ГЕОПОЛИТИКА

Откакто иранската ядрена програма се превърна в един от най-наболелите проблеми на съвременната световна политика, структурата на атомно-енергийния комплекс на Иран предизвиква нарастващ интерес.

Развитието на атомната енергетика бе сред приоритетите на Иран още по времето на шаха (т.е. преди 1979). Сериозното икономическо развитие на страната през 60-те и 70-те години на миналия век, обусловено от осъществените структурни реформи и индустриализацията (станали известни като „бялата революция”), стимулира създаването и усъвършенстването на мощна енергийна система, на чиято база трябваше да се развиват основните промишлени отрасли. В този контекст, през 1973 в Иран стартира програма за използване на атомната енергия за мирни цели. Тя предвиждаше в страната да бъдат изградени атомни електростанции с 23 блока. За целта през 1974 беше създадена Иранската организация за атомна енергия (ИОАЕ), чиято основна задача бе да сключи договори с водещи чуждестранни компании, изнасящи технологии за ядрената енергетика. През 70-те Техеран успя да сключи контракти за изграждането на атомни електростанции с Германия (през 1974 бе подписан договор с Kraftwerk Union за изграждане на два водни енергоблока с мощност 1190 мВт всеки ) и Франция (през 1976 иранците поръчаха шест енергоблока, а с компанията Framatome бяха подписани договори за изграждането на две АЕЦ, чиито реактори са с мощност 930 мВт). Предварителни договори бяха подписани и със Съединените щати: през 1968 САЩ, Иран и МАГАТЕ (Международната агенция за атомна енергия), сключиха тристранен договор за изграждане с американска помощ на атомен реактор с мощност 5 мВт, а през 1975 ИОАЕ започна преговори с редица американски компании за покупката на 6-8 блока за АЕЦ, както и за доставка на ядрено гориво за Иран.

След ислямската революция от 1979 обаче, всички постигнати дотогава споразумения в тази сфера с европейските и американски партньори бяха анулирани, а ИОАЕ стартира преговори с други компании – немската TUF , испанската „Сиате” и швейцарската „Мотокром”, за консервацията на вече изградените и монтирани части на АЕЦ, но по-късно и те се отказаха, поради натиска на САЩ. През 1992 пък стартира руско-иранското сътрудничество в изграждането на атомния реактор в Бушер. Дотогава Техеран заемаше конструктивна позиция, придържайки се към международните изисквания за неразпространяване на оръжията за масово поразяване. От 1958 страната е член на МАГАТЕ. През 1969 тя се присъедини към Договора за неразпространяване на ядреното оръжие. Впрочем, иранското ръководство нееднократно декларира стремежа си да използва атомните технологии само за мирни цели. През 1992 то предостави на МАГАТЕ възможността да инспектира всички обекти на иранска територия. През 2003 Техеран подписа и допълнителен протокол към Споразумението за гаранции с агенцията (който обаче и до днес не е ратифициран от парламента). Струва си да отбележим и, че досега многобройните проверки на МАГАТЕ на са установили сериозни нарушения, позволяващи да се твърди със сигурност, че иранската ядрена програма има военен характер и цели създаването на атомно оръжие.

Според Техеран, тази програма има изключително мирни цели и е насочена към диверсификацията на енергийните източници, отчитайки растящите потребности на иранската икономика от нови мощности. Освен това, ядрената програма на Иран, която се разглежда от управляващите и обществото като общонационален проект, трябва стимулира съкращаването на петролната зависимост в структурата на енергопотреблението, както и да позволи в обозримо бъдеще износа на ядрено гориво в съседните страни. Всъщност, иранските планове за развитие на атомната енергетика, в сегашния им вид, са изключително амбициозни. Според приетия през 2005 закон, иранското правителство се задължава да развива пълен ядрен горивен цикъл, да осигури през следващите 25 години производството на 20 хиляди мегавата електроенергия и да изгради 20 атомни енергоблока. Както твърди иранският вицепрезидент и шеф на Държавната комисия за атомна енергия Голамреза Агазаде, днес „вече са налице разработки за производството на 2 хиляди мегавата”.

За реализацията на тези планове, Иран разполага със сериозна база: по оценки на експерти, общият брой на вече изградените и строящите се обекти на ядрената инфраструктура е около 20. Като всички се контролират от Държавната комисия за атомната енергия на Иран. Сред тях, най-големите и известни проекти, реализирани в рамките на националните ядрени пограми, са следните:

Центърът за ядрени изследвания и производство на гориво в Исфахан . Той е основан през 1974 за да се осигури необходимата научно-техническа подкрепа за националната атомна програма. До 1979, с помощта на френския концерн Tecnicatome , на територията на центъра са изградени временни лаборатории, както и обща инфраструктура (пътна, комуникационна и енергийна). Работата на центъра е възобновена през 1981 с помощта на китайски специалисти - Пекин помага за оборудването му, като през 1997 за неговите нужди е купен китайски изследователски реактор MNSR с мощност 27 мегавата. Става дума за мини-реактор с нулева мощност, използващ „тежка вода”. В центъра работят ирански физици, специализирали в Китай. Смята се, че в него се извършват част от основните ирански разработки в сферата на атомната енергетика. Центърът е специализиран в конверсията на уран ( UCF ) , което позволява преработката на изходната суровина U 308 (концентрирана уранова руда) в необходимата за работата на различните предприятия от ядрения комплекс форма. В Исфахан има и завод за преработен уран, както и радиохимически завод.

Центърът за обогатяване на уран в Натанц. Разположен е в планинска местност на север от Исфахан и заема площ от 1400 хектара. През 2002 беше изграден тунелен вход към подземната му част, където са разположени три сгради – едната е изцяло под земята, а останалите две – частично. Центърът разполага със 160 модерни газови центрофуги (макар че през 2003 Техеран заяви, че те са само 100), както и с компоненти за още 1000 такива устройства, като се предвижда общо да бъдат произведени 5000. През 2004 беше окончателно завършена системата от над 20 защитни съоръжения, формираща осемкилометровия „периметър на сигурност”. За съществуването на центъра в Натанц световната общественост разбра едва през 2002. На следващата година генералният директор на МАГАТЕ Мохамед ал-Барадеи заяви, че инспекторите на агенцията са открили там следи от високообогатен уран и нарече обекта „критичната точка в контрола, осъществяван от МАГАТЕ на иранска територия”, пораждащ най-голяма тревога. По време не прекъсването в дейността на центъра през 2003-2005, предизвикано от доброволния мораториум, приет от Техеран в рамките на преговорите с т.нар. „европейска тройка”, иранските власти тайно разшириха завода в Натанц, изграждайки седем нови здания около замаскираните центрофуги. Днес, там продължават подготвителните работи за създаването на комбинат за обогатяване на уран с комплекс от газови центрофуги за нуждите на иранската ядрена енергетика. Както е известно, през януари 2006 Техеран нареди да бъдат счупени пломбите, поставени на завода от МАГАТЕ, а през февруари официално заяви че възобновява обогатяването на уран в промишлени мащаби.