ГЕОПОЛИТИКА

Смъртта на Ясер Арафат в края на миналата година отново прикова вниманието на света към палестинско-израелския конфликт, който през последните години се бе превърнал в дежурна тема на новинарските емисии. Гласовете за уж появилите се “нови шансове за мир” в региона или за началото на “нов етап в урегулирането на близкоизточните проблеми” сякаш изместват акцента в очакванията за скорошно мирно решение към палестинската страна. Така, на пресконференцията по време на посещението си в Канада през декември 2004 Джордж Буш ясно даде да се разбере, че времето на едностранните отстъпки към Израел остава в миналото и сега палестинците трябва да предприемат ответни стъпки за да докажат желанието и способността си да живеят в мир със своите съседи.

Основният залог във всички лансирани през последно време планове за реанимиране на мирния процес е свързан със 70-годишния Махмуд Абас (известен още и като Абу-Мазен), който бе близък съратник на Арафат още от времето, когато беше създадена организацията “Ал-Фатах” и доскоро заемаше (преди да бъде избран за неин лидер) поста отговорен секретар на Организацията за освобождение на Палестина (ООП). Въпреки мимолетната интрига около намиращият се в израелски затвор 45-годишен Марван Баргути, Абас спечели без проблеми изборите за президент на Палестинската автономия, проведени в началото на януари 2005. Смятат го за водач на “умереното крило” в палестинското ръководство и най-приемливата фигура за САЩ, Израел и болшинството съседни арабски държави. Подкрепят го и абсолютното мнозинство от членовете на “Ал-Фатах”, както и обвързаните с платформата на тази организация палестински политици. Това се отнася както за привържениците на “твърдата линия”, така и за техните противници, за хората от “старата гвардия” и за новото поколение лидери на организацията. Днес никой от тях не би мотъл да му оспори върховната власт – нито премиерът Ахмед Курейя, нито Мохамед Дахлан, нито Джибрил Раджуб или дори Марван Баргути, на когото израелските медии приписват много по-голяма популярност от тази, с която реално се ползва. Впрочем, сред потенциалните съперници на Абас се сочи и Фарук Кадуми, но той въобще не е сериозен “играч” на палестинската политическа сцена. Защото центърът на тежестта в палестинската съпротива отдавна се измести от палестинската диаспора към територията на Палестинската национална автономия, където Кадуми няма сериозна подкрепа и не се “котира” особено. Затова включването му сред потенциалните претенденти за властта в палестинската квази-държава би било знак за пълно неразбиране на променените реалности след създаването и.

От друга страна, стартирането на подобна борба вътре в “Ал-Фатах” и ООП в сегашните условия, би било чисто самоубийство. То би довело само до пълната дезорганизация на палестинските територии и окончателното разпадане на Палестинската автономия, чиито структури и без това са отслабени от четиригодишната “интифада” и методичните действия на израелския премиер Шарон за ерозирането им. Израел не би пропуснал да се възползва от подобно развитие за да докаже за пореден път, че с палестинците въобще не е възможно да се преговаря, тъй като не разполагат с достатъчно отговорна власт. При подобни обстоятелства не би могло да се изключи и овладяването на властта от палестинските ислямисти, начело с “Хамас”. Защото на практика ислямистите са единствената реална и добре организирана политическа опозиция на сегашното ръководство на Палестинската автономия.

В този контекст, новия президент Махмуд Абас очевидно е компромисна и преходна фигура, която (както твърди Мохамед Дахлан в едно интервю за италианския “Кориере дела сера”) ще изиграе ролята на “мост” между по-старото и младото поколение палестински политици. Причината не е свързана само с възрастта на Абас. Той очевидно е умен и образован човек. Завършил е право в Дамаск, а през 1980 защитава в Москва докторска дисертация на тема “Връзките между нацистите и ционистите през 30 - 40-те години на ХХ век”. Смятат го за умел и пресметлив политик, винаги склонен да преговаря (Абас бе един от практическите организатори на израело-палестинското споразумение от Осло). Но той очевидно не е трибун и любимец на тълпите. Липсва му харизмата, която притежаваше покойния Арафат, способен да разговаря с хората от улицата на техния език и, в същото време, да беседва като равен с крале и президенти.

