ГЕОПОЛИТИКА

От доста месеци насам, Иран продължава да държи света в напрежение.Заплахите на иранския президент Ахмадинеджад срещу Израел и неотклонното му намерение да реализира мащабната ядрена програма, даваща възможност страната му да се сдобие с атомно оръжие, както и интензифицирането на националната ракетна програма, на фона на общата модернизация на иранската армия, не могат да не тревожат, както Запада, така и Изтока.

Световната общност очевидно не е удовлетворена от неконструктивната позиция на Иран в преговорите за ядрената му програма, при това с най-различни контрагенти. Същността и е в проточването на преговорния процес и опитите да се внесе раздор между ЕС, САЩ, Русия и Китай, а напоследък – в шантажирането на всички тях със заплахата, че Техеран ще се откаже от Договора за неразпространяване на ядреното оръжие и ще напусне МАГАТЕ, ако иранското досие бъде изпратено в Съвета за сигурност на ООН, или по-точно – ако не бъдат изпълнени исканията на Иран да създаде необходимата инфраструктура за пълния цикъл на производство на ядрено гориво, т.е. за обогатяване на уран, даващ възможност и за създаването на атомно оръжие.

С усилията на новите си лидери, само за няколко месеца, Иран се превърне в едно от главните огнища на напрежение в съвременния свят. Назрява криза, чиито истински последици за света все още трудно могат да се преценят.

Неконструктивната ядрена политика на Иран поражда цял комплекс от въпроси: къде е чертата, отвъд която блъфът може да премине в твърдото намерение на геополитическия играч да се сдобие с атомен „жокер”? Как световната общност може да попречи на иранците на прекрачат тази черта? Възможно ли е все още да бъде убеден режимът на радикалните шиити в Техеран да се откаже от намеренията си? И дали заплахите в случая са по-ефективни от обещанията? Всичко това, по същество, са проблеми, касаещи международната сигурност.

И, докато дипломатите от ЕС, Русия, Китай, МАГАТЕ и ООН убеждават иранските си колеги да приемат мнението на мнозинството от световната общност, военните и политолозите вече анализират вариантите на евентуални силови действия за предотвратяване появата на атомно оръжие в Иран – от въвеждането на пълния комплект санкции на ООН, до предприемането на въоръжена акция. Политолозите очертават няколко възможни военни решения на иранския ядрен проблем. Първият е война, целяща смяната на режима, както стана в Ирак. Вторият – ограничен ракетно-авиационен удар против иранските ядрени обекти и, възможно, по някои други военни цели.

Повечето експерти все пак смятат, че дори и при най-екстремното развитие на ситуацията, Иран вероятно ще стане обект на втория, т.е. на „югославския” сценарий (включващ унищожаването на отделни обекти – ядрените центрове, системата за противовъздушна отбрана и т.н.). Не е тайна също, че военното и политическо ръководство на Иран е съвсем наясно за възможността от подобно развитие и, естествено, подготвя своя отговор.

Според генералния директор на руския Център за анализи на съвременен Иран Раджаб Сафаров, който твърди, че лично е разговарял с редица високопоставени ирански политици, първият елемент от техния план за действие включва „незабавното унищожаване на цялата петролна и газова инфраструктура в Персийския залив и ликвидиране на газовите и петролни ресурси на Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн и Ирак”. В същото време ще бъде нанесен въздушен удар по 400 стратегически цели в Израел, които вече са избрани. След което Персийският залив ще бъде блокиран в зоната на Ормузкия пролив. Последица ще стане резкият скок на цените на петрола до 150 долара за барел. Не си струва да коментирам подобен фантастичен план. Вместо това, нека просто си припомним, с какво разполагат Съединените щати в района на Персийския залив.

Общият брой на американските военни там е 250 хиляди души. Сухопътните войски включват шест дивизии: 1-ва бронетанкова, 1-ва кавалерийска (авиомобилна), 3-та пехотна, 4-та пехотна, 82-ра въздушно-десантна, 101-ва десантно-щурмова, плюс самостоятелният 2-ри бронекавалерийски полк. Числеността им е 110 хиляди души. На свой ред, военно-морските сили на САЩ в региона включват: 90 бойни кораба, 6 многоцелеви групи (всяка от които включва по един самолетоносач, два крайцера, две фрегати, 3-4 есминеца, две атомни подводници „Охайо”, няколко спомагателни кораба и три кораба-амфибии с експедиционен батальон на американската морска пехота на борда – общо 2200 морски пехотинци). Самолетоносачите „Нимиц”, „Кити хоук”, „Констълейшън” и „Ейбрахам Линкълн” се намират в Персийския залив, а „Хари Трумън” и „Теодор Рузвелт” – в Средиземно море. На тях са базирани ескадрили от самолети F / A -18 Horner , F -14 Tomcat и самолети за радиоелектронно потискане ЕА-6В – общо между 80 и 90 самолета на всеки кораб. Като цяло, американските ВМС разполагат с 12 ударни самолетоносача и 18 атомни подводници „Охайо”, способни да нанесат ракетен удар по всяка точка на света.