ГЕОПОЛИТИКА

Мина времето, когато глобализацията се възприемаше емоционално и образно – или с бурен възторг, или с бурно негодувание. Глобализацията като процес се превърна във всекидневна реалност. На 11 септември 2001 цялата планета наблюдаваше с ужас трагедията в Ню Йорк. Днес обаче, все по-малко хора се впечатляват от също толкова ужасни сцени на насилие в различни краища на света. И постепенно свикнаха да живеят рамо до рамо с гении и с отвратителни убийци, да присъстват на тържества и в най-горещите точки от военни действия. Свикнаха с бързата смяна на събитията, образите и катастрофите. Все повече се сбъдва предвиждането на Маршал Маклуан за “световното медийно село” [1,стр.10].

Много хора заживяха “рамо до рамо” с милиони непознати им индивиди от Интернет, а виртуалната проекция на глобалния свят свърза стотици индивиди по-здраво, отколкото семейството свързва двама души. Съвременният човек не само работи с информацията, той действително живее в информационно село. Днес начинът му на живот вече радикално се отличава от този на хората, останали да “спят” пред телевизора. Според някои, зад това се крие традиционният “конфликт на поколенията” – младите гледат в монитора на своите компютри, докато техните бащи и дядовци - в екрана на телевизора. Според мен, обаче, зад този банален факт се крие принципно ново неравенство от глобален характер. По наши изследвания, в България само 10-15% от населението живее в новото информационно село. Но това вече е значителна група от хора, които живеят не само различно, но и по-добре и по-успешно в сравнение с останалите. Ускорява се темпът на живот в тази среда, а това води до разширяване на възможностите за просперитет в най-различни области - в труда, обучението, почивката, здравето и т.н. В същото време е налице ефект на откъсване на тази част от населението от другите, при което ”оставащите извън нея се превръщат в изоставащи завинаги”. Това, което през 90-те Зигмунт Бауман теоретично определи като “новото богатство и новата бедност” [2, стр.21-25], на практика, става реалност в световен мащаб.

Какви са Икономическите последици в перспектива от това, че подобна невидима черта вече разделя хората?

Първо, трябва да се приеме като реалност, че изоставащите са, и ще бъдат, лесен и евтин ресурс в световната икономика. Те не само знаят по-малко, те по-малко могат, просто защото.... не знаят. Възможността им за успех е минимална, също и поради това, че са съгласни на всичко – техният труд не поевтинява, а просто се обезценява. Някога, вече много отдавна, преди повече от 15 години, в България се рисуваха приказни картини за “светлото бъдеще”, в което бурният научно-технически прогрес ще доведе до невероятен разцвет на творческите способности на трудещите се. Малко по-късно пък започнаха да се разказват други приказки – как бурната приватизация и масовото нахлуване на свеж капитал отвън ще доведе до невиждан ръст на българската икономика. И то само по простата причина, че в наследство от миналото у нас останаха висококвалифицирани кадри.

Но приказките си останаха приказки. Действително, в хода на индустриализацията и модернизацията, в България бяха подготвени висококвалифицирани специалисти. Но след разпада на “системата” те много бързо се оказаха далече от България – намериха реализация в най-развитите страни. Тези, които останаха, просто загубиха пазарната си цена. И всички приказки за повишаване ролята на квалификацията и образованието се превърнаха в своеобразна “носталгия по неосъществилото се бъдеще”. Защото, дори когато човек има квалификаия и образование, успехът му, до голяма степен, зависи от неговото интегриране в новото информационно общество. А билетът за влизане в това общество струва скъпо. Става въпрос не за обикновен компютър, свързан в мрежата с милиони други, а за принципно нов начин на живот.

Хората, които живеят и ще живеят в “прекрасния нов информационен свят”, действително по-лесно намират работа и по-спокойно възприемат дори и най-радикалните промени. Те имат повече ефективни контакти с хора, които никога не са виждали и може би няма да видят – но които означават за тях много повече, отколкото баналното им реално обкръжение. Днес пътят към успеха (както, впрочем и вчера) минава през много съдружия или съобщества (общности), в които участва човек. Днес, благодарение на информационната мрежа, такива общности се състоят дори не от хиляди, а от милиони членове. Но и най-ограничените измежду тях са достатъчно ефективни, тъй като в тях информацията циркулира по-бързо, сътрудничеството е по-резултатно и по-бързо се намират най-добрите решения, а това не може да не усилва икономическия им потенциал.

България очевидно не е в авангарда на световното информационно мрежово общество, но в София вече не можеш да получиш прилична работа, извън същото това мрежово общество. Същото, в не по-малка степен, се отнася и за столиците на другите източно-европейски страни от бившия “социалистически лагер”.