Основният въпрос (който все още остава без отговор) обаче е, как може да бъде постигнато мирното урегулиране? Ясно е, че Абас представлява онези кръгове в палестинското ръководство, които още отначало смятаха, че въоръжените форми на “интифадата” (но не и самата “интифада”) са контрапродуктивни. Днешният палестински президент нееднократно го заявяваше още докато предшественикът му бе жив и тъкмо това стана причина за търканията между двамата. Наскоро, в интервю за издавания в Лондон арабски вестник “Ас-Шарк Ал-Аусат”, Абас отново обяви, че “въоръжената интифада” е била грешка. И преди, и сега той предпочита преговорите пред въоръжената борба, смятайки че те, най-малкото, биха позволили укрепването на палестинския “тил” – т.е. възстановяване структурите на палестинската власт, отслабване на икономическата блокада, избягването на икономическия колапс (особено в сектора Газа, където, по данни на Световната банка, 25% от жителите са безработни, 47% живеят под чертата на бедността, а над половината от тях трябва да се оправят с по-малко от два долара на ден). В това отношение, според последните социологически проучвания, го подкрепят около две трети от палестинците.

Всичко това обаче, не отменя необходимостта от постигане на споразумение по три основни въпроса, без чието решаване урегулирането на палестинския въпрос изглежда невъзможно: границите на бъдещата палестинска държава, статута на Източен Йерусалим и правото на палестинските бежанци да се върнат по родните си места. На срещата си с членовете на палестинското Законодателно събрание в края на ноември 2004 новият лидер на ООП Абу Мазен (т.е. Абас) заяви, че палестинското ръководство продължава да следва пътя на Арафат и, че негова цел ще бъде създаването на независима палестинска държава със столица Йерусалим. Пак там той подкрепи и правото на бежанците да се завърнат. Заявлението бе направено в навечерието на съвещянието на активистите на т.нар. “Танзим” (една от въоръжените структури на “Ал-Фатах”) по повод решението на ръководството на организацията да подкрепи кандидатурата на Абас за президент на Палестинската автономия. Разбира се, това не изключва възможността кръгът около новия палестински лидер да се съгласи на компромис за границите на бъдещата държава. Какви обаче могат да бъдат параметрите на подобен хипотетичен компромис?

Те едва ли ще излязат извън границите на плана, предложен от Бил Клинтън през декември 2000. В него ставаше дума за почти 97% от територията на сектора Газа и Западния бряг на река Йордан, окупирани от Израел през 1967. Само че между сегашния израелски премиер Шарон и тогавашния - Йехуд Барак, има голяма разлика. Така, през 2001 Шарон говореше за само 40% от всички територии, окупирани по време на “Шестдневната война”. И едва ли тези му позиции са се променили особено. Защото за Израел териториалният въпрос има поне две основни измерения – едното е свързано със сигурността, а другото с израелските селища. Да не забравяме, че най-тясната и най-населена част на Израел е широка само 20 км. Не по-малък проблем представляват израелските заселници, чиито брой отдавна надхвърли 200 хиляди, част от които са силно религиозно мотивирани и готови да окажат въоръжена съпротива, ако властите решат да ликвидират кибуците им. Да не говорим, че тук вече се е родило и израстнало не едно поколение евреи, смятащи въпросните кибуци за свое Отечество и нямащи никакво намерение да ги напуснат просто така.

Още по-нереална изглежда възможността за сближаване на позициите по въпроса за Източен Йерусалим. За Ариел Шарон, статутът на “единната и неделима” столица на Израел не подлежи на съмнение. Тук се намира и най-голямата еврейска светиня – останките от храма на Соломон, или “Стената на плача”, където ежегодно се стичат стотици хиляди израелтяни, за да се молят. Да не забравяме и, че от векове насам молитвите на евреите, живеещи в най-различни точки на света, неизменно завършват с думите “През следващата година в Йерусалим”, което превръща този град в идеен символ на ционисткия проект и възраждането на еврейската нация. Проблемът обаче е, че и палестинците никога няма да се откажат от претенциите си за източната му част. Нещата не опират само до това, че там е разположената третата по значение мюсюлманска светиня – джамията “А-Акса, спомената от пророка Мохамед в Корана. За бъдещата палестинска държава, разполагането на столицата в Източен Йерусалим (където освен мюсюлманските светини се намира и Гробът Господен), означава допълнителна политическа тежест, при това както в арабския, така и в християнския свят. Да не говорим, че милионите поклонници, посещаващи светите места, носят милиарди долари постъпления за онези, които ги контролират.