ГЕОПОЛИТИКА

Казусът “Турция”

Присъединяването на България и Румъния, а малко по-късно и на Хърватия, към Европейския съюз ще изглежда като кратка спирка на малки гари, ако в следващите 15-20 години влакът на евроразширяването успее да стигне и до Турция. През 2004 се случи едно събитие с огромна важност за бъдещето на Европа – първо Европейската комисия препоръча започването на преговори с Анкара за пълноправно членство в ЕС, а след това държавните ръководители на страните от Евросъюза се вслушаха в тази препоръка и насрочиха дата за започване на преговорите през 2005. Така 41 години след като подписа споразумение за асоцииране с ЕС и 17 години след като за пръв път подаде молба за пълноправно членство, Турция най-сетне излезе на евроинтеграционния коловоз и само чудо би могло да я свали от там.

Трите най-често изтъквани аргументи срещу членството на Турция в ЕС се съдържат в прилагателните голяма, бедна и мюсюлманска. След десетина години Турция ще бъде по-голяма от Германия – най-многолюдната държава в ЕС. В същото време, по брутен вътрешен продукт на глава от населението, Турция е по-назад и от най-бедната от сегашните членки на ЕС. А понеже Европейският съюз е, освен всичко друго, и един гигантски преразпределителен механизъм за пренасочване на пари от богатите към бедните региони на страните-членки, може да се очаква, че ставайки пълноправен член, Турция ще трябва да получи огромни суми от общата Европейска каса. Според някои изчисления само селскостопанските субсидии, полагащи се на Анкара, ще бъдат 11,3 милиарда евро годишно. Не на последно място е и религиозният аргумент, защото съвременната европейска културна идентичност се основава на християнството.

Нито един от аргументите против турското членство в ЕС обаче не е необорим. Турция наистина е голяма страна, но опасенията, че населението й ще продължи да нараства с темпове, характерни за Третия свят, са неоснователни. Според една много реалистично звучаща прогноза на Института за изследване на населението към университета Хаджеттепе, жителите на Турция никога няма да достигнат 100 милиона, като броят им ще расте до 2030-2035, когато ще се стабилизира на 93-94 милиона, а след това ще започне да намалява. За периода 1980-2000 годишните темпове на нарастване на турското население са спаднали от 2,28 на 1,49 %. Днес европейците се плашат от демографския бум в Турция, но след време може би ще получават голяма част от пенсиите си от отчисленията, удържани от заплатите на турците в работоспособна възраст.

Що се отнася до бедността, тя също е преодолим проблем. Макар че никога няма да догони стандарта на живот в Белгия или Холандия, Турция е сред малкото (ако не и единствен) примери за успешно развитие на висока производствена култура в мюсюлманска държава. През 2004 половината от телевизорите, продавани в ЕС, бяха турско производство. Като се има предвид изградената вече трудова етика и рационален модел на индивидуално икономическо поведение, може да се очаква, че ако получи безпрепятствен достъп до огромния пазар на Европейския съюз, Турция бързо ще дръпне напред. Освен това към датата на турското членство в ЕС се очаква скъпата селскостопанска политика на Съюза вече да бъде реформирана и субсидиите за агропроизводителите да значително да намалеят.

Може би най-сериозен е проблемът с културно-религиозната различност на Турция. Дори и най-политически коректните автори трябва да признаят, че европейската култура се базира на юдео-християнската традиция, която в дълги исторически периоди е утвърждавала своя облик именно в противопоставянето си със света на Исляма. Тук обаче трябва да отчетем, че Турция е преди всичко светска държава. Тя е мюсюлманска, но не и ислямистка. И още нещо много важно – лицемерие е да се твърди, че Турция няма място в ЕС, защото е населена с мюсюлмани, докато в същото време в Европейския съюз вече живеят 15,5 милиона мюсюлмани, чиито брой непрекъснато нараства и никой няма намерение да ги гони.

Турската кандидатура за членство в ЕС изглежда твърде необичайна, защото е свързана с няколко парадокса: Първият от тях е исторически. През ХVІ-ХVІІ век могъщата Османска империя безуспешно се опитва да превземе с военна сила Виенската крепост и се настани трайно в Централна Европа. Днес Турция, която е наследник на Османската империя, получава възможност да превземе крепостта “Европа” не с оръжие, а чрез преговори за присъединяване към ЕС. Ако след ХІV-и век османските султани успяха да вкарат Азия в Европа, то сега се случва обратното – Европа ще влезе дълбоко в Азия чрез въвличането на Турция в евроинтеграционния дискурс.

Друг парадокс е свързан с еволюцията на турския вътрешнополитическия модел. Кемализмът, който роди съвременна Турция, бе проникнат от стремеж към европеизация и скъсване с ориенталщината. Днес императивите на евроинтеграцията зачеркват част от политическото наследство на Ататюрк, например ролята на военните като пазители на съществуващия политически ред в Турция. Така страната еволюира от една полувоенна дирижирана демокрация към общество, близко до западноевропейския модел. От 2004 секретарят на могъщия турски Съвет за национална сигурност вече е цивилен. Турция е изправена пред най-сериозната промяна в политическата си система от времето на Ататюрк насам. Сърцевина на тази промяна е смяната на гаранта за продължаването на модернизационните усилия и за запазването на светския характер на държавата. Досега това бяха военните, а оттук насетне ще бъде Европейският съюз. Това ще стане възможно чрез вграждане (интериоризиране) на един по същество външен фактор (ЕС) във вътрешнополитическия живот на страната. Част от подсъзнателните страхове, които буди у европейците турското членство в ЕС, са свързани именно с колебанието, дали Евросъюза може да се справи с толкова необичайна задача.