днепър, чието стратегическо значение се проявава във всички войни между Русия и европейските държави. Територията между меридианите на Днепър и Одер, е прорязана от няколко големи реки (Висла, Сан, Неман), както и от труднопроходимата планинска система на Карпатите. С други думи, тя представлява типичното “слабо място” – т.е. зона, в която руският и европейският субконтиненти се наслагват един върху друг. И също както границата, в която се допират литосферните плочи, е белязана от множество земетресения и вулканични изригвания, така и зоната на взаимодействие между геополитическите субконтиненти се отличава с много голяма нестабилност.

Руският субконтинент продължава на Изток до Уралските планини и отвъд тях. Като някъде между долините на реките Об и Енисей постепенно преминава в “пустош”, простираща се до бреговете на Тихия океан. Въпросът за “естествената” източна граница на Русия, макар да е твърде важен от историческа и етнографска гледна точка, всъщност не представлява особен практически интерес.