ГЕОПОЛИТИКА

Съвременното световно стопанство се характеризира с високи темпове на развитие. При използването на традиционни икономически индикатори, те могат да се представят в прогресия, близка до геометричната. Например според Браун (1998) за периода 1900-1950 г. обемът на световния брутен продукт нараства около 5 пъти, а за целия ХХ век – близо 20 пъти. Някои изследователи дори се опитват да разширяват хронологичният обхват в изследването на този процес. Например според Горшков и др. (1992) средно за всяко от следвоенните десетилетия на ХХ в. световният брутен продукт е приблизително равен на брутния продукт от съществуването на човешката цивилизация до 1950 г. От тази гледна точка константният характер на обитаемото географско пространство дава основание на Meadows (1972) да определя световните икономически процеси с термина "експоненционално нарастване" (т. е. нарастване в затворено пространство). Освен като обществен прогрес, нарастване на консумативните нужди от гледна точка на жизнения стандарт или инфлационен процес посочената динамика има и своята природо-ресурсна цена за бъдещите поколения от гледна точка на концепцията за устойчиво развитие.

Процесът на динамично нарастване на световния брутен продукт се отличава както с хронологична, така и с хорологична динамика. Примери в това отношение могат да се посочат в табл. 1.

Посочената промяна в класацията на лидерите в световното стопанство има своите регионални измерения и е тясно свързана с изследванията на теоретичните модели център-периферия, засягащи икономическите процеси в глобален мащаб. Подробен преглед на т. нар. "нодални" (възлови) райони прави Стоянов (2001). Очевидно е обаче, че както моноцентричният подход, така и полицентричният подход при изследването на моделите в развитието на световното стопанство изискват перманентна актуализация, съобразена с диференцираната регионална динамика на икономическите процеси.

Традиционно най-големите пространствени фрагменти на световното стопанство се обозначават като център, полупериферия и периферия. Според теорията за дифузия на нововъденията в центъра се зараждат нововъведения, чието разпространение засяга първо най-близко разположените пространства от полупериферията, а впоследствие - и страните от периферията. Пространствената проекция на тази теория във времето налага разглеждането на т. нар. географски модели на световното стопанство. Отделните географски модели на световното стопанство са пряк резултат от конкретното съчетание на природни и обществени фактори както в света като цяло, така и в отделните негови цивилизационни региони. Всеки географски модел на световното стопанство отразява съотношенията между основните суровинни и производствени региони в света, тяхното участие в отрасловото и териториалното разделение на труда и произтичащите от това междудържавни икономически връзки.

Най-продължително съществуващият географски модел на световното стопанство е през Древността и Ранното Средновековие и се характеризира с пространствена икономическа и културно-политическа изолираност между главните цивилизационни региони на планетата. Налице са само епизодични прояви на военни сблъсъци и нетрайни икономически контакти между тях. Великите географски открития предизвикват активизиране на връзките със земите от Новия свят и глобализиране на модела. Световен икономически център на развитие е Европа и най-вече колониалните държави от Западна Европа. До края на ХІХ в. Старият континент е първостепенен лидер в световната икономика.

Първият опит за създаване на глобален стопански модел принадлежи на Португалия и Испания. През ХVІ-ХVІІ в. те завладяват значителна част от земите в Новия свят и налагат специфичен тип стопански отношения между метрополиите и колониите. Испано-португалският опит за стопанска глобализация се основава на разграбване ценните суровини в новите задморски владения и принудителния труд на местното население. Приходите от колониите не се използват за стопанско възпроизводство, а предимно за обогатяване на аристократическия елит в Мадрид и Лисабон.

По-късно създаденият модел за стопанска глобализация от индустриализиращите се Нидерландия, Великобритания и Франция се основава на други принципи. Колониалните владения се използват и като източник на евтини суровини, и като гарантирани пазари за произведените в метрополиите промишлени стоки. Чрез такъв търговски тип колониализъм се постигат много по-значими резултати за икономическата и политическата мощ на колониалните държави.

През ХІХ в. се създават условия за изграждане на нов тип световно разделение на труда, основаващо се инвестирането на капитали в колониите. В тях започва строителство на промишлени предприятия с цел да се използват не само евтините суровини, а и евтината им работна сила. Между метрополиите и колониите вече се обменят не само суровини и стоки, а и капитали. Така метрополиите осигуряват още по-голям икономически ефект от функционирането на колониалната система. Впоследствие обаче именно в част от бившите европейски колонии възникват алтернативни икономически центрове на световното стопанство. През ХІХ век Великобритания се утвърждава като най-голямата колониална сила в света. В началото на ХХ в. тя осъществява икономически и политически контрол върху 21 % от земната суша, където живее 26 % от световното население. Общо в метрополията и колониите на Британската империя се произвеждат около 60 % от златото в света, 50 % от памучните тъкани, 40 % от търговските кораби, 30 % от каменните въглища и чугуна, 25 % от пшеницата. На Великобритания се падат 32 % от световната търговия, на Германия - 19 %, САЩ - 17 %, Франция - 11 %, Нидерландия - 10 % (Кратъкъ …, 1907)