ГЕОПОЛИТИКА

Ако ХVІІІ век е известен като “века на Просвещението”, а ХІХ – като “век на промишлената революция”, миналото столетие трудно може да се характеризира с един, единствен епитет. Дали това бе преди всичко век на световни войни и тоталитарни режими? Или на информационната революция и “смъртта на изкуството”? Или пък - столетие на “края на историята” и “войната между цивилизациите? А, може би, беше просто “векът на високите технологии”? Най-вероятно, сложният характер на света през ХХ-ти век изисква да търсим доминантата във всяка отделна област на човешкия живот. Ако се съсредоточим върху религиозната сфера, следва да подчертаем няколко особено важни промени, станали през вече отминалото столетие.

Секуларизацията

Именно през ХХ-ти век приключи един процес, чието начало можем да открием в зората на Новото време – процесът на секуларизиция на обществения живот, т.е. на изтласкването на религията от него. Което означава, че религията (и като институция, и като мироглед) – окончателно изгуби ролята и значението си при приемането на решения в политическата, социалната или културната сфери. Припомняйки си някои крилати фрази от епохата на Просвещението, можем да кажем, че , от една страна, “хипотезата за Бога” остава излишна, но – от друга страна, не е необходимо и “измислянето на Бога”, защото дори символичното му присъствие “не работи” в съвременното социално-политическо пространство.

Това че секуларизацията е вече свършен факт е свързано (както би могло да се очаква) с финализирането на един друг процес: тъй нареченият “модерен проект”, постепенно водещ до окончателната победа на прагматизма. Съвременното общество се ориентира, най-вече, към конкретния резултат от всяко свое усилие и дейност. Нещо повече, в него се е наложил своеобразен култ към ефективността. Доминират ценностите на приложните науки: всяка идея се смята за ценна дотолкова, доколкото може да се реализира в производствената практика. В крайна сметка всичко се свежда до технологията, а в главен критерий се превръща “технологичността”.

Често се коментира утилитаризма на съвременния човек, загрижен единствено за материалната си печалба и воден от неудържимия стремеж към повече потребление. От друга страна, потреблението е просто обратната страна на ефективния мениджмънт. И, може би, основната социална последица съвсем не е превръщането на хората в “потребители”. Много по-важно е, че определяща за обществото става ефективността на “машината” – икономическа, финансова, политическа, научна, социална и т.н. (и тъкмо поради това, в ценностната скала, успехът стои над материалното благополучие, като такова).

Някои характеризират така създалата се ситуация с термина “дехуманизация”. Което, в частност, означава, че днес професионалната дейност и социалният статус на индивида, по правило, не зависят от неговия мироглед, религия, нравствени ориентири, специфични таланти или лични пристрастия... А зависят най-вече от способността му да се “впише” успешно в съществуващите механизми на системата.

Какво е мястото на религията в свят като днешния? Следва да имаме предвид, че в епохата преди окончателния триумф на секуларизацията, религията изпълнява двояка функция. От една страна, тя, разбира се, участва в социалната “прагматика”, играейки ролята на обществен “интегратор”: дава своеобразна “сакрална санкция” на общественото устройство, определя морала, мотивира постъпките, а също насочва мислите и “одухотворява” обществото. От друга страна обаче, религията посочва на човека (в качеството му на член на обществото) неподвластните на времето духовни истини, придавайки на съществуването му вътрешна дълбочина и определен нравствен смисъл, нямащ нищо общо с “разумния егоизъм”. Тя внушава, че човешката същност не се изчерпва с “реалните дадености”, защото вечният и всемогъщ Бог е призовал хората да се стремят към духовно израстване и да се ръководят от ценности и ориентири, често нямащи нищо общо с чисто земния прагматизъм и стремеж към постигане на конкретни резултати именно “тук и сега”.

По-късно, с появата на други социални интегратори и “мотивиращи фактори” религията се превръща в “частен въпрос”, касаещ отделния индивид. С това се характеризира онзи исторически период, когато много членове на обществото продължава да бъдат вярващи, но “човешкият прогрес” (т.е. ориентацията към постигане на максимална ефективност) вече не е свързан с религията и няма нищо общо с Църквата – дори напротив.

През ХХ-ти век “християнските ценности” все още определят живота на (западното) общество. Неслучайно наричат следвоенна Америка “едновременно най-религиозната и най-светската страна в света”. С окончателното и успешно приключване на секуларизационния процес обаче, християнската религия престава да бъде дори “частен въпрос”, касаещ отделния индивид. Ако дотогава тя все пак присъстваше в душите и умовете на онези, които в ежедневния си живот се ръководеха от правилата на “новия прагматизъм, изключващ Бога”, то днес – и именно днес – християнството, по същество, се превръща в принципен опонент на съвременната пост-християнска култура.