ГЕОПОЛИТИКА

Повечето анализатори смятат, че добрите отношения между ЕС и САЩ са от фундаментално значение за глобалната стабилност. Така ли е обаче в действителност? Може би четиридесетте години на “студената война”, както и периодът на доминация на “Запада” и “свободния свят”, са просто аномалия? Възможно ли е трансатлантическите отношения да не се влияят от тектоничните промени на основополагащите геополитически платформи – като крахът на комунизма, възхода на Китай или новите заплахи пред световната сигурност например.

Днес трансатлантическите отношения са в дълбока криза, до голяма степен – заради американската интервенция в Ирак и новата едностранна политика, възприета от администрацията на Буш като модел на американското лидерство в света.

Разногласията между ЕС и САЩ непрекъснато нарастват, засягайки както ключови политически и стратегически, така и икономически и социални проблеми. Едно от най-сериозните противоречия е свързано с глобалното ръководство и ролята, която двата бряга на Атлантика отреждат на ООН и другите международни институции. В Европа се надига вълна от антиамериканизъм (или, по-скоро, съпротива срещу политиката на сегашната републиканска администрация), а САЩ не крият огорчението си от поведението на европейците (и, най-вече, от това на Франция и Германия). В същото време ЕС не разполага със сериозна стратегия за бъдещото развитие на отношенията с единствената на планетата свръхдържава, а съществуващите днес евро-американски структури (ЕС-САЩ) не предоставят особени възможности за сериозно обсъждане на съществуващите противоречия.

Не може да се изключи, че разширяването на кръга от въпроси, по които са налице сериозни спорове (например Ирак, израело-палестинският конфликт, Иран, отношенията с “държавите-парии” и борбата с тероризма, глобалното затопляне или контрола над въоръженията), само по себе си руши доверието, необходимо за съвместното решаване на глобалните проблеми. Нещо повече, трансатлантическите разногласия оказват силно влияние върху европейската външна политика, политиката в сферата на сигурността и дори върху евроинтеграционния процес. Вече има силни съмнения, дали САЩ все още са заинтересовани от силна и обединена Европа с ясни собствени позиции?

С разширяването на Европейския съюз и нарастването на геополитическото му значение, той поема все повече отговорности за гарантирането на сигурността в съседните му региони. По принцип, Съединените щати поддържат този процес, подчертавайки в същото време важната роля на НАТО, макар че от гледна точна на повечето европейци алиансът прогресивно губи значението си. В същото време е налице задълбочаващо се различие между това, как Америка вижда собственото си морално лидерство и европейската гледна точка, според която САЩ са прекалено концентрирани върху проблемите на “държавите-парии” или разпространението на оръжията за масово поразяване.

Ключовата роля на САЩ и ЕС в глобалната система не предизвиква съмнение. Те доминират в световната търговия и предоставят основната част от икономическата помощ и техническото съдействие за развиващите се държави. На тях се падат и 70% от разходите за въоръжаване на планетата. САЩ и ЕС успешно действаха съвместно на Балканите и в редица други региони. Но добрите трансатлантически отношение не са нещо, което може да трае вечно. Налице са фундаментални противоречия по проблемите на Близкия изток, в областта на международното право, както и по възприетите от САЩ и ЕС икономически и социални модели (т.е. общественото им устройство). Разбира се, ще се запазят определени сфери, в които Америка и Европа ще продължат да действат заедно, като приятели и партньори. Но ще се появят и такива, в които те ще се изявяват като съперници. Което пък означава, че САЩ ще престанат да бъдат основния притегателен център за ЕС и занапред Европа ще сътрудничи активно и с други стратегически партньори – например с Русия и Китай, а също с Канада, Индия и Япония (все страни, споменати през декември 2003 от Хавиер Солана в документа за стратегията в областта на европейската сигурност).

Проблемите преди Буш

Мнозина сякаш забравят, че 90-те години на миналия век съвсем не бяха десетилетие на пълна трансатлантическа хармония. Всъщност, много от днешните конфликти датират именно от този период, когато администрацията на Клинтън трябваше да се справя с враждебно настроения Конгрес, който не се интересуваше особено от международните проблеми, а европейските правителства бяха силно загрижени от политиката на ненамеса в конфликта на Балканите от страна както на администрацията на Буш-старши, така и на Клинтън. Далновидният държавнически подход на Буш-старши към събитията, свързани с краха на комунизма и обединението на Германия, предизвика овации в Европа, но президентът очевидно не желаеше въвличането на Съединените щати в конфлекта на Балканите. Както отбеляза държавният секретар Джеймс Бейкър, “в тази кавга няма наши кучета” (т.е. тя не засяга американските държавни интереси). В началото, Клинтън продължи курса на ненамеса и периодът 1992-1994 ознаменуват сериозна криза в отношенията между Европа и Америка, следващи различни политики на Балканския полуостров. В края на краищата, САЩ все пак се решиха на военна намеса за да гарантират изпълнението на Дейтънското споразумение, а след това – и за урегулиране на кризата в Косово, въпреки съмненията, доколко законна бе тази операция. А поуката бе, че именно сътрудничеството, а не съперничеството, между ЕС и САЩ донесе мир на Балканите.