ГЕОПОЛИТИКА

Обикновено европейците ме смятат за човек, който би трябвало да разбира проблемите на Европа след като се е родил тук, и дори ме наричат “европеец по сърце”.

Всъщност истината е, че моята представа за Европа се оформи едва в периода след Втората световна война, когато се върнах на континента заедно с американската окупационна армия. Видях онази разрушена Европа и станах свидетел на нейното възраждане, на възстановяването на отношенията с Германия и другите европейски държави, както и на борбата за свобода в Източна Европа. Именно това бе периодът, в който се формира и моето политическо мислене.

Споменавам това, защото принадлежа към онова поколение за което укрепването на трансатлантическите отношения бе в основата на американската външна политика. Когато влязох в администрацията на Ричард Никсън, първото му пътуване в чужбина като президент бе именно в Европа. Оттогава обаче, от двете страни на Атлантика се смениха поне две поколения. Така че онази Европа, която познавам най-добре, първо в качеството ми на учен, а след това и на политик, бе свързана органично със Съединените щати - както по необходимост, така и по принципни съображения. За нея сътрудничеството с Америка бе от жизнено значение и затова – в реда на нещата. Разбира се, отношенията не винаги бяха гладки - в тях имаше немалко кризи, дори и по времето на студената война. Но макар че това не бе един романтичен период, факт е, че през него доминираше усещането за обща съдба и общи цели. И споровете (когато имаше такива) бяха по-скоро за методите с чиято помощ да постигнем тези цели, а не за принципите или пък за това, дали трябва да си сътрудничим. Днес обаче сме свидетели на фундаментална промяна в това отношение.

Днес основният въпрос е, дали Америка е заинтересована от една обединена Европа, както и каква Европа всъщност биха искали да видят във Вашингтон? Другият въпрос, който очевидно си задават много хора от Централна и Източна Европа, е как страните им ще могат да балансират между желанието да поддържат приятелски връзки със САЩ и очевидната враждебност, която демонстрират към Америка такива ключови европейски държави като Германия и Франция? Всъщност, може би е пресилено да се твърди, че последните две страни са враждебно настроени към Съединените щати, но поне в очите на източноевропейците нещата изглеждат така. При всички случаи е налице определено напрежение между Париж и Берлин, от една страна, и Вашингтон – от друга. Което несъмнено е проблем за страните от Централна и Източна Европа, които искат да бъдат част от Европа, без обаче да се разграничат от Америка. Затова ще се спра именно на тези два въпроса.

И така, каква Европа би искала да види Америка? Всъщност, истинският въпрос е: за коя Америка говорим? Ако става дума за преобладаващото мнозинство американци, те просто нямат представа, каква Европа биха искали да видят. Тоест, тази Америка не е враждебно настроена към Европа, а просто е безразлична към нея. Що се отнася до американските политици, проблемът е, как да се стимулира интереса им към укрепване на трансатлантическите връзки, така че той да надделее над тяхното неприязнено отношение към Стария континент. Една от основните психологически (ако не и политически) дилеми между Европа и Америка е, свързан с огромното внимание, което европейските политици отделят на въпроса за европейската идентичност, в сравнение с това, което му отделят техните колеги от САЩ. Много бих се изненадал например, ако някой високопоставен американски политик е чел Европейската конституция. Докато европейските външни министри обикновено отделят по 40% от времето си на проблеми, касаещи ЕС, американските им колеги почти не обръщат внимание на тези въпроси. Затова и въпросът, “каква Европа би желала да види Америка?” няма точен отговор. Но, както вече споменах, аз съм човек от следвоенното поколение, което вярваше и работеше за тесни връзки между Европа и Америка. Това, донякъде, е предимство, но то е и недостатък, защото онази Европа, която познаваме, бе обвързана със Съединените щати, както поради спецификата на студената война, така и заради собствените си икономически интереси.

Ето защо, когато Европа започна все по-открито да се противопоставя на САЩ, ние американците реагирахме вероятно по-остро, отколкото би трябвало. От друга страна обаче, поведението на Франция и Германия по иракския въпрос действително шокира много американци. И преди имахме противорочия по отношение на тактиката, а от време на време – дори и стратегически противоречия, но никога не бяхме ставали свидетели на това, как отделни европейски правителства атакуват фондаменталните принципи на американската политика. Именно това доведе до сегашната ситуация, особено по отношение на Франция и, в по-малка степен, на Германия.