ГЕОПОЛИТИКА

В края на 80-те години на миналия век рухна Желязната завеса и народите от Централна и Източна Европа отново станаха свободни (1). Като една от последиците бе, че се възобнови движението на хора от този регион към други части на света, което изкуствено бе възпрепятствано по времето на комунистическото господство. Това движение има доста интензивен и разнообразен характер. Разбира се, в него преобладават емиграционните процеси, още повече че емиграцията е била обичайно явление за региона и в миналото. Само че въпросните процеси съвсем не се изчерпват с нея. За посткомунистическия период е характерно рязкото повишаване на общата мобилност на жителите на Централна и Източна Европа, както и появата на нови нейни разновидности. Все по-многобройни стават временните премествания на хора от една страна в друга, в повечето случай на близки разстояния и за кратко време, често извършващи се под формата на т.нар. циркулярна миграция – при това не само между Изтока и Запада, но и вътре в самата Източна Европа, която през 90-те години се превърна в нова миграционна зона.

Тези процеси позволиха на източноевропейците постепенно да се включат в протичащите днес миграционни процеси, а една част от тях да намерят своето място на Запад. Сегашното разширяване на ЕС на Изток е поредния решаващ поврат (след падането на Желязната завеса) в съдбата на държавите от източната половина на континента, който очевидно ще повлияе съществено и върху европейския миграционен ландшафт.

Специфика на емиграционния процес в посткомунистическата ера

Страните от Централна и Източна Европа отдавна са регион, от който към други части на континента и света се насочват значителни емиграционни вълни. От средата на ХІХ век насам той е бил напуснат от десетки милиони хора, повечето от които се преселват в Северна Америка. През комунистическия период обаче, границите бяха затворени. Емиграцията, разбира се, не изчезна напълно, но бе възможна само в отделни случаи и очевидно не даваше никакъв шанс на малцината успели да емигрират някога да се върнат обратно в родината си. Непосредствено след края на студената война, предвид рязкоко влошаване на социално-икономическата ситуация в бившите социалистически държави, на Запад съвсем сериозно се опасяваха, че ще бъдат залети от мощна вълна имигранти, „бягащи от глада” в Източна Европа и търсещи спасение в процъфтяващата западна половина на Стария континент. Действителността обаче се оказа по-сложна.

На Запад действително се насочи поток от емигранти, но той съвсем не беше с апокалиптичните размери, мрачно предсказвани от някои. Такива централноевропейски страни като Полша (с традиционно високо ниво на емиграция), Чехия или Унгария не бяха засегнати от процеси на масова емиграция, каквито се наблюдаваха другаде. В двете последни страни миграционният баланс дори е положителен. От България обаче, емигрираха изключително много хора. Днес броят на емигрантите там е стабилизиран, но продължава да е достатъчно висок. Сред страните от Централна Европа, водещи позиции по броя на емигрантите заема Румъния, макар този факт да не се отразява адекватно в статистическите показатели (такъв показател например бе огромният брой молби за получаване на убежище в страните от ЕС, подадени от румънски граждани през 90-те години, които в повечето случаи бяха отхвърлени като необосновани). Най-мощната емигрантска вълна обаче дойде от държавите, разположени още по-на изток – т.е. от бившите съветски републики. От този регион емигрираха 3,8 млн. души, като почти всички са се преселили в Германия, Израел или САЩ.

Емигрантският поток на Запад е факт и днес. Западните държави продължават да привличат гражданите на ОНД, но още в началото на 90-те години на миналия век кривата на емиграцията престана да се покачва, а в началото на ХХІ век броят на емигрантите се стабилизира и днес е около 200 хиляди души годишно (2). Но емигрантите не се насочват само към западните държави. Мощни миграционни потоци възникнаха и вътре в постсъветското пространство. Така, между 1990 и 2002 Русия е приела 8 млн. емигранти от държавите от ОНД (миграционният приръст в страната е 4,7 млн.). Като половината от тези хора са дошли от Централна Азия и Казахстан (3).

Емиграцията от централно- и източноевропейските държави има поне две основни особености. На първо място, тя обикновено има етническа или етнокултурна основа. Така полските и румънски граждани, емигрирали до средата на 90-те години в Германия, са били в голямото си мнозинство етнически немци, а повечето от преселилите се в Унгария – етнически унгарци. По същия начин от бившия Съветски съюз са емигрирали най-вече немци, евреи и, по-рядко, финландци или поляци, докато от държавите от ОНД към Русия са се насочвали, по правило, етнически руснаци или рускоговорящи. Що се отнася до западните държави, тази особеност се дължи до голяма степен на възприетата от тях имиграционна политика: за да се пресели в Германия например, кандидатът трябва да представи документи за немския си произход, а след 1996 – и да държи изпит по немски език. Финландия, Гърция и Полша също са поставили в основите на имиграционната си политика етническия принцип, предоставяйки гражданство най-вече на представители на собствените си диаспори. Що се касае до постсъветското пространство, очертаните по-горе основни посоки на емиграционните потоци са пряка последица от разпадането на съветската империя.

Втората характерна черта на съвременната емиграция (както ясно показват социологическите проучвания) е в това, че емигрантите не късат окончателно с отечеството си. Те очевидно не желаят да се разтворят изцяло в пространството, ограничено от границите на приелата ги държава. Вместо това се опитват да конструират за себе си едно ново пространство, което сякаш обединява двете им родини – новата и старата, създавайки между двете постепенно разклоняващи се мрежи от лични и/или професионални връзки.

Изток-Запад: мобилност на населението, видове миграционни потоци и тяхната регионализация

През последните години между източната и западната половина на континента се формираха и други миграционни потоци, притежаващи доста своеобразни и променливи характеристики. В западните държави се появиха много туристи, работници, студенти, специализанти, “куфарни търговци” и т.н., установяващи се в тях за по-дълго или за по-кратко време и използващи за тази цел най-различни юридически основания. Пребиваването им в ЕС стана далеч по-лесно, благодарение на стартирилият още през 1991 процес на постепенна отмяна на краткосрочните входни визи, като последните страни, за чиито граждани отпадна необходимостта да притежават такива визи бяха България и Румъния (съответно през декември 2000 и януари 2002).