ГЕОПОЛИТИКА

Френсис Фукуяма е роден през 1952. Завършва Корнелския университет, после защитава докторска степен по политология в Харвард. Работи в отдела по политически науки в Корпорацията РАНД,през 80-те е член на отдела за политическо планиране към американския Държавен департамент. Професор по международна политическа икономия в Университета Джон Хопкинс. Автор на няколко книги, най-известната измежду които е “Краят на историята и последният човек” (1992). По-известни сред останалите са: “Големият разлом:човешката природа и възстановяването на социалния ред” (1999), “Нашето пост-човешко бъдеще: последиците от биотехнологичната революция” (2002). Най-новата му книга, вече превърнала се в бестселърq е “Държавното строителство: управлението и световният ред през 21-ви век” (април 2004). Интервюто публикуваме със съдействието на Цончо Цончев и MediaTimesReview.

Професор Фукуяма, в най-известната си творба «Краят на историята и последният човек», разглеждате триумфа на либерализацията и приватизацията, което обикновено означава намалена роля на държавата. Докато в най-новата си книга "Държавното строителство" настоявате, че силните държавни институции са изключително важни за света след 11 септември 2001. Какво разбирате под израза «държавно строителство» и защо то е толкова важно?

Мисля, че съществува тенденция семантиката да обърква нещата, когато човек има предвид голяма или силна държава, защото според мен тези термини визират фактически различни неща. Един от начините да се характеризират държавите е колко амбициозни са те. Дали регулират индустриите си? Опитват ли се да въведат система на обществено осигуряване за бедните? Трансферират ли доходи или водят индустриална политика? Революцията на Рейгън и Тачър започна през 80-те години като реакция срещу държавата,опитваща се да контролира всичко. Но има и друго измерение, свързано с компетентността, която държавите използуват в прилагането на законите. Идеалната държава е онази, която не се опитва да се бърка навсякъде, но е достатъчно силна за да прилага законите си в ключови области като върховенството на правораздаването, защитата на собствеността и индивидуалните права.

В книгата Ви се среща наблюдението, че държавното строителство до днес дава сравнително слаби резултати. Бихте ли обяснили защо?

В книгата си посочвам, че от завземането на Филипините през 1899 до днес, Съединените щати се опитаха да приложат въпросното държавно стратилество в 18-20 страни. От тях, само в три бе постигнат безусловен успех: Япония, Германия и Южна Корея. И в известно отношение това не бяха истински модели на държавно строителство, с изключение на случая с Южна Корея, защото Германия и Япония бяха вече извънредно мощни държави. Бих казал, че външните сили не могат да изградят силни институции, ако не съществуват местни елити, желаещи сами да направят това. Успехът на така наречените «тигри» в Източна Азия започна с малка външна помощ, но мотивировката дойде предимно от техните собствени общества. Има фундаментална разлика между реконструкция и развитие, което означава създаването на нови институции. Ние сме в състояние да извърщшим реконструкция - например в Босна, Косово, Източен Тимор. Много по-проблематично е обаче, как да се изгради силно общество, което да се превърне в трайна и уповаваща се на себе си демокрация.

Във Вашата книга разисквате и въпроса как някои усилия, насочени към изграждането на институции, в действителност нанасят вреда на развиващите се страни, унищожавайки присъщите им възможности. Какво разбирате под това?

Ще ви дам един пример. Мой приятел, който е кореспондент на «Ню-Йорк Таймс», замина да отрази едно събитие в Кабул. Той ми каза, че неговият шофьор получавал десет пъти повече от министрите в афганистанското правителство. В пост-конфликтната реконструкция обикновено участвуват хора от развитите страни, многонационалните агенции като Световната банка, различни групи дарители, неправителствените организации, които пристигат със заплатите си от «първия свят» и лаптоп-компютри, и изсмукват потенциала от местните институции. И след като си заминат, обществото се оказва, в известно отношение, дори в по-лошо състояние, отколкото преди, защото няма трайна база да посрещне собствените си нужди.

Да се върнем към примерите на Босна и Косово. Сякаш намеквате, че те са затънали в определена фаза на процеса и не могат да се придвижат напред. Това изглежда е много голям проблем. Защото можем да създадем нови зависимости, нови протекторати и дори някакъв вид полу-колониални общества. Погледнато дългосрочно обаче, това не ми се струва особено здравословно. Какви механизми имаме на разположение, за да преодолеем този застой?

В Босна, висшият представител на международната общност играе ролята на нещо като диктатор. Хората го сравняват с вицекраля на британска Индия. Неотдавна той отстрани по ред съображения няколко местни, избрани от хората, политици. Считам, че ако международната общност се оттегли, не е ясно дали Босна няма да се върне към ситуацията от средата на 90-те години. Тоест, отново няма един единствен отговор на въпроса ви. В Босна и Косово има силни етнически напрежения, които още не са преодолени. И докато местните актьори не постигнат съгласие по политическо споразумение, не може да има безопасно оттегляне оттам. В Афганистан, от друга страна, се появява интересен модел. Според мен, Съединените щати подходиха към тази страна преднамерено резервирани. Мнозина критикуват администрацията в Белия дом, че не инжектира повече ресурси в Афганистан. Не съм сигурен обаче, дали подходът на САЩ е чак толкова лош, тъй като така бремето реално се поема от афганистанците. Те се нуждаят от собствени решения за своите проблеми.

Нека сега насочим вниманието към Ирак. Независимо дали човек е за или против интервенцията на САЩ, преобладава мнението, че светът не можеше просто така да остави Ирак да се превърне в провалила се държава. Как бихте оценили досегашните американски усилия за възстановяването на страната?

Като много други, и аз смятам, че Белият дом не се подготви добре. Те започнаха планирането само няколко месеца преди войната и пристъпиха към задачата с погрешното предположение, колко мирен ще бъде преходът. Хората от администрацията на президента изгубиха, може би, цяла година по отношение на националното изграждане. Нужна бе далеч по-добра подготовка. Човек трябва да е, на първо място, много предпазлив, когато се опитва да върши подобни неща, но когато реши, че все пак се налага да започне, са му необходими далеч по-сериозни и продължителни приготовления